Юнак-Петря, зеленото му конче и Иляна Косънзяна (Румънска народна приказка)

Живеели в старо време един молдованин с жена си. Трудели се двамата здравата и затова хамбарът им би пълен, в кочината няколко шопара грухтят, в курника безброй кокошки кудкудякат. С една дума — всичко си имали! Само че били безчелядни и това ги карало да въздишат често и да се оплакват един на друг:

— Погледни, жено, колко имот сме събрали и кому ще го оставим, когато Господ ни повика?

— Ох, и на старини няма да има кой да ни помага, водица да ни донесе, корица хляб да ни даде — добавяла жената.

Един ден тя му рекла:

— Я иди, бре мъжо, поразпитай врачки и знахари, дали няма някоя билка или друг колай, че да ни се намери чедо.

Тръгнал човекът да разпитва тук и там. Един му казва тъй направете, друг — инак да сторите. Ама полза никаква. Накрай отишъл при една стара знахарка. Тя изслушала мъката му и рекла:

— Иди си дома и попитай невястата какво й се яде, което нямате в къщи. Сетне ела да ми се обадиш.

Върнал се молдованинът при жена си, пита я:

— Кажи какво ти се яде — нещо, което го нямаме дома?

— Че какво ли ми се яде? — отговорила тя. — Всичко си имаме: и хляб, и мамалига, и месо…

— А ти си помисли, помисли добре! Дано ти дойде нещо на ум.

Сбърчила си жената челото. Мисли, мисли, накрай намислила:

— Ами че да имаше малко рибица! Ето това ми се яде.

Изтичал мъжът при знахарката. Обадил й.

— Харно! — дума тя. — Това ще й е цярът. Иди, та налови риба и дай на невястата да я изяде. Сетне ще видиш.

Взел си човекът мрежата, яхнал кобилката си — пък и тя била ялова — и отишъл на брега на река Серет. А реката придошла, мъти се и се пени — съвсем не е време за риболов. Ама на мъжът не му се чакало, запретнал крачолите, нагазил и метнал мрежата в мътилката. Измъкнал само тиня и зелена, обрулена от вятъра шума. Втори път метнал — пак така. И трети, и четвърти — до мръкнало клетият киснал в реката напразно. Накрая си рекъл: „Ако и сега нищо не уловя, ще се върна дома. Друг път ще дойда, като се избистри водата.“ Заметнал за последен път мрежата, измъкнал я на брега и взел да рови из нея. Виж ти! — из тинята и шумата заподскачали две малки рибки. Мънички, колкото кутрето ти, да речем. Сложил ги внимателно човекът на тревата и пак нагазил във водата, да измие мрежата от тинята. А в това време кобилката, която дотогава кротко си пасяла настрана, проточила шия и изяла едната рибка. Ядосал се молдованинът много, ама стореното — сторено. Е, отнесъл другата рибка на жена си:

— Виж, булка, какъв ни бил късметът! — рекъл. — Цял ден да кисна в реката и само това рибе да ти донеса. Имаше още едно, ама кобилата го изяде.

— Ех, не се ядосвай! Каквото е писано, то ще стане. Я дай да я изям!

Глътнала невястата суровата рибка на един залък. А подир някое време чудото станало: жената и кобилата понесли и родили в един и същи ден; жената — момче, хубаво като ясно слънце, а кобилката — едно кривокрако конче с косъм, зелен като шумата, която буйният Серет носел. Кръстили момчето Петря, пък за име на кончето не се и досетили. Затова оттук нататък ние ще го наричаме Зеленото конче.

Протекли годините като бърз поток. Момчето и кончето пораснали във вярна неразделна дружба и толкова се сближили, че почнали да си разбират говора един на друг. Макар и да било неугледно Зеленото конче, яхнел ли го Петря, понасяло се то на кривите си нозе по-бързо от вятъра. А пък Петря станал ергенче за чудо и приказ: висок и строен като тополка, с руси къдрави коси, пък с черни очи. Като го гледали, родителите му се радвали, съседите ги облажавали, а момите тайничко си въздишали.

Един ден кончето продумало:

— Хайде, братко, дойде време да тръгваме, защото дълъг път ни чака!

— Че къде да вървим? — попитал момъкът.

— Света да обходим, чудеса да видим, силата си да покажем, злото да накажем — рекло Зеленото конче. — Ти за мен се дръж, не се бой от нищо.

Петря се съгласил. Отишъл при родителите си и им се поклонил:

— Сбогом, мамо, сбогом, тате! Ще тръгна по света, че вече тука ме не свърта. Пък вие си останете със здраве и ме дочакайте!

Разшетала се майката, напълнила дисагите с хляб и сирене, пастърма и мамалига. Момъкът яхнал кончето си тръгнал на път без път, през гори и ливади. Карали, карали, много ли, малко ли — колкото една губерка. Гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал едно златно перо. Попитал кончето:

— Да го прибера ли или да го захвърля?

— Ако го вземеш, ще се каеш; ако го захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре го вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря златното перо и си продължил, преминали реки и планини, села и градове, карали, варали, гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал една подкова, цялата от злато. Попитал другарчето си:

— Да я прибера ли или да я захвърля?

Конят:

— Ако я вземеш, ще се каеш; ако я захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре я вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря златната подкова в дисагите и пак си продължили. Карали, варали, много земя избродили. Гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал една свилена кърпа със златни нишки везана, сякаш че с ръка не е пипана. Попитал Зеленото конче:

— Да я прибера ли или да я захвърля?

— Ако я вземеш, ще се каеш; ако я захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре я вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря и кърпата и продължили. Карали варали, стигнали пред кулата на един тежък болярин.

— Дотук ни е пътят — рекло кончето. — Ще се главим при този господар, че да видим какво ще излезе от това.

А боляринът седял на хладовина на чардака и си пиел виното. Видял той хубавия момък със смешното конче, запитал:

— Какво те носи, момко, насам?

— Работа диря — отвърнал Петря.

— Работа при мене, колкото щеш. Ако не се потриваш и добре всичко изпълняваш, ще те наградя богато; пречупиш ли ми волята — главата ти взимам. Съгласен ли си да ми бъдеш коняр?

Петря склонил, спазарили се и останал той да гледа болярските коне. Постлал си в конюшнята прясно сено за легло и сложил на гредата златното перо — да му се радва, а то да свети, че вътре било тъмно.

Един ден боляринът надзърнал в конюшнята да види как се справя конярят с работата. Гледа — от гредата блика светлина, сякаш незалязващо слънце — цялата конюшня свети. Приближил се и видял златното перо.

— Откъде имаш това чудо, бре простако? — викнал господарят.

— Намерих го на пътя, ваша милост — отговаря Петря смирено.

— Да правиш, да струваш, да ми донесеш тази птица, от която е паднало перото, иначе зле ще си изпатиш! — взел перото и си отишъл.

А Петря останал в тъмната конюшня да се почесва, където не го сърби.

Зеленото конче, като го видяло такъв умислен, рекло:

— Не бери грижа, братко! Яхни ме да вървим за златното пиле.

Стегнал се момъкът за път. Боляринът му кряснал:

— Хем да не си намислиш да бягаш. Ръката ми е дълга и ще те стигне, ако ще и накрай света.

Поклонил му се Петря и тръгнал. По пътя кончето му разправило:

— Насред морето-океан се извишава остров, обрасъл в тучна зеленина. Там в един златен дворец живее могъщата вълшебница Иляна Косънзяна. Ще влезеш вътре, ще минеш дванайсет покои, пазени от обръжени стражници. Ала ти от тях се не бой, защото аз ще ги приспя. Прескочи ги и сетне лесно ще намериш тринайсетата стая, където е вълшебницата. При нея е и златното пиле.

Така и станало. Подир някой и друг час пристигнали на брега на морето-океан, гладко като огледало. В бистрата му вода се оглеждал гористият остров на Иляна Косънзяна.

Зеленото конче рекло:

— Дръж се здраво за гривата ми, Петря!

То се хвърлило в морето и заплувало толкова бърже, че водата не сварвала да се събере зад гърба му. Скоро — по-скоро, отколкото в приказката може да се изприказва те се намерили на острова. Дрехите на Петря — съвсем сухи, само по лицето му няколко солени пръски. Пред тях на един хълм блестял дворецът на Иляна Косънзяна, целият от злато и драгоценни камъни, сякаш второ слънце грее. Щом нашите приятели стигнали до портите, Зеленото конче силно изпръхтяло. Мигом всичко живо в двореца заспало — всеки, както го сварил съня: стражниците стискат дългите секири, слугите — метлите, конярите — както разчесват гривите на конете, чирачето на готвача — както носи наръч цепеници…

Юнак-Петря влязъл в двореца, минал един… два… дванайсет покои и ето че в тринайсетия намерил дълбоко заспали Иляна Косънзяна и златното пиле. Момъкът нямал много време да се взира наоколо, ами грабнал кафеза и… дай ми, боже, дълги нозе!

Както дошли, тъй се и завърнали през морето-океан сухи и невредими. Зеленото конче препуснало с всичка сила и скоро-скоро двамата пристигнали в кулата на болярина. Господарят много се зарадвал на пилето и съвсем не се сетил да поблагодари и похвали Петря, ами изръмжал:

— Хайде, иди си гледай работата!

Минало време. Веднъж господарят пак се отбил в конюшнята. Гледа: на гредата нещо лъщи, по-силно от преди. Грабнал златната подкова, която Петря бил сложил там да му свети, и извикал:

— Прави, струвай, да ми намериш и доведеш коня, от който е паднала тази подкова! Иначе главата ти ще отиде там, където ти са петите!

Окумил се момъкът, завъздишал. А Зеленото конче му рекло:

— Не тъжи, не се печали, ами ме яхни и да вървим пак там, откъдето взехме пилето! И конят е на Иляна Косънзяна.

По пътя кончето напътило побратима си:

— Конят, който дирим, е прикован със синджир в конюшнята. Пред него пламти силен огън, защото вместо сено, живи въглени гълта. Ала ти отскубни три косъма от гривата ми и ги хвърли връз жаравата. От дима им той ще се задави и укроти. Няма да цвили и да се дърпа, когато го извеждаш.

Стигнали до морето-океан, развълнувано и разпенено. Ала нали двамата са от риба родени, не се уплашили. Зеленото конче се втурнало сред вълните и скоро стъпило на брега на острова.

И пак така станало: щом отишли до портите на двореца, Зеленото конче изпръхтяло и всички люде дълбок сън сковал. Отишъл Петря в конюшнята и с трите косъма укротил ата на вълшебницата. А той — самата хубост: козината му — коприна, нозете му тънки, стройни като на сур елен, очите му — две звезди среднощни и на челото сребърен кръг, като пълна месечина.

Щом боляринът го видял, разтреперал се от радост и за него нова конюшня построил.

Както и да е, минала седмица и друга, боляринът пак отишъл при Петря. От силния блясък премрежил очи.

— Какво е това, бре простако? — пита.

Поразгледал потопиецът везаната кърпа, па отсякъл:

— Ако щеш цял свят да изходиш, но ми доведи оная, която си е загубила чудната кърпа! Изпълни волята ми, инак ще те скъся с една глава. Чу ли?

— Няма как, братко — дума на Петря Зеленото конче, след като останали сами. — Хванали сме се на това хоро, ще го играем. Ама ти не бери грижа, ще видиш, че всичко е за добро!

Тръгнали. По пътя кончето рекло:

— И кърпата е на Иляна Косънзяна. Аз ще я приспя. Пък ти като влезнеш в спалнята, ще видиш до главата на заспалата едно гърне. То е пълно е вълшебно питие. Изпий го и силите ти ще се удесеторят. Тогава грабни вълшебницата и без забава излез.

Дошли до брега на морето-океан. А то вдига черни вълни — цели планини, и реве страховито. Ала и това не възпряло родените от риба. Зеленото конче запорило водата и само бяла пяна се стелела зад опашката му. Щом пристигнали до портите на златния дворец, то изпръхтяло и всички застанали кой където бил.

Петря се промъкнал между стражниците и влязъл в спалнята на Иляна Косънзяна. Изпод свилените завивки се виждала само главата й, обкръжена от вълни смолисточерни коси; червените устни — полуотворени, ноздричките на правилния й нос потръпвали — вълшебницата била потънала в дълбок сън от магията на Зеленото конче.

След като изпил на един дъх вълшебното питие от гърнето, момъкът усетил в себе си сила великанска. Вдигнал като перце спящата заедно с постелята й, качил я на кончето и препуснали през бурното море. Посред нощ пристигнали в кулата на болярина, без Иляна Косънзяна да се пробуди. Петря я оставил в стаята, приготвена за нея, и си се прибрал в конюшнята.

На заранта, когато господарят отишъл да види гостенката, умът му се взел. Гледа я и не може да й се нагледа, че такава хубост не бил виждал. Веднага решил да се ожени за нея. А тя, като го зърнала, развикала се:

— Ах, само Петря може да ми изиграе такава лоша шега! Доведете го тозчас при мен!

Петря не се забавил. А тя разгневено почнала да му се кара:

— Ти, Петря, се промъкна в двореца ми и открадна златното пиле. Нищо не ти сторих. Сетне дойде, та открадна моя ат. И тоя път не ти отмъстих, защото разбрах колко сърцат и ловък си. Не ти стигаше това, ами и на мене посегна — отвлече ме от моя дворец, отне ми радостта и покоя.

Петря мълчал и слушал с наведена глава. Намесил се боляринът:

— По моя воля извърши той всички тези юначества. И тебе доведе тук, за да ми станеш жена. Вече съм заповядал да приготвят всичко за венчилото ни в неделя.

— Не! Дума да не става! — викнала хубавицата. — Дорде Петря не ми доведе моите морски коне, не съм съгласна.

— Харно! Чу ли, Петря? — отзовал се господарят. — Да изпълниш желанието на годеницата ми до събота най-късно. Иначе ще ти хвръкне главата като на петровско пиле!

Върнал се юнак-Петря в конюшнята и разказал на побратима си каква заръка са му заръчали. Зеленото конче разтърсило грива:

— Виж, тая работа е трудна и опасна. Ала и с нея ще се справим. Ти поискай да ти даде боляринът дванайсет талиги дзифт, дванайсет талиги с рогозки и толкова с конопено въже.

Изслушал господарят коняря и заповядал да му се даде всичко, каквото иска.

Тръгнал керванът към морето-океан начело със Зеленото конче. Като дошли до брега, то казало на Петря:

— Сега намажи ми гърба с дзифт, сложи отгоре един ред рогозки и ги завържи здраво с въже; сетне пак намажи рогозките с дзифт, сложи отгоре ред рогозки и ги завържи. Прави така, дордето се свърши всичкият товар в талигите!

Петря направил всичко, както трябва, и накрая връз гърба на Зеленото конче се дигнала цяла камара, колкото болярската кула висока.

— Отведи кервана хей там, зад скалите! Ще видиш една пещера; влез и се притаи! Почакай, дорде се справя с морските коне, и не излизай, докато всичко не се утихомири. Инак можеш да пострадаш!

Тъй кончето посъветвало, тъй и направил Петря. Отвел целия керван в пещерата и се спотаил да види какво ще стане. То също се скрило зад скалите и зацвилило така силно, че чак морето се развълнувало. Тутакси из водата изскочил един страшен жребец — съща ламя: очите му огън бликат, ноздрите му дим бълват. Втурнал се по брега, обиколил го надясно, наляво и като нищо не видял, пак се гмурнал във водата.

Повторно Зеленото конче изцвилило — още по-силно, та вълните се разпенили. Отново морският жребец изскочил ядовит и страшен; препускайки бясно, дважди обиколил целия бряг и като нищо не видял, пак се гмурнал във водата.

И трети път изцвилило Зеленото конче толкова силно, че бурен вятър се понесъл над морските вълни.

Изскочил морският жребец вече съвсем разярен — из устата му пяна капе, като да е побеснял. Понесъл се като вихър по брега, три пъти го обиколил и като не видял нищо, от ярост земята с копитата заорал.

Зеленото конче разбрало, че жребецът доста се е изморил, и чак сега се осмелило да се покаже. Щом жребецът го зърнал, втурнал се срещу него като хала — цвили и разтърсва дългата си грива в закана. Сдавили се двата коня, сякаш че са два смъртни врага: ритат се разярено, хапят се настървено. Само че жребецът рита и гризе насмолени рогозки, а нашето конче живо месо къса. Кръв шурти от жребеца, почервеняла разораната земя.

Пък Петря, който надзъртал през пещерата и наблюдавал борбата, като разбрал, че побратимът му надделява, излязъл от скривалището си, издебнал изотзад жребеца, нахлузил му ловко юздата, завързал му здраво устата и мигом плененият се укротил.

Нашият юнак свалил от гърба на кончето изподраните рогозки и скъсаните въжета. То се гмурнало в солената вода, изкъпало се и си станало пак такова, каквото си беше преди. Казало на Петря:

— Разпрегни нашите коне и ги пусни да пасат, че ние сега нямаме време с тях да се оправяме, трябва да бързаме.

Петря свършил тая работа, яхнал Зеленото конче, а морския жребец повел за повода. Препуснали бърже назад, препуснали толкова бърже, че и вятърът не можел да ги стигне. Подир някое време кончето рекло:

— Я се обърни, братко, виж дали иде нещо подире ни!

Обърнал се юнакът, видял нейде далеч-далеч сякаш ято жерави лети.

— Е, какво виждаш? — пита кончето.

— Невям ято жерави ни сподиря.

— Аха! Това са морските кобили. Тичат да ни стигнат, жребеца да освободят. Ти го удари силно с камшика и се дръж здраво за гривата ми!

Петря направил така. Полетели през камънаци и шубраци. Препускали, препускали, по едно време Зеленото конче пак рекло:

— Я се обърни, братко, виж какво ни сподиря!

Обърнал се Петря и отговаря:

— Нещо като стадо овце вдига пушилка зад нас.

— Аха! Не е това стадо овце, ами са морските кобили. Тичат да ни настигнат, своя водач-жребец да освободят от плен. Удари го дважди, да не ми се мотае в опашката, а ти се дръж здраво за мене!

И препуснали още по-бърже. Подир час Зеленото конче рекло:

— Обърни се, братко, да видиш какво става зад нас!

— Догонват ни стадо страховити коне.

— Удари, Петря, трижди жребеца и здраво се дръж! — изпръхтяло кончето.

И препускат, препускат, майката земя тътне и стене, прах се вдига до възбог…

А Иляна Косънзяна дочула още отдалеч ударите на копитата и разбрала, че нейните коне пристигат. Заповядала да заградят мерата край кулата с висока ограда. Щом Петря се явил, тя вкарала в заграденото място всички кобилки, които вече почти били настигнали бегълците, а жребеца вързала в новата конюшня при онзи ат със златните подкови.

— Стягайте сватбата! — провикнал се боляринът.

— Още не! — отвърнала Иляна Косънзяна. — Преди това Петря да издои кобилките, да възвари млякото им в един голям котел и да се окъпе в него.

Гледа Петря — изпитните му още не са се свършили. А Зеленото конче го успокоява:

— Не въздишай, не се печали! И на това ще му намерим колая — и го научило какво да прави.

През нощта Петря отбил близката река, вградил я в оградената мера. Рукнала тя, та я заляла, на кобилите до коленете стигнала. А Зеленото конче духнало със зимната си ноздра, водата се вледенила, кобилите не могат да се мръднат. Нашият момък ги издоил спокойно и излял млякото в един голям котел. А кончето духнало с лятната си ноздра, разтопил се ледът. Върнал Петря реката в старото й русло и всичко си станало както преди.

На заранта цялата челяд болярска — войници, ратаи, слугини — се събрали на двора да видят как конярят ще се отърве от тая голяма беда, що му е приготвила Иляна Косънзяна.

Запалили голям огън. Когато млякото завряло, ето го пристига Петря и води на юлар Зеленото конче. Вързал го за ухото на котела и почнал да се съблича. А в туй време верният му другар и побратим подухнал млякото със зимната си ноздра — то се заледило; сетне подухнал с лятната си ноздра — загрял го толкова, колкото да речем е топла в реката водата лете. Потопил се нашият юнак в кобилешкото мляко, излязъл жив и невредим и хубав като херувим.

Всички се почудили — не могат да разберат как е станала тази работа.

А Иляна Косънзяна заповядала:

— Нощес, Петря, пак да издоиш кобилите. Утре аз пък ще се изкъпя.

Петря изпълнил повелята на вълшебницата. На заранта, щом завряло млякото, тя се явила, яхнала своя ат със златните подкови. Привързала го за ухото на котела и почнала да се готви да влезе да се къпе. Атът, който също бил вълшебен като нашето Зелено конче, подухнал със зимната си ноздра — замразил млякото; подухнал с лятната — позагрял го. Изкъпала се Иляна Косънзяна в хладкото мляко и излязла оттам — колкото била хубава, триж по-хубава станала и заповядала:

— Нощес, Петря, да издоиш кобилките ми, че утре и боляринът ще се изкъпе. Искам бъдещият ми мъж да стане по-хубав от тебе!

Петря изпълнил и тая повеля. На заранта, като загряло млякото, ето го че пристига важно-важно господарят, яхнал своя кон. Завързал го за ухото на котела, съблякъл се и цоп! Ала неговият кон не бил вълшебен и нищо не направил за господаря си. Сварил се злият болярин и начаса предал душата си на дяволите.

А Иляна Косънзяна сама отишла в конюшнята при Петря и така му рекла:

— Ех, юначе, юначе! Колко си юнак не знам, ала ако си нямаше своето конче, досега от тебе само бели кости щяха да останат. А колкото си хубав, толкова си и сърцат. Затова те обикнах, още щом през сън те видях. Проверих те в тежки изпитания, защото бях уверена, че всичко ще надделееш… Аз останах вдовица още преди да стана булка. Сега можем да се оженим двамата и да добруваме довеки.

Заготвили се за тежка сватба. Петря довел престарите си родители и почнала голяма веселба. И аз бях там. Ядох и пих до гърло и когато да си тръгвам, с големи дарове ме дариха. Ала по пътя ме спряха разбойници — обраха ми всичко. Само тая приказка ми остана, вам да я разкажа.