Овцата и кокошката

Една кокошка снесла яйце и закудкудякала:

— Куд-куд-кудкудяк, какво яйце съм снесла! Куд-куд-кудкудяк, какво голямо яйце съм снесла!

Кудкудякала така много време на гнездото, после станала, излязла из двора, пак кудкудякала, отишла на купището, пак крякала до пресилване. Един петел, около когото се събирали кокошките, извикал строго:

— Стига мари, чумо, стига си крякала! Колкото и да ти е голямо яйцето, пак е яйце, не е агне!

Кокошката се разсърдила и си отишла. На другия ден видяла една овца да пасе в ливадата до къщата. До нея подскачали две агънца. Кокошката рекла:

— Хей, Белушо, ти големи ли раждаш агнетата?

— Големи — рекла овцата. — Като родя, едно, то тежи два–три килограма, а сега са по-малки, ама са две и стопанинът е много доволен.

— А когато ги родиш, блееш ли да те чуе стопанинът? — питала, кокошката.

— Защо да блея? — зачудила се овцата. — Стопанинът сам ме намери, вземе агнето, помогне му да забозае, после ме дои и така живеем.

— Ами защо мълчиш, когато си му родила агнета? Ти трябва да блееш, да те чуе цялото село, че имаш агънца! — учила я кокошката.

— Не може така, кокошко! — рекла кротко овцата. — Аз искам, като родя, да мълча, никой да не знае, та да си отгледам рожбите. Ама не може. Стопанинът само това чака. Щом поотрасне агнето, той го продава, та купи нещо за в къщи, или пък го заколи и нрави веселба.

Кокошката се засрамила. Тръгнала и си мислела:

— Е, ти си права, овчице. Теб ти взимат агнето, та пари печелят с него, или пък се хранят. А с едно мое яйце и дете не може да се нахрани. Прав беше и петльо, че ми се скара. Трябва винаги да ходя с петела, да ме учи на ум. Затова много кокошки се събираме около него, а той ни води като стопанин и господар.