От неволя разбойник (Българска народна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)

Допълнителна обработка на корицата: gogo_mir, 2012 г.

 

Издание:

Султанка-мълчанка

Приказки на балканските народи

Преразказани от Ангел Каралийчев и Николай П. Тодоров

Второ издание

 

Художник: Стоимен Стоилов

Литературен редактор: Иван Иванов

Рецензент: Любомир Георгиев

Редактор: Илиана Монова

Художествен редактор: Буян Филчев

Технически редактор: Здравко Божанов

Коректор: Димитрина Еленова

 

Издателство „Български художник“, ул. „Асен Златаров“ 1, София

ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

Дали е истина или лъжа — малко ме е грижа. Ако не е вярно — ще го излижа. Ама слушал съм от стари хора, че в някакво село живял преди години един човек с голяма челяд: жена и шест деца, кое от кое по-малки. Те били толкова сиромаси, че понякога нямали и суха коричка хляб, за да залъжат гладния си стомах, и често стържели с лъжицата празното дъно на паницата. Не че бащата бил недъгав или мързелив, ами ей тъй на! — не му вървяло на човека. Случва се това — с две ръце и честен труд да не можеш се изхрани. Мъчил се сиромахът, трудил се, каква ли работа не хващал — нищо не излизало. Притъмняло му пред очите и не знаел вече какво да прави. Една вечер, смазан от мъка и ядове, че горките деца, както плакали за хляб, тъй и си легнали гладни, рекъл на жена си:

— Жено, всички занаяти опитах, от нищо полза не видях. Ще хвана още един занаят. Ако и той не ме оправи, няма избава за нас — ще умрем от глад и ние, и децата.

— Какъв занаят си намислил да почнеш? — попитала го тя.

— Разбойник ще стана. Това само не съм опитвал.

— Недей бе мъжо! Това не е занаят, а зло, което само зли люде вършат.

— Зло, добро — друго не остава!

Като видяла жената, че не може да го раздума, рекла му:

— Харно! Щом другояче не може, прави що си намислил. Ама обещай ми, че ако вземеш някому дрехите, ще му оставиш барем ризата, да не ходи гол и да не те проклина; ако пък му вземеш парите и стоката, да не му взимаш душата. Прави, що правиш, ама човек да не погубваш, че това е най-тежкият грях.

Мъжът обещал и се заклел, че ще я послуша. Сбогувал се с жена си, целунал заспалите деца и тръгнал в тъмната нощ с насълзени очи, като си мислел дали ще се върне пак да ги види. Защото разбойнишкият занаят е опасен — кой знае няма ли гарвани да му кълват месата на някое бесило.

Той бил чувал, че някакви страшни разбойници бродели по ония места и правели големи пакости, та тръгнал сега тях да дири. Три дни скитал из една планина, все не можел да ги намери. Капнал от ходене, пък бил и гладен, а нийде жива душа не срещнал. На четвъртия ден излязъл на голям път. Тръгнал по него. Вървял, вървял, по едно време някой му викнал из шумата:

— Стой! Кой си?

— Човек.

— Що за човек си? Къде отиваш?

— Разбойник съм и разбойници диря да се сдружа с тях.

— Я ела насам да те огледаме!

Упътил се сиромахът към гласа, без да вижда кой го вика, че много гъст бил листакът. Като навлязъл в гората, насреща му изскочили дванайсет души, обръжени до зъби с пушки, пищови и ятагани. Много страшни били: рошави и брадясали, а ризите им черни и корави от пот — непрани с години. Ала той хич не се уплашил — нали тях дирел.

Главатарят излязъл напред и започнал да го пита и разпитва защо иска да стане разбойник. Човекът му казал правичката каква неволя го е накарала да хване гората. Помолил да го приемат за другар. Нека дадат и нему оръжие, па ще видят тогава какъв юнак е. Ама първом да му дадат къшей хляб, че от четири дни троха не бил турял в устата. Главатарят смигнал на едного и този начаса извадил от торбата си хляб и печено месо.

Нашият човек наситил глада си. Сетне му дали оръжие като на другите. Запасал се сиромахът, обръжил се, заприличал и той на разбойник.

Всеки от тия обирници пазел поред пътя: гледал дали няма да се зададе някой, та да го оберат. А през това време другите спели спокойно, като да били у дома си. Минали няколко дни — никой не се показвал. Дошъл ред и на новака. Главатарят рекъл:

— Хайде, върви сега ти да пазиш, да видим какъв ще бъде твоят късмет!

Този взел оръжието си и клекнал в храсталака край пътя. Другите легнали да спят. Не минало много време, ето че се задал един керван: трима керванджии подкарвали дванайсет коня, натоварени със стока. Изшъткал новият разбойник на другарите си. Те тозчас скочили и се нахвърлили като вълци връз керванджиите. Вързали ръцете им отзад и ги отмъкнали с конете в гората. Там разтоварили кервана.

Главатарят рекъл на човека:

— Добър ти е късметът. Голяма плячка грабнахме днеска. Ако всеки път така ти върви, ще те направя да бъдеш пръв подир мен. Хайде сега отведи керванджиите по тая пътечка! Като повървиш, ще стигнеш до една дълбока пропаст. Убий ги и хвърли телата им долу. Там те ще си намерят стотици, а може и хиляди другари, които сме изпратили на оня свят за дванайсет години време. После ела да си поделим плячката!

Повел човекът керванджиите по пътечката, която главатарят му показал. Подир малко дошъл до пропастта. Измъкнал ятагана и погледнал керванджиите. А те, клетите, от страх били онемели и не се молели да им пожали живота, ами се тресели като трепетлики и плачели с едри сълзи без глас.

Постоял нашият човек, погледал ги — свило му се сърцето от жал, пък си спомнил и какво му била заръчала жената: „Ако вземеш някому парите и стоката, да не му взимаш и душата!“ Рекъл им:

— А бе, братя! Ще ми се да ви отърва живота, ама се страхувам, че после вие мене ще погубите. Защото зная, че ще отидете при пашата да се оплачете. Той ще дигне потеря по нас. И другарите ми първом мене ще затрият, а сетне ще гледат да си спасят кожата.

Онези паднали на колене и с очи към небето се верили и кълнели, че никому дума няма да продумат, а камо ли да се оплачат. Само нека да им пощади живота.

Омилостивил се той — отвързал им ръцете и ги пуснал да си идат по живо, по здраво. А те, като повървели малко, се върнали при него.

— Защо, бе люде, се връщате, а не бягате? — попитал ги милозливият разбойник. — Ако ви зърне някой от нашите, и мене, и вас ще заколи.

— Човече, брат да си ни! Ти ни спаси живота, а ние искаме твоя да спасим. Слушай: между стоката има една златна кутия със захарни сладости. Те са напоени със силна отрова, толкова силна, че който кусне макар и само залък, ще умре скоро в страшни мъки. Носехме ги за султана, който иска да се отърве от своите неверни велможи. Ето, затова се върнахме да ти обадим да не ядеш от тия сладости.

Като му казали това, керванджиите се сбогували и побегнали.

На връщане човекът все си мислел какво да стори, та да увери другарите си, че е заклал керванджиите, защото не можел да им покаже кръвта. За негов късмет съзрял на пътеката една костенурка. Махнал той с ятагана си — посякъл я. Намазал с кръвта й ятагана, опръскал си ръцете и дрехите — замязал вече на кръвопиец, като да е заклал петдесет души. Върнал се при разбойниците и ги заварил, че лапат от отровните сладости. Понечил да ги спре, пък като видял, че е късно — всички били яли вече и се облизвали — замълчал си. Решил, че и да им каже, полза няма. Пък главатарят му поднесъл кутията и с пълни уста му рекъл:

— Виж какви лакомства! Сигурно са били отредени за някой големец, а може и за султана. Ама наш бил късметът. Ние сега сме по-големи и от царя, и от патрика, че няма закон над нашата воля. Седни и ти да хапнеш сладости, каквито в живота си не си ял, ни на сън си видял.

— Вярно! — признал си сиромахът. — Откак съм се родил, не съм кусвал такива работи. Ама чувал съм, че били много вкусни. Ще ги опитам и аз, само че първом искам да си измия ръцете от кървищата, че ми се гади нали съм още нов в занаята…

— Ей там, в долчинката има изворче. Иди и се измий! — рекъл му един.

Отишъл новакът на извора. Измил си ръцете и ятагана, изпрал си дрехите и се повъртял насам-нататък — да мине малко време.

Като се върнал при дружината си, що да види разбойниците се изпонатръшкали по земята. Главатарят, който бил от всички най-якият, изглежда най-много се бил мъчил.

Сега, когато разкаялият се разбойник гледал другарите си, много му дожаляло за тях, макар да били такива злосторници-кръвопийци. Ама нямало какво да прави мъртвите назад не се връщат и това им била наградата за всички поразии, що били сторили през своя нечестив живот. Постоял той така някое време, помислил, помислил — па не му се щяло да остави другарите си така, вълци и орли да ги късат, че кой знае — и него някой ден такава участ може да го слети. Пък нямало с какво да изкопае гроб. Затова решил да ги хвърли в пропастта — там да им бъдат за другари онези, които сами са погубили, както му се бяха похвалили преди малко.

Вдигнал първом главатаря да го качи на един от керванджийските коне. Като го хванал през кръста, усетил под ризата му нещо кораво. Разгърдил го и що да види той си бил опасал около пояса три кесии, пълни с жълтици. Това му била печалбата от дванайсетгодишния разбойнишки занаят. Претършувал човекът тогава и другите. У всеки намерил по две кесии с жълтици. И струпал на земята като жълти смокове двайсет и пет кесии — във всяка по две оки чисто злато.

Без да се помайва, той метнал напреки на всеки кон по един труп и ги отнесъл, та ги нахвърлял в пропастта. После се върнал, натоварил на единайсет коня керванджийската стока. В дисагите на дванайсетия насипал разбойнишкото имане. Яхнал тоя кон, а другите, вързани един за друг, тръгнали подире му натам, накъдето преди малко отивали керванджиите.

Подир три дни път керванът пристигнал в Цариград. Конят, който го водел, знаел къде да отиде и спрял в двора на един кервансарай: там всякога неговите стопани отсядали. Изтичали слугите и почнали да разтоварват стоката. В това време излезли и тримата керванджии. С разтреперани ръце те се спуснали да прегръщат своя избавител:

— Добре дошъл, братко! Радваме се да те видим, че и ти си се отървал жив и здрав, както нас отърва.

Човекът като ги видял, също се зарадвал и им рекъл:

— Ето, братя, донесох всичката ви стока!

А те — в един глас:

— Ти ни спаси живота и имота. Сега ще разделим стоката на четири равни части, да си вземеш и ти пая, който ти се полага за добрината.

— Не, братя — отвърнал този, — мене ми стига и престига онова, що имам в дисагите. От вас няма да взема и влакно. Що си беше ваше — ваше да си бъде!

Керванджиите не отстъпвали:

— Не! Ще си вземеш своето!

Така, препирайки се, влезли в гостилницата на кервансарая. Седнали да ядат, да пият и се веселят юнашки, както се веселят люде, спасили се от явна смърт.

На другия ден нашият покаял се разбойник накупил каквото му трябвало за в къщи, а на домочадието си скъпи армагани. Натоварил всичко на четирите коня, които керванджиите силом го накарали да вземе, и с техен благослов си тръгнал за дома. Добре, че си дошъл навреме, защото жената и децата вече примирали от глад и немотия. Щом го видели, като да възкръснали, клетите.

Така добросърдечният и честен човек, когото неволята беше сторила разбойник, от сетен сиромах се замогнал и заживял човешки. Та право думат старите люде: който добро направи, добро ще намери.

Край