Дончо Цончев
Акробатът

Вън от онова малко пространство, което бе заградила собствената му кожа, започваше безбрежният свят на лъжата. Все едно дали тази лъжа беше опакована в мили усмивки, в разни подаръчета и любезност. В думи, в очи, в притесняващи (може и трогателни) усилия да му се вдъхва кураж. Все едно — всичко навън беше лъжа, зад невероятната ограда на човешката кожа. Винаги беше усещал, че е така — смътно и дълбоко, още от дете, — сигурно затова израсна по поръчение номер едно за родените: ловък и як, предпазлив като хищник, в добавка измамно небрежен спрямо огромната си физическа сила, стаена на възли под кротко държане.

То беше инстинкт, всичко това, предаван по семката кой знае откога, и трябваше да навърши тридесет кръгло, за да успее да го направи на мисъл — кратка и отчайваща. Сега имаше време за мислене колкото искаш, беше сам в бялата стая, насреща един ужасяващо ведър прозорец, по-голям от небето. Лекарят влизаше два пъти на ден, сестрата — три, толкова и санитарката, която му носеше ядене. Свиждане никак — кой тръгва от Търново до Виена за свиждане. А и последния път в София близките бяха се успокоили — видяха го прав, на краката си, даже да кляка и да се усмихва.

Те знаеха за болестта му толкова, колкото знаеше и той: една нечувана досега дума, звучаща като несръчно проклятие, а от нея нататък — разумното бъдеще на потенциалния инвалид. Веднага зад думата почваше океанът от медицински теории, бушуващ традиционно между именити професори, запенен разкошно в латиница — над бялото, старото, тихото дъно от скелети.

Най-много мислеше вечер, поради навика и „стереотипа на организма“, придобит заедно със занаята. Цирковите програми започваха вечер и това беше обичайното време, в което пулсът му сам се усилваше.

И сега беше вечер. Небето съвсем се смали зад прозореца и жалката му изрезка от покриви, антени, комини изведнъж посиня. Изкуствените звезди и слънца цъфнаха върху чуждия град и започнаха да си намигат — със своята безпощадна електрическа задушевност. Ръката на акробата докосна парченцето вестник още веднъж, подържа го така, после го скри пак под възглавницата. Според госпожица Баумщайн, която тайно му го донесе, на него пишеше: „Под купола на цирк «България» от утре богата програма. Световноизвестните, тия и тия, след дълго турне в Ню Йорк, Торонто, Лондон, Париж ще се представят на виенчани. Предварителен ангажимент на билети, телефон…“ Вестникът беше от вчера — тоест сега, след по-малко от час, почваше първото представление.

Акробатът стана, отиде до прозореца и след като стоя дълго пред него, въздъхна веднъж. Върна се до леглото, седна и стоя още много така. Това парче вестник беше започнало да го яде от вчера, заради него спа още по-лошо и на пресекулки сънува двете минути, на които бе подарил целия си живот: пет крачки засилване, първи трамплин, обикновено салто и винт, втори трамплин, сега — страшният миг на борба срещу естествената инерция и онова измислено, обратно, невероятно извисяване към трапеца, което изтръгваше писъци и от най-претенциозната публика. Той вече се усмихваше горе, увиснал надолу с главата, когато дъхът им се връщаше през отворените уста и те можеха (все още учудени) френетично да ръкопляскат.

Номерът беше прост и страхотен — като големите номера на надарените. „Материалът“ от скокове и движения бе същият, като на другите акробати. И тренировките бяха почти същите. Само в единия миг от играта — страшния — той се отклоняваше през възприетото и осъществяваше лудото собствено извисяване. Публиката ценеше това повече от всичко (тя затова беше напълнила цирка), колкото и да се менеше по възраст, култура, националност — нейната жажда за изненади бе непоклатима.

След неспокойната нощ той закуси добре, къпа се дълго и бавно, като нормален, след това залости вратата с шкафчето и направи простите, забранени движения. Болката в кръста беше утихнала изцяло, ето че можеше пак всичко, само страхът истерично пищеше — и на ужасяващата го латиница, и от трептящия спомен, още нехванал коричка. Следобед, след посещението на сестра Елизе Баумщайн (най-приятния миг в белите денонощия тука), акробатът отново залости вратата и върху пътеката, до леглото, направи три пъти салто. Предно, с едно малко засилване, след това задно и предно от място. Нищо му нямаше. Нещо отзад малко изпука, но не го заболя. Не легна отново като забодена на картон пеперуда — както му обещаваха отново, ако не слуша, а само сърцето му блъскаше диво и дълго.

То блъскаше тъй и сега, вечерта, когато той почти чуваше думите на своите приятели в цирка, виждаше ги да се приготвят за виенчани, долавяше дори миризмата на талк, свежи сапуни, стари дъски — и този огнен надпис „България“, в същия град, някъде близо, нажежаваше мозъка и дробовете му.

Пак отиде до прозореца. Загледа се надолу от петте етажа, по навик преживя за миг, за хиляден път вече досадното падане, заряза го, съсредоточи се върху двете най-важни думи през последните четири месеца — „потенциален инвалид“. Добре, как трябва да мине животът му в своя остатък? От кръглите тридесет — каквото има нататък? Кое си избира той между вечния страх от потенциалния инвалид и краткия риск: или нищо, или да заживее отново нормално? Потенциален инвалид. Кой всъщност не е потенциален инвалид? Нещо повече — кой не е потенциален мъртвец? Тогава какво? Да си поръчваме паметници, ковчези, да седнем отгоре отчаяни — в тъжно очакване на часа си?

Мисълта го изненада, той се взря в нея внимателно, като да провери истинността й. Взря се и надолу, напред, към града, кипнал от потенциалните мъртъвци. Те бързаха в свежия час, претъпкали тротоари, прозорци, автомобили. Някъде отиваха, връщаха се отнякъде. Пълни с любов, бизнес, закани, усмивки — никой не бе седнал върху ковчега си, уловил с длани лицето си.

Постоя още така, обърна се назад, към вратата, и тръгна полека. В тишината на голямата болница чуваше само стъпките на краката си и страшния вътрешен тътен. Взе чаршафите, усука ги и ги снади. Извади парчето вестник и го сложи в средата на дюшека. Залости вратата с леглото и върза чаршафеното въже за радиатора. Сложи чехлите си в джобовете на пижамата и прекрачи прозореца.

Водосточната тръба беше наблизо, той увисна на чаршафа, залюля се и я достигна с крака. Нататък другото беше детска игра — след две минути прехвърли оградата на градината. Притича една пряка, счупи по друга и се озова на булеварда.

Шофьорът на таксито наистина бе малко учуден, но се задоволи с едно бавно оглеждане на клиента по чехли и пижама, след което се обърна напред и пое своята работа.

— Циркус булгариен, бите — каза му акробатът. — Шнел, бите.

— Я, я! — каза шофьорът. — Ферщеен.

Акробатът се учуди какво точно разбира шофьорът, тъй като сам още за себе си не разбираше всичко, действуващ като в хипноза, но те вече пътуваха и това беше достатъчно.

— Айн момент, бите — каза му акробатът, когато таксито спря до служебния вход на цирка. — Их…

Потупа се по джобовете на пижамата и шофьорът повтори своето „я, я, ферщеен“. Когато остана сам, шофьорът си пожела гласно дано се видят още веднъж с пижамения клиент, но това не можа да се сбъдне. Една млада хубава дама дойде след минута, плати му с приятен бакшиш и каза усмихната: „Филен, филен данк!“ — като да беше й направил безценен подарък. На свой ред той също й благодари, преди да потегли, и пожела щастие и успех на програмата.

Той не знаеше, шофьорът на таксито, че пожеланието му беше безсмислено, след като сам беше докарал щастието и успеха. Така, както не знаеше никой, освен хубавата млада дама и малката група на акробатите.

Пижамата бе заменена с трико, разговорът се отложи за после и се състоеше само от кратките думи на занаята. И така, вън от програмата, вън от директора, публиката и конферанса, един от гимнастиците наруши реда по време на групова атракция, премести трамплините и вдигна високо трапеца. Оркестърът млъкна. Объркването се усети. Един от клоуните се хвърли да оправя работата, но гимнастикът нежно го изблъска. Някой зад кулисите изкрещя много високо.

Секунда след изпуснатия вик акробатът изтича на арената, даде малкия знак на барабаниста за „туш“ и в бръмчащата, растяща от очакване тишина се затича към първия трамплин.

Салто и винт в скока — барабанистът извика кратко и окуражително.

Втори трамплин, начало на салто, грешка — тялото на акробата непослушно на правилата, се извиси право нагоре, гласове от публиката се изтърваха уплашено.

Акробатът висеше надолу с главата и се усмихваше. Трапецът, хванат с крака, леко се полюшваше. Барабанът беше млъкнал и мъртвата тишина с взрив се разплиска от ръцете на виенчани.

Висейки надолу с главата, с един вътрешен писък в ушите — без слюнка, без дъх — акробатът се усмихваше.

И още преди да го спуснат полека сред виковете на сгорещената публика, той видя второто нарушение по реда на програмата. Всички артисти — работници, администратори — излязоха на арената да ръкопляскат. Жените държаха букети. Приятелите му стискаха юмруци и неартистично, по детски, подскачаха. Трапецът започна да слиза тържествено, в снопа на светлината хвърчаха цветя и в тази най-неподходяща минута за размисъл, на върха на своите тридесет кръгли години, на страха, на очакването, акробатът направи смайващо го откритие.

Той разбра — усети го бистро и високо, както истинските мъже могат да усещат, — че вън от онова малко пространство, което бе заградила собствената му кожа, започва безбрежният свят на надеждата.