Мнимият ясновидец (Турска народна приказка)

Чуйте ме! — и да слезе благоволение над слушателите!

Някога си в едно планинско село живеели мъж и жена кюрди. Много бедни били горките: вечер си лягали недохранени, заран ставали гладни. Веднъж мъжът рекъл: Гюле (така се казвала жената, което на кюрдски значи „роза“), види се, че вече ще се мре. Барем ще се отървем от това несносно тегло…

— Не унивай, не се печали, стопанино! — успокоявала го жената. — Аллах, който си има грижа и за най-немощните животинки, ще се погрижи и за нас.

— Аллах върти слънцето и звездите, не ще седне той такива дребни люде като нас да оправя, ами ние ще трябва нещо да измислим.

— Не говори тъй, че е грехота! Ето — дал ни е ум да мислим и аз намислих: я да продадем колибата, че да идем в Истанбул. Все ще можем някак си да се наредим…

Къщичката им била съвсем порутена, ала пак се намерил купувач. Продали я за шепа грошове и отишли в престолния град. А там върволици люде — всеки тича да си изкара насъщния, никой не поглежда чужденците, които същисани зяпали високите джамии и богатите сараи. Надвечер намерили една странноприемница, построена от някакъв благочестив везир, за да измоли милостта на аллаха и да остави спомен за себе си във вековете. В тая странноприемница можел да се приюти и нахрани всеки морен странник без да плаща, ала за не повече от три денонощия — така било наредено. И на това сме благодарни! — зарадвали се сиромашките.

Дали им една стая — неголяма, чиста, прибрана, с два миндера. Преди да заспят, седнали да кроят какво да правят на заранта. Жената рекла:

— Много свят живее в тоя хубав град, стопанино. Гледам — сума по-глупави от нас. На такива ние можем ум да продаваме, та да поминем.

— Как да стане това? — почесал се мъжът по тила.

— Ето как: утре да си купиш един халат, изпъстрен със слънца, звезди, луни и всякакви зверове, като на звездоброец; намери и някаква вехта книга, па тръгни из града. Като те спре някой да те пита какъв си, откъде си, речи, че си гадател-предсказател от иранския град Мехабад. Там живеят много наши събратя, така че никой няма да се усъмни в твоя език. Пък ти, като вземеш да разправяш, че много знаеш и разбираш, ще видиш, че ще се намерят глупаци, които да ни изхранят.

Послушал мъжът този съвет. На заранта направил тъй както жена му го научила и тръгнал предрешен като някакъв ясновидец, дошъл от далечна земя. Като се скитал из улиците, чехлите му го отвели до една хубава градина. Спрял се да погледа цветята и видял едни момченца, които си играели на ашици. По дрехи им личало, че са чеда на големци. Като си играели, ашикът на едно от децата се търколил и паднал в една дупчица. Разшетали се да го дирят, ала не го намерили, защото едно от тях — без да иска, разбира се — стъпило отгоре му и той потънал още по-дълбоко в земята.

Момченцето, на което бил ашикът, се нажалило и изтичало да се оплаче на майка си. Развалила се играта, пръснали се децата. А престореният ясновидец всичко видял, ала си замълчал — останал да разбере какво ще стане по-нататък.

Ето че дошла и майката; огледала насам-натам, ашика не намерила. Съзряла тогава нашия човек край оградата. Рекла му:

— Ако ти наистина си ясновидец, кажи къде се изгуби ашикът на моето момче?

— Иди си спокойно, жено — отговорил този. — Ще се справя с моята книга и ще намеря загубеното.

Жената хванала момчето за ръчичка и го отвела в къщи. А самозваният гадател постоял, постоял, па отишъл и потропал на портата. Явил се вратарят:

— Какво желаеш, почтений? Това е домът на везира.

Мъжът разправил, че жената на везира му заръчала да намери изгубения ашик на синчето й. Пуснали го. Той отишъл в градината, разчовъркал земята и извадил ашика. Отнесъл го на везирката. Тя много се почудила и му дала една сребърна пара.

Върнал се беднякът в странноприемницата и отворил шепа пред жена си:

— Виж, Гюле, сребърна пара! Днеска — толкоз, утре повече!

На заранта мъжът пак тръгнал да обикаля из града. Късметът му го завел край градината на падишаха: там две жени седели на пейка — смеят се и приказват. Едната от тях била везирката, която вчера му беше дала парата. Сега тя заразправяла за неговата сполука и двете клатели в почуда глави: „Вай! Вай!“

Подир малко другата жена (която, както ще разберем по-после, била любимката на падишаха) изплескала с ръце. Тозчас се явил един черен роб и се поклонил доземи. Господарката му казала нещо и той се затичал обратно. Скоро се върнал, носейки в ръце едно златно ковчеже, а през рамо — свилена кърпа. Постлал кърпата на пейката между двете жени и изсипал връз нея куп благородни камъни: елмази, рубини, изумруди, топази, сапфири, които засияли под слънчевите лъчи с всички цветове на дъгата — да ослепее човек от блясъка им, да му хвръкне умът от такова имане.

Жените почнали да ги нареждат върху постилката, да им се радват. Ненадейно един изумруд паднал на тревата. Везирката се навела, уж да си поправи чехъла, и без дружката й да забележи, пъхнала си камъка в пазвата. Сиромахът видял това и поклатил укорно глава: „Виж ти! И големците не могат да устоят на греховни съблазни.“

Като се нарадвали на хубостта и великолепието на драгоценните камъни, притежателката им почнала да ги прибира в ковчежето и тогава забелязала, че любимият й изумруд го няма. Навели се да го дирят из тревата: повикали и робите. Дирят, дирят, а никой се не сеща да бръкне в пазвата на везирката. И, разбира се, не го намерили.

Господарката заповядала:

— Идете из града да търсите онзи ясновидец! Доведете ми го! Може той да намери моя изумруд…

Чул тези думи нашият човек и бърже се отдалечил. Ала не много. И ето че един от робите го съпикасал и се затичал към него:

— Поклон, почтени! Ти ли си онзи странник-ясновидец?

— Аз съм!

— Ела с мене в сарая на падишаха! Господарката иска нещо да ти каже.

Отишли. Набеденият предсказател сторил дълбок поклон и зачакал.

— Ако ти наистина си такъв ясновидец, за какъвто се представяш, да правиш, да струваш, да ми намериш моя любим изумруд. Давам ти три часа време. Не го ли сториш, ще се оплача на господаря ми — падишаха, — който ще те накаже като измамник.

— Слушам и се повинувам! — поклонил се почтително мъжът и хвърлил бегло око към везирката, която била побледняла и гледала в земята.

Той напуснал сарая и отишъл, та седнал пред портата на везирката. Ето че подир малко се задала носилката с везирката, носена от четирима яки роби. Щом го зърнала, тя прехапала устни и едва намерила сили да отпрати робите.

Като останали двама, мнимият ясновидец й се поклонил и протегнал ръка:

— Велики съблазни праща дяволът на всички нас — от големи до малки. Ако ми дадеш камъка, който лежи в пазвата ти, кълна се в аллаха — високия, великия, — никому думица не ще продумам. Не послушаш ли добрия ми съвет, ще бъдеш опозорена за цял живот.

Везирката бръкнала в пазвата си и с разтреперана ръка му подала изумруда. Самозванецът сложил пръст на устните си, поклонил й се и отишъл в султанския сарай. Връчил камъка на султанката, а тя му дала шепа злато и го отпратила с почит и благодарност.

Върнал се кюрдът в странноприемницата, показал жълтиците и говори:

— Радвай се, Гюле! Днес аллах — да се слави името му навеки! — беше много щедър към своя роб. Ала страхувам се, че в края на краищата правдата ще изплува и аз ще пострадам.

Жена му го успокоила и предложила с тия пари да си купят някаква скромна къщичка, извън стените на града, та да не живеят вече като просяци.

Така и сторили: купили си малка къщичка с малко дворче и една кокошчица — да има с какво да се разсейва жената, защото още никого не познавали.

Полека-лека, от уста на ухо разнесла се из престолнината славата на кюрда, че е голям гадател, че много знае и всичко познава…

Една нощ седмина обирници се промъкнали, в султанската хазна; задигнали злато и скъпоценности, колкото можели да носят. На утринта, като открили кражбата, падишахът заповядал да повикат ясновидеца и му казал:

— Ей ти, мнозина те хвалят, че си познавал. Сега е дошло време да покажеш и на мене майсторлъка си. Давам ти срок до утре привечер да ми донесеш откраднатото. Не го ли сториш, главата ти ще падне.

Изплашен, нажален, прибрал се дома мъжът и се завайкал:

— Вай, Гюле, Гюле! Загубен съм! Дано и тебе не повлека подире си.

Пък забравих да ви кажа, че тяхната кокошчица си била измътила седем пиленца. Стопанката пробила една дупчица, да си влизат в стаята на топло. А това — както ще чуете — е много важно за нашата приказка.

Та седнали сега мъжът и жената жални-печални да вечерят. То вечеря ли се — залците им пресядат. Седят и въздишат…

Крадците се научили какво султанът бил заповядал на ясновидеца. Хванало ги шубето. Главатарят изпратил двамина да отидат и подслушат какво говори онзи ясновидец всезнаещ. Като се стъмнило, двамата отишли, та се покатерили на покрива. Надзърнали през комина. Ама като се промъквали през двора, събудили квачката, тя се разкрякала недоволно, разшавали се и пиленцата. Две от тях се промъкнали през дупчицата и влезли в стаята.

Стопанинът ги съзрял, въздъхнал и рекъл:

— Ето на, виж! От седемте две са вече тук.

И им подхвърлил няколко трохички.

Щом чули тия думи, обирниците изтръпнали, косите им се изправили. Изтичали при другите:

— Братя, загубени сме! Дяволът му е ортак. Щом се качихме на покрива и той издума: „Виж, от седмината двама вече дойдоха!“

Всички се изплашили до смърт. Завтекли се да чуят какво им готви ясновидецът. Покатерили се безшумно на покрива и надали ухо. А в туй време и останалите пиленца, разтревожени от неканените среднощни гости, се промъкнали едно по едно на топло в стаята. Стопанинът издумал:

— Ето ги, всички вече дойдоха! Какво ли ще стане с тях, клетите?

Крадците помислили, че ясновидецът ги е у гадил и ще отиде да обади на стражата. Скочили от покрива, втурнали се в стаята и паднали на колене пред всезнайния:

— Виновни сме, праведни! Молим те да ни простиш. Всичко, що откраднахме от хазната, ще го върнем. Само не ни издавай, защото падишахът ще заповяда да ни отсекат главите.

В първия миг мъжът се слисал, та дори не малко се изплашил. Ала бърже схванал каква е работата, окопитил се и изрекъл с най-строг глас:

— Абе, аз още отзарана можех да ви обадя, ама ми дожаля за вашите жени и деца — какво са виновни те, че да се срамят и страдат заради вас? Ако ми се вречете вече да не крадете и да станете порядъчни люде, ще ви простя и няма да ви издам.

— Обещаваме и се заклеваме в аллаха — всесилния, всемилостивия — вече на людско не ще посягаме! — викнали всички вкупом, вдигайки ръце към небето.

— Харно! Вярвам ви. Хайде идете и незабавно донесете всичко, що сте ограбили от султановата хазна!

Още пред изгрев-слънце, когато нощта е най-тъмна, обирниците донесли съкровището. И всеки от тях — от благодарност, загдето си е отървал главата — дал на великодушния ясновидец по пет жълтици. След всичко това разкаяните крадци се измъкнали тъй безшумно, както били дошли…

Щом се разденило, мъжът отишъл в сарая и рекъл на началника на стражата:

— Дай ми няколко души с катъри да донесем тук съкровището на падишаха!

Разшетали се пазачи и роби, довели катъри. Щастливият предсказател и гадател, ясновидец и звездоброец ги отвел дома си. Натоварили богатството и го закарали в сарая. Падишахът останал много доволен и наистина повярвал в дарбата на ясновидеца. Заповядал да му отмерят цяла крина жълтици и го попитал:

— Кажи ми, праведний, имената на крадците, та да ги накажа както се полага — за пример и устрашение на всички злосторници.

— Не мога, велики падишах, да изпълня твоята воля; моят светия не ми позволява да сторя това — отговорил всевиждащият.

Султанът не го насилвал и го пуснал да си отиде.

И заживели си някогашните бедняци по човешки: стегнали порутената къщурка, купили си два коня и каруца; пилетата порасли, станали кокошки, завъдили се гъски, пуйки; хамбарът — пълен с жито и ориз. И нямало защо вече кюрдът да се представя за всезнаещ ясновидец. Заживели си мирно и честно.

Един ден нашият стопанин се връщал с каруцата от воденица. Пътят му минавал край летния палат на падишаха. Владетелят и жена му си седели под навеса на хладовина, пиели горещо кафе и леден шербет. Видели, че по пътя се задава познатият им ясновидец. А той не ги забелязал, защото вече не се озъртал както преди да дири глупци. Наближавайки, усетил, че по брадата му се посипало много брашно. Спрял каруцата и почнал с ръка да маха, да си чисти брадата. Пък падишахът рекъл:

— Защо ли онзи ясновидец ни маха да идем при него? Ела да чуем какво има да ни каже.

Станали и се запътили към него. Още не били направили и десет крачки, когато земята се разтресла и палатът паднал, та се разбил.

— Вай! — викнали двамата в един глас. — Праведни, ти ни спаси живота.

И за благодарност султанът дал на избавителя си три мери злато.

След тая случка славата на праведния прорицател се разнесла надалеч извън султанството. Зачул това султанът на една съседна страна. Чул, ала не повярвал. Заповядал да насипят в едно сандъче малко земя, сложил отгоре една розичка, запечатал капака на сандъчето със златния си печат и го предал на своя везир:

— Вземи от хазната ми една кесия с елмази и отнеси я заедно с това сандъче на моя брат в Истанбул. Нека той накара онзи шарлатанин да познае какво има вътре. Познае ли — дай му тая кесия за награда. Не познае ли, нека моят брат го накаже, загдето го е мамил и направил за смях на цял свят.

Везирът изпълнил точно поръката на своя повелител. Извикали ясновидеца.

— Ей, праведни! — рекъл му падишахът. — Познай какво има в това сандъче! Ако не познаеш, ще ме направиш за смях пред моя брат и съсед, падишаха на еди-коя си страна. Такова нещо няма да ти простя и ще заповядам да те скъсят с една глава. Така да знаеш.

Ясновидецът се хванал за брадата и почнал тихо да въздиша:

— Ах, Гюле! Ах, Гюле!

Както знаем вече, „гюле“ на кюрдски значи „роза“, пък „ах“ „земя“.

Отворили сандъчето и що?… — вътре шепа земя и една повяхнала вече роза.

За лишен път присъствуващите се изумили на многознайството на просветения ясновидец. Чуждоземният везир му подал кесията с елмазите, а падишахът да не остане по-назад в своята щедрост — заповядал да му дадат толкова злато, колкото тежал самият праведник…

Уплашена от такъв късмет неотстъпен, жената на кюрда възкликнала:

— Аллах, аллах! Толкова добро не е на добро. Ще трябва или да бягаме оттук, или да измислим нещо, та вече да не мамим лековерните люде.

На другия ден мъжът се явил пред високия престол на султана, коленичил и изрекъл:

— Падишах-ефенди, нека аллах — високия, великия — ти продължи дните и разнесе твоята слава до края на света! Позволи ми вече да не се занимавам с ясновидство и гадателство, защото моят светия ми се сърди и ме заплаши, че ако продължавам да го безпокоя, ще ме ослепи, та да не виждам вече и дневната светлина.

Султанът вникнал в молбата му, обещал вече да не дири неговата помощ и го отпратил да си върви с мир.

А кюрдът и жена му си заживели със своя късмет в доволство и охолство.