За злата господарка и Плашилото Космато (Латвийска приказка)

Хванал се на работа един ратай у една господарка. Той бил сговорлив и работлив момък, а господарката му се случила зла жена. Ух, колко зла! С нищо не може да й се угоди. Както и да превива ратаят гръб, както и да се труди — тя си знае все своето: „ленивец и безделник, нехранимайко и търтей“. Дори още по-лошо ще го нахока: „плашило — ще каже — космато, муцуна неумита!“

Ратаят би си отишъл, но господарката го не пуска, нито му дава спечелените с труд пари. Търпял ратаят, търпял и най-сетне му дотегнало. Намислил той да си отмъсти на господарката.

Една сутрин тя го изпратила в гората за дърва. Приготвил се той, взел брадвата и едно въже и рекъл:

— Ще ми дадеш ли, господарке, един чувал? Вчера намерих в гората имане. Цяла купчина злато.

Светнали очите на господарката.

— А защо си мълчал?! — вика. — Да не си намислил, муцуно такава, всичкото злато да заграбиш! Ти си мой ратай и златото е мое.

— Не дигай шум, господарке — казал ратаят, — там има толкова злато, че ще стигне за двама ни. Давай чувала.

— Не — рекла господарката, — върви, негоднико, за дърва. Аз сама ще донеса чувала.

Тъй да бъде. Отишъл ратаят в гората. Едва замахнал с брадвата и ето — господарката довтасала.

— Е — казва, — я да видим де ти е имането.

— Да вървим, ще ти го покажа — отвърнал ратаят.

И я повел към един стар пресъхнал кладенец.

— Ето — казва — тук, в тоя кладенец, лежи имането. Два чувала чисто злато, а може и повече да има.

Господарката надникнала в кладенеца — тъмно, дълбоко, а на самото дъно блести кал и тиня. А господарката си мисли — злато.

— Но как — пита — ще извадим имането оттук?

— Ей тъй — казва ратаят, — най-напред аз сам ще се спусна по въжето, а после ще влезеш и ти.

— Не — възпротивила се господарката, — най-напред, спусни мене.

Ратаят това и чакал. Спуснал той господарката в кладенеца. После издърпал въжето, пъхнал го в джоба си и избягал. Пак взел брадвата. Няма да си губи времето — поваля дърво след дърво.

Но и господарката не си губи времето. Тършува по дъното на кладенеца, рови — до пояса затънала в калта. Няма никакво злато! Няма имане! Тогава се досетила: ратаят я излъгал!

Че като почнала да ругае!

Как не проклинала ратая си, с какви думи го не хулила, какво зло не му пожелавала!

А ратаят — какво? Бил далече в гората. Удря с брадвата и не чува как беснее господарката в кладенеца.

Насякъл доста дърва и си мисли:

„Сега вече господарката сигурно се е укротила в кладенеца, пък и мръква, време е да си вървим у дома.“

И отишъл при кладенеца. Слуша — господарката продължава да ругае, но изглежда вече с последни сили: съвсем прегракнала.

Хвърлил ратаят в кладенеца въжето и извикал:

— Хей, господарке, дръж се! Ще те извадя навън!

Дръпнал въжето — много тежко.

„Какво ли е това?! — мисли си. — Като я спусках, господарката май че беше два пъти по-лека. Да не би наистина да е намерила имане?“

Починал си малко и пак започнал да дърпа. С всичка сила тегли. Ето и глава над кладенеца се показала. Само че каква глава! Черна някаква, рошава!

„Ах, какво ли е станало с господарката? — помислил ратаят. — Не прилича на себе си!“

Издърпал още малко въжето и що да види! От кладенеца излиза не господарката, а някакво чудовище — страшно, космато. Главата му — като бъчва, ръцете — като гребла, очите — като паници.

Ратаят едва не изпуснал въжето, а чудовището му говори:

— Ах, не хвърляй въжето, моля те. Аз никога няма да те забравя, а и ти доволен ще бъдеш.

Няма що — измъкнал ратаят чудовището.

— Но кой си ти? — пита. — Отде си дошъл?

— Как отде? — отвръща чудовището. — От кладенеца. Много години живях там и още много бих живял, ако не беше злата жена. Изневиделица дойде, цял ден се кара, ругае, сили нямам да я търпя. Благодаря ти, че ме избави от нея. За това ще ти подаря половин царство. Искаш ли?

— Искам — рекъл ратаят. — Половин царство не е малко.

— Слушай тогава. Аз нямам никакво царство освен онова което е под земята. Но злата жена ме прогони и оттам. А в съседното царство живее богат цар, който има дъщеря-хубавица. Ето какво ще направим. Ще се промъкна аз в палата и ще разболея царската дъщеря. Тя ще започне да се мята, да се гърчи и да трепери. И царят, както му е редът, ще обещае половин царство на оногова, който я излекува. Тъкмо тогава ти ще се явиш на помощ. Ще идеш там и ще кажеш: „Заведете ме при царкинята, аз ще я излекувам.“ Ще те заведат при нея, а ти, като влизаш в стаята й, ще извикаш силно: „Махай се!“ — и ще ме назовеш по име.

— А ти как се казваш? — пита ратаят.

— Ще ме наречеш Плашило Космато. Тъй ме нахокваше злата жена цял ден в кладенеца. Щом извикаш: „Махай се, Плашило Космато!“ — и аз ще избягам. Царската дъщеря ще оздравее, а ти ще получиш половин царство. Само запомни: като излекуваш тая царкиня, при друга няма да отиваш. Може би след това аз ще се промъкна при друга царска дъщеря и ще разболея и нея. Ще те повикат да я лекуваш, но ти не бива да се съгласяваш. Ако не ме послушаш и отидеш — свършено е с тебе. Ще те мятам, ще те гърча и ще те мъча, докато умреш.

Тъй да бъде. Промъкнало се Плашилото Космато в съседното царство, а ратаят отишъл в къщата на господарката си.

Не пожелал да извади злата жена от кладенеца.

„Нека — рекъл си — поживее там в кладенеца!“

Минало известно време и навсякъде се разнесла вестта: в еди-кое си царство, на еди-кой си цар заболяла дъщерята. Който излекува тая царска дъщеря, нему царят ще даде половината царство и ще го направи свой зет.

Като чул това, ратаят веднага се приготвил и се запътил към съседното царство.

Пристигнал той там, право в царския палат, и рекъл:

— Заведете ме при царкинята, аз съм прочут доктор: за миг ще я излекувам.

Завели го при царкинята, а царкинята лежи в леглото жълта като луковица. Цяла се гърчи, трепери, мята се — жално ти става, като я гледаш. Наистина съвсем я съсипало онова чудовище от кладенеца.

Ратаят се приближил до нея и извикал:

— Хей, Плашило Космато, махай се!

И царската дъщеря мигом притихнала — лежи спокойно на възглавниците, усмихва се, руменина по бузите й играе. Сякаш никога не е била болна.

Е, какво ще прави царят? Дал той на ратая половината царство и дъщеря си като прибавка.

Станал ратаят царски зет и заживял с жена си спокойно и щастливо.

А онова Плашило отишло в друго царство и започнало да измъчва там царската дъщеря. Натъжил се царят — нейният баща. Всякакви доктори викал да лекуват царкинята със задморски лекарства. Но нищо не помагало — тя още повече се гърчела от болки. Тогава някой казал на царя за прочутия доктор.

Изпратил веднага царят бързоходци в съседното царство. Но ратаят не отива, помни какво му казало Плашилото, страхува се.

Царят изпратил нови бързоходци. Заповядал им да кажат: ако прочутият доктор не дойде и не излекува дъщеря му, той ще обяви война на съседното царство, камък върху камък няма да остави, ще избие до един всички хора.

Ами сега? Да отиде — сам ще умре, да не отиде — цялото царство ще загине.

Мислил, мислил ратаят и най-сетне решил:

„По-добре само аз да загина, отколкото стотици и хиляди хора.“

И отишъл.

Посрещнал го с почести царят на чуждото царство и веднага го завел при болната царкиня. А ратаят, още щом прекрачил прага на спалнята й, извикал с висок глас:

— Хей, Плашило Космато, махай се!

Че като изскочило чудовището, че като се нахвърлило върху ратая!

Но ратаят не се смутил.

— Пази се, Плашило! — викнал. — Злата жена излезе от кладенеца. Ей сега ще се яви тук. Скачай по-скоро през прозореца!

И Плашилото побягнало към прозореца… Само както бягало, успяло да извика:

— Никога вече не ще ме подмамиш да дойда при хората! Отивам си в кладенеца и там ще остана да живея.

А как те — Плашилото Космато и злата жена — са се спогодили в кладенеца, това ние не знаем.