Овчарят и разбойниците (Българска народна приказка)

Имало един цар. Той бил толкова мекушав и страхлив, та чак глупав. Колкото крадци, убийци и злосторници стражата залавяла и предавала нему да ги съди и накаже, всички опрощавал и пущал да си отиват по живо, по здраво. Като правел все така, лошите люде в царството му от ден на ден се множели, почнали да злодействуват и посред бял ден, а пък нощем — не питай! Всяка заран гражданите намирали по десетина души заклани, по двайсетина къщи и дюкяни обрани. Пропищяло мало и голямо от злодеите. Още не залязло слънцето, порядъчните люде си заключвали вратите и всеки с боязън се питал — дали тая нощ неговата къща няма да нападнат. Оплаквали се градските първенци на царя, а той се почесвал гдето не го сърби, клател глава и не знаел какво да стори, та да опази добрите си поданици от тая напаст. Най-сетне рекъл:

— Ако има някой умен и сърцат човек да се наеме да оправи царщината ми, ще го наградя богато и пребогато и ще го направя пръв между всички боляри, че моите само ядат и пият и за нищо друго не ги бива.

Отишли си градските първенци от двореца умислени къде да намерят такъв човек, който да излезе на глава с разбойниците. Мислили, мислили, нищо не измислили, че всички ги било страх за живота си и имота си. Опитали се с наемни войници да се защитят — нищо не излязло. Защото разбойниците плащали на наемниците повече, за да не ги закачат.

Дочул за тая беда един стар овчар, който пасел в планината стадото на някакъв богат чорбаджия. Отишъл при господаря си:

— Пусни ме, чорбаджи — рекъл, — аз да се опитам да туря ред в нашата царщина. То се е видяло, че няма от мене по-кадърен.

Чорбаджията го пуснал. Отишъл старецът при царя с кучето си: то също било много старо и имало две бенки над очите. Такива кучета, казват, са много умни и всичко виждат и чуват.

— Царю честити — заговорил овчарят, — аз се наемам да оправя твоето царство-господарство. Ама искам три дни да седя на престола ти, да управлявам и всички да ми се подчиняват, волята ми да изпълняват, както на самия тебе.

Погледнал царят този дрипав старец и отвърнал:

— Толкова най-лични люде — и богати, и учени, и млади, и сърцати — не можаха нищо да направят, та ти ли?

— Ако ме оставиш три дни да царувам на твоето място, ще оправя царщината — повторил твърдо овчарят.

— Добре! — съгласил се царят. — Да видим какво ще направиш за три дни, защото аз години наред се мъча и нищо не мога да сторя — и се обърнал към царедворците. — Оттук нататък три дни всички да слушате този старец — и да му се подчинявате както на мен!

Станал царят от стола-престола. А овчарят, като седнал на високото място, наредил да разгласят из престолния град: никой търговец да не си затваря дюкяна нито денем, нито нощем! Който не се подчини на тая заповед, новият цар ще го глоби с голяма глоба!

Всички търговци се зачудили и завайкали:

— Каква ще да е тая работа? — шепнели си те помежду си. — Обирниците заключени врати разбиват, а пък при отворени — всичката стока ще изнесат и нас ще изтрепят. Дали пък този нов цар не им е съдружник?

Така се говорело между търговците. Ама нямало що да се прави — цар заповядва, срещу ръжен не се рита. И оставили те дюкяните си отворени, па се прибрали по домовете си със свити сърца.

Царят, като дочул каква заповед овчарят е издал, много се уплашил. Разкайвал се, ала вече бил дал дума, а царската дума назад не се взима. Видял не видял замълчал и си рекъл на ума: „Пак добре, че е само за три дни.“.

Разбойниците пък, щом чули какво викат глашатаите, се зарадвали до немай-къде: няма да се мъчат да разбиват врати, ами ще си влезнат наготово да обират.

А овчарят рекъл на своето старо куче:

— Бай приятелю! Ти от толкова години вярно ми служиш и всичко добре изпълняваш, знаеш ли сега каква заръка ще ти заръчам?

— Не знам — отвърнал песът и замахал нетърпеливо опашката си. — Кажи, та да знам!

— Да отидеш и събереш всички твои братя и братовчеди, които живеят из града и околността. Да ги наредиш по скришни места на пазарището — три дни и три нощи да не мърдат оттам — ни хляб да ядат, ни вода да пият. Щом видят, че някой злосторник се готви да краде, да залаят и съберат всички кучета, та да го разкъсат на малки парчета!

Старият пес навел глава, вдигнал предния си крак до очите, за да покаже, че е разбрал и ще изпълни заповедта. Без да се мае, втурнал се, колкото му държат дъртите нозе, да дири роднините си. Скоро-скоро събрал всички кучета. Поставил ги на тъмни и скришни кьошета из пазарището, научил ги какво да правят. А пък той като някакъв войвода ги обикалял да види дали всички са си по местата.

Щом се стъмнило и людете се прибрали по домовете си, разбойниците наизлезли и се запътили към пазарището. Тъкмо понечили да влязат в един дюкян, четирикраките пазачи със силен лай си дали знак и отвред се затекли глутници-глутници кучета. Нахвърлили се те връз крадците и леле-мале! — Започнала стръвна битка: разбойниците се отбранявали с ножове и пищови, ала кучетата били много и скоро им видели сметката.

На заранта, когато гражданите излезли да отиват по работите си, що да видят: на пазарния мегдан се валяли мъртви онези върли разбойници, които толкова години плашели свестните люде.

Зачудило се мало и голямо, а най-вече царят, на досетливостта на овчаря. Помолил го да иде с кучетата из други селища, да доизтреби и тамошните разбойници.

Тръгнал старецът с несметно пълчище от кучета да обикаля царщината. Злосторниците вече се били научили за това, що постигнало техните столични събратя, и забягнали, кой в стръмни присои, кой в тъмни усои, да изчакат да им дойде пак времето. Ала кучетата ги надушили и там. Спуснали се да ги гонят из най-дивите гъсталаци. Когото намерели, на място оставяли. Пък онези разбойници, които имали по-дълги нозе, успели да избягат в други земи и вече никога не се върнали.

Така царщината се отървала от тези злосторници, отдъхнали си честните люде. Царят наградил овчаря с много пари и го сложил до дясното си коляно — пръв болярин го направил и го оставил той да управлява.

Новият велможа изгонил всички подкупни войници и служители, които се били сдружили с разбойниците; намалил данъците, помагал на бедните, защищавал онеправданите. Затова и след като умрял в дълбока старост, людете го славословели и разказвали за неговите дела на деца и внуци, та чак до днес.

Ето на: и аз на свой ред ви разказах за него, и вие да знаете и да го разправяте на вашите внуци, та да се помни паметта му во веки веков, за негова прослава и за устрашение на злосторниците.