Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Дядо, баба и внуче. Трето издание

Издателство: „Български писател“, 1984, София

Редактор: Любен Петков

Коректор: Янка Василева

История

  1. — Добавяне

Едно врабче кацнало на един стар плет и седнало да си нанизва маниста за герданче, В тръните паднало едно мънисто и се изгубило. Врабчето го потърсило, потърсило и като не го намерило, извикало на плета:

— Хей, плето! Найди ми мънистото, защото иначе ще кажа на огъня да те изгори!

Плетът се засмял:

— Кажи му де!

Врабчето рекло на огъня:

— Хей, огньо, изгори тоя плет!

Огънят отговорил:

— Ами как не! Аз горя големи букови дърва, няма да горя тоя вече изгнил плет от тръни, та да ме бодат.

Врабчето се заканило:

— Аз ще кажа на реката да те угаси!

— Ха речи й де! — засмял се огънят. Врабчето подвикнало на реката:

— Хей, рекичко, ела угаси огъня!

— Ами как не! — рекла реката. — По какви само бели камъчета теча аз, как хубаво ги мия и галя, как само им се радвам, че са такива бели и чисти! Защо да ги оставям тях сега, та да идвам да угасвам огъня и да ме гори и черни? Щом не ми прави пакост и не ме притеснява, няма защо да се залавям с него.

— Аз ще кажа на бивола да те изпие! — извикало врабчето.

— Кажи му де! — засмяла се реката и продължила пътя си.

Врабчето видяло един бивол да пасе, литнало при него, кацнало на рогата му и изчуруликало:

— Биволчо, изпий тая река, моля ти се!

Биволът замахнал с опашката, прогонил една муха от гърба си и рекъл на врабчето:

— Ами как ли няма да я изпия! Сега паса такава хубава зелена тревица и не трябва да пия вода, защото ще ми се подуе коремът.

Разсърдило се врабчето и пак се заканило:

— Да знаеш, биволчо, че ще извикам вълка да те изяде!

— Щом искаш, извикай го! — рекъл биволът и продължил да пасе.

Врабчето потърсило вълка и му извикало:

— Хей, вълчо! Ела изяж този бивол!

— О, защо да го изям? — засмял се вълкът. — Аз ям млади и крехки агънца, тяхното месо е сладко и не ща кисело биволско месо.

— Ще кажа на овчаря да те подгони с кучетата! — зачирикало ядосаното врабче.

Вълкът се засмял страшно, изгледал малкото врабченце с кървави очи и зачакал, а то, каквото било безпомощно и слабичко, едва могло да отлети при овчаря и през сълзи рекло:

— Овчарко, моля ти се, пусни кучетата да разкъсат този вълк!

— Моите кучета ядат тлъста помия, която им правя всяка сутрин, а вечер им давам големи комати хляб. Защо да си къртят сега зъбите с лошото и жилаво вълче месо?

— Аз ще кажа на мишките да ти изгризат торбата с яденето! — разсърдило се врабчето и извикало, колкото му глас държи: — Хей, мишки, елате да изгризете торбата на този овчар!

Мишките се обадили:

— Сега ядем хубава бяла пшеница и не искаме да ръфаме торбата на овчаря, за да не си къртим зъбите.

— Сега ще кажа на котките да ви изядат!

— Щом искаш, кажи им, ако могат да ни намерят, нека ни изядат — присмели се мишките.

— Как ли няма да ви намерят! — сопнало се врабчето и кацнало на един прозорец и изчирикало:

— Котано–писано, идвай да изядеш мишките, те ядат сега пшеницата!

— Ох, не мога точно сега — обадила се котката. — Стопанката пържи за обяд хубави пържолки и аз нямам време да гоня мишките!

— Тогава ще кажа на стопанката да те удари с машата по главата — изчуруликало врабчето и хвръкнало, та кацнало на рамото на стопанката. — Стопанке, я погледни, котката изяде пържолките, дето ги готвиш за децата си за обяд.

Стопанката грабнала машата и ядосано цапнала котката по гърба. Котката подгонила мишките, те пък нападнали торбата на овчаря, той насъскал кучетата да гонят вълка, а вълкът, уплашен, се нахвърлил върху бивола. Биволът настръхнал и побягнал към реката, като видял бистрата и чиста вода, усетил жажда и се навел да пие, реката се уплашила, че ще й изпие водата, и се хвърлила към огъня да го угаси, а огънят, за да избяга, подпалил плета с тръните, те били сухи, пламнали и бързо изгорели. Тогава врабчето намерило изгубеното мънисто, седнало гордо и спокойно и продължило да си ниже герданчето.

Край