Айзък Азимов
Стар, много стар начин

Бен Естес знаеше, че ще умре скоро, смъртта от няколко години вече беше негова постоянна спътница. Такава е работата на звездните златотърсачи — животът им никога не е лек. Че ще е кратък — това бе почти сигурно, но дълъг и радостен — да има да вземаш!

Разбира се, винаги съществува шанс да се изрови нещо интересно, дори да попаднеш на находище на скъпоценни камъни или метали и да се осигуриш до края на живота си, но това се случваше рядко, много рядко. А това, с което се срещна той, Бен Естес, сигурно ще го превърне в мъртвец.

Харви Фюнарели тихо запъшка в койката си и Естес, мръщейки се от болката в мускулите, се обърна. Да, дойде им нанагорно. Чиста случайност беше, че той, Бен, не получи такива тежки травми, както Харви. Фюнарели просто бе по-близо до точката на удара, затова бе сплеснат почти на пита. С мрачно състрадание Бен погледна приятеля си и го запита:

— Как си, старче?

Фюнарели отново запъшка, опитвайки се да се надигне.

— Като че ли всичките ми стави са обърнати наопъки — промърмори той. — Съвсем няма да се учудя, ако сега ще мога да се движа само с коленете назад. В какво се блъснахме?

Като понакуцваше, Естес приближи до приятеля си.

— Не ставай, Харви, не бива — помоли го той, като видя, че Фюнарели се готви да пусне краката си от койката.

— Нищо — пъшкайки отвърна Харви. — Май че ще мога да стана. Подай ми само ръка. О! Боли, дявол да го вземе! Сигурно съм счупил някое ребро. Пипни тук, но внимателно. И какво стана все пак, Бен?

Естес посочи с ръка към главния илюминатор. Като се подпираше на рамото на приятеля си, Фюнарели едва, едва приближи до него и погледна навън. Наоколо блещукаха безброй звезди, но астронавтът не им обърна никакво внимание. Това, което го интересуваше, се намираше много по-близо: голяма купчина скални късове с различни размери плаваха в пространството като рояк сънни лениви пчели.

— Гледай ти! — каза Фюнарели. — Досега не бях виждал такова нещо. Какво правят тук тези късове?

— Плуват си в аквариума, какво друго ще правят? Сигурно това са късове от голям астероид. Виждаш ли, те все още обикалят около обекта, който е разрушил астероида. А сега и ние заедно с тях.

— Що за обект ще е това?

— Ето, гледай! — Естес посочи с ръка натам, където в бездънния мрак от време на време лумваха дребни синкави искрици.

— Нищо не виждам.

— Не е чудно. Това е „черна дупка“.

В очите на Фюнарели се мярна ужас:

— Ти май откачи, старче — с треперещ глас възкликна той.

— Ни най-малко. Сам знаеш, че „черните дупки“ могат да бъдат с най-различни размери. Масата на тази например е почти равна на масата на голям астероид. Така поне предполагам. Та ние обикаляме около нея като вързани с въженце. А освен „черни дупки“ в космоса няма нищо, което може да задържи големи предмети на орбити и при това да остава невидимо.

— Но нали нямаше никакви съобщения…

— Знам. Тази гадост може да се открие само когато се натъкнеш на нея. Ние открихме първата във вселената „черна дупка“, с която човек реално рискува да влезе в пряко взаимодействие. Моите поздравления! Само че няма да можем да жънем лаври. Освен може би посмъртно…

— Кажи ми най-сетне, какво ни сполетя?

— Прелетяхме много близо и ни смаза приливният ефект.

— Какъв е пък този приливен ефект?

— Не съм астроном и затова мога да ти обясня само както аз го разбирам, съгласен ли си?

— Хайде, обяснявай…

— Цялата работа тук е в гравитацията. Дори ако общата сила на притеглянето на такова нещо като това тук е малка, до него не трябва да се приближава много, защото притеглянето получава интензивен характер. С увеличаване на разстоянието интензивността му намалява толкова бързо, че ако към „дупката“ се приближи например някой кораб, носът му се притегля много по-силно, отколкото кърмовите отсеци и корабът сякаш се разтегля. Колкото е по-близко и е по-голям обектът, толкова ефектът е по-силен, ясно ли ти е? Дори мускулите ти и те са се разтегнали. Добре че костите ти, слава богу, са цели…

— Никак не съм уверен в това — промърмори Фюнарели с болезнена гримаса на нараненото си лице. — Е, и с какво друго ще ме зарадваш?

— Цялото гориво, до грам, отиде за внезапното спиране. Макар че корабът се поотдалечи малко от „дупката“, никога няма да можем да се отлепим от нея.

— И помощ ли не можем да поискаме?

— Не можем. Апаратурата за връзка е разбита.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Ще чакаме смъртта, приятелю. Нищо друго…

— Да… чиста работа!

— Имаме хапчета — замислено каза Естес. — Така че можем и да не я чакаме. Сигурно не е чак толкова мъчно… Лошото е, че няма да можем да съобщим на никого за тази работа.

— За „дупката“ ли?

— Да. В тази част на системата „дупката“ представлява сериозна опасност. Макар да се върти около Слънцето, няма никаква гаранция, че орбитата й е стабилна. А дори и да е стабилна, тази гадост сигурно ще се разширява.

— И ще погълне маса народ…

— И още как! Виж само как всмуква космическия прах! Страхотен водовъртеж!

Няколко минути двамата мълчаливо гледаха през илюминатора. После Естес ката:

— А ако точно сега момчетата от Земята успеят да насочат насам някой астероид и да го накарат да премине край „дупката“ по определена траектория, има голям шанс да я отклонят от орбитата й. Притеглянето на астероида ще я измъкне от слънчевата система, ако се намери с какво да се побутне отзад… Ако се остави така, както е сега, тя може толкова да нарасне, че да погълне всичко, от Слънцето до Плутон.

— Интересно, защо досега не са я открили?

— Защото не са се и опитвали. Че кой ще се сети да търси „черна дупка“ в пояса на астероидите? Тя не може да се забележи. Засега масата й е малка, а радиацията — слаба. Единственият начин е да си разбиеш носа в нея, както направихме ние.

— Бен, уверен ли си, че нямаме никакви възможности за връзка?

— Сигурен съм.

— А какво е разстоянието от нас до Веста? Може би от там ще ни помогнат? Все пак тя е най-голямата ни база…

Естес поклати глава.

— Не зная къде се намира Веста сега — мрачно каза той. — Пък и компютърът свърши.

— Господи! Има ли нещо здраво тук?

— Климатичната инсталация и водопречиствателите. Храна имаме малко — ще издържим седмица-две. А може би и повече…

— Слушай — каза Фюнарели след няколко минути на тежко мълчание, — дори да не знаем къде точно е Веста, убедени сме твърдо, че до нея не може да има повече от два-три милиона километра. Ако измислим някакъв сигнал, те ще могат да изпратят безпилотен спасител още след една седмица.

— Казваш безпилотен? Възможно е…

Това наистина би било твърде просто. Безпилотният кораб може да лети със скорост, която превишава три пъти скоростта на спасителния кораб с екипаж на борда. За желязото и пластмасата пренатоварванията не са страшни.

— Възможно е… — замислено повтори Естес. — Само че ние не можем да изпратим сигнал. Просто няма начин. Дори да викаме е безполезно, защото около нас навсякъде е вакуум.

— Ако си поразмърдаме мозъците, може и да намерим начин — упорито отвърна Фюнарели. — Не вярвам, че не можеш да измислиш нищо. Особено щом от това зависи живота ти.

— Не само моя, Харви. В близко бъдеще и живота на цялото човечество. Но това не променя нищо, старче. Опитай ти, може би ще ти дойде нещо на ум.

Фюнарели тежко се изправи, като се хвана за дръжката на стената.

— Опитах вече — каза той.

— Казвай.

— Защо да не изключим гравитацията? Тогава ще можем да икономисаме сили.

— И тава е идея…

Естес стана, приближи до панелите на уредите и изключи гравитацията. Фюнарели безпомощно увисна във въздуха, въздъхна съкрушено и промърмори:

— Още ме боли, старче. Ако върви и занапред така, ще трябва да глътна твоите хапчета, дявол ги взел!

— Ей!

— Какво има?

— Знаеш ли, аз май намерих изход. Трябва да се опитаме да накараме самата „дупка“ да ни помогне.

— И по какъв начин ще стане това?

— Ето как. Когато в нея попадне някакъв предмет, започва интензивно излъчване…

— Стоп! Уверен ли си, че на Веста ще го засекат?

— На Веста едва ли, но на Земята — непременно. Там има станции за постоянно следене за всички радиационни промени в космоса. Те улавят дори най-слабите потоци от частици.

— Бен, тогава всичко е наред! Четвърт час и Земята ще ни открие. Още петнадесет минути и на Веста ще стигне радиозаповедта да разберат каква е работата. Максимум след два часа те ще изпратят спасители!

— Ех, да бях сигурен като теб! Но ние нямаме какво да хвърлим в тази дяволска „дупка“. Нямаме дори ракети-сонди. Впрочем… Какво ще стане, ако изпратим в дупката нашия кораб? Нека умрем, но на Земята ще знаят… Не, не става. С едно изригване нищо няма да стане…

— Знаеш ли, от мен герой няма да стане — бързо каза Фюнарели. — Виж каква мисъл ми дойде в главата. Около нас плават облаци от най-различни заоблени късове. Дай да хванем два от тях, да монтираме върху им двигателите на скафандрите и да ги пуснем в „дупката“. Тогава ще има две изригвания вместо едно. А ако ги пуснем в интервал от едно денонощие, на Земята веднага ще се заинтересуват.

— Ами ако не се заинтересуват? Освен това много се съмнявам, че ще можеш да прикрепиш двигателя към гранитното парче. Друго нещо са скафандрите… Интересно, дали са запазени?

— Искаш да се възползуваш от предавателите им ли?

— Шегобиец! Радиусът им не надминава няколко километра!

— Тогаз защо ти са скафандрите?

— Мисля да изляза да се поразходя.

Естес заплува към багажния отсек и измъкна двата скафандъра.

— Виж, цели са!

— Че са цели, цели са, само че защо трябва да излизаш?

— Самият ти каза, че не би било зле ако имахме няколко ракети.

— Е, и какво? Та ние нямаме ни една…

— А защо да не заменим ракетите с камъни?

— Не мога да те разбера нещо. Първо казваш, че това е невъзможно, после предлагаш…

— Та това е нещо съвсем просто, Харви! Ние сме в абсолютен вакуум. „Дупката“ е достатъчно далеч и притеглянето й засега не е опасно за нас. Аз не се ударих много силно и мога да се движа. В условията на безтегловност хвърленият предмет изминава произволно голямо разстояние, нали? Щом е така, на мен няма да ми е трудно да запратя в „дупката“ няколко камъка. Трябва само да се прицеля по-точно, за да попаднат в самото гърло. Щом камъкът попадне където трябва, от „дупката“ ще се изтръгне сноп лъчи и той ще бъде засечен на Земята.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ще успея, ако люкът не се е заклещил.

— Какво пък, опитай. Страхувам се само, че ще изгубим част от въздуха.

— Няма значение, за две седмици все някак ще ни стигне.

— Добре, хайде да опитаме, стават такива работи понякога. Няма какво да губим!

Всички звездни златотърсачи рано или късно се изправят пред необходимостта да излязат в открития космос. Понякога е нужно да се извърши ремонт на кораба и тогава един от членовете на екипажа облича скафандъра и отива да оправи външните възли или уреди. Друг път, макар и много рядко, в пространството се срещат интересни обекти и златотърсачът, отново надянал лекия и надежден костюм, взема танталовата мрежа и улавя тези обекти, ако те летят успоредно с кораба и имат еднаква скорост с него. Излизането в открития космос е истински празник за екипажа, защото то разнообразява полета и нарушава неговата унила монотонност.

Но днес Естес не бе обхванат от особен ентусиазъм. Вместо радостно възбуждане той изпитваше безпокойство и страх. Идеята му всъщност бе твърде примитивна и той вече съжаляваше, че я бе предложил.

Излезе в черното бездънно пространство. Наоколо му блещукаха милиарди звезди, а безбройните късове от разрушения астероид, които образуваха около „черната дупка“ пръстен, подобен на пръстена на Сатурн, мъждиво отразяваха слабите лъчи на далечното Слънце.

Естес се ориентира. Той знаеше, че корабът и късовете от астероида се движат бавно в посока, противоположна на движението на звездния кръговрат. Ако хвърли камък успоредно на движението на звездите, част от скоростта му спрямо „черната дупка“ ще се неутрализира. Всичко ще зависи от това доколко голяма ще се окаже тази част и доколко точно той ще успее да определи силата, с която да го хвърли. Трябваше така да запрати камъка, че той да се приближи до „дупката“ на разстояние, което би осигурило действието на приливния ефект на дребните предмети. Тогава той ще бъде всмукан и ще настъпи интензивна радиоактивна емисия.

С помощта на танталовата мрежа Естес започна внимателно да избира подходящи камъни. Нужни му бяха само малки, не по-едри от юмрук, късове. Слава богу, скафандърът му позволяваше да се движи свободно и Естес с благодарност помисли за създателите му.

Като събра повече камъни, той се прицели внимателно и хвърли един от тях. Камъкът блесна в слабата слънчева светлина и се стопи в мъглата. Естес не знаеше дори приблизително колко време е нужно на камъка, за да стигне до целта и затова, като преброи до шестотин, запрати втори заоблен къс, после трети, четвърти… Най-сетне пред него блесна ослепителен взрив и той разбра, че е попаднал в целта. Събра още двадесетина камъка и започна да ги праща един след друг в гърлото на „черната дупка“. Сега вече почти всяко хвърляне беше успешно. Очевидно в действителност „дупката“ беше по-голяма, отколкото той предполагаше, но това означаваше, че тя може да всмуква и много по-големи предмети и че те поначало бяха недооценили опасността, която тя представляваше. Но с увеличаването на опасността нарастваха и шансовете за спасяването им, защото много по-лесно можеше да попада в целта. Естес се поободри и с удвоена енергия започна да хвърля камъни в ненаситната черна паст.

Накрая напълно изтощен, той се върна а кабината на кораба. Дясното му рамо бе изтръпнало от постоянното напрежение, а в ръката си усещаше тъпа болка. Фюнарели помогна на приятеля си да съблече скафандъра и Естес се отпусна изнемощял в кой ката.

— Ех че фойерверк беше! — възхитен каза Харви. — Дори ми стана малко страшничко.

— А мислиш ли, че на мен не ми беше страшно? Само се моля скафандрите да са достатъчно устойчиви срещу тези дяволски лъчи!

— Как мислиш, ще ни забележат ли от Земята?

— Сигурно. Работата е в това дали ще обърнат внимание. Че може да се случи да ни забележат, да се попочудят малко, да се позамислят и да си се приберат в къщи. Трябва да измислим нещо такова, което да ги накара непременно да изпратят кораб. Май имам идея. Само трябва да си почина, страшно съм изморен…

След един час той облече втория скафандър. Нямаше смисъл да зарежда батериите на първия.

Естес отново събра пълна мрежа с камъни и започна да ги хвърля по посока на „черната дупка“. Сега беше още по-лесно да улучва, защото всеки камък, като предизвикваше ответна реакция, увеличаваше значително размерите на „дупката“. Но Естес бе обзет от безпричинен страх. Изведнъж му се стори, че „дупката“ неумолимо приближава към него и скоро ще погълне кораба. Страхът не го оставяше и за миг. Той добре разбираше, че всичко това е игра на въображението му, но когато камъните свършиха, почувствува огромно облекчение. Уморен и измъчен до смърт едва успя да се добере до входния люк и се струполи в кораба.

— Това е всичко — едва обръщайки езика си каза той, щом като се измъкна от скафандъра. — Това е всичко, Харви… Повече нищо не мога да направя…

— И направеното ще стигне — стараейки се да го ободри, каза Фюнарели. — Изригванията бяха такива, сякаш тази проклета дупка стреляше като картечница.

— Сигурно ще ги забележат, старче. Сега трябва само да чакаме. Те трябва да долетят…

— Сериозно ли вярваш в това, Бен?

— Мисля, че те са длъжни, Харви. Да, длъжни са.

— Защо?

— Защото аз се свързах с тях — почти весело отвърна Естес. — Свързах се, разбираш ли? Ние не сме само първите хора, които се натъкват на „черна дупка“, Харви. Ние сме първите, които се сетихме да я използуваме като средство за връзка. Разбираш ли ме или не? Сега ще бъде възможно почти без да се губи енергия да се изпращат съобщения от една галактика в друга! Ще бъде възможно от тази „дупка“ да се черпи колкото искаш енергия, стига да знаеш да хвърляш в нея камъни. Представяш ли си какво откритие направихме ние с теб?

— Не съвсем…

— Това е стар, много стар начин за връзка, Харви, но хората още го помнят. Аз се възползувах от него, макар че той е излязъл от употреба още преди сто години. Някога за предаване на съобщения използували ток, който минавал по проводници…

— Ясно! Ти имаш пред вид този, как го казваха…

— Телеграфа, Харви! Нашите изригвания ще бъдат зарегистрирани и записани. Представяш ли си каква суматоха ще настъпи на Земята, когато видят, че източникът на рентгеново излъчване предава сигнала за бедствие? Та аз хвърлях камъните в определен ритъм, разбираш ли? Три с къси интервала, после три с дълги и отново с къси! А щом една „черна дупка“ започне да вика за помощ, те непременно ще долетят. Непременно!

Сега им оставаше само да чакат. Премазани и измъчени, приятелите се привързаха към койките си и потънаха в тежък неспокоен сън.

Безпилотният спасител пристигна точно след пет земни денонощия.