Момчето Златен Перчем и момичето Златна Коса (Литовска приказка)

Живяла в една гора бедна девойка. Тя била красива и стройна — като ела накрай гората, весела като птичка на свобода. Който я видел — не можел да й се нагледа. Само аз не съм я виждал, пък и вие навярно не сте я виждали. А искате ли да я видите? Почакайте тогава, докато втори път се роди на света такава хубавица.

Обикнал тази девойка един знатен момък. Оженили се те и заживели щастливо. Но майката на момъка — зла бабичка — още от пръв поглед не обикнала снаха си. И нямало зло, което тя да не й пожелавала.

След известно време младата жена родила син, също тъй прекрасен като самата нея. Злата бабичка взела момчето, повила го в пелени, приспала го и го изнесла да го сложи в люлката.

Само че тя сложила детето не в люлката, а в един дървен сандък. Заковала капака с гвоздеи, отнесла сандъка при реката и го пуснала като лодка по течението.

А в люлката пъхнала повит в пелени котарак.

На сутринта бащата дошъл да види малкия си син и останал учуден: в люлката лежи невиждано, космато бебе!

Младата майка не знаела какво да каже, а злата бабичка започнала да шепне на сина си:

— Твоята жена е вещица. Сам виждаш — вместо малко детенце, родила ти е черен котарак.

Синът не повярвал. Макар и да му било тежко, той не укорил нито с дума жена си.

След една година жена му родила дъщеря. Но злата бабичка пак откраднала бебето, сложила го в сандък и го хвърлила в реката. А в люлката пъхнала черна котка.

На сутринта бащата дошъл да види дъщеря си и гледа — в люлката лежи черна мустаката котка.

Още повече се натъжил младият мъж, но и тоя път не казал нищо на жена си. Само нямало вече в техния дом предишното щастие.

А в същата нощ, когато младата жена родила първото дете, един стар рибар хвърлил мрежата си в езерото. Изведнъж чува — наблизо някой плаче. И то тъй жално! Учудил се рибарят, озърнал се наоколо и гледа — до самата му лодка се люлее над вълните един сандък. Рибарят извадил сандъка, подигнал капака, му и не може да се нагледа — в сандъка лежи момченце, по бузите му текат сълзи, а самото то се смее. Зарадвал се рибарят и изтичал бързо в къщи при жена си.

— Е, жено — казал той, — познай какво има в тоя сандък?

— Отде, мъжо, на тия години ще мога да позная! — отвърнала жената.

Тогава рибарят отворил капака и й показал детето.

— Много хубаво — рекла жена му, — ние си нямаме деца, нека това намерениче бъде наш син.

Започнали те да разповиват бебето и гледат — над самото му чело се вият три златни къдрици. Затова и нарекли намереничето: синът Златен Перчем.

След една година рибарят уловил във вълните още един такъв сандък и го занесъл на жена си. Отворили сандъка и гледат — в него лежи малко момиченце. Сложили го в креватчето до момчето и се зачудили: като две капки вода си приличат.

Косите на момичето били дълги, а цветът им като узрял клас. Затова рибарят и рибарката го нарекли: дъщерята Златна Коса.

Минали няколко години. Поотраснали в рибарската хижа момчето Златен Перчем и момичето Златна Коса. Рибарят и рибарката ги обичали като свои родни деца, а децата ги смятали за баща и майка.

Но ето че веднъж те дотичали в къщи и завикали в един глас:

— Майчице! Татко! Истина ли е това? Другите деца казват, че не сме били ваши и ни се смеят — уж сте ни били уловили като риба във водата!

Какво да правят рибарят и рибарката? Казали им цялата истина.

Момчето Златен Перчем и момичето Златна Коса ги изслушали открай докрай, после рекли:

— Благодарим ви за добрите грижи, но сега ние ще трябва да тръгнем по света и да търсим нашите истински баща и майка.

Дълго скитали братът и сестрата от една земя в друга и навсякъде разпитвали хората за баща си и майка си, но никой нищо не можел да им каже.

Най-сетне те пристигнали в един голям град и тоя град толкова им харесал, че решили да останат в него. Момчето Златен Перчем построило малка къщица накрай града, а момичето Златна Коса засадило около къщицата цветя и плодни дръвчета.

А трябва да ви кажа, че това бил същият онзи град, в който те се родили и в който живеели баща им и майка им. Само че те не знаели това. Пък и отде ще знаят!

Но ето че веднъж край тяхната къща минала злата бабичка. Тя видяла как момичето Златна Коса бере плодове от дърветата в градината, а братът копае езеро пред къщата.

Злата бабичка изведнъж разбрала кои са тези деца. И почнала денем и нощем да мисли как да ги погуби. И намислила.

Отишла в тяхната малка къща и казала на сестрата и брата:

— Ах, колко е хубаво във вашата къщица, пък и самите вие сте тъй прекрасни, мои пиленца! Ще покажете ли на мен, старицата, вашата градина? Слушала съм, че в целия свят няма по-чудесно място.

И когато я завели в градината, тя заговорила още по-сладко:

— О, мои милички, не са ме излъгали хората, наистина прекрасна е вашата градина, но ако на всяко дърво висяха златни звънчета и весело дрънкаха — тя щеше да бъде още по-хубава.

— А къде могат да се намерят тия звънчета? — попитало веднага момчето Златен Перчем.

— Аз, синко, зная де се намират. Ей на оня хълм цялата градина е пълна с такива. И трябва да се донесе само едно звънче. Като го окачиш вечер на някое дърво, на сутринта всяко клонче ще бъде покрито със звънчета. Тогава в целия свят няма да има по-прекрасна градина от вашата.

Казала това бабичката и си отишла, като се подсмивала. Добрият човек се радва на доброто, а лошият — на злото. Право в устата на смъртта изпратила тя децата. Градината на хълма била омагьосана градина и тоя, който останел в нея повече от един час, вече не се връщал назад. На земята един човек оставал по-малко, а в омагьосаната градина — едно дърво повече.

Щом си отишла бабичката, братът рекъл на сестра си:

— Ще отида на хълма и ще донеса едно звънче.

— Не отивай, не отивай — започнала да го увещава сестрата, — кой знае какво може да ти се случи там?!

— Не, ще отида — казал братът. — Да става, каквото ще. Аз не се страхувам от нищо.

— Тогава поне се върни по-скоро — помолила го сестрата.

— Добре — отвърнало момчето Златен Перчем и изтичало през градинската вратичка.

От половината на хълма започвала прекрасна градина — толкова голяма, че нямала сякаш край. На всяко дърво висели златни звънчета и пеели чудни песнички. Но момчето не останало да ги слуша. Откъснало едно звънче и побягнало назад, без да се озърта.

У дома то окачило звънчето на едно дърво и на другата сутрин цялата градина звъннала и задрънкала тъй весело, че драго било на човек да слуша.

Утринният вятър разнесъл тоя чуден звън по целия град. Чула го и злата бабичка. Тя просто позеленяла от яд и пак се затътрила при сестрата и брата.

— О, мои сиви гълъбчета! — рекла тя. — Сега във вашата градина е много хубаво, но ако в езерото ви плуваха златни рибки, щеше да бъде още по-хубаво.

— А къде могат да се намерят? — попитало момчето Златен Перчем.

— Пак там, мило момченце, пак там! В градината на хълма — казала бабичката и закуцала нататък.

И Момчето Златен Перчем изтичало бързо на хълма, намерило езерото, уловило една рибка и хукнало към къщи.

Братът и сестрата пуснали рибката в малкото градинско езерце и на сутринта цялото езеро светнало на слънцето като разтопено злато. От единия до другия бряг плували във водата златни рибки и люспите по гърба им блестели тъй силно, че просто ослепявали очите.

Узнала това злата бабичка и още повече се разсърдила.

— Досега никой не се е връщал жив от градината на хълма, а на това момче все нищо му няма — мърморела тя. — Но ще видим, аз съм намислила още нещо!

За трети път отишла тя при брата и сестрата и им казала:

— Пъпчици мои благоуханни! Сега само едно ви липсва — птицата, която говори истината.

— А къде може да се намери тя? — попитало веднага момчето Златен Перчем.

— Пак там, пак там, на хълма. В къщичката в последната стая, тя седи на печката — рекла бабичката и си отишла.

— Е, сега ако не двамата, то поне един от тях ще загине — прошепнала тя под носа си.

И щом се скрила зад портата, момчето извикало:

— Каквото ще да става, но птицата трябва да бъде у нас!

— Не отивай — помолила го отново сестра му, — неспокойно ми е нещо на сърцето.

Но братът не искал и да слуша. Обърнал се и изтичал на хълма, където го чакала бедата.

Този път той сякаш нарочно губел скъпото време. Постоянно се спирал, за да помирише някое ухаещо цвете или да откъсне някой узрял плод от клончето. Най-после влязъл в къщата. И веднага се заоглеждал на вси страни.

Какво само нямало в тая къща! Една стая била накачена от пода до тавана с оръжия — мечове с дръжки от чисто злато, остри копия и лъкове. В друга стая имало чудесни премени — копринени наметала и шапки с пера. В трета стая масите и полиците били отрупани с разни чаши, златни блюда и шарени делви… И всичко това блестяло и сияело тъй силно, че човек не можел да откъсне погледа си.

А времето минавало…

Най-сетне момчето прекрачило прага на последната стая и видяло птицата, кацнала на ръба на печката. То вече протегнало ръка да я хване… И изведнъж извикало тихичко и… изчезнало, стопило се като облак на небето. А на пода — дзин-дзин! — паднало едно стъклено парче.

Цял ден и цяла нощ сестрата чакала брата си. И на сутринта, щом се показало слънцето, тя излязла от къщи и изтичала на хълма.

Пред оградата на чудната градина момичето видяло една стара жена. То я поздравило и вече искало да се втурне през портата, но жената казала:

— Къде бързаш, момиченце? С нещастието винаги ще успееш да се срещнеш. Мнозина са влизали в тая градина, но малцина са излизали от нея.

— Ах, все ми е едно — отвърнало момичето. — Моят брат още вчера отиде да вземе птицата, която говори истината, и не се върна. Аз трябва да го намеря, а ако не го намеря, тогава животът не ми е мил.

— Добре, върви — рекла жената. — Но запомни: нищо не гледай, никъде не се спирай. Тичай все напред и напред. Само в къщичката на полянката, в последната стая, се огледай добре наоколо. Там на пода лежат стъклени късчета. Събери ги всичките, не оставяй нито едно. Те не са обикновени. Злата сила е превърнала в стъкълца ония хора, които са искали да хванат птицата, но не са успели. И моят син някога отиде в тая градина за чудната птица, но не се върна. Ти си млада и с чисто сърце. Виждам — нито една лъжлива дума никога не е излизала от устата ти. Може би ти ще спасиш брат си, но смили се и над мен, не забравяй и моя син.

Всичко чуло момичето Златна Коса, всичко запомнило и влязло в градината.

Дърветата, обсипани със зрели плодове, свеждали клоните си пред него, храстите дърпали роклята му, цветята протягали насреща му пъстрите си главици, но момичето Златна Коса нищо не гледало, никъде не спирало. То тичало все нататък, право към къщичката на полянката. И в къщичката дори не погледнало нито светлите премени, нито искрящите скъпоценни камъни. Само в последната стая момичето се спряло и се озърнало наоколо. На ръба на печката седяла птицата, която говорела истината, а целият под бил посипан с разноцветни стъклени късчета.

Момичето коленичило и започнало да събира стъкълцата в престилката си. Напълнила се догоре престилката, и на пода не останало нищо. Скочило момичето и поискало да избяга от стаята, но изведнъж чуло тих и тъжен звън. Огледало се и в най-отдалечения ъгъл забелязало малко синьо стъкълце. Момичето Златна Коса взело и него. После грабнало птицата, която говорела истината, и изтичало назад още по-бързо, отколкото преди.

Ето и портата на градината. Момичето я блъснало, вратата се отворила и веднага пак се затворила. Но момичето Златна Коса успяло да се измъкне от градината, само тежките криле на портата прищипнали края на роклята му.

Момичето се дръпнало напред и изведнъж — дзин-дзин! — едно по едно се посипали от престилката му стъклените късчета. И щом стъкълцата се ударели о земята, превръщали се в хора.

Между тях било и момчето Златен Перчем. То прегърнало силно сестра си и в тоя миг от нейната престилка паднало и последното, синьото стъкълце — същото, което се било търколило в най-далечния ъгъл. И веднага пред момичето застанал висок и силен момък.

С радостен вик се хвърлила към него старата жена: той бил нейният син. А момичето Златна Коса хванало брат си за ръка и затичало с него надолу по хълма.

В къщи те сложили птицата в клетка. Тя им пеела песни, и те я слушали и живеели щастливо и спокойно.

Много хора отивали в тяхната къща да погледат златните рибки, да се порадват на златните звънчета и да послушат птицата, която говорела истината. А после те разправяли за тия чудеса на други хора и другите също се учудвали и разказвали на своите приятели.

Скоро бащата и майката на момчето и момичето също чули за чудната градина. Те поискали да видят всички тия чудеса и отишли в градината накрай града. Момчето и момичето им показали и златните рибки в езерото, и звънчетата по дърветата, и птицата в клетката. Майката застанала пред птицата в клетката и казала тъжно:

— Ах, ако е вярно, че тая птица говори истината, тя би ми казала къде са моите деца, които изчезнаха в същия ден, когато се родиха.

И тогава птицата заговорила. Всичко, всичко разказала тя и родителите познали децата си, а децата — своите родители.

Радостта им нямала край! А злата бабичка изгонили извън града.

Щастливите баща и майка уредили голямо пиршество и поканили много гости. И мен не забравиха. Сложих аз на нозете си стъклени ботуши, на главата — шапка от масло, облякох куртка от шарена хартия и панталони, изтъкани от паяжина, и тръгнах. Ботушите ми се удариха о камък — прас! — и се счупиха, куртката се закачи на едно клонче и се скъса, панталоните ги отнесе вятърът, шапката се стопи от слънцето. Затова и не отидох на гощавката, а едва-едва се върнах в къщи.