Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Напълно невъзможно беше на Илия Богданов да си представи, че няма да го пуснат във вариетето. Той беше с костюм и вратовръзка. Варта по обувките му беше хубаво избърсана с мокър парцал. В джоба му имаше поне пет пъти повече пари, отколкото в джобовете на тълпата от хлапетии пред входа. Но портиерът само му махна с опакото на ръката си (разкарай се) и закри с много внушителната си униформа вратата.

— Плащам си бе, човек — каза Илия Богданов тихо, като тикаше десетолевката пред очите му.

— Няма места, другари! — каза портиерът с досада и без да го погледне в очите.

Миг след това деловитият човек с копчетата и фуражката се разчевръсти изведнъж да стори място на двама мъже, които тежко се бяха упътили срещу него. С тях влязоха и две момичета, на които той се усмихна и кимна. Илия Богданов веднага се оживи и понечи да пита как така за едни има места, а за други да няма, но това стори друг от чакащите пред входа. Портиерът каза нервно и високо, че току-що влезлите имат запазена маса. Илия Богданов се обърна да види Мария, беше ли чула това (все пак намаляващо оскърблението обяснение), но тя стоеше в дъното на голямото фоайе, пред закачалките и не изглеждаше да се интересува от подробности.

Двама негри (косата на единия беше като тел за паркет, а темето на другия докосваше лампите по тавана) също тъй влязоха лесно и безцеремонно; тогава Илия Богданов отново погледна Мария. Тя с гримаса му каза: „Хайде да се махаме“, но той изпъшка вътрешно и се реши изведнъж на нещо, което никога не беше правил. Успя да приближи до портиера и му каза:

— Давам двойно. Ето. Четири куверта, за двама.

— Освободете входа, другари! — каза униформеният с глас, който не беше предназначен за определени лица, а просто за въздуха над главите им. — Моля!

Нямаше да го бъде. Един от младежите пред входа изпсува. Униформата протегна ръка и с привидно деликатно, но много твърдо движение отстрани най-близкостоящите, да направи път на двама дебели германци. Мария все тъй висеше пред закачалката, като забравена дреха. Очите й шареха навсякъде, но най-дълго се задържаха върху блестящата и красива мозайка в краката й.

Илия Богданов беше правил тази мозайка. И високия цокъл — отвън и отвътре на сградата, — и колоните. Всяко парче мрамор бе минало през ръката му. Всяка фуга бе опипана сто пъти от окото му. Никой от този свят, дори инвеститорът, нямаше никога толкова да се вторачва в тези облицовки, колкото него. Той знаеше отлично това още тогава, когато си свиркаше, пълен с голямото удоволствие, килнал шапката от вестник наляво и напред, стиснал мистрията. Представяше си как после стъпките им ще отекват, погледите ще опипват и одобряват — обувки и очи от Канада, Чукотка, Холандия. Той беше правил това — Илия Богданов. Делото на ръцете му озяпват и одобряват — ще отнесат спомена по далечните си места и завинаги. Нищо не искаше повече от себе си. Само да продължи майсторската да работи. Беше щастлив — сто пъти сам беше си го признавал.

И как приятно беше това, че Мария разглежда сега мраморната картина в краката си. И какво още тя щеше да види вътре, в самото вариете, ако не беше се опънал този тиквеник в униформата. Какво да направиш? Майната му. Има и други заведения по крайбрежието, които работят до късно. Има таксита. Илия Богданов има и джоб, когато потрябва.

Той мълком каза това на Мария, отиде при нея и я поведе. Тя всичко разбираше, както обикновено. Иначе щеше ли да се ожени за нея, така изведнъж. Колко момичета знаеше той, с този скитнишки занаят на строител… Какви ли не. И не даваше малкия пръст на Мария за всичките.

Такси се намери веднага, те седнаха и Илия Богданов каза:

— „Кошарите“, ако обичате.

Шофьорът подкара като на състезание, а Мария попита дали тези кошари не са близо до бараките, както веднъж той й бил писал. Точно така, каза Илия Богданов, „Кошарите“ са на сто крачки от бараките.

— Тъкмо ще сме близо — каза жената и най-сетне въздъхна с голямо облекчение.

Илия Богданов стисна ръката й, също усети как болката от онзи тиквеник с униформата се разсейва полека и не й каза, че има една много приятна изненада.

Стигнаха (той даде лев повече на шофьорчето) и без никакви разправии се настаниха на една маса в градината.

— Защо се ядосвахме там? — каза Мария и най-сетне се усмихна. — Я виж колко е хубаво тука.

— Хубаво е, ама аз исках да ти покажа работата си. Затова.

— Аз ли не ти знам работата? Да не си правил само това.

Вечеряха много добре, той пи две големи гроздови и после една бира. Мария разказваше за старците му, за нейните — няколко пъти се изсмя, както само тя можеше, и му стисна ръката под масата. Светът дойде на мястото си изведнъж и Илия Богданов отново усети голямото удоволствие, за което се беше родил.

Той много от нощите в тези бараки бе мислил как ще й разкаже за изключителното си откритие, как тя ще се радва и ето, тази вечер те бяха на крачка от възможността. Пак благодарение на нея и на неочакваното й пристигане. Той й каза това, но тя поклати глава:

— Когато имаш рожден ден и аз не дойда, тогава можеш да кажеш „неочаквано“. Сега е очаквано.

Станаха да танцуват — какво като не бяха от най-най-първата младост? Беше чудесно. Дойде им наум за леглото. Илия Богданов плати (с левче отгоре) и станаха.

— Аз мислех, че са нататък — каза Мария, като тръгнаха през рядката осветена гора.

— Кои?

— Бараките.

— Те са нататък.

— Тогава ние къде отиваме?

— Ще видиш — каза Илия Богданов и гордо протегна ръка. — Ето, там.

Хотелът се беше изправил пред тях, като в приказка.

— И това ли е ваша работа?

— Ти как мислиш? — изпъчи се Илия Богданов.

— Страхотен е.

— Вътре ще видиш какво е — каза Илия Богданов. — Вътре, вътре.

Те бяха вътре след две минути — Мария бе настанена да седне в един от фотьойлите, само да гледа. „С ръка непипано, боже“ — помисли си тя и още преди да чуе откритието на Илия Богданов на тема голямото удоволствие, усети гордост и в себе си.

Илия Богданов поздрави учтиво момичето на рецепцията и поиска стая.

— Нямаме свободна стая, другарю — каза любезно то.

Илия Богданов се усмихна. Той беше правил тези стаи. Коридорите, фоайетата, залите. Мазето и покрива, тоалетните. Беше завирал носа си по всички кюшета, беше се борил с мъртвия материал, беше му пял. Беше ревал от екстаз, когато изпилваше облицовките на фееричното стълбище и верандите.

— Нито една стая ли нямате бе, другарко? За мен и за жена ми. Само за тази нощ.

— Не — каза момичето. — Хотелът е само за чужденци. Можете да отидете до настаняването. А може и аз да се обадя оттук. Вероятно ще се намери някъде една стая за двама.

— Аха — каза Илия Богданов. — Е, хубаво.

Момичето наистина беше любезно и вече въртеше шайбата на телефона, но Илия Богданов се изправи, кимна на Мария и тя стана от дълбокия и разкошен фотьойл.

Минаха по фееричните стълбища надолу, влязоха отново в рядката и осветена гора. Морето се чуваше. Светлините бяха толкова близо и много — ще речеш: звезден прах от небето се е посипал по този бряг.

— Ние ги сваляме тези звезди — гласеше откритието на Илия Богданов. — Аз. Ето, с тези ръце. Слушай, Мария, ти нали знаеш по себе си, че човек може да изяде съдържанието на три или на пет чинии днес. Но той може да напълни за другите стотици чинии, разбираш ли?

В това е голямото удоволствие.

Слушай, човек може да спи на едно легло и да изкара живота си в една стая. Но той може да направи с ръцете си хиляди. Нали разбираш?

В това е голямото удоволствие.

Илия Богданов не каза нищо сега, по пътя през гората — само преметна ръка през рамото на Мария.

Така стигнаха до бараките, където й прошепна да го почака. Влезе в тъмното и побутна по рамото спящия Иван. Онзи се надигна веднага. Каза дрезгаво и тихо:

— Илийка, ти ли си?

— Аз съм.

— Ей сега — каза Иван и скочи от кревата.

Той нахлузи панталона си, наметна якето и запали цигара. Илия Богданов му каза:

— Ти можеш…

— Абе стига глупости — прекъсна го Иван. — В кофата има „Радебергер“. Айде, чао.

И излезе.

Илия Богданов излезе след малко и кимна на Мария да идва. Тя това и чакаше.

Както беше хванала дръжката на вратата отвътре, жената с думкащо и пълно сърце усети миризмата на вар — вечно спокойна и чиста. Усети и големите ръце на Илия Богданов — вечно на една педя от кръста си.

Погледна звездния прах навън и като дръпна вратата, с едно движение го помете.

Край