Дончо Цончев
Нож от баща ми

Не знам дали би могло да се каже, че моят по-голям брат и аз сме богати, или баща ни е бил винаги беден, но когато един ден ни беше зададен въпросът, какво толкова ни е останало от него, и двамата се огледахме около себе си мълчаливо. То беше някакъв вътрешен празник тогава — например рожден ден на някое от децата, но те бяха налягали, гостите се разотишли и ние седяхме да разговаряме четиримата. Той и жена му, аз и жена ми. Тъкмо жените (възможно е да се досетите и сами) бяха задали този въпрос.

Пръв се покашля брат ми, усмихна се както само той може и каза:

— Ами на мене една пушка, обаче… вие тук знаете всички тя колко струва.

Победоносните и в същото време дебнещи очи на моя брат ни обходиха редом и ние видяхме в тях много неща, които наистина бяха се случвали. Например трийсет и четири зайци за един ден — когато в гара Левски се организираше ловджийската томбола и ние, самите ловци, трябваше да осигурим бързо наградите. Или пък двайсет и девет фазани с двайсет и седем патрона, когато ги беше хванала пипката и ни изпратиха заповед да ги изтребим до крак. Или например онзи безпримерен изстрел от гърбом — легнало положение, към една черна точка в небето, виеща се полека в окръжност, която черна точка след този изстрел започва да се увеличава, увеличава — и след три минути и половина тупва на земята до брат ми, та се оказва двуметров орел. И тъй нататък, и тъй нататък — казваха неговите очи с укрепнало от въображението достойнство, докато устата му тежко повтори:

— Вие поне, всички тук, нали знаете.

— Знаем, разбира се — каза жена му и си погледна часовника. — Знаем, че трябва да тръгваме вече, защото сега като почнете и двамата…

Аз нищо не почвах, тъй като мислех за пушката. Хубаво, старо, английско оръжие. Без да ръждяса и точица — цели седмици по росата из бостаните. Без да откаже на две поколения — с изгледи да остане за третото. Шок и цилиндър — безупречен бой от всякакви разстояния. Да не говорим за равномерното разпределение на сачмите.

— Той има все пак една пушка — каза жена ми и въздъхна. — А моят…

По много и най-различни поводи жена ми така произнася тези две думи „а моят…“, че няма никаква нужда от трета. Аз съм й свикнал естествено и вече отдавна не реагирам, но този път станах, напуснах роднинското обсъждане все така мълчаливо и след десетина минути ровене по тавана се върнах.

Показах им ножа.

— Я — каза брат ми и го взе от ръката ми да го разгледа. — Брей, аз почти бях го забравил!

Той го въртеше в ръце, стискаше го с едната и с другата, опита го колко е остър на палеца и от време на време кимваше с едно все по-съдържателно: „Хм!“

Жените се гледаха сънено отчаяни, след това заговориха за тоалети и курабии.

Моят брат ми разказа неща, свързани с ножа, които според него не помня, защото съм бил по-малък. Аз му отворих очите за някои подробности, които той въобще не е чувал, защото не се е интересувал достатъчно. Така за една цигара време минахме четиристотин години история, по-точна шестстотин и нещо, предавана все така устно от бащите, които са връчвали на сина ножа. Между кланетата и хайдутите по Балкана се вмъкваха думи като „плоха“ и „бакпулвер“, но ние не искахме да ги чуем. Защото по един братски и мълчалив начин си давахме вътрешен отчет, че техните изговорителки все пак са родили следващите стопани на ножа.

Имаше изгледи тази история да приключи дотук, ако една от жените не беше подсказала луда идея. Тя каза изведнъж, без никаква връзка с кройките и индришето:

— Абе сега са на мода такива старинни нъждилки, ти защо не го продадеш?

— Има разни идиоти, които не си знаят парите — каза другата.

— И разни чужденци, които за подобни боклуци дават едно състояние.

Два месеца по-късно, когато отидохме на море и аз напипах ножа от баща ми, търсейки самобръсначката си из куфара, честно казано — не се чудих особено. Засмях се, разгледах го отново, прибрах го на мястото и казах:

— Само трябва да се внимава, да не го изгубим. Чухте ли всички? И ти, и децата. Ако се случи нещо с ножа, изтребвам ви, без да ми мигне окото!

Жена ми и дъщеря ми ме гледаха с почтителен укор за силните думи, а синът ми, уж най-малък и глупав, каза в настъпилото мълчание:

— Да, тоя нож е от дядо и на него му го дал татко му, и татко ми ще го даде после на мене!

Нещата бяха приключени, в остатъка от деня синът ми бе удостоен с много внимание и дребни подаръчета от мене, а самият аз — с едно изискано пренебрежение от страна на жените. Вечерта (за да оправя цялата работа окончателно) заведох жена си на бар.

Красивата лудница на брега на морето беше претъпкана от летовници, говореше се на десет езика едновременно и всичко се плащаше с едри банкноти. В навалицата една ръка ме грабна за лакътя и моята братовчедка Емилия ме прегърна след миг. Край нея успяхме да седнем — тя беше с някакъв чужденец. Маса до дансинга, знаменца — табелка със страховитата думичка „резерве“.

Фабрикант беше възрастният сладур срещу мене или поне тъй го представи Емилия.

— Господин Фокс! — каза тя и ръката й с ветрилообразно движение го посочи.

За нас му измърмори нещо на френски, той кимна, кимнахме му и ние с жена ми.

Не бяха минали десет минути, когато стана дума за иконите. Той обикалял да търси такива неща и ги купувал на баснословни цени. Също така пафти, ютии, чапрази и хлопатари — въобще всякакви стари предмети.

Не бяха минали две минути, откакто се завъртя този разговор, когато Емилия ме попита:

— Какъв вид е този нож?

— Кой нож? — казах аз смаян.

— Твоят нож, старият. За който говорихме с нея!

Емилия нервно посочи жена ми и чакаше бързо да отговоря.

— Кога сте говорили с нея пък за ножове?

Жена ми изпревари отговора на братовчедката, като „невинно“ и „незабелязано“ превключи иначе мадонестите си очи на „тревога“.

— Ами… кога? — каза Емилия, докато организира секундата. — По-рано. Знам ли кога. Става въпрос какъв вид е ножът, това пита сега г-н Фокс. Слушай бе — сега тя пък превключи погледа си на „я не бъди будала!“. — Ти знаеш ли какви пари дава за глупости тоя? Казвай какъв вид е, да разбера дали го интересува.

— Не зная точно. Мисля, че е войнишки. Има разни надписи там.

Емилия избърбори моите думи на френски, г-н Фокс ме погледна с отворена уста.

— Има и такова — казах. — Едно такова, за захващане върху пушка. Войнишки нож, вероятно от първите войнишки ножове изобщо.

— Невъзможно — казва той. — За да е така, значи този нож би трябвало да е на повече от шестстотин години!

— Не знам — казах аз. — На него има седемцифрен номер и отделно пише: хиляда триста и девета година. С арабски цифри.

Господин Фокс, научил и това, се засмя освободено. Попита ме какви са тези арабски цифри, ако ги помня случайно. Аз поисках молив и лист. Годината от ножа помнех наистина, а и без друго знаех арабските цифри. Веднъж Вера Мутафчиева ми ги написа на цигарената кутия и аз ги научих. Тренирал съм ги, зяпайки номерата на близкоизточни лимузини из София. Написах на листчето с арабски цифри 1309 и го обърнах към господин Фокс. И ето как най-сетне си хванах белята.

Той трябвало да го види, разбирате ли? Аз съм бил луд и според Емилия, и според жена ми. Той нямало да го глътне! Станцията била на две минути от бара, ето на човека колата отвън, тъкмо ще нагледам децата, толкова ли не знам как се отвиват и тоя влажен въздух ги изпива, та после цяла седмица ни плаж, ни дявол!

Отидохме до станцията двамата с него, показах му ножа и се върнахме. (Децата спяха спокойни и топли като две козуначета.) По пътя господин Фокс ми предложи петстотин долара. Неубеден в моя полиглотизъм на френска основа (добит преди двайсетина години от красивата госпожица Порожанова в гимназията на гара Левски), той ми показваше цифрата с пръсти.

На масата в бара, след като пихме по едно уиски за удоволствието на господин Фокс, че е видял такова нещо като този страшен нож (усещах му хладината във вътрешния си джоб), той каза седемстотин и петдесет. Жена ми се усмихна тънко и съкрушено, а Емилия включи писаните си фарове на „кретен“!

Напивах се и виждах сцени от историята на моите дядовци. Някъде откъм времето на Фружина, щом цифрата е такава, каквато я пише на ножа. Скимтяха деца и пищяха майки. Търкулваха се глави и чаткаха диви копита. Споено с ръката на някой от нашите дядовци, страшното острие отчаяно бранеше възможността да се раждаме и живеем.

— Хиляда долара, господине! — каза господин Фокс.

Баба ми заподпираше портите, дядо ми издъхваше на бесилката и ужасените му очи се извъртаха към сина, стиснал ножа. Спас Гинев го измъкваше от пояса. В ръката на Кочо го зърнах — иконите си закриваха очите с ръце.

Хиляда и петстотин долара, за този „страшен, страшен нож от бащата“ — както се изрази компетентният в това отношение господин Фокс. И осемстотин… Един „Мерцедес“ за дебелата ми глава… Болен съм, зная — жените са прави. Точно така, имам припадък.

Само че той е започнал поне преди шестстотин години и вероятно ще трае поне още толкоз. Иди го обясни на разумните…

На връщане вървях напред, жена ми на десетина крачки зад мене. Бях се загрял от многото пиене, от музикалната шумотевица на красивата лудница до брега на морето и особено от хрумването ми накрая да платя сметката, пък ако ще да съкратим малко курорта. Единственият хубав хлад идваше от вътрешния ми джоб, където ножът и дрехата нещо си шушнеха.

Ходим на лов с моя брат, както това е известно, той — с пушката, за която стана дума, а аз с една друга, която съм купил. От случая с господин Фокс нося ножа със себе си. Е, нямаме „Мерцедес“ още, но това не е единственият начин да се превозва човек, вие знаете.

Едни от любимите ни места са лозята край град Левски. От гарата на запад, между Бежана и линията към Каменец. Все още там съществува онова лозенце, за което разказвах веднъж. Старото, с дебелите чукани и с нападалите орехови листа. Когато изпуша една цигара там, все така неизменно разбирам, че всъщност всичко, каквото имаме наистина, е оставено само от бащите. И винаги познавам изстрела от пушката на брат ми. И някога докосвам старото хладно желязо у мене и ми е много добре, че синът ми расте.