Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Картината, която и сега живееше дълбоко в очните дъна на Иван Хайдутов, бе проста колкото всяка от избелелите фоторепродукции по стените на бащината му къща в далечното и малко провинциално градче: странно чиста водна повърхност; огромни дървета нагоре и огледани в нея надолу; бели платна в далечината, под тънкокрили, дългошиести птици; тесен мост с каменни лъвове — за замечтаните (даже прегърнати) пешеходци. Но обстановката, в която той, инженерът, трябваше да изрисува тази картина чрез линии, цифри и коефициенти — разкрачен унесено пред статива, — бе повече от сложна.

Ето как.

Стаята за четиричленното му семейство (три на три и двайсет, но малко съкратено поради еркера) беше побрала: три легла и детско кошче; маса за хранене, за гладене и за книги; ваза за цветя — сватбен подарък, в която още оттогава се ширеха три сухи и сантиментални тръна; комбинирана печка за готвене и отопление; лавица за учебници и книги с фантастика; удобен стар фотьойл (артистично издънен) до сгъваемата сушилка с развято по нея детско бельо; две табуретки „за гости“ (все още неупотребени) и въженце над печката с още пране; между, над и под всичко това — огромни детайли от четвъртия конструктор на шестгодишната първородна Мария, с които тя непрекъснато играеше, докато братчето спи, татко чертае, а мама: готви, пере, наглежда бебето, простира и наставлява всички по принцип, разказвайки нервно как живеели днес другите хора.

Под другите Яна Хайдутова — бивша Стоянович — разбираше главно госпожа и господин Стоянович (нейни родители и сега вид съквартиранти), благородни възрастни хора, разположени в другите три стаи и кухнята от същата къща, а също така Яна разбираше и визираше другаря Виктор Попов и неговата съпруга Елена — бивша Хайдутова — родна сестра на разкрачения сред хаоса и пред статива Иван.

Добре живеели другите, твърдеше Яна, което естествено значеше, че те, Хайдутови, живеят зле. Правели всичко каквато си искат, другите, което пък значеше, че те, Хайдутови, не правят, общо погледнато, нищо.

Така мъжът, бащата, инженерът, зетят на г-н Стоянович и роднината на другаря Виктор Попов нямаше какво особено да възрази на жена си, освен в редки случаи (кротко усмихнат) да каже, че другите, общо взето, са: глупави, неморални, безсъвестни, алчни и груби. Което по същата логика, раждаща обвиненията по невидимия и оскърбителен път на вечните Янини приказки около другите, би трябвало да значи, че те, Иван и тя, са: умни, морални, съвестни, щедри и деликатни.

Само веднъж той се бе опитал да й обясни това, като си послужи не с логики и силогизми, а със самите думи, но тя тогава се изсмя цинично в лицето му и веднага се скараха. Бързо се стигна до плач и до следната паметна декларация, изказана много високо от Яна:

— Омръзна ми да съм умна, морална, съвестна, щедра и деликатна! Предпочитам да съм глупава, неморална, безсъвестна, алчна и груба, но да живея добре!

Иван тогава не обърна фатално внимание на всичко това, отдал го на основателната й ярост, но после твърде дълго си мисли: това ли наистина са условията да се живее добре и дотук ли (както при него) водят качествата, които човек толкова умилен препоръчва на себеподобните?

Цяла криза изживя по това време човекът, докато най-сетне реши, че мъртвият свят на неговите камъни, руди, води, язовири е за предпочитане и той с нова любов, с нокти и пак се закопчи за него.

Ето го — в събота вечер дори — разкрачен в хаоса пред статива, със зяпнали очни дъна срещу чертежа, замаян от хубавата надежда да им представи най-сетне един такъв проект, че…

Осветлението угасна и в същия миг се чу гласът на г-жа Стоянович:

— Иване, бушоните, Иване.

— Да — каза той и излезе от стаята да ги оправя.

Бебето се разрева. Яна отиде да го подруса и да му обясни как татко сега ще сложи една жичка и лампичката ще светне.

— Той слага по четири жички и пак не стигат — обясни Мария…

— Ти само гледай да мръднеш и да събориш нещо, чуваш ли!

— Чувам — с автоматично същия тон каза Мария. — Не съм глуха.

— Донеси ми жички, Мария — каза бащата откъм антрето.

— Мама не ми дава да мърдам.

— Донеси жички!

— Занеси на баща си жички!

Момиченцето занесе жички, без нищо да събори в тъмното, бащата оправи бушоните и лампата светна. Но докато той застана пред статива и въздъхна, тя пак угасна.

— Нищо — каза инженерът с голямо спокойствие, от което имаше нужда, и отиде повторно да оправи бушоните. — Жичките, моето момиче.

— Да, татко — каза Мария и след секунда се чу трясъкът.

Стативът беше съборен, Мария бе паднала заедно с него. Майка й веднага намери кибрит, драсна клечка и зашлеви детето. То се разрева силно, тутакси съпроводено от дебелия глас на малкото братче.

— Може ли няколко жички? — със съвършено спокойствие попита бащата откъм антрето. — Застанал съм на един крак, ако обичате.

Щом лампата светна отново, г-жа Стоянович дойде и вдигна скандал на дъщеря си на тема възпитанието на децата. Накрая каза:

— Не мога да си представя какво ли би излязло от тебе, ако на времето аз се бях държала така, както сега ти се държиш с дъщеря си.

На което Яна отговори с някакво стръвно, макар и прикрито удоволствие:

— Предпочитам да е станало каквото и да е друго от мене, но не и това, което е станало.

Г-жа Стоянович рязко промени израза на лицето си и удари вратата на излизане.

През това време Иван беше изправил статива, беше погалил Мария по косицата — излезе след тъщата и запали цигара на двора, под прозореца.

— Така всичкият дим влиза в стаята — каза Яна.

Той продължи да пуши на двора, до прозореца и след малко каза:

— И двата пъти не можа да намериш кибрит, да ми светнеш да оправя бушоните. А когато реши да плеснеш детето, намери.

— Казах ти: така всичкият дим влиза в стаята!

Иван се върна в стаята с цигарата и продължи да пуши, загледан в чертежа на статива.

— Какво правиш? — попита Яна с тон на човек, който вижда нещо, в което е невъзможно да се повярва. — Искаш да ги доотровиш ли?

— Напротив. Според твоята логика димът сега трябва да излиза навън. Щом отвън идва навътре…

Все пак този кротък баща, инженер, зет на г-н и г-жа Стоянович и тъй нататък хвърли цигарата през прозореца и взе един от многото си остри моливи.

— Поне работи, щом ще работиш! — каза жена му.

— Моля ти се, поне не ми казвай кога да работя и кога не. В края на краищата това тук не е трап, да се изкопае с лопатата.

— Знам, че не е трап! Но знам и това, че след като в службата си чертал осем часа и вечерта продължаваш пак, ще бъдеш изнервен, разбира се! И аз ще бъда изнервена!

— Не съм изнервен.

— Но аз съм!

— Да де.

Яна хвана Мария за ръката и я заведе при баба й. След това грабна кошчето и го изнесе също, балансирайки през много препятствия по пътя до вратата. Върна се, запали цигара и се настани в царствения, артистично издънен фотьойл. Каза:

— Зная, че се измъчваш с нас.

— Не съм казал такова нещо.

— Ти не си казал, но аз го казвам.

Иван сви рамене. После остави молива, обърна се към жена си и произнесе много бавно:

— Ако още веднъж удариш детето без причина, ще си взема шапката и ще се чупя нанякъде.

— Можеш да го направиш и без да удрям детето.

— Зная, че мога, разбира се. Но аз ти казвам при какво условие ще го направя.

Тя му обясни, че усеща скритото в него, той се усмихна и най-неочаквано се наведе да я целуне, но в този момент г-жа Стоянович нахълта в стаята с разширени от ужас очи, за да им съобщи, че Мария е влязла в стаята на вуйчо си. Веднага след това се върна обратно и доведе момиченцето (отново разплакано) да потвърди, че е извършило престъплението наистина. Думата престъпление беше нейна — на г-жа Стоянович, — употребена тъкмо когато бе воден последният паметен разговор за заключената стая на вуйчото.

А работите с тази стая стояха така.

Тя беше съседна на стаята на Хайдутови, добре мебелирана, хладна и запердена — запазена за брата на Яна, Драган. Самият той беше на работа в Родопите, също геолог като Иван. Четвърта година майка му държеше стаята заключена. „Щом като имам стая за чуждите, трябва да имам и за сина си!“ — бе казала тя и Иван Хайдутов успя да не попита нито нея, нито жена си кои са „чуждите“.

Защото знаеше това.

Мария се хвърли и прегърна коленете на баща си.

— Защо бе, татко? — попита я той. — Нали сме се разбрали да не влизаш в тази стая? Нали знаеш, че никой от нас не влиза в нея?

— Знам, че е заключена и натиснах дръжката така — каза детето. — Само така.

— Как? — извика г-жа Стоянович.

Мария се разплака.

— Как си я натиснала? — тихо попита и баща й.

— Ей така бе, татко! Не знам защо.

— Значи тя беше отключена.

— Да.

Иван се обърна към своята тъща и меко я помоли да държи стаята заключена, да не се изкушава детето. Г-жа Стоянович изтърва едно „Пфу!“ и излезе от стаята, за да донесе кошчето с бебето.

— Утре и него ще го научите да напира към стаята на сина ми! Знам! Но аз…

Тя излезе, като ги остави да гадаят какво ще направи, ако децата продължават да живеят с порочната мисъл, че са си у дома — при мама и при татко, и при дядо и при баба. Междувременно Яна бе угасила цигарата си и бе обърнала гърба си (подреждаше безкрайните гащички и ризки), за да не участвува във всичко това. Когато чу, че майка й излиза от стаята, отиде до прозореца и дълго гледа навън.

Иван Хайдутов освободи дъщеря си от прегръдката и излезе да пуши навън. Далеч от прозореца — по двора, по тротоара, в светналата съботна вечер.

Само след десет минути (в кварталната градинка, ужасно по-стар от двайсетгодишните, които се целуваха из шубраците, неспасяемо по-млад от четиридесетгодишните, които отиваха или се връщаха нанякъде, добре облегнати в колите си) той, Иван Хайдутов, отново се питаше, пак, както преди петнайсет години, когато бе дошъл в този град, за да се превърне от едно провинциално нищо в минен и хидроспециалист, който ще даде голямата си човешка сила на този свят, защото… Пък тогава се питаше както и сега: какво съм, къде съм, как ще ми изглежда всичко това след петнайсетина години, защо не мога да разбера още сега онова, което тогава ще зная, и да избягна всичко това, в което сега вярвам, а после ще се окаже, че е било грешка?

След още двайсет минути (пред киното, в тълпата, с която нямаше нищо общо и от която никой по нищо не можеше да го отличи) пак той, Иван Хайдутов, който след два часа щеше да вземе от знаменитата стая куфара си — оставен от последната командировка готов, поради липса на време да се отвори и поради липса на място за неговия багаж — и да тръгне почти без посока в нощта, знаеше с голяма яснота, че нещо трябва да се направи, на всяка цена, та да могат нещата да останат тъкмо такива, каквито живееха в него отдавна и дълбоко.

Отдавна — до корена на дедите му.

Дълбоко — под очните му дъна.

Беше се отдалечил в разходката тази съботна вечер — докато се прибере, успя да превърне в решителна злоба всичко онова, от което се състоеше благият му и кротък характер.

За децата изчезването му щеше да бъде още една командировка. Те пак толкова (а и повече) щяха да го обичат и той щеше да бъде по-силен и по-хубав в сладкото очакване, отколкото в притеснената близост.

Яна щеше да пореве, след това да си отдъхне — едно гърло по-малко. И един кат мръсни дрехи по-малко. На мястото на статива му чудесно можеше да постави семейната ваза със сантименталните тръни.

Г-жа Стоянович нямаше нищо да усети, както обикновено — всичките й чувства, усещания и сънища бяха заети с Драган.

Г-н Стоянович, този мним аристократ, който все още, трийсет и пет години след 1944, вярваше, че е по-важен начинът, по който се поднасят думите, отколкото значението на самите думи, щеше просто да състави една фраза по повод внезапното изчезване на зетя, която щеше да има за цел не да оправя нещата, а да изрази тъкмо неговите, на г-н Стоянович, схващания и отношение към такива постъпки — превъзхождащи многократно, разбира се, всичко възможно в главите на днешните млади.

И той, Иван Хайдутов, съпругът и зетят, бащата и инженерът, синът на малкото провинциално градче и на цветните, избелели незабравими фоторепродукции по стените на порутената бащина къща, изпълненият с огромни планове минен и хидроспециалист, бе прав в своите предварителни размишления. Поставен в средата, която го окръжаваше, той почти във всичко беше прав (затуй бе кротък и търпеше) и само една огромна истина още не знаеше: че небесните водни повърхности; мините, магистралите и тунелите; суперзвуците и ужасяващите нови енергии; смайващите машинарии и безпогрешните мозъци от жички не са всичко онова, с което днешният свят щеше да бъде спасен и оправен.

И все пак, когато след половин час взе куфара и шапката от знаменитата стая на булевард „Георги Софийски“ (децата спяха и двете, Яна бе утихнала с превръзката през очите срещу комари), успя по интуиция да посегне спокойно, да скъса любимия си проект съвършено безцеремонно и даже да каже убеден:

— Няма такава картина.

И излезе.

Сега всъщност — по улиците отново — той прецени какво би се получило, ако би преценявал нещата, без да е сам той в средата им.

Един добър инженер, женен, с деца, в стая у родителите на жена си. Без особени заслуги за нищо. Без особени провинения в нищо. С огромни надежди и вяра в живота, с ужас, че той си отминава полека, а нищо от тези надежди не се появява реално на хоризонта. Човек на трийсет и две — от кой да е град в днешна България, от кой да е прозорец на безлично еднаквите блокове.

(А не искаше да е такъв.)

Една отдадена на младото си семейство съпруга — бясна от грижите, в които се бяха превърнали любовта й и най-нежните й мечти. Млада и хубава жена, която чудесно можеше да излиза като другите сутрин, да пие кафето си в службата (в десет часа на сладки приказки за снощния филм, за новата секретарка на генералния), да обядва в стола нещо, което други са й сготвили, и да чака единствения миг осезаема свобода — известен от звънеца за край на работното време. И затуй ли, че нямаше миг свобода (подобно на политика, на писателя, на художника — лишени от отпуската и пенсията завинаги и фактически, защото: как да избягаш от себе си? — но компенсирани, макар и различно, със славата и парите, които завинаги и фактически ги придружаваха, защото: тъй е направен светът, тъй вероятно и ще бъде), затуй ли тя, Яна, всеки ден трябваше да казва на инженера със сто и трийсет лева заплата: „Остави някой лев да купя нещо или ти виж какво можеш да вземеш на връщане?“

(А беше завършила медицина.)

Двама старци от миналото, които по принцип мразеха времето, което им донесе болестите. Не неговия дух, разбира се (в който без друго не вярваха) — просто годините, които не им се услаждаха с нищо, освен с меланхоличното патиниране на старите спомени. Тъща, която отваряше внезапно вратата с надеждата да види дъщеря си и зет си един върху друг на леглото, и тъст, който по всички възможни поводи (и земетресението, беше използвал за това) непременно искаше да докаже, че да си млад, изобщо нито е толкоз прилично, нито пък вече модерно.

(А бяха много по-буйни на времето и бяха живели далеч по-добре.)

Две деца, които имаха право да живеят разкошно — не по-малко право, в никой случай, и от децата на иранския шах.

(А бяха се родили с фамилното име Хайдутови.)

Виж, тази картина я имаше. И тя с нищо особено не би го засягала, ако сам той не беше в средата й.

Но сега не беше. Вървеше по улицата полека, с куфара в ръка и всъщност с възбуждаща го, незабележима усмивка се чудеше накъде все пак да поеме.

В един разкошен апартамент може и нищо да не се прави.

Може още човек да си изреже ноктите с удоволствие (защо са му вече?) или просто да минава гол покрай огледалото. Разбира се, нищо не пречи на дебелата облегалка на креслото да има една хубава книга, а върху малката мраморна масичка — лед и уиски.

Виктор Попов беше избрал последното — с крака върху същата масичка четеше и от време на време посягаше към кристалната чаша до него.

Жена му си правеше „маска — нивея“ в банята; когато най-сетне свърши, влезе в хола и го попита:

— Кога ще си лягаме?

Той нищо не каза и тя му подсвирна.

— На тебе говоря.

— Какво каза? — дигна глава Виктор след малко, когато тя отиваше към спалнята.

— Нищо.

— Аз чух, че каза нещо.

— Тогава какво е то?

Виктор се зачете отново и тогава чу ясно:

— Сипи и на мен малко уиски.

Той стана, наля прекалено внимателно на жена си, подаде чашата и каза:

— Чиърз, Еленке!

Двамата след това дълго мълчаха, привидно без никаква мисъл у никого, след това Виктор отново взе книгата и се унесе по нея.

— Докога мислиш да живееш с измислени личности и съдби? — попита Елена зад гърба му.

— Докато моите собствени станат достатъчно интересни.

— Те не са ли?

— Кои?

— Личността и съдбата на другаря Виктор Попов. Не са ли достатъчно интересни?

— Може би да, но погледнато отвън. На самия мен — вече не особено.

— Даваш ли си сметка, че това е началото на остаряването?

— Вероятно.

Той продължи да чете, но жена му нямаше с какво да се занимава в спокойната съботна вечер и седна на облегалката на креслото му.

— Защо не си пуснеш телевизора? — предложи той меко.

— Не ми се гледат глупости. И ми писна от тези размазани жълто и лилаво.

— Първо, в събота програмата по правило е приятна. Второ има хора, които нямат дори черно-бели телевизори.

— Да си купят.

Той въздъхна и й предложи да чете книга — ето така, както прави самият.

— Не ми се четат глупости.

— Тази е хубава книга, в ръцете ми — каза Виктор. — Приятна.

— Четох я. Не ми е интересна.

Най-сетне той остави книгата и скръсти ръце на тила си. Каза:

— Може би и това е начало на остаряване, но всичко, което е извън и далеч от моята работа, ме забавлява. Отпускам се. Почивам си, може би. Омръзна ми да мисля професионално за растящите нужди на растящото, с растящи претенции мързеливо човечество.

Той стана и отиде към блестящото барче да си вземе цигара. След малко каза през дима:

— Имаш много поздрави от Турлаков. Забравих да ти кажа, като вечеряхме. Специални поздрави.

Елена с нищо не даде вид, че е чула. Виктор повтори:

— Той сам се изрази така. „Специални поздрави на семейството.“ И тъй като нашето семейство се състои от мен и от теб…

— Благодаря — каза Елена. — Кажи му, че е много дебел.

— Нали знаеш, скъпа, че не обичам да се говори така за хора, които аз уважавам.

— Аз го казвам само пред тебе.

— Няма значение.

— Но той не е и тънък, дявол да го вземе! Защо се правиш на луд?

— Не се правя на луд, а ценя този човек. Твърде много неща зависят от него, ако ми позволиш така да се изразя. Включително и твои неща. Не само мои.

— Това не ми пречи да виждам, че е дебел като свиня.

— Говориш глупости.

— Нерез!

— Кой?

— Той.

— А не ти ли е неприятно, скъпа, че тъкмо от един нерез зависят толкова много от важните ни неща? Разбираш ли какво искам да кажа сега?

— Абе какво ми зависи толкоз от него?

— Почти всичките ти неща, казах. Не си ли се сещала и сама?

— Добре, сетих се. Сега ще му се обадя по телефона, да го питам кога най-сетне ще спим заедно.

Елена наистина решително се засили към телефона и вдигна слушалката. Виктор познаваше нрава й — усмивката му се вкорави на лицето. Каза объркано:

— Какво бръщолевиш?

— Не чу ли?

— Чух, но… С кого искаш да спиш?

— С тебе, глупчо! Нали всичко зависело от него. Исках да го питам кога най-сетне ще легнеш при мен. Писна ми от твоята работа и от твоите книги, честна дума!

Виктор енергично скочи, взе слушалката от ръката на жена си и като я остави на мястото, посегна да я целуне. В този момент телефонът иззвъня.

— Остави го! — почти извика Елена. — Хайде, целуни ме и после се сети да направиш това, за което мечтаят всичките ти плешиви началници!

Виктор Попов целуна набързо жена си и все пак вдигна слушалката. След деловото, дежурно, толкова изпечено негово „да“, той вдигна вежди наистина изненадан и попита:

— Да не се е случило нещо?

Нищо особено не се е случило, за съжаление, каза му Иван Хайдутов от другата страна на жицата, освен това, че след малко ще се видят. Виктор нямаше време да пита още нещо, тъй като сигналът „свободно“ се чу по най-безцеремонен начин и докато обясни на Елена, че негова светлост брат й е звъннал по това време, звънна се и на вратата.

Елена посрещна брат си с един куп въпроси, на които той отговори с една въздишка; след това остави куфара си в средата на хола и се излегна в удобен фотьойл. Видя шишето с уиски и направи знак да му налеят. Виктор се разчевръсти — когато чашите с уиски и лед бяха в ръцете на тримата, каза:

— Радвам се да те видя у дома, ако ще и посред нощ, разбира се. Как са децата? Проектът на язовира върви ли? Яна какво прави?

— Умирам за този звук — каза Иван Хайдутов, като клатеше чашата до ухото си.

— На леда ли?

— Да.

Виктор също разклати своята чаша до ухото си, но Иван направи горчива гримаса.

— Първо, чашата трябва да се хване съвсем долу. Второ, ти не си пасал кози като малък. За какво може да ти говори този звук?

Виктор се засмя. Елена хвана чашата си ниско, разклати я и се заслуша. Каза замечтано:

— Така звъняха хлопките на нашите кози сутрин, когато ги подкарвахме с брат ми към „Отлака“.

— И вечер, когато ги прибирахме от „Коканча“.

— „Петалото“ каза Елена и лицето й светеше радостно.

— „Ранча“, „Диненищата“ и „Дикчан“…

Виктор Попов вече се смееше с глас.

— Ужасно сте ми симпатични — каза той, — когато започнете да се прехласвате по вашите кози спомени. И с тези перуански имена на местностите ви. Аз помня само „Кринерото“, където изтървах онзи, стария „Опел“. Заради един суяк.

— Ние го наричаме лалугер — каза Елена. — А на „Кринерото“ извира най-студената вода в целия свят! „Крио“ и „неро“. Лед и вода, ако ми позволите да знам поне толкова гръцки.

Иван отпи дебела глътка и каза на Виктор, че е щастлив, защото не помни на жена си сополите от онова време. Тя каза, че Яна също така е щастлива, защото не помни ушите на своя съпруг и начина, по който майка им на времето ги стържела с нож. След това тримата утихнаха и на повторното запитване от страна на Виктор какво се е случило с проекта, Иван отговори със същия небрежен и занесен тон:

— Стената на моя язовир не издържа, Викторе. Спука се и иска сега да ми завлече семейството.

— Ти затова ли избяга? — попита Елена. — Да се спасиш.

— Къде може да избяга човек, който добре знае, че спасение няма? — попита на свой ред брат й, като със същото движение показа шишето.

Виктор му сипа с удоволствие и му сложи четири големи парчета лед.

— Ето, да си послушаш пак стадото.

— Мерси — каза Иван. — А също така мисля да питам дали може да спя тука.

Елена се засмя и каза, че за брат й има едно легло при нея, поне докато е жива. Той поиска да го събудят в четири.

— Толкова рано? — попита Виктор.

— Говоря за другото четири — каза Иван. — Следобедното.

— Ами на работа?

— Няма да имаш удоволствието да ме видиш на работа утре, другарю началник.

Виктор се засмя и каза, че сутринта ще пият кафе заедно и ще отидат на работа с колата. Иван поклати спокойно и много убедително главата си.

— Специално утре трябва да изчертаеш четвърти обект и разклонението към каскадата — каза Виктор. — А ако след това искаш няколко дни отпуска, веднага ще ти подпиша.

Иван повтори, загледан в краката си, че няма да ходи на никаква работа и няма да чертае никакви обекти и разклонения към каскадите. Помоли Виктор, който му беше наистина прекият началник в службата, да си представи, че е умрял внезапно.

— Но ти не си умрял — наивно каза Виктор Попов.

— Умрял съм! — извика Иван. — Точно това е всъщност истината, аз съм напълно умрял. И никой да не ме съживява до утре следобед, вече повтарям сто пъти.

Той погледна кушетката в хола, която сестра му застилаше и започна да си събува обувките. Отвори уста да обясни на Виктор, че отива в Родопите, да търси Драган и да уредят някак си работите с прословутата заключена стая, но се отказа. Махна с ръка и започна да си разкопчава ризата.

— Не мога да те пусна утре, честна дума — каза Виктор. — Няма кой да изчертае четвърти обект, а без него ще провалим и цялата работа на другите.

— Аз мога да бъда на работа и нищо да не свърша, нали знаеш? Не съм ли ти казвал, че съм републикански шампион по симулиране на заетост? Може би съм европейски и световен.

— Това го знам — меко и оскърбително каза Виктор. — Но ти по-рано не беше такъв. В началото работеше по-добре от всички останали.

Иван свали панталона си (в безцеремонността на движенията му имаше нещо, което издаваше удоволствието да прави така), легна и с неочакваната сила на един непознат цинизъм у него, обясни как това време е минало, как сега само имитира, че работи, брои мухите, мисли си за планетите, за хлорофила в листата и слуша как кръвните му телца обикалят из организма му. Много часове бил отделил например да си представя как рибите дишали с хрилете си, а също и да се пита има ли минало и бъдеще или всичко е едно настояще в движение (например по елипса) и ние не можем да разберем това, както не можем да разберем все по-очевидната истина, че време и пространство също няма и тези две думи са само условни обозначения на нещо, което е едно и ние хабер нямаме от него, тъй както например материята и енергията са всъщност едно и ние не сме много далеч от възможността да го схванем. Той пи още (облакътен в леглото си) и продължи да обяснява с растяща страст, как в един институт — не само в техния — общо взето, работят трийсет или четиридесет души специалисти и целият техен мравешки труд, всеки успех и всяка сполука се отчитат на един или двама-трима началници (такива като зет му Виктор Попов) и тези двама-трима се бият в гърдите и обират лаври и каймак все по-жадно и грубо, но той, Иван Хайдутов, отдавна и твърде добре е разбрал този механизъм и повече не желае да участвува в него.

Виктор заяви с променено лице, че това са направо противодържавни приказки, каквито той не желае да слуша, също така всичко това било безотговорно и лекомислено отхвърляне на колективния метод — на неговите фрази Иван махна с ръка отегчено и също каза, че не желае да ги слуша, защото щял да повърне.

— И ти възнамеряваш да броиш мухите на работното си място, така ли? — попита Виктор, когато Елена ги остави с рязко понижено настроение и отиде да си легне.

— Точно така — каза Иван. — Аз броя мухите. Зная ги вече по имена. Като им свирна и те кацат върху носа на началника! Да има и него какво да нервира.

— И не ти е неудобно, че ти плащат за всичко това.

— Плащат ми… Колкото да не умра.

— Ама и ти им бачкаш, колкото да не заспиш.

— Точно така. И без мене „колективният метод“, както го разбирате вие…

— Кои ние?

— Другите — каза Иван Хайдутов. — Не тия като мене.

Виктор мълча дълго, седнал срещу леглото на Иван. След това стана и каза:

— Ужасно си се променил. Нещо е станало с тебе.

— Точно така — каза Иван и също стана от леглото. Докато си вземаше полека дрехите от стола, продължи: — Ужасно е и много отдавна е станало. Стисках го; но… до едно време. Нали ти казах, стената на язовира се спука.

— Какво правиш сега?

— Обличам се, другарю началник. Обличам се и тръгвам на война за себе си. Знаеш ли, Викторе, открих, че аз цял живот се бия за другите. За приятелите, за обществото, за родителите си, за жена си, за децата си… За родителите на жена ми, за мъжа на сестра ми… За язовира, който ще напоява някъде нещо, за тунела, по който ще тече за някъде нещо, за рудите, които…

— А аз за кого се бия? — попита остро Виктор. — За какво отговарям и за какво се будя посред нощ изпотен? За плана, за милионите, за онова, което е труд на целия институт.

Иван му махна с ръка да млъкне и продължи:

— Един наш роднина, жена ти го знае, веднъж ми каза, че знаел цялата философия на човечеството за всички времена. „Ще караме, ще вараме, ще въртим, ще сучим, ще гледаме за нас да е добре!“ Това е неговата сентенция. Добре, че се сетих. Казах ти, тръгвам на война за себе си. А колкото до твоите вечни приказки, ти чудесно можеш да пишеш вече статии за вестниците. Ей тия, дето ми ги бръщолевиш, ако ги натракаш на машината, ще излязат като от калъп. Ще станеш освен това, което си, журналист и половина.

Той вече беше облечен — взе си куфара и тръгна.

— Чао — каза от вратата, намигна на Виктор Попов и я трясна.

Миг след това Елена се появи в хола по нощница и остана, загледана в очите на мъжа си. Той сви рамене.

— Защо го пусна?

— Не мога да го вържа с въже. И… ми писна да гледам как ме мрази.

— А ти го обичаш безкрайно, нали?

Виктор отново сви рамене. Елена пребледня и каза твърде високо за среднощния час:

— Брат ми е ужасно добър и честен човек!

— Зная, но… това се отнася повече за предните години. Сега го намирам твърде променен.

— И ти ще се промениш още повече, ако живееш при неговите условия!

— Да си създаде по-добри.

— Казах ти: той е ужасно добър и честен!

— Това ли му пречи да си създаде добри условия на живот?

Елена отвори уста, но не каза нищо. Вместо това се разплака.

— Или пък това значи, че аз съм лош и нечестен? — каза Виктор тихо и твърде язвително.

— И е мъж! Чу ли! Брат ми е един истински мъж!

Виктор Попов искаше да попита жена си дали това значи, че той самият не е никакъв истински мъж, но тя се обърна рязко и хлопна вратата на спалнята.

Между двете хлопнати врати — външната и на спалнята — Виктор Полов стоеше разкрачен в луксозния хол, загледан към прозореца, зад който живееха другите, наистина, и беше близо до една великолепна, много важна мисъл, но от уискито и малкия скандал не можа да стигне до нея.

Мисълта, простата, че от всеки прозорец навън живеят другите.

Канцеларията в миньорския център не се различаваше от коя да е канцелария на кой да е миньорски център: маса с телефон, скални образци, походно легло, железни оси, лостове, колелета, шише с коняк, празна консервена кутия, смачкани вестници и хартия. И само един стар грамофон с огромна фуния беше нещото, което даваше индивидуалност на тази барака в Родопите.

Иван Хайдутов огледа бавно всичко това, остави си куфара зад вратата и седна на походното легло. То падна, той се зае да го оправи.

— Добър ден — каза някой зад гърба му. — Аз съм Сузи.

Той се обърна и видя как малката, с нещо сърдита и почти детска хубост беше изпълнила каменната и желязна миньорска барака.

— Вие тука ли работите? — попита момичето и остави пътната си чанта до куфара му.

— Не — каза Иван.

— Ами Драган къде е?

Иван сви рамене, намести буцестия тънък дюшек върху пружината и седна отново на леглото.

— Вие него ли чакате?

— Да — каза той.

— Хайде тогава да го почакаме заедно. Аз се казвам Сузи.

— Аз не — каза Иван и слабо се усмихна.

— Защо се държите така?

— Как? — попита той и най-сетне погледна момичето право в очите.

— Лошо, как!

— Напротив, вие влизате и започвате да ми се карате. А аз влизам тук само две минути преди вас.

Момичето извади от чантата си цигари и седна на масата.

— Имате ли запалка?

— Не — каза Иван.

Тя му предложи цигара, като тикна кутийката „Малборо“ под носа му и твърде дълго трябваше да почака така. Накрая той си взе цигара и бавно извади кибрит.

— Защо казахте, че нямате запалка?

— Защото нямам наистина — каза Иван и като че ли отново щеше да се засмее.

— А това какво е в ръката ви?

Той подържа кутийката до ухото си, погледна я и каза:

— Кибрит, струва ми се.

Даде й огън, запали, тя каза още по-сопнато:

— Така ли мислите да се държите, докато дойде Драган или сестра ми? Вие знаете ли коя е сестра ми? Емилия Зилберщайн. Заместник-началник на обекта.

— Не я познавам — каза Иван.

— А Драган какъв ви е на вас? Приятел? Колега?

Вратата се отвори полека и един куц миньор влезе в канцеларията с тежка желязна ос.

— Добър ден — каза той. — Няма ли никой?

— Здрасти — каза Иван. — Засега няма.

— Ами почакайте ги. Те… То и без това отвън почна да вали. Айде.

Миньорът излезе, двамата дълго мълчаха след него. После Иван погледна шишето с коняка и с пръсти каза на момичето: „Я го дай насам“. Сузи веднага разбра всичко и каза, че от сто години не е виждала шише коняк с коркова тапа. Но тя имала тирбушонче, ей сега щяла да го извади. Наистина опита да бръкне в пътната си чанта, но ципът заяде.

— Какво стана?

— Той така се заяжда.

Иван поиска с пръсти и чантата, която получи, и отвори. Сузи намери вътре ножчето с тирбушончето — след малко оплакна и две чаши. Когато се чукнаха, тя артистично, но с явна обида попита:

— Как се казва господинът, с кого имам честта?

— Иван. Господин Иван. А още по-добре: чичо Иван. Сега вече се знаем и можеш да ми бърбориш, докато съмне.

— Ама аз мога и да си млъкна — каза момичето. — Знаеш ли как сполучливо мога да си мълча?

— Говори си бе, Сузи — каза Иван Хайдутов с въздишка. — Говори си поне ти. Докато си малка. Че после, като пораснеш… Кой ще те остави да си говориш, като пораснеш? Ти си… в правото си сега, да говориш каквото си искаш. И браво на тебе, че оплакна чашите. Тия наши роднини тука съвсем са си занемарили сервизите…

— Няма ли да ми кажеш най-сетне какъв си?

— Нали ме виждаш. Какво да ти казвам. Човек, уж…

— Още един въпрос и ако продължаваш да се държиш така, млъквам.

— Добре, слушам внимателно.

— Какъв ти е Драган на тебе и защо си дошъл тука?

Иван се засмя почти с глас. Отпи глътка коняк, запали друга цигара и каза:

— Сузи, това са два въпроса, моето момиче. Не знам на кой от тях да отговоря.

— На първия.

— Тъй вярно, Драган е брат на жена ми. Вуйчо на двете ми деца. Доволна ли си сега?

— Разбира се, стига това да е истина. Хайде сега и на втория. Искаш ли? Защо си дошъл тука?

— На този въпрос отказвам да отговоря.

— Защо се държиш така с мен бе, човек? Нито се познаваме, нито съм те обидила с нещо… Защо се държиш така, кажи ми?

Иван Хайдутов се загледа в очите на това невероятно момиче и каза съвършено искрено:

— Нямам представа, Сузи. Честна дума.

— Нещо лошо ли се е случило с тебе?

— Не. Не бих казал. Изглежда аз въобще не мога да се държа както трябва. Няма да се учудя, ако наистина излезе така. Гледай какъв разкошен дъжд.

— Аз много обичам дъжд.

— Когато си на сухо, нали?

— Ами да.

— Е, приличаме си по нещо все пак.

— Хайде де, кажи ми какво се е случило с тебе.

— Нищо не се е случило, Сузи. Наистина нищо особено. Бедата по-скоро е там, че нищо не се е случило, разбираш ли? Никога. Изобщо. Така ще излезе накрая.

— Говориш като че ли си на сто години.

— И правилно.

Канонадата от думи между двамата непознати спря изведнъж — както бе и започнала. Като дъжда през лятото — без предупреждения „старт“ и „финал“. Сблъскали се облаците — рукнало. Изтекло — светнало слънцето отново. Мълчаха си спокойно и естествено; Иван Хайдутов пиеше коняк полека; хубавото Сузи пушеше своето Малборо с настървението на осемнайсетгодишните; отвън плющеше родопската хала.

— Ти откъде си купуваш Малборо, чичовото? — попита Иван по едно време.

— От Кореком.

— С долари, а?

— Ти да не искаш с грошове.

Той се засмя.

— Смешно е, разбира се — каза момичето. — Хасковски цигари да си купуваш с американски пари.

— Не е много смешно, чичовото. Де да можеше всичко да произвеждаме тъй, че да не можем да го намерим с пари. Няма да е много лошо, аз гарантирам.

— Абе ти не си ли и ти геолог като нашите роднини?

— Нещо такова съм и аз.

— Тогава защо се мешаш в икономиката?

— Всичко е икономика, Сузи.

— Сигурен ли си в това?

— Вече напълно.

Те пак млъкнаха задълго, след това момичето каза:

— Какъв смешен грамофон.

— Много е хубав — каза Иван Хайдутов с неочакван тон на старец.

— Наистина ли ти харесва?

— Нали вече казах.

— Аз го подарих на сестра ми, за рождения й ден. Двайсет и седмия. Свирят си тука с Драган, танцуват си сигурно, обичат се… И толкова.

— А какво още трябва според теб?

— Да се оженят! — извика Сузи.

— Кой казва, че трябва да се оженят?

— Аз! Слушай бе, ти защо не кажеш на твоя… какъв ти се пада там, да се ожени за сестра ми веднага? Какво чака? Да взема едно от тия железа и да го цапна по главата ли? Много сте сънували вие жена като сестра ми! Големите гяволи, моля ти се! Селските тарикати!

Момичето тръгна из канцеларията като зверче, очите му светнаха и косата му се разчорли.

— Сузи, полека — каза Иван Хайдутов с огромен порив на интерес, — лично аз съм женен и имам две деца, мисля, че споменах. Тази лекция можеш да изнесен на Драган…

— Как да му я изнеса, като го няма! Три пъти идвам аз тука и три пъти той ми се крие като лалугер! Големият супермен! Хайде да не казвам сега какви сте вие, всичките!…

Тя спря в средата на канцеларията, погледна Иван Хайдутов в очите и като че ли изведнъж съжали за нещо от казаното. Дълго го гледа и беше убедена дълбоко, че тъкмо този човек е обратното на онова, което най-много мразеше у мъжете.

— Аз й нося нови плочи — каза Сузи с рязко променен тон. — Искаш ли да пуснем една?

Иван Хайдутов сви рамене. Беше престанал да слуша внимателно. Страхуваше се, че е на повече и от сто години, че е нагазил в някаква възраст, която разрушава досегашните представи, без да предложи нещо спасително в новите. Не искаше всичко в този живот да е икономика, а все по-дълбока вярваше, че е така. Изпита рязко и огромно отчаяние, като помисли: „Сигурно е така, затова нищо не става от мене, моят род е пълен с душа, целият, но никога не е имал повече от първата, овчата, житната икономика. Боже, така е.“

Сузи му свирна с уста.

— Къде си, ей?

— Тука съм, чичовото, къде мога да бъда.

— Искаш ли музика, наистина?

— Да. А ти малко коняк искаш ли? Или не обичаш да пиеш.

— Не бой се, ще пия. Каква музика обичаш?

— Хубава.

Сузи извади една голяма плоча от шарения калъф, загледа се влюбено в нея и каза с удоволствие:

— Ето, този лонг-плей. А?

— Какво?

— Лонг-плей. Дългосвиреща, значи. Нося я специално за Драган. Твоя тиквеник. Знаеш ли как се казва първата мелодия?

Иван Хайдутов сви рамене, внезапната мъка се люшна — това момиче беше безкрайно приятно. Каква ти икономика — облечи едно грозно момиче в злато и диаманти и го обичай колкото искаш. Природата, брат, не икономиката. Но и това не е вярно, защото вземи тогава едно лошо момиче, нека да е и малко красиво — обичай го колкото искаш.

Животът не беше само икономика.

Човекът не беше само природа.

Иван Хайдутов внезапно стигна до тези толкова прости формулировки — очите му светнаха изведнъж.

— Кажи де.

— Какво?

— Знаеш ли как се казва първата мелодия?

— Тц.

— Еврибъди гетс ту гоу ту дъ муун.

— Е, сега вече разбрах всичко.

— Никак ли не знаеш английски?

— Ами от това по-никак, здраве му кажи.

— „Всеки отива до луната“, това значи. Понеже Драган като се надрънка, все на Луната ходи и там копае своите рудници. Всеки случай аз мислех, така като те гледам, че знаеш поне малко английски.

— Не можах да го изуча, чичовото.

— Защо, не ти ли вървеше?

— Не бе. Просто не ми остана време да го започна.

— Че за какво толкова ти отива времето пък на тебе?

— Да мисля. За какво друго.

— И за какво мислиш толкова?

— За всичко, чичовото. Изобщо.

— Хм. Сега например, в момента, какво мислиш?

— Че животът не е само икономика. И човекът не е само природа.

Сузи беше приготвила своя „лонг-плей“ и навиваше стария грамофон. Спря, загледа се в очите на Иван Хайдутов и като се усмихна много хубаво, каза:

— Ти май не си глупав човек. А?

— Не знам, Сузи. Сложно е много.

— Какво му е сложното?

— Ами като знам какво мисля — умен съм. Като гледам какво съм постигнал в живота си, глупав съм. Ето, това е.

— Вярно, че е сложно, майка му стара.

Тя продължи да се усмихва и да го зяпа. След това пусна грамофона и скръсти ръце да слуша. Мелодията беше приятна — още повече в тази миньорска барака, толкова честна, достойна и непретенциозна в мрака и дъжда.

— Следващата мелодия е „Снийкин ъп он ю“. Значи „Примъквам се до теб“. Хубаво, а?

— Кое?

— Заглавието.

— Всичко е хубаво, Сузи. Само тия нашите, щом не дойдоха досега, няма и да дойдат.

— Все някога ще дойдат. Ти притесняваш ли се много?

— Не. Само такова… мога ли да се примъкна до теб, когато започне „Примъквам се до теб“?

Сузи прихна и веднага каза съвършено спокойно:

— Защо чак тогава? Можеш още сега.

Тя го покани елегантно и артистично, той стана да танцуват.

— Кое парче най-много обичаш?

— От какво?

— От тази плоча, да кажем.

— Последното. „Ай хев ноубъди“. „Нямам си никого“, значи.

Танцуваха, докато отвън валеше. Иван Хайдутов няколко пъти погледна куфара си до вратата със странното чувство, че той не е негов; отново някакъв страх, смесен с мъка, го попита от глъбината му: „Колко ли са още нещата от живота ти, към които изведнъж би могъл да погледнеш с ясното чувство, че те не са твои?“ — в момента му се дощя този лонг-плей да е не дългосвиреща, а вечносвиреща плоча, никой да не идва сега тука, в бараката, дъждът да не спира…

— Голям мислител си, майка му стара — тихо каза Сузи някъде под брадата му. — Къде те намерих и аз.

— Сузи — каза след малко Иван.

— Мм?

— Всичко е топ, нали?

— В какъв смисъл, мислителю?

— Абе, да не излезе, че и аз съм… някакъв тиквеник, а?

— Защо да „излезе“? Вие сте си тиквеници, всичките.

— Нищо, вие пък сте готини.

— Като бях малка, все така си говорехме момичетата и момчетата. Как едните са готини, а другите кофти.

— А сега, като си толкова голяма, какво?

— Не виждаш ли? Пътувам на стоп до Родопите, танцувам с непознати в някаква барака и им вярвам като глупачка.

— Че и аз ти вярвам.

— Кой те знае.

Страшен гръм се чу наблизо, в прозореца светна синьо и токът спря. В тъмницата Сузи попита:

— Какво направи?

— Това не съм аз, Сузи. Това е природата. Господ. Бурята. Както искаш го кръсти, но аз също съм в неговите ръце, както и ти.

— Аз сега съм в твоите ръце.

— И аз съм в твоите, но то е друго.

— Защо да е друго?

Иван Хайдутов беше спрял да танцува — стояха прегърнати в тъмното.

— Вярно, че съм глупав. Защо да е друго, наистина. Само че тебе не те ли е страх?

— От бурята ли или от тебе?

— Ами въобще.

— Не. Не ме е страх, щом ти си тука. Разбираш ли?

Той я погали по косата и тя се сгуши съвсем под брадата му. Отидоха към допотопното, походно, желязно легло — то падна още щом го докоснаха.

— Човекът е смешен и глупав, каквото и да направи — каза Иван Хайдутов, докато се опитваше в тъмното отново да оправи леглото. — Допреди малко исках да дойдат роднините, сега пък не искам да дойдат. Ей такова нещо, е човекът, Сузи. Разбра ли?

— Аз знам, че е такова нещо. И даже по-лошо.

— Ето, готово е, сядай.

Тя му подаде ръката си, седна до него и чу дишането си. Отвън валеше на поразия. Грамофонът свиреше много приятно — там някаква негърка се оплакваше, че си нямала никого. Иван Хайдутов понечи да каже на Сузи: „Ти пък си имаш мене, ето ме“ — но тя беше много близо до него и вместо това, я целуна. Вечен плей, вечен дъжд — трансформатора чак утре щяха да оправят.

Но телефонът се хранеше от друга мрежа и иззвъня рязко и страшно.

— Да се обадя ли? — попита тихо Иван.

— Трябва ли ти още някой сега? — пак така тихо попита и Сузи.

— Не, но… Ако са те?

— На мене никой не ми трябва сега — каза Сузи с кураж, който се дължеше колкото на странния й характер, толкова и на тъмницата, и прегърна Иван с малките си ръце неочаквано здраво.

В този момент отвън се чуха изстрели, веднага след тях и камбана. Двамата скочиха от леглото. Иван Хайдутов се хвърли към телефона. Мяукна линейка, някой нахълта в бараката и драсна кибрит.

— Къде сте бе! — извика той и също се хвърли към телефона. — Дай лампата.

— Не знам къде е — каза Иван, но в това време човекът я беше взел в ръце и я палеше.

— Къде са ония? — каза очерненото и страшно лице на миньора. — Къде са?

— Чакай бе, човек, ние…

— Чакай ти тука! На телефона! И няма да мърдаш, докато не се обадят от мината! Чу ли!?

— Да, ама какво…

— Таквоз! Рудникът се събори! Изсипа се върху хората, ей таквоз!!

Миньорът хукна навън, Иван го подгони.

— Кой рудник бе? Чакай!

— „Трите тополи“! Казах ти: стой на телефона! Живи ги затрупа, ти питаш какво!

Той тичаше към площада из калта, там скочи в един джип, който се люшна и потегли.

Друг миньор тичаше към бараката — нахълта по-страшен от първия и грабна едно руло от етажерката.

— Дръж лампата! — каза на Иван и разтвори рулото на масата. — Ти кой си?

— Хайдутов съм. От управлението.

— Ха, добре дошъл! — грозно каза миньорът и сложи черния си пръст върху чертежа. — Такива като тебе…

— Казвай какво точно е станало — каза Иван и се вгледа в чертежа. — Къде се е срутило точно?

— Ей тука! Ей ги комините, тук трябва да се отвори! Къде са сега и двамата? А!?

— Знам ли ги — каза Иван. — Само че те не са длъжни тук да стоят денонощно, ако ми позволиш.

— Вие все не сте длъжни! — извика миньорът прегракнало. — Все ние сме длъжни! Ах…

Той тръгна навън.

— Чакай, вземи чертежа — каза Иван.

— Абе човече, на мене не ми трябва чертеж! — каза миньорът, като го избиваше на плач. — Аз знам наизуст кое де е и какво трябва да се направи сега. На мене ми трябва човек да поеме отговорност, разбра ли! Ония са живи отдолу! Знаеш ли… Тук има началник на обекта, има заместник-началник! Като дойде до премиалните, най-отпред! Като дойде да ни затрупа нас живи… Разбра ли! Аз казах още като започнахме „Трите тополи“, че това не е работа! Казах го сто пъти! Аман-заман, викат, трябвало! А сега какво трябва? Да вземем лопатите ли? Че по главите ви!

— Слушай, брат, ясно е всичко, върви където си тръгнал, аз ще стоя тука на телефона.

— Върви и отваряй, нали? Ние все ще вървим и ще отваряме! Ще копаем! А вие с един молив, на топло, все ще ни закопаете! Слушай бе, който и да си ти, да те попитам: кой ще ви храни, като ни закопаете, бе? Кой ще ви храни, кажи!

Миньорът плю в краката си и изтича навън.

Иван остана така, после отиде да спре грамофона.

— Зная къде могат да бъдат — тихо се обади Сузи от леглото.

— Кои?

— Емилия и Драган. Те ходят някой път там. Има един къмпинг. Само да намериш кола.

— Ставай да тръгваме — каза Иван Хайдутов. — Кола ще намерим лесно. И виж това тука.

Пръстът му сочеше нещо в чертежа на рудник „Трите тополи“.

— Какво е това?

— Подписът ми, чичовото — каза Иван. — Моят собствен подпис.

— Ти ли си автор на този проект, наистина?

— Не точно автор, но все пак аз го чертах.

— Как така? Нали всеки сам си чертае проектите?

— Да, Сузи, но моят началник, Виктор Попов, ми е възложил този негов проект. И аз съм го изчертал, както виждаш. Тука си пише, ето. Автор: Виктор Попов. Начертал: моя милост. Изпълнител: Драган. Ясно ли ти е всичко, сега?

— Не — каза Сузи. — Аз знам от сестра ми, че…

— Хайде да тръгваме да ги търсим, по пътя ще ти обясня всичко.

— Страх те е, нали? — попита Сузи, като излизаха.

— Много по-малко, щом си до мен — каза Иван. — Честна дума.

Тя стисна ръката му и двамата се затичаха през калта, да търсят кола.

 

 

Емилия Зилберщайн и Драган Стоянович лежаха прегърнати в луксозната хотелска стая — подобно всеки други двама, които се обичат, но още не са отстъпили това право на документа и гражданския закон. Той се правеше, че спи, докато разсъждаваше именно по това: отметката в гражданското отделение на съвета ли е по-важна за обществото или действителните отношения между мъжа и жената, докато тя, Емилия, престана да се прави на заспала и просто отвори очи. Искаше да го погледа до нея, да го запомни така, да вярва — ето — че той е неин напълно, защото искаше това с една неосъзната, дива сила на инстинкта, несравнимо по-мощна дори от рядката комбинация в двайсет и осемгодишната инженерка: остра интелигентност и изключително мека душа. Искаше го като животно, покритото с нормални думи и дела чувство не стигаше — страхуваше се да не умре не заради себе си, а да не загуби него. Веднъж му беше казала нещо подобно, а той, Драган, махна с ръка и рече: „Бъди спокойна, ние с тебе ще се намерим и там“. Съзнавайки, че една такава фраза би закрепила други двама за много години, тя лакомо я погълна, дори я забрави — да направи място за други. Само че той не беше дърдорко и постепенно тази нейна жажда за декларации му омръзна, което естествено пазеше в дълбока тайна. Толкова близки и свързани, те усещаха кога другият нещо укрива — това ги измъчваше допълнително и увеличаваше болезнената цепнатина. Слава богу, животът им на обекта бе пълен с толкова сериозни и различни други грижи, та нямаха време да разчовъркват душите си, както маймуната разчовърква някое собствено отверстие до разкървавяване.

Емилия полека слезе от леглото, коленичи до него и така продължи да разглежда спящия си приятел.

— Защо стана? — полита той, без да отваря очи.

— Да пия вода.

Той не я попита защо лъже, а просто се обърна с гръб.

— Кога да те събудя? — попита Емилия.

— Като се наспя. А утре един скутер и на отсрещния бряг. Видя ли, че докараха скутери? Казах ти още през пролетта, че ще докарат. Всичко ще стане така, както ти казвам. Тука ще стане много по-хубаво отвсякъде.

— Добре, знам. Спи сега.

— А ти?

— Аз съм лесна. Ще постоя малко, така. Да не съм луда да си проспивам десетте най-хубави нощи от годината.

— Твърдиш ли?

— Какво?

— Че са десетте ти най-хубави нощи в годината?

— Аз не твърдя, а просто ги броя.

— Интересна статистика… Аз през вечер съм при тебе, ти през вечер си при мене. Накрая: десет нощи в годината.

— Това там не е същото, на обекта.

— Защо да не е? Пак стая, пак легло, пак ние двамата с тебе. Каква разлика му намираш?

— Ужасно голяма.

— В какво?

— В онзи малък миг, когато някой от двамата трябва да стане и да си отиде.

Драган помълча, после мързеливо, се протегна да си потърси цигарите. Не му беше сефте след хубавата вечер да участвува в конференции до сутринта.

— И без това цялото село се смее с нас — каза той през дима, — оставаше и демонстрации да правим на хората. Инженери, шефове на обекта, излизат за работа от квартирата на единия. Това ли искаш ти?

— Много ли ще се унижа, ако призная, че искам? Защо да не го искам. Милиони жени и мъже, които се обичат, излизат сутрин заедно. Нещо повече, голяма част от тях не се и обичат. Защо трябва да се чувствувам неловко заради… най-скъпото, което имам в живота си? Всъщност единственото, което си мисля, че имам.

Драган въздъхна с ръмжене и се поизправи в леглото.

— Ето ни отново под кривата круша, скъпа. При нашата вечна и единствена болест. Слушай, дано не излезе просташко и тъпо това, което сега ще ти кажа, но… Няма значение, да излиза каквото ще. Ето какво: на тебе ти е двеста на сто ясно, че ние ще се оженим. Освен това знаеш какво чакаме точно. Защо ме караш…

— Просташко и тъпо е само това, дето, мислиш, че може да бъде просташко и тъпо тъкмо това. Иначе, за мен по-сериозен разговор от този няма.

— Добре де, аз нали ти казах: двеста процента.

— А защо не ме оставиш аз да ти кажа колко процента е моята сигурност?

— Пак толкова трябва да бъде.

— О, зная, че трябва да бъде… Драгане, двеста на сто, че се женим беше преди седем години. После стана сто на сто. После… Не ми се сърди.

— Виж какво, я по-добре лягай да се наспим.

— Лягам. Само още нещо, което си мислих, докато ти беше заспал. Аз вече не зная какво чакаме точно…

Драган стана от леглото, пи вода и седна на стола под огледалото. Изглеждаше малко смешен в пижамата, със сърдито лице.

— Ще ти обясня като на едно дете какво чакаме, но три месеца няма да си отворя устата, да знаеш. Първо, чакаме да се построи апартаментът. Второ, да решим двамата с тебе как и къде ще работим след това. Как ще си организираме нещата. Трето, и двамата с теб чакаме да започне същинската експлоатация на новите рудници и на следващите две галерии. Четвърто, чакаме да дойде поне още един инженер, да има на кого да оставим обекта. Затова ли оставихме седем от най-хубавите си години тука — да захвърлим ей така, каквото сме направили? Самата ти би трябвало да знаеш отлично всичко това!

— Зная, разбира се. Но сега мога ли и аз да се изкажа, щом тонът ти повече подхожда за събрание? Първо, апартаментът вече е построен.

— Какво му е построено, като още няма фаянс, няма баня, няма…

— Аз не те прекъсвах, докато говореше. Моля ти се. След месец ще има и фаянс, и парно, и всякакви удобства, без които много достойни хора са прекарали целия си живот и са били щастливи. Всичко ще има след месец-два, само няма да има кой да живее в него. Второ, двамата с теб бихме могли да работим където и да е. Във всяка точка на земното кълбо, ти нали знаеш отлично това? Трето, същинската експлоатация на новите рудници ще започне, няма никаква връзка с ергенския данък, нали? И, четвърто, на този обект ще дойдат други инженери, разбира се, и те ще си идват, докато има обект. Така, както дойдохме ние на чисто гола поляна. Ей така просто, както се обновява светът. Или мислиш, че ние като се махнем, работите ни ще пропаднат и рудниците ще бъдат закрити? И налудничавата ми сестра ще ти се смее, ако те чуе така да говориш.

— Спи ми се — каза унило и с явно отчаяние Драган. — Моля ти се, нека малко да спя. Ти си моя жена пред бога и това е по-важно от всичко. И то е всичко, изобщо. И даже си длъжна, като ти кажа, че ми се спи, да ме оставиш да спя.

Когато произнасяше „пред бога“ Драган си спомни с неочаквана за момента яснота (и с още по-неочаквана досада) как веднъж, преди десетина години, те бяха влезли с Емилия в една катедрала в Краков, там имаше сватба — сплетоха си пръстите на ръцете отзад и тайно, с върховно вълнение, тържество, обич се „ожениха“. Звуците от един орган бяха техни свидетели — години бяха галили сърцата и на двамата, тъкмо от изваждането им на белия свят се беше явила досадата. Дали не беше загрубял, подивял, остарял тука Драган? Как лесно вадеше най-скъпото от душата си и го разперваше като щит, да се брани. От какво? От това, което и сам искаше — защото в друго той не бе обвиняван.

— Какво има различно при нас от един брак, освен официалното съквартирантство?

Тонът му беше зъл, интелигентната Емилия Зилберщайн (при все изключително меката си душа) отговори веднага:

— Аз нямам деца. Искам да имам. Ти също повтаряш, че искаш. Или ме лъжеш.

— За кое?

— Че искаш да имаш деца.

— Не лъжа, разбира се. Аз не мога да си представя човек, който не иска да има деца. Или ако някой казва така, да знаеш, че тъкмо той лъже. Но…

— Какво „но“?

— Ами раждай тогава, щом искаш!

— Как?

Драган се изсмя и каза, „ей така, не знаеш ли как“ — което излезе извънредно грубо. Емилия успя да не се обиди външно, отиде да се реши и каза оттам:

— Може пък така да искаш. Да бъда на четиридесет, когато ще ти раждам децата.

Той беше засрамен от грубата си фраза — стана и отиде при нея. Прегърна я отзад и каза нежно:

— Глупости ми говориш понякога. Такива глупости ми говориш, че… Какви четиридесет? Не виждаш ли, че от ден на ден ставаш по-хубава. Дете си ти. Ето, на̀, миришеш на мляко.

Той се наведе да я целува, когато на вратата се потропа настоятелно.

Цялата самоувереност на инженер Стоянович се изпари за секунди, той отиде да нахлуе бързо дрехите си и едва тогава попита пресипнало:

— Кой е?

Позна гласа на Иван, отвори му и след още няколко минути се хвана с две ръце за главата.

На връщане в джипа се споменаваше непрекъснато за Виктор Попов и за Елена, за старите Стоянович и за Яна — Сузи седеше сгушена до сестра си и си повтаряше мълком: „За всичко все другите са виновни, всеки за всекиго е от другите, а целият този свят е претъпкан с роднини, да го вземат дяволите да го вземат“.

И също така мълком, натрапчиво до болезненост си тананикаше песента „Нямам си никого, нямам си никого“.

 

 

Интересната четворка завари миньорската канцелария така, както Сузи и Иван бяха я оставили — без ток, разхвърляна и страшно безучастна към всичко, пълна с предмети, които бяха погребали много народ, дори и без този народ да бъде затрупан от рудник.

Изнемогваща от необичайна умора, Сузи се сви на леглото и се зави с войнишкото одеяло. Драган взе няколко чертежа и хукна с джипа към рудника. Иван остана на телефона, а Емилия отиде до квартирата си.

Дойдоха двама миньори, да питат звъняли ли са от София.

— Ние не бяхме тук — каза Иван. — Но сега аз им звъня.

Миньорите бяха по-спокойни от очакваното и казаха, че отвътре се чукала.

— Къде отвътре? — попита Иван.

— От рудника. Ей така.

И двамата започнаха да чукат с крака по пода.

— Значи са живи, наистина.

— Някои са живи, щом чукат — казаха миньорите.

— А колко са вътре, разбрахте ли?

— Четирима. Добре, ся стой на телефона и ако има нещо, кажи на Богдана да ни се обади в „Телчарника“.

— Коя Богдана?

— Телефонистката — казаха миньорите. — Тя знае къде сме.

Те излязоха и Иван запали цигара.

— Какво става? — тихо попита Сузи от леглото.

— С кое?

— Въобще.

— Нали си тука през цялото време. Нали знаеш колкото мене. Защо питаш?

— Страх ме е бе, човек. Ето, сега ме е страх.

— От какво?

— От всичко. От всички. Ето сега наистина искам да си ми чичо. Ама ти не си. Както и сестра ми не ми е кака, разбираш ли? Не че не сте по-големи от мене. Даже на нея аз съм й кака понякога. Точно така излиза.

— Добре, мълчи си сега и опитай да спиш малко.

— Преча ли ти вече? Преди, като беше тука, хич не ти пречех.

— Къде като съм бил?

— Тука, на леглото. Сега ти преча.

— Сузи, ти… трябваше да отидеш в квартирата на сестра си…

— Кой каза това? Ти ли?

— Да.

— Благодаря за вниманието. Тя също ми предложи. Но аз исках да стоя тука и ще стоя, разбра ли.

— Защо?

— Не знам. Така искам. Нищо, че не ти трябвам сега.

Иван кипна неудържимо и изведнъж — нещо, което му се случваше на десет години веднъж. Обърна се към момичето, което нямаше никаква вина за каквото и да било, та изреди:

— Не ми трябваш, наистина. Никой не ми трябва на мене, освен истинската причина за срутването сега. Когато я разбера и тя вече няма да ми трябва. Разбра ли? Нищо не ми трябва изобщо, освен за малко и докато работите не са се обърнали, та да излезе, че аз трябвам на нещото, за да му бъда виновен. Само че аз не съм тоалетна хартия, забравих да ти спомена тази подробност още в началото. Нито бърза помощ. Аз даже не съм и един от вас, другите изобщо, защото… Не знам защо. Но зная, дълбоко съм убеден, че съм просто едно отделно лице. Каквото съм — такова. Това е. Разбра ли сега? Не ви харесвам. Ама никак!

— Кого не харесваш? — съвсем тихо попита момичето.

— Вас. Другите. Понякога трябва ужасно да се стискам, за да ви изтърпя.

— Че какво можеш да ни направиш ти, едно, отделно лице?

— Нищо, слава богу. А може би трябва да кажа: „Нищо, за съжаление“.

— Слушай бе, че ти пък за нас също си „другите“, какво ми се репчиш?

— Да, знам. Няма да ме смаеш. Колко му е един живот? Някак си ще се изкара. Ето ги ония вътре например… може и да са се отървали от теглото си.

— Говориш ужасни неща, ама…

— Тогава не ме закачай, като чуваш какво говоря. Спи там и ме остави. Защото…

Вратата се отвори рязко и Елена влезе с цял облак нежен парфюм. Огледа се и седна на единствения що-годе здрав стол.

— Няма ли едно „Добро утро“ поне? — попита брат й.

— След като нямаше „Лека нощ“, защо трябва да има „Добро утро“. От къде на къде?

— Сама ли си?

— Не, разбира се. Виктор отиде направо на рудника. — Тя се обърна към леглото като към неодушевен предмет. — Това ли е… Емилия?

— Не. Това е сестра й. Остави я да спи.

— Не съм тръгнала да я будя.

— А пък и аз не съм заспала кой знае колко дълбоко — каза Сузи с тон, който не беше по-различен от тона на новодошлата.

— Яна изобщо не знае къде си, аз й се обадих на тръгване. Минахме покрай вас. Мария реве като луда и повтаря: „Татко ми къде е, татко ми къде е!“

— Браво на нея — каза Иван. — Чувството й е правилно.

Елена запали цигара и кръстоса крака. Иван каза на Сузи:

— Това е сестра ми.

— Разбрах веднага — каза момичето, — нали цяла нощ си говорихме за роднините.

— Добре, част от тях вече видя, а сега една голяма молба, може ли?

— Кажи, чичо Ваньо.

— Може ли да ни оставиш малко сами? Да отидеш да си доспиш при сестра ти?

Сузи се огледа набързо, подобно на пиле в клетка, след това стана и чевръсто си прибра дребните багажи в чантата.

— Разбира се — каза тя. — Чао!

— Е? — каза Елена, когато останаха с брат си сами.

— Какво?

— Кой ще изпищи сега?

— Най-напред майките, жените и децата на ония, които са вътре, Еленке. А после някой от нас. Защо си толкова неспокойна?

— Защото това е проект на мъжа ми, не се прави на луд!

— Проектът си е проект, изпълнението е на Драган. Не бързай да правиш трагедии.

— Ох…

— А между другото ела да погледнеш тука.

Иван Хайдутов сложи пръста си на чертежа, сестра му стана и погледна там.

— Какво е това?

— Подписът ми, сестро.

— Идиоти! — почти изсъска Елена.

— Кои, по-точно?

— Вие, тримата. Никой ли не е видял зоната тука? Защо тъкмо през нея трябвало да мине рудникът? За да стане един ден това, което тази нощ стана, така ли?

— О, колежке… — каза Иван и вече съжаляваше, че беше произнесъл думата.

Нищо по-болно нямаше у сестра му, освен това, че тя завърши заедно с тях, изкара стажа и после не започна работа. Вярно, че живееше по-добре от всички като съпруга на Виктор Попов, но беше и по-нещастна вътрешно от всички. Не знаеше какво е Елена Хайдутова. Живееше, без да работи като другите, деца не роди като другите — пилеше си ноктите и украсяваше хубавия апартамент на Виктор Попов. Едва ли някой я разбираше по-добре от родния й брат, който изтърва преди секунди думата колежке. Той й поиска цигара, млъкна и потърка челото си.

— Всички сме изнервени, разбира се — каза с тон, който предлагаше примирие на всяка цена.

— Аз разбирам едва сега — каза Елена, сякаш нищо не е било, — че проектът е всъщност на Виктор. Драган само го е изпълнил. Ти само си го изчертал. Вие двамата сте били длъжни да направите това. Всичко това го разбирам. Сама едно не разбирам: защо сега си пъхаш пръста ти? Какво правиш тука в този момент?

— Забрави ли защо дойдох?

— Не, но ти така можеш и да си отидеш.

— Кой, аз ли? Като мишка от кораба ли?

Иван Хайдутов поклати глава. „Не, сестра“ — значеше това и едва ли друг на света толкова добре знаеше, че никой не може да го склони на обратното.

Най-сетне дежурната Богдана се обади и даде връзка със София. Оттам казаха, че знаят всичко и са изпратили екип преди половин час. Помолиха да се обади Емилия Зилберщайн и веднага след разговора Иван отиде да я вика.

Елена бе стояла сама в канцеларията не повече от пет минути, когато дойде Драган. Беше черен и кален до ушите — само очите и зъбите му се виждаха.

— Добър вечер — каза той. — Или добро утро. Каквото и да е, аз съм Драган. Извинявайте, че…

— Моля ви се, вие извинявайте.

— Е, какво? Доживяхме да се видим и ние. Уж малко нещо се водим роднини, а толкоз години не се случва да се видим.

— Ами като не идвате в София.

— Аз не идвам в София — усмихна се Драган, — вие не идвате тука и така. Не знам какво да ви предложа. Заварвате ни в такъв момент…

— Моля ви се — каза Елена. — Вие се видяхте с Виктор, нали?

— Да, разбира се. Той ми каза, че сте тук.

— Какво става там, последно?

— Ами извадихме ги някак си. И четиримата са живи, сега ги закараха в окръжната болница.

— Ох, господи… А Виктор къде остана?

— Там. Ще дойде след малко и той.

Драган се извини още веднъж и започна да чисти калта от себе си.

— Само едрото, да не омажа всичко наоколо. После ще се измия и ще се преоблека.

Той се засмя неочаквано силно и добави, че даже една песен би изпял на площада, стига всичко да се оправи. Тоест, да не се влоши положението на някой от четиримата. Елена го попита какви последици може да има за тях, тримата, които са работили проекта. Драган се изсмя още по-силно и каза, че това е последното нещо, за което би седнал да мисли.

— Едно наказание повече, Елена, или един орден по-малко. Това ще се случи, какво друго? Нито едното, нито другото струват колкото една песен, която човек може с пълен глас да изпее на средата на селския площад.

Той ставаше все по-разговорлив, бодър и силен — калта по него го правеше по-хубав и чист. Елена си помисли съвсем тайно: „Ако не съм аз това, което съм станала вече, щях да се влюбя в този човек от пръв поглед и безнадеждно.“ После тя продължи да мисли с него как човек се променя от живота бавно и неспасяемо, как никой не го пита дали в тази посока именно иска да се променя, а Драган й разказваше дребни подробности от спасяването на четиримата затрупани миньори.

— И винаги ще има нещо смешно, разбира се — каза той, като й посочи алуминевия, ужасно къдрав чайник. — Нещо идиотски измислено.

— Чай ли? — Елена скочи с голямо удоволствие и най-сетне свали скъпото си палто.

— Да, много, чай, сега ще дойдат и другите. Та ти казвам за тоя и май го обърнах на „ти“, без да се усетя.

— Разбира се. Карай!

— Разбира се, я. Все по-рядко виждам хора като тебе, оставало да им говоря и на „ви“. Така. Лазар влиза в рудника не защото е на смяна, разбираш ли?

— Кай Лазар?

— Един от затрупаните.

— Един от спасените, искаш да кажеш.

— Да. Точно така. Един от спасените. Той не е имал никаква работа в рудника. Никаква, нали разбираш. Всъщност само двама са на смяна, третият трябвало да разчисти един от страничните пробиви утре. Утре имал друга работа и решил през нощта да свърши тая. А пък Лазар влиза по съвсем друга работа и без никой да го знае.

— Да работи, когато му е време за почивка, така ли?

— Не бе, човек. Какво ще работи. Влязъл да открадне една туба с нафта, това е. И тогава рудникът се събаря отгоре им. Още по-смешно щеше да бъде, ако ги беше затрупало с бетонджийката. Той си има една бетонджийка, заради нея краде нафтата. С нея там ходят. В рудника. Това е. Няма къде. Особено когато е лошо времето, както сега. Крадецът Лазар, моля ти се. Питаш ме кой Лазар. Сиромах Лазар трябваше да ти кажа. Кой краде любов и от време на време някоя туба с нафта? Аз не съм крадец, разбира се, след ката изгарям по петдесет литра бензин — държавен, разбира се, за да отида за риба. И гуми амортизирам, четири броя, и цял автомобил, собственост на държавата. Той е крадецът, не аз — нали разбираш какво ти говоря? Лазар, който амортизира на тази държава два ей такива цървула (показа й с големите си, окаляни ръце) и нищо повече! Да, и едни работни сини дрипи. Ние не сме крадци, Елено. Ние сме… абе родени сме с привилегията да казваме кой е крадец и кой не е, ето това ти говоря. Ужасно, нали? Другите могат да бъдат крадци или не могат. Но другите. А това ще определим ние. Виж ти. А знаеш ли, Елена, Елена… Аз съм го гледал, Лазар, като излезе от рудника. След като е бил вътре на смяна. И като тръгне с черните си ръце към бялата бетонджийка… Ей така прави на слънцето.

Въодушевен и все по-силен, Драган вдигна глава и закри очите си с опакото на ръката. В същия миг Елена, неприлична и за пред себе си поиска да го прегърне, да омаже с калта по него всичките си хубави рокли, комбинезони и подробности, от която мисъл се загря много повече, отколкото щеше след малко да я загрее чаят.

— Стои така Лазар и чака. Ама пет минути, десет минути… Чака така. Хем му е хубаво, като знае, че ей сега ще зърне бетонджийката, хем го е страх да не отвори очите веднага, защото ще ослепее. Като къртица, разбираш ли. Този е той, крадецът Лазар.

На върха на поредния порив да обича, да слуша, да стои поне около този човек, Елена усети, че Виктор влиза, още преди самият той да отвори вратата.

— А, ето те и тебе — каза Драган. — По пътя разбрах, че са вън от опасност и четиримата. От болницата се обадили.

— Чудесно, чудесно — каза Виктор без страсти и се настани да разгледа чертежите. — Всичко чудесно, само това, че сте прекарали рудника през очевидната зона на максимална лабилност… Само това никак няма да излезе чудесно.

— Че ние нали за тава правихме възражение на времето — каза Драган.

— За кое?

— За същото. Три пъти изпращахме възражение и ти три пъти го връща същия.

— Кого?

— Проекта на „Трите тополи“. Не помниш ли?

Виктор се вгледа в Драган, постоя така и каза едно: „Хм“.

В това време влезе Емилия, следвана от Иван.

— Добро утро, извинявайте, че закъснях — каза тя и остави пресни топли бухти на масата.

— Това е Елена — каза Драган, — това е Емилия, която сега ще намери дневника, да видим точната формулировка на възраженията.

Наистина след секунда дневникът беше пред Виктор и той заразгръща дебелите му листи внимателно.

— Ето, ето — каза Драган над него и една капка кал падна на ситния почерк на Емилия. — Това е първото възражение, от двайсет и седми юли седемдесет и шеста година. Второто беше през август седемдесет и седма. Тоест също седемдесет и шеста, ти нали ни върна проекта по човек.

— Интересно, аз нищо, ама нищичко не си спомням за тези… неща — каза Виктор.

— Е как няма да си спомняш, като говорихме по телефона с тебе и се карахме. И за галериите оттатък дерето, и за този рудник. Аз въобще отказвах да го започна. Ти каза, че ще се наказваме и аз тогава дигнах пушилката. Как няма да помниш.

— Абе виж какво, Драгане. Говорили, приказвали… Иди доказвай говорено и приказвано. Дайте да видя къде се намира това възражение като текст и чертеж. Този тефтер какво е? Само дати и номера на нещо изпратено, ама какво е това изпратено и къде е…

— При вас — каза Емилия остро. — Как така къде е? Където му е мястото, в комитета.

— И вие нямате копие от него, така ли? — попита Виктор със скрит, но голям интерес.

— Може и да имаме — каза Емилия.

— Дайте го, де.

— Защо? — попита тя. — Вие не ни вярвате ли, другарю Попов?

— Ама моля ви се! — каза Виктор и стана. — Дайте да не бъркаме сантименти и… всякакви работи, които са извън точния език на документите. Така ли е? Прав ли съм, Иване? Обади се и ти, аз мисля, че имаш сериозно участие във… всичко това.

— Какво да се обадя? — въздъхна Иван. — Аз съм най-малкото документче от всички ви тука. Аз съм…

Той млъкна и започна да сипва чай по чашите от коняка и по съмнително измити консервни кутии. Виктор въздъхна още веднъж и каза, че трябвало всъщност веднага да тръгват. Било каквото било, всичко ще се уточни най-подробно и… И покрай всичко това, подканвайки съпругата си да се облича по-живо, той сви чертежа на „Трите тополи“ и го сложи под мишница. Беше вече на вратата, когато Иван, с гръб към него, каза кротко:

— Викторе, я ми дай този чертеж, ако обичаш. Ти в министерството имаш копие от него. В комитета, де.

— Кой чертеж — каза глупаво Виктор. — А, този ли? Ама… ти какво искаш да кажеш? Нямаш доверие в мене, така ли?

— Някой каза да процедираме без сантименти и това не бях аз, зетко. Дай ми чертежа. Остави го на масата, къде го си беше.

Емилия се покашля и каза с желание да бъде любезна:

— Вижте, другарю Попов, ние сме изпълнители на този проект и той си е наш. Ние… сме длъжни да го имаме тука. Дори без всякакъв инцидент. Това е ваше нареждане и въобще принцип. Вие там наистина имате другото копие. Защо ви е и това?

Виктор се засмя с глас, лошо и студено — тогава Иван отиде полека до него и дръпна чертежа от ръката му.

— Чудя се какво да ви кажа — въздъхна Виктор. — Ако не беше тази извънредна ситуация, така щях да се обидя… Няма значение. Ние сме свои хора и… Няма, няма значение, разбира се. Нито има място да се обиждаме. Най-малко пък ние тука, помежду си. Иска ми се… да си поприказваме малко, но аз трябва веднага да тръгвам. Хайде, Лени.

Той наистина веднага след тези думи излезе. След дългото, неопределено мълчание, което настъпи веднага, Иван каза с дълбока въздишка:

— Драгане, Драгане-е…

— Какво пък ти бе? — попита кротко Драган, като изцеждаше коняка в чая си.

— Нищо. Чудя ти се къде отивате двамата с Емилия, ако по някакъв начин това рулце изчезне оттука.

Той хвърли чертежа на масата и се засмя уморено, много естествено.

— Аз пък искам да ти обясня, Иване, веднъж завинаги, че мене, известният теб Драган Стоянович, нищо не ме интересува на този свят в момента, освен ония четиримата в болницата. Разбираш ли? Майната ви на всички теории, ако ония четиримата оживеят. А ако нещо лошо се случи с някой от тях, тогава майката ви и на вас, всичките!

Емилия седна на леглото и каза също с въздишка:

— Цена няма Драган, но никога, никога не е знаел всъщност какво го интересува. Това е Драган.

След това веднага скочи и се зае да им раздава бухтите, които щяха да изстинат.

 

 

От канцеларията до колата Виктор мълча. Той мълча и по пътя от площада до моста след селото, където спря рязко и каза изведнъж:

— Няма да стане така.

— Кое? — попита Елена.

Той запали цигара и продължи да мълчи.

— Говори, моля ти се — каза тя. — Не ме дръж повече в това напрежение!

Той излезе от колата, последва го и тя.

— Нали можеш да слушаш внимателно?

— Ох, господи, казвай най-сетне!

— Слушай сега. Сядаш в колата и се връщаш обратно, при Драган. В канцеларията. Намираш начин да останете с него сами. След това намираш начин да вземеш от него чертежа. Все едно как. Това не ме интересува. Сама ще прецениш и ще действуваш. Няма да искам доклад, няма да стане никога дума за… Искам от тебе чертежа, Лени, това е всичко. Разбра ли? Хайде. Чакам те тук. Час, два. Когато дойдеш.

Елена познаваше добре мъжа си, разбира се, и още на първите няколко думи изпита страх от онова, което щеше да чуе. Искаше да му каже, че е луд, че не се чува какво говори, че… Но тя беше негова жена, живееше с него и само при него — светът на другите беше станал неудобен, враждебен и някак си безвъзвратно изгубен за нея. Да беше й казал сега Виктор: „Легни под колата да мина“ — тя, Елена Хайдутова, всъщност би трябвало да легне. Това беше в кръвта й — далеч назад до дивите баби. Святите баби. Това беше и сегашната образована, умна, не за подценяване дама от доброто общество.

— Хайде, Лени, тръгвай. И без да правим театър, нали.

— Ти… не се чуваш сега, Викторе, мога да се закълна, че не се чуваш.

— По-важно е ти да ме чуваш. Хайде. Не ме карай да признавам, че всичко, което имаме, което сме с тебе, въобще всичко, отива по дяволите, ако не ми донесеш този чертеж. Какво би спечелила от още едно унижение пред тебе?

— А какво бих загубила, ако откажа?

— Всичко, скъпа, казах го вече. То е едно нищо, разбира се, погледнато философски, но ние сме това. Така сме. Ние не сме като другите, Лени, друг път ще си говорим дълго. Имаме време и удобства. Да, удобства — какво друго имаме с тебе? Но ако ги загубим, не ни остава нищо. Няма ни. Разбираш ли ме добре? Така ни се е случило. Природата е ужасен скъперник и на едни дава едно, на други друго. Върви, не ме карай да говоря. Би трябвало да разбираш всичко.

— Би трябвало да ме пребиеш и аз пак да не отида, за да разбереш…

— Би трябвало ти да ме пребиеш, Лени, знам, но нямаш толкова физическа сила.

— Какво каза? — Елена беше зелена и трепереше.

— Ето, ти нямаш дори физическа сила, за да ме набиеш. И тръгвай, защото може да бъдеш засегната още по-лошо. Омразата ти не ме плаши, тя е частична и естествена. Не е само тя, искам да кажа. Ние си трябваме с тебе. Понякога съм виждал, дори когато ме целуваш, как мислиш: „Той е едно нищо“. Не се плаши от това, ние сме свързани завинаги. Някак си по-фатално от другите, дано ме разбираш както винаги. И аз съм мислил много неща, но не си спомням да съм ти припомнял ти какво си.

— Какво съм аз? — гласът й хриптеше. — Кажи ми какво съм и ще отида.

— Не, не срещу нова цена. Ти ще отидеш заради това дотука. И се надявам, че друг път няма да се наложи да искам подобни неща от теб.

Елена тръгна назад, гледаше Виктор в очите и не искаше да повярва, че всичко това се е случило. Искаше да е сън, кино, измислица. Но всичко във влажното родопско утро беше толкоз реално — до звука от обувките й в калта.

— Обърни се и върви нормално, защото така ще паднеш — каза Виктор спокойно и страшно.

Тя се обърна и се затича към колата.

 

 

В канцеларията Драган повдигна капака на един сандък, разрови камънаците и измъкна ново шише с коняк.

— Така се пие чай след такава нощ, майка — каза той на Иван. — Всичко това трябва да се измие.

— Кое да се измие? — не разбра Емилия, която беше с гръб.

— Калта отвътре — каза Драган. — Ела да му шибнеш и ти една загревающа дозичка и всичко ще бъде о’кей.

Страхът ги беше уморил, напрежението си бе отишло с Виктор преди малко — седнаха наистина като роднини и обсъдиха по най-човешкия, прост начин какво може оттук нататък да ги изненада. Драган обвини Иван, че е начертал явната глупост, без да си даде сметка какво може да стане. Иван обвини Драган, че е видял опасността, но (макар след две възражения) е решил да копае. Защо?

— За да има заплати за миньорите бе, канцеларска мижитурко! — извика Драган откровено и силно. — Не знаеш ли защо? Вашето там си тече и когато решавате кръстословици, ама този народ тука, на когото сме легнали всички, трябва да бачка! Иначе, как, кой ще му даде и едно левче? А!

Преди да продължи речта си, Иван по братски го прегърна и каза, че той, Драган, е абсолютно прав.

Бяха се напили съвсем набързо, Емилия им заяви това с усмивка.

— И правилно — каза Драган. — Сега, Иване, ти върви да спиш, Емилия също, а аз да се помъча да разбера какво щеше да стане, ако бяхме оставили Виктор наистина да отмъкне чертежа.

— Един път и аз да бъда умен, случайно — каза Иван и наистина отиде да спи, след като видя насреща вратата на квартирата на Драган.

— Една секунда, Иване — каза Драган в момента, в който Иван излизаше от канцеларията.

— Какво има?

— Една заключена стая, която ще бъде отключена. Прибираме се заедно утре ли, когато решим ли. Зарязвам всичко и идвам да избия вратата. С рамо. Със страшен скандал. Ти ще си купиш нова брава, но ще ми позволиш това удоволствие. Знаеш ли, години се каня да дойда за това и все не идвам. Сега тръгвам с тебе. Хайде, върви да му дремнеш сега.

Емилия каза, че отива за малко при сестра си, да види всъщност защо е дошла.

Останал сам, Драган си наля малко коняк, обърна го наведнъж и се зазяпа полузаспал, полумъртъв от умора и напрежение към влажния син въздух зад години немитите стъкла на прозорците.

Той не знаеше колко време беше стоял така, нито дали мислеше или просто сънуваше нещата, които с огромна важност се разхождаха из ума му, когато вратата се отвори и той видя в рамката й Елена.

— Пак ли нещо ужасно, майка му стара — каза прегракнало.

Тя остана така като видение.

— Седни де. Казвай.

— Няма нищо ужасно — каза Елена. — Нормално е.

— Кое?

— Всичко.

— Защо се връщаш бе, човек? Или аз се напих здравата. Нали вие си тръгнахте.

— Да, но… Трябваше нещо да кажа на брат ми.

— Той отиде в квартирата ми да се наспи малко. Ей сега ще те заведа. Отсреща е, на сто крачки.

— Не, не — бързо каза Елена.

— Значи съм се напил… Нищо не разбирам.

— Моля ти се, Драгане… Никога не ме таксувай като чужд човек. Даже аз…

Той стана, хвана я за лакътя и се усмихна толкова мило и просто, колкото човек може на сън. Тя се разрева неудържимо — захлупи лицето си на все още калното рамо.

В същия миг на вратата се появи Сузи, отвори уста и очи много широко — след това избяга навън.

— Казвай, сестро. Сигурно нещо много лошо, ама… На мен казвай каквото и да е.

— Ох, не ме презирай поне ти!

Драган я потупа нежно по гърба и се разсмя искрено.

— Аз ли? — каза той тихо. — Тебе ли? Слушай сега, първо кажи лошото, пък после… Хайде, едно по едно. Само ще ми отговаряш. Виктор къде е сега?

— Там до моста.

— Накрая на селото ли?

— Да.

— Какво ти каза той?

— Кога?

— Когато… е останал, пък ти си тръгнала насам.

— Да взема чертежа. Да ти го поискам.

— Само това ли? — каза Драган и се покашля. — Ами че…

— Не, чакай, това не е всичко! — ридаеше Елена и въртеше главата си в прегръдката му, без да си даде сметка, че мечтата й да се окаля едно хубаво около този човек всъщност беше вече реалност. — Моля ти се поне ти недей смята, че аз съм това, което се вижда отвън! Аз не съм тази Елена, която той знае, разбираш ли?! Аз не съм лакове, пудри и перуки! И аз мога да работя като всички, и предпочитам, вместо да плача сама у дома! Майка ми още ходи в полето, баща ми още е беден, само нас двамата да изучи! Мен за какво? Да украсявам Виктор Попов! Бедните, моите, ах ако знаеха аз как се чувствам наистина!… Никой не знае! Ти искам да знаеш, чуваш ли! Нищо друго не искам…

Тя ридаеше неудържимо. Драган видя, че цялата е окаляна в прегръдката му, но не я пусна. Пушеше му се изведнъж и страхотно, изпъшка, не знаеше какво да каже, направи, измисли в момента. Тъй можеше да стои… Но Елена изведнъж се отдръпна, извади кърпичка от чантата си и опита да тури лицето си в ред.

— Тъй — каза Драган. — Виж сега. Аз…

Той млъкна, огледа се и отпи малко коняк.

— Искаш ли една глътка?

— Дай — каза Елена хлапашки и той наистина разпозна през изисканата дама онова селянче, което беше родна сестра на Иван. — От някого искам отрова, ох друг не ща и мед.

— Браво на тебе — каза Драган. — А пък сега аз.

Той взе толкова важния чертеж, разгъна го и извади кибрита от джоба си.

— Ето, Елена. Гледай, сестричке.

Драган запали клечката, поднесе пламъка под долния край на сухия паус, който пламна бързо и красиво.

Елена скочи и закрещя да му попречи, но той беше ужасно як и упорит човек — този Драган — отблъсна я нежно с едната ръка, докато в другата гореше чертежът.

Точно тази поза завари Емилия Зилберщайн, която отвори вратата в момента.

И тя изпищя, и тя се хвърли, но Драган ставаше все по-як и спокоен — докато, чертежът го опари накрая и той пусна малкото крайче да догори долу на пода.

— От мене това — каза Драган. — Друго… не знам дали имам. Сега сте свободни и двете.

Елена почти избяга навън, като първите крачки направи заднешком.

Емилия си хвана косите и дишаше тежко като преди да припадне. (Тя беше припадала веднъж, при един от няколкото незаконни аборта, и Драган дълго беше сънувал това.) Скочи към нея, но преди да успее да я докосне, тя изпищя:

— Не! Не ме пипай ти! Не искам!

Той все пак я хвана и я разтръска в здравите си ръце.

— Чакай пък ти! Съвземи се! Какво не искаш?

— Сузи-и! Сузи, ела! Махни се, пусни ме!

— Ще те пусна, няма да те изям. Какво не искаш, кажи?

— Не искам да съм се раждала! — извика Емилия Зилберщайн със страшна сила и така се дръпна, че якият мъж се олюля. — Нито пък да съм те срещала изобщо! Майчице!

В този момент телефонът иззвъня и Драган полека вдигна слушалката.

— Ало — каза той. — Да, аз съм. Какво?

Нещо изглежда му обясняваха, но той вече не слушаше. Стоеше така, после бавно остави слушалката и се обърна с гръб към Емилия.

— Какво? — попита тя неочаквано тихо.

Онзи мълчеше — паметникът от кал, доброта и търпение.

— Казвай какво?! — извика отново Емилия. — Умрели ли са?

— Само Лазар — чу се гласът на Драган като от друга планета.

Емилия се затича, прегърна го, после започна да го бие с юмруци.

После пак го прегърна, опита да си захапе юмрука, обърна се и се хвърли на издъненото легло по очи.

Денят отвън си започваше след нощния дъжд много спокойно, един петел мина покрай прозореца на канцеларията, погледна какво има вътре с кръглото си око и като реши, че то може да е обезпокоително за неговото перушинено стадо, издаде едно предупредително: „Крррррррт!“…

 

 

Стаята на Драган в дома на господин и госпожа Стоянович — или с други думи в неговия собствен роден дом — се оказа наистина огромна и прекрасна. Едното, защото събра този ден: двамата Стоянович, децата им Яна и Драган, зетя Иван, сестра му Елена и мъжа й Виктор Попов, годеницата на Драган — Емилия и нейната сестра Сузи. Второто, защото красивите дреболии, събирани толкова десетилетия от почетните стари Стоянович, до една бяха именно тук. Не, разбира се, от непремерена любов към Драган и незачитане на Яна, а просто защото нейните деца щяха всичко да изпочупят — това беше обяснявано толкова пъти. Но кой да те разбере? Кой да те разбере и сега, на този толкова празничен ден, че всъщност припадаш от щастие, а нямаш сила да го изживееш. Това бяха те, старците — дочакаха пълното щастие, през какво ли не бяха минали заради него, а нямаха сила да му се израдват.

— Здраве — бе казал господин Стоянович. — По-важно е да направиш нещото, отколкото да имаш възможност да му се радваш. То, като е направено, все ще се намери някой да му се нарадва.

Май никой не го разбра хубаво. За госпожа Стоянович тези приказки бяха прекалено мъжки, а за младите — неразбираемо старомодни. За да докаже, че наистина е прав, старецът не се обиди на никого. Просто си седеше на важния, председателски стол, радваше се колкото можеше и се опитваше да разбере какво толкова се е случило с младите, та не умеят (ама никак!) да живеят нормално. Ето например Виктор, уж най-умния от всичките тука — нервен, разстроен, объркан. Драган — такъв лъв — свил се на стола си като ученичка. Да не говорим за Иван — закъснял сантименталник и философ с празна торба. Мъже ми било туй, мислеше старият и усещаше как има защо още да крета. Виж, жените бяха хубави до една. Яна — неговата любов още от вечерта, когато видя нещо увито в прозореца на родилния дом и чу слабия врясък. Да не говорим за нея. Снахата Емилия. Браво. Той, ако избираше днес — нея щеше да изнамери. Елена — събрала най-положителните черти от селските философи Хайдутови. И това малкото — Сузи — като бижу между всички. Малко разглезено, вижда се, малко самонадеяно, но… младостта няма порции — ето, никой, освен него тука не знае това. Младостта има глупости, разбира се, но и това не е страшно. Чуйте ги само. Виктор Попов, най-умният:

— Всичко в момента зависи от нас, другари. Няма значение аз какви комбинации трябваше да направя, за това няма какво да говорим. Слава богу, всичко сега е в ръцете ни. Дори и това зависи от нас — дали да има въобще експертиза или да няма. Ако ние се разберем помежду си, обещавам ви, никаква експертиза. Нещата в отдела стоят така, впрочем както и пред самия министър. Когато този проект е чертан, аз бях в чужбина. Знаете всички. Факт е. Не че съм знаел какво ще се случи един ден, боже опази! Така се е случило. Тоест, проектът е движен от Иван и после от Драган. Вярно, че аз съм наредил вероятно на Иван да го изчертае, но аз не съм му казал да мине през зоната на максимална лабилност, защото… просто защото няма кой да допусне, че съм идиот. Вярно е и това, че Драган е направил възражение, щом твърди, но възражението го няма в архива и когато дойде експертиза, тя няма да се състои от наши роднини, а от чужди хора, които искат не думи, а документи. Документи за възражения от страна на Драган няма, това е фактическата страна на въпроса. И тъй какво? Единият при всички случаи ще излезе виновен. Въпросът е ние тук да определим: кой? Аз не знам дали така не е и по-добре, отколкото да кажем и двамата. Защото външното, сухо око на експертизата може и това да реши. Кого да рискуваме, така стои въпросът ясно и по мъжки. Още нещо, което е особено важно. Който и да излезе виновникът, ние, останалите, няма да го оставим така… Нито децата му, нито… Мисля, че това не е нужно да се доказва. Аз имам известно влияние пред министъра, знаете… Аз мисля въобще и да не стигаме до затвора, а до някакво друго, далеч по-безболезнено наказание. Въпросът е: кой? Ето какво трябва да решим тука сега, заедно…

Старият Стоянович престана да слуша — това го уморяваше. Далечна, бледа, смешна прилика с датския принц: кой, та кой? Измислена драма, от която му ставаше скучно. Виж ти — мъже. Да ти е по-приятно едно парче карфиол от туршията, отколкото да им слушаш излиянията. Здрави и прави, няма война, работата им сигурна, дипломирани. Какво искат? Какво ли си мислят? Ето го и философът:

— Слушай бе, началство, ти чуваш ли се какво говориш? Ти…

Аха, хубаво почна. Ама мек — Яна веднага му затвори устата. Като с шамар. Той ако не беше мек, нямаше да е на тоя хал, разбира се. Да е жив и здрав, какъв ще да е. Нали му е зет. Баща на внуците му. Струва си човек тайно да пие една глътка за него какъвто ще да е. Виж Драган не е от най-меките, нищо че е добър. Ето го. Я да го чуем:

— Да, ясно, все едно, има да мислим всеки за себе си нали, както е дадено от бога. Само едно, Викторе, тука така. Кажи ми човешки: ти видя ли зоната, когато определяше на Иван какво да чертае? Не я ли видя? Все едно, разбираш ли, тук не е съд, а просто нашето семейство в разширения си състав. Видя ли зоната или не я видя? Мълчиш, а? Първо, не обичаш думата човешко, защото тя никога не ти е била необходима в твоята кариера. Аз пък не мога без нея. Зная, че имаш лимит и трябва да изпълняваш милиони. Но цифри, нали разбираш. А моите стотици хиляди отиват у хората. В гладните им гърла. Ща не ща, аз трябва да имам предвид тази толкова изтъркана дума човешко. Затова не се страхувам и от рискове. Когато успея, слушам вашите гръмки фрази в докладите и гледам как плувате нагоре по стъпалцата на службите. Когато не успея… Както сега. Не става дума да се оплаквам, нито да искам някакви оценки. Аз не съм казал на никого, освен на нея, на Емилия, как пуша цигари цяла нощ и не мога да мигна, защото подпорите скърцат в тунела и не знам кога ще стане това, което онзи ден стана. Вашите греди там, на хартията, не могат да бъдат изгнили. Те имат само бройки, срокове и цени. Длъжни са да стоят на поста си, както и безименните за вас безкрайни, извечни миньори. Но работата не стои така отблизо, Викторе. Работата в последна сметка е толкова човешка, колкото ти и не можеш да си представиш. Затова те питам човешки, ама ти тая дума няма да разбереш. Никога, майка, така се е случило с тебе. Здраве да е. И няма защо да се дращим, защото…

Точно така сине, здраве да е! Ти от кръвта ми, не можеш да не го знаеш това: здраве да е! Ех, да не ми беше син, а просто приятел, как щях да ти отворя очите за този свят… С твоята сила на твоите години да знаеше това, което аз зная сега… Стига ти и това, дето го чух преди малко: „Здраве да е“. Дано го помниш, да го повтаряш. Да разбереш как нищо не важи пред него. Здраве ми дай и ме пусни мене… Където щеш ме пусни. Браво, момчето ми. Браво на тебе! А философът не може и да се изкаже, горкият. Той не е лошо момче, ама е мека Мария, дано внучетата не са взели много от него. Че и гласът му да е даден за говорител, ето го:

— … Затова предлагам да не разваляме рядката вечер, а да приключим служебните разговори. Още повече, че имам ясно предложение. Единият от вас гони милиони, тича по чужбина, мисли за сто рудника като „Трите тополи“. Другият пълни гърла — казвам го без ирония, — сънува скърцащите подпори и гледа някак да я закърпи на място. Аз седя и броя мухите в канцеларията — и това казвам без капка ирония. Плащат ми криво-ляво, вече говорихме за това. Видях, разбира се, че проектът е невъзможен, но тогава си мислех, че отговорността не е моя. Мислех си толкова детски, че отговорността трябва да се дели, както се делят парите при заплащането. Глупости естествено. Но аз не знаех, че това са глупости. Бавно узрявам, не знам защо. Тъй. Видях, че рудникът не трябва да се копае през зоната. Въпреки това го начертах, както ми беше поръчано. Като машинописка. Като хелиограф. Но аз съм човек, не апарат. Инженер съм — не машинописка. Вината е моя. Толкоз. Не че не мога да накисна когото и да е от двамата. Брата на жена ми или мъжа на сестра ми. Смешно е малко, но е така. С едно движение мога да ви накисна, ако не беше идиотската ми страст към жестове. Пък и какво друго ли би ми останало, ако не бяха, да речем, жестовете. Вие сте лъвове в професията, аз се оказах едно нищо. Виктор яхнал злото, което е непобедимо, зная това. То, злото, ако беше победимо, досега поменът му да няма. Всички религии, цивилизации, идеологии все се борят толкова упорито със злото.

— Браво! — най-неочаквано извика старият Стоянович и гърчавата му шия войнствено се опъна.

— А злото все съществува. Сякаш нищо му няма. Понякога набъбва страхотно. По същия начин всички религии, цивилизации, идеологии защищават с всички сили доброто. Нежното, анемичното добро, което все не може да вземе връх. Господи, мисля си, колко по-слабо е доброто от злото? Житото от къклицата, всяка култура от бурена, който я задушава. А все пак тоя свят се крепи на доброто, иначе досега да се е затрил. Ама докъде свършва злото и откъде почва доброто? Кажи ми границата и аз да я знам. Не можеш. И аз не мога. Може и през нас да минава тази граница — не знам. Ей такива ги мисля, вместо да напъвам като вас и да напредвам. Аз мога да си ги мисля навсякъде тях. Това е положението. Да приключим безкрайно неприятните разисквания. Аз съм виновникът за всичко това. Няма и какво толкова да загубя, изглежда. Това е. А за финал на моята малка тирада запомнете: Този свят е направен все пак от хората, които носят доброта!

Старият Стоянович искаше да изръкопляска, дори да стане и да каже нещо в гореща защита на зет си, но неговата госпожа едва изчака Иван да млъкне и го смъмра, че много изпил.

— Какво много? — попита той учуден.

— Бренди! — каза тя. — Цяла чашка, нали те гледам!

— Това е гроздова, мадам — каза той със старинно, възпитано отегчение и си надигна чашката отново. — Ето.

Човекът победоносно преглътна парещата, споменна течност и искаше да каже нещо много мило, много важно на всички, като подкрепи умните думи на зет си, но жена му (за кой ли път през дългия им съвместен живот) предложи да пуснат музика и да танцуват. Нищо по-глупаво не можеше да се измисли в момента — Драган се засмя неприлично и грубо.

— Тогава да ви сипвам да вечеряте — каза старата Стоянович. — Да ви сипвам ли да вечеряте?

Никой не отговори, мълчанието я оскърби. Малкото мъжко Хайдутче се обади гърлено откъм другата стая и Яна излезе да го нагледа.

Мълчанието все тъй висеше безнадеждно в красивата стая на стария дом Стоянович — наистина почтения дом, доказал това през десетилетията, когато Сузи рязко скочи и изтича навън.

— Какво стана? — попита Драган.

— Нищо, тя често така прави — каза Емилия. — Няма й нищо, след малко ще се върне сама.

Иван Хайдутов стана и излезе.

Той се огледа в двора, докато свикне с тъмното, после излезе на улицата.

Видя момичето до едно от дърветата и отиде при него.

— Какво? — тихо я попита. — Нещо лошо ли стана?

— Напротив — каза тя и едва-едва изхълца. — Нещо много хубаво.

— Не те разбирам.

— Страхотно хубаво се случи, честна дума. Не мога да ти опиша колко те обичах, когато говореше!

— И затова ли избяга?

— Не.

— А защо? Най-малко това беше неприлично от твоя страна.

— Знам. Но аз избягах, защото те са ужасно стари, разбираш ли?

Момичето се разплака неудържимо.

— Кои са ужасно стари, Сузи? — попита Иван.

— Другите — изхлипа тя. — Другите, разбира се.

Той запали цигара и помълча, докато тя се успокои.

— Хайде сега да се върнем — каза. — Много е лошо така.

— Върни се ти, аз съм още по-отделно лице. Ще се разходя малко сама и тогава ще дойда.

— Сигурно ли е?

— Обещавам ти. Хайде, върви при ония старци, да знам защо се връщам и аз. Чао, за съвсем малко.

Момичето тръгна веднага и Иван Хайдутов — както чуваше басовия рев на сина си оттука — помисли с усмихнато отчаяние: „Всички неща са за толкова малко, а ние не можем да се научим да ги ценим“.

След това пусна цигарата почти цяла на тротоара, обърна се и тръгна към прословутата си препълнена стая.

Край