Арун, Барун и Киранмала

Преди много, много години царувал един млад и храбър цар. Неговото царство било огромно. Той обичал хората и се грижел за тях като баща. Често се преобличал като бедняк и обикалял владенията си, за да научи повече за своя народ. Един ден, когато минавал край бедна къща, царят се заслушал в разговора на някакви момичета. Те били сестри и мечтаели на глас.

— Искам да се омъжа са готвача на царя! — казала най-голямата. — Тогава всеки ден ще ям най-вкусните ястия.

— Аз пък предпочитам да взема царския домоуправител — казала втората. — О, тогава ще се обличам в най-красивите рокли и ще живея най-прекрасната къща!

Най-малката сестра мълчала.

— Защо не ни кажеш твоите желания? — питали я сестрите й.

Тя продължавала да мълчи. Това предизвиквало любопитството на момичетата и те все по-упорито настоявали да научат нейните мечти.

— Ако можеха да се сбъднат моите желания — отстъпила накрая девойката, — бих се омъжила за царя. Тогава ще стана царица и ще мога да му помагам да управлява справедливо.

Царят изслушал разговора им и се върнал в двореца. На другия ден той извикал готвача и домоуправителя и, нагиздени като младоженци, както го изисквала традицията, тримата се отправили към къщата на момичетата.

Трите сестри се омъжили така, както желаели. Всяка от тях отишла да живее в дома на своя съпруг и всички заживели щастливо. Но не минало много време и двете по-големи сестри започнали да завиждат на най-малката — царицата. Тя била неизмеримо по-богата от тях.

Дошло време младата царица да се сдобие с рожба. Двете и сестри били наоколо, за да й помогнат. Родило се чудно хубаво момченце. Но завистта не позволила на сестрите да се радват. Още преди майка му да успее да го види, те сложили детето в една кошница и го пуснали да плува по реката. На негово място в люлката положили малко котенце. Царят бил много нещастен, като научил, че царицата е родила коте. А тя, милата, плачела от сутрин до вечер дни и седмици наред.

Минали се две години. Царицата родила втори син. Но сестрите й и този път подменили детето. Този път използвали двойка птици. А бебето отново отплувало в кошница по течението на реката. Царят и царицата се отчаяли от лошата си съдба.

След още две години се родило трето дете. Този път било чудно хубаво момиченце, но и неговата участ не била по-различна. Сестрите пуснали кошницата с бебето в реката, а в люлката повили кукла вместо бебе.

Царят бил направо смазан от новината, че за трети път царицата ражда нещо странно. „Сигурно е вещица!“ — помислил си той и я изгонил от двореца. Не пожелал дори да се сбогува с нея.

Бедната царица нямала нито дрехи, нито храна. Тя намерила една колибка в гората и заживяла там. Когато понякога случайно минавал някой странник, той се смилявал над нещастната просякиня и й подавал по нещо, колкото да не умре от глад.

А какво станало с децата ли? Те плували по реката, но останали живи. Надолу по течението живял един брамин. Когато сестрите пуснали първото бебе, той тъкмо се къпел в реката. Чул плача на детето и извадил кошницата, която се носела по течението. Каква изненада — отвътре го гледало чудно красиво бебе. Браминът нямал деца и хукнал с кошницата към къщи.

— Жено, ела да видиш! Бог ни е дарил със син! — викнал той. — Ние трябва да си го отгледаме.

И така, браминът и неговата жена започнали да се грижат за царския син. Нарекли го Арун.

След две години браминът отново бил на брега на реката, когато доплувала втората кошница. Той грабнал детето и се затичал към къщи. И двамата с жена си ликували от радост. Кръстили втория син Барун. Жената на брамина започнала да вярва в чудесата и да въздиша: „О, колко искам да си имаме и дъщеря!“

Минали още две години и браминът намерил в реката и третото дете.

— Жено! — провикнал се той още от пътя. — Желанието ти се сбъдна. Ето я нашата дъщеря!

Двамата не можели да си намерят място от радост. Те нарекли момиченцето Киранмала.

Браминът бил богат човек и не пожалил нищо, за да даде на децата си добро образование. Двете му момчета израснали силни и красиви младежи, а момичето нямало равно по хубост в цялото царство. Тримата имали всичко, от което се нуждаели и били щастливи.

Но след време браминът и жена му, които били вече доста стари, се разболели и умрели. Децата останали сами на света и вече трябвало да разчитат само на себе си.

Къщата, в която живеели, била просторна и удобна, но и тя като родителите им остаряла и се рушала. Децата решили да построят нова. Хванали се здраво тримата, каквито били силни и работливи, построили къща като палат. Застлали я с красиви килими, изпълнили я с прекрасни мебели, книги и цветя. А в двора направили прекрасна градина, уханието й се разнасяло из цялата околност.

Един ден в къщата им дошъл светец. Арун, Барун и Киранмала го посрещнали с радост и почести. Когато огледал къщата, странникът похвалил трудолюбието и вкуса, с който било построено и подредено всичко. Възхитил се от прекрасната градина.

— Вие имате всичко, от което се нуждаете — казал той, — с изключение на едно.

— Какво е то? — в един глас попитали и тримата.

— Там, в далечината има една планина — отвърнал светецът. — На върха й расте златно дърво, а на него са кацнали два папагала. Донесете тези птици във вашата къща. Само тогава ще постигнете пълно щастие и хармония.

Двамата братя и сестрата слушали внимателно думите му.

— За да стигнете до планината и да хванете папагалите, вие трябва да сте много смели и силни — продължил светецът. — Другата трудност е, че когато хванете папагалите и поемете по обратния път, за нищо на света не трябва да се обръщате назад? Който погледне назад, в същия миг ще се превърне в камък!

— Ще се опитаме! — решително отвърнали и тримата. — Ще направим каквото ни каза и ще донесем папагалите в къщи.

Светецът ги благословил и си отишъл. Пръв тръгнал за папагалите Арун. Ден след ден той вървял и вървял и най-после се изкачил на върха на планината. Намерил златното дърво, покатерил се на него и хванал папагалите. Тръгнал да се връща. Изведнъж силен глас го повикал:

— Аруне, Аруне!

Момчето се обърнало, в същия миг се вкаменил — тялото му се превърнало в малка скала. Птиците веднага отлетели на златното дърво.

Дните минавали. Арун не се връщал и Барун се застягал за път. Той също преодолял всички препятствия и хванал двете птици. Но и него го сполетяла съдбата на брат му. Той също се превърнал в скала.

Киранмала чакала, чакала, но като видяла, че от братята й нямала ни вест, ни кост, решила и тя да си опита късмета. Преоблякла се като мъж, взела малко храна и потеглила на път. След много изпитания стигнала до върха. Намерила дървото и папагалите. Стиснала ги здраво под мишници и се заспускала надолу по планинския склон. Отново се разнесъл тайнственият глас:

— Киранмала, Киранмала, ела! — зовял я той.

Но девойката не погледнала назад. Много добре помнела предупреждението на светеца и бързала надолу. Тогава не един, а много гласове закрещели подире й:

— Киранмала, Киранмала, върни се!

Но тя не обръщала внимание на нищо, което ставало зад гърба й. Не погледнала назад. Стискала здраво двете птици и продължавала пътя си. Когато стигнала подножието на планината, Киранмала видяла светеца, който я чакал край пътя.

— Ти си най-храброто момиче на света! — казал той. — Ти направи това, което не можаха да сторят стотици младежи.

Светецът й показал скалите, разпръснати около планината.

— Вземи този съд с жива вода — казал той и й подал една делва, — и напръскай с нея скалите!

Киранмала го послушала. Щом капките докоснели някой камък, той мигновено се превръщала в човек. Стотици младежи се изправили пред Киранмала и се поклонили. Те й благодарили за това, че им е върнала живота. Сред тях били и Арун и Барун.

Двамата братя и сестрата се прегърнали, простили се със светеца и си тръгнали към къщи. Когато се прибрали, те сложили папагалите в златна клетка и се грижели много старателно за тях. Птиците започнали да ги съветват за различни неща.

Веднъж папагалите ги посъветвали да доведат вкъщи една много бедна жена, която живеела самотна в схлупена колибка. Обяснили им точно как да я намерят. Когато непознатата влязла в къщата, папагалите им казали:

— Отнасяйте се към нея като към майка! Грижете се за нея с много обич!

Братята и сестрата послушали птиците и жената заживяла с тях, радвайки се на тяхната синовна почит.

Друг път папагалите ги посъветвали да поканят царя на вечеря. Те им обяснили точно какво да приготвят и как да сервират храната. В уречения час всичко било готово. Царят пристигнал заедно с останалите важни гости. Всички били посрещнати с много почести и подаръци.

Дошло време за вечерята. Киранмала поканила всеки от гостите в трапезарията. Папагалите седели в клетката си и наблюдавали. Киранмала поканила гостите да седнат. Царят седнал на почетното място. Поднесли храната. На царя сервирали в златна чиния. Той опитвал ястие след ястие, но за негова изненада навсякъде открил дребни камъчета и не можел да хапне нищо. Той се разгневил, скочил и погледнал свирепо Киранмала и братята й.

— Как се осмелявате да обиждате царя, като му сервирате храна с камъни!? — изкрещял той.

Преди още някой да се опомни и да му отговори нещо, един от папагалите проговорил:

— Ваше величество — изкрещял той, — първо отговорете на моя въпрос и след това ние ще отговорим на твоите.

Царят погледнал учудено папагала.

— Какъв е твоят въпрос? — попитал той.

— Може ли една жена от плът и кръв да роди коте, две птици и кукла?

В главата на царя проблеснал спомен за младата царица, която преди много години родила котенце, две птици и една кукла. Сега той си давал сметка, че това е невъзможно.

— Не — отвърнал царят, — подобно нещо не може да стане. Но, моля те, кажи ми истината — продължил той. — Какво всъщност се е случило тогава?

Папагалите разкрили на царя цялата истина за неговите деца.

— Сега децата ти са тук! — казали папагалите в един глас. — Арун, Барун и Киранмала.

Царят бил на седмото небе от радост. Той прегърнал и целунал синовете и дъщеря си и заплакал. Плачел, защото я нямало любимата му царица — майката на децата.

— Къде ли е сега моята нещастна жена. Аз, глупакът, я изгоних, не й повярвах…

— Тя е тук, с децата си — отново заговорили папагалите.

Сега вече всички, не само царят, но Арун, Барун и Киранмала били изненадани да чуят, че царицата е заедно с децата си. Децата се втурнали и довели жената, която били намерили в гората по съвета на папагалите.

— Значи ти наистина си била нашата нещастна майка! — извикали през сълзи те и паднали в краката й.

Царицата ги прегърнала и също заплакала от радост. Царят отвел жена си и децата в двореца. Двете завистливи сестри вече не били живи — умрели от собствената си злоба. Царското семейство не забравило своите покровители — мъдрите папагали. Те всички живели дружно и щастливо дълги, дълги години.