Генадий Максимович
Тайната на младостта

Рано сутринта в полицейското управление съобщиха, че през нощта е изгоряла вилата на професор Реймон. Комисарят Брюо възложи разследването на инспектор Тексие. Пожари стават често, единственото, което смущаващо и комисаря, и инспектора бе това, че на мястото на изгорялата вила бяха намерени два трупа. А според думите на участъковия полицай във вилата е бил само професорът.

Тексие отиде в шести район и огледа вилата, или по-точно това, което беше останало от нея — обгорелият скелет на красива някога триетажна сграда.

— Какво, изгоряла е цялата, нали? — запита приближилият се възрастен полицай. — Не се учудвайте на това. Реймон беше химик. И според думите на съседите и на племенника му, на третия етаж е била лабораторията му. А там сигурно е имало какво да избухне или да се подпали.

Като пообиколи няколко пъти изгорялата вила, инспекторът разбра, че тук той няма повече работа — всичко беше залято с вода и изпотъпкано от пожарникарите. Сега трябваше да се надява на разговорите с хората и на собствената си интуиция.

— А кога горе-долу е избухнал пожарът? — запита Тексие полицая, като запали лулата си.

— Някъде след полунощ, в два или три часа. — Полицаят погледна инспектора, извади кутия с цигари и също запали. — Пожарникарите дошли много бързо, но това не помогнало — съседите забелязали пожара, когато огънят бил вече обхванал третия етаж. После чули силен взрив. Гасили дълго. Нали знаете, старото дърво гори бавно, а всички вътрешни прегради на тази вила са били дървени. А около дванадесет часа на обяд пристигна племенникът на Реймон. Той се изплаши много, като видя какво е станало. Постоя малко и после каза, че ще се настани в „Щъркела“.

— Но „Щъркела“ е много скъп хотел! — учуди се Тексие.

— Че какво от това? Вуйчото беше богат човек. Сами помислете — в гаража има две коли, а това момче пристигна с „ягуар“. От беднотия няма да си купиш такава кола…

— Отдавна ли работите в този квартал? — запита Тексие полицая.

— Да, около двадесет години. И по-точно деветнадесет и половина. Какво ви интересува?

— Запитах ви, за да разбера, дали познавате добре това семейство.

— Знам нещичко. По-рано племенничето Анри ми създаваше известни грижи. Немирен хлапак беше. Но после се успокои, така че нямаше причини да се интересувам повече от тях. Зная само, че Реймон го взе при себе си, когато умря майката на момчето. Колкото до бащата, може и съвсем да го е нямало, а може и да е избягал преди това. По-добре разпитайте съседите. Те сигурно ще ви кажат нещо повече.

Преди да се срещне с племенника на професора, Тексие разпита съседите, но и те не можаха да му кажат нищо интересно. В тези богати крайградски квартали хората се познаваха слабо. Всички живееха затворено и откъснати. Инспекторът успя да запише в бележника си само следното: „Анри Лаперо — племенник на Роберт Реймон. Около тридесетгодишен. В къщата живеели градинарят и готвачката — мъж и жена, а също и една прислужничка. Съпрузите заминали при сина си, на когото се родила дъщеря, а прислужничката професорът пуснал да отиде за няколко дни при приятелката си.“ Това бе всичко. Съседите не можаха да кажат нищо определено кой друг освен собственика би могъл да бъде във вилата.

* * *

— Анри Лаперо? — запита инспектора портиерът на „Щъркела“.

— Анри Лаперо… Ах, да, четиридесет и седма стая. Не е предал ключа, сигурно е там.

Тексие намери стаята и почука. Никой не се обади. Почука по-силно. След минута вратата се отвори. На прага застана висок, малко пийнал млад човек в джинсов костюм.

— Какво желаете? — запита Лаперо.

— Инспектор Тексие. Може би все пак ще влезем в стаята?

— Вие по повод на пожара ли? — Лаперо не мръдна от мястото си. — Та аз нищо не зная. Пристигнах, когато всичко беше изгоряло. И представа нямам кой би могъл да бъде у вуйчо.

— Все пак, нека влезем в стаята — спокойно каза инспекторът. — Нямам намерение да разговарям в коридора.

— Добре, заповядайте — с нежелание отвърна младият мъж, като се дръпна и направи място на Тексие. — Какво ви интересува?

— Ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете всичко под ред: как попаднахте при своя вуйчо, как живяхте при него и прочие. Нали нямате нищо против?

— Не! Разбира се, че не. Все ми е едно от къде да почна. — Лаперо се замисли за секунда и заразказва тихо: — Така… Вуйчо беше брат на майка ми. Макар че преди да го видя, не подозирах за съществуването на никакви роднини. Баща ми изчезнал неизвестно къде, когато съм навършил годинка. След няколко години умря и мама.

Не мога да си представя дори каква би била съдбата ми, ако една милостива съседка не беше открила вуйчо. Не беше минал и месец от смъртта на мама, когато пред нашата къща спря луксозна спортна кола. От нея слезе младолик едър човек с посивели коси. Тогава кой знае защо той ми заприлича по-скоро на каубой от някой филм, отколкото на учен-биолог, какъвто беше всъщност. Съседката прибра моите пъртушини и ние тръгнахме. Щом излязохме извън града, моят мил вуйчо съвсем спокойно отвори прозореца на колата и изхвърли вързопчето с нещата ми. Едва не се разревах. Но той ме потупа по рамото и като се усмихна, каза: „Не тъгувай, Анри. Това бяха парцали, нека ги носят бедняците. При мен ти ще имаш само най-хубавото. А какъв ще те направим, после ще решим…“

Така се преместих при професор Реймон. Той нямаше много слуги: готвачката, мъжът й — портиер и в същото време градинар и една прислужничка. За мен се грижеше прислужничката — младо, симпатично момиче. Както после разбрах, вуйчо най си падаше по автомобилите, хубавата компания и миловидните момичета.

На първия етаж на вилата се намираха трапезарията, кухнята и стаите на прислугата. Ние с вуйчо живеехме на втория. А на третия етаж той не пущаше никого, дори и прислужничката, и го чистеше сам. На мен ми обясни, че това е неговата лаборатория и ми заповяда да не си пъхам там носа.

Живеех си като в приказките. Имах пълна свобода. Вуйчо не ми обръщаше никакво внимание. Но въпреки това аз имах всичко, което би могло да си пожелае някое момче на моята възраст. Разбирах чудесно, че вуйчо прави така, за да не му преча, и затова, ако не бях на училище, се шляех в парка или по улиците. Добре че вуйчо съвсем не се интересуваше от успеха ми.

Само когато завърших училище, вуйчо ме попита не съм ли решил какво ще правя по-нататък. И сега си спомням, това беше в деня, когато отидох с него в института му. Отговорих, че мисля да следвам, но не зная каква специалност да избера.

„Слушай, Анри — каза ми той. — Не мисли за нищо. Щом искаш да учиш — запиши се някъде — аз ще уредя това. Но по-добре, докато си млад, се поразходи. Сам знаеш, не те ограничавам с пари, затова се забавлявай. Ще успееш да се научиш. Главното е да живееш само за себе си. Знаеш ли, да мислиш за хората е може би благородно дело, но е съвсем излишно. Хората са ни необходими само дотолкова, доколкото изпълняват желанията ни. И ако започнеш да мислиш така, ти винаги ще бъдеш щастлив…“

Като начало вуйчо реши да ме изпрати на почивка в Ница. Естествено, съгласих се и започнах да се приготвям. Два дена преди заминаването ми готвачката и портиерът ни получиха телеграма, че синът им е тежко болен. Той работеше някъде далеч на север. Вуйчо ги пусна да заминат.

Не искам да ви разказвам как си почивах. Всичко беше великолепно. Пари имах достатъчно и за нищо не мислех. Така живях три месеца. Време беше да се връщам в къщи.

Пристигнах. Приближих до вуйчовата вила. Вратата ми отвори младо момиче, точно по вуйчовия вкус.

„Вие сте Анри, нали? — запита ме тя, усмихвайки се нежно. — Аз съм новата ви прислужничка. Оставете нещата си тук, аз ще ги подредя…“

Анри Лаперо постоя известно време мълчаливо, с полуотворени очи, вдишвайки дълбоко цигарения дим, сякаш нещо си спомняше. После трепна и продължи.

— А след около половин година във вилата дойде брата на предишната прислужница. Нещо се обясняваха с вуйчо и ако се съди по крясъците, които се чуваха, разговорът им беше бурен. Разбрах едно: братът не могъл да намери сестра си, след като тя бе напуснала нашата къща. И разбира се, у него възникнали известни подозрения. Когато си отиваше, го чух да казва, че няма да остави тази работа неизяснена.

Не зная дали този човек е предприел нещо, защото скоро отново заминах на почивка.

Така безгрижно преживях десет години. Опитвах се да започна да следвам, но бързо се отказах, защото ми омръзна. Но последните години вуйчо посърна. Помислих си, че все пак възрастта оказва своето влияние. Беше отслабнал и блед, а кожата му приличаше на пергамент. Само очите му бяха същите — решителни и зли. Опитвах се да го запитам какво му е, но той ме успокояваше, като ми казваше, че всичко е наред и сигурно само се е поуморил повече.

И ето, неотдавна, когато бях във Венеция, получих телеграма. Вуйчо искаше веднага да се върна. Беше ми изпратил пари и искаше непременно да купя кола и да тръгна с нея. Учуди ме желанието му, пък и не ми се напущаше красивия град, но не можех да не го послушам. Купих „ягуара“ и днес около дванадесет часа пристигнах. Но както виждате, закъснях.

Анри Лаперо си наля джин и се изтегна в креслото. Изглеждаше съвсем спокоен, но инспекторът видя, че е по-скоро пиян, а в такова състояние стават уравновесени дори и дребните лъжци.

— Така, а с какво конкретно се занимаваше вашият вуйчо?

Лаперо глътна джина и каза безразлично:

— Разказът ми няма да ви помогне с нищо. Съветвам ви да видите всичко сам и съм уверен, че ще ви подействува така, както някога подействува и на мен. Сигурно ще разберете, че човек като него не би могъл да свърши добре, та нали все пак има справедливост. Бях в лабораторията му много отдавна, но не мисля, че вуйчо Реймон е променил темата на изследванията си. По-късно той на няколко пъти ме кани да отида там, но аз не можех, по-точно не исках… Такива неща е достатъчно да се видят един път… А сега ме извинете, но трябва да си почина малко. Изморих се адски последните дни. Ако съм ви нужен, ще ме намерите лесно. Не ми се иска да се срещам с никого, така че нямам намерение скоро да напущам хотела…

Сбогуваха се. Пиер се спусна на първия етаж и излезе от хотела. Като седна в колата, той се замисли. Разговорът с Анри Лаперо му даде, общо взето, твърде малко или по-точно почти нищо. Макар че… дори и да не е свързан със случилото се, племенникът сигурно знае много, което не пожела да разкаже на инспектора. Тексие интуитивно го чувствуваше. Но, това не беше още нужно. Сега той трябваше да разработва версията: професорът — изчезналата прислужничка — нейният брат, който беше обещал да отмъсти.

* * *

— Е, намерихте ли племенника на професора? — чу инспекторът познат глас, едва прекрачил прага на полицейското управление. Като се обърна, той видя същия полицай, с когото се беше запознал край руините на изгорялата вила.

— Че къде може да изчезне? — весело отвърна Пиер, явно зарадван от срещата с този макар и съвсем бегло познат човек. — Всичко излезе така, както казахте вие.

— Тогава какво ви носи насам? — заинтересува се полицаят.

— Трябва да изясня някои неща. Впрочем, добре че срещнах точно вас. Мисля, че можете много да ми помогнете — каза Пиер, като търсеше с очи къде биха могли да седнат.

— Хайде да отидем в стаята, която е до дежурната — предложи полицаят, като разбра погледа му. — По това време там няма никого.

Тръгнаха по полуосветения коридор и като завиха надясно, влязоха в малка стая, в която имаше само една дълга стара маса и няколко стари стола.

— За какво искахте да говорите с мен? — с нескрито любопитство запита полицаят, когато седнаха един срещу друг. — Струва ми се, че ви казах всичко, което знам.

— Да, да, наистина — без да бърза отвърна Тексие и бавно започна да тъпче лулата си. — Вие ми разказахте за всичко, което ме интересуваше тогава. Но времето си върви — тихо каза той и запуши. — Разговорът ми с племенника на този Реймон, както сам се досещате, би могъл да ме накара да се срещна още веднъж с вас. Сам казахте, че работите в този квартал близо двадесет години. Следователно не може да не сте познавали прислужничката, която е била на работа у професора.

— Симона Мантено ли? — запита полицаят. — Слабо я познавах.

— Разкажете ми за нея — помоли Тексие.

— Много нещо няма да ви кажа — като помисли, каза полицаят. — Зная само едно: беше спокойно и мило момиче. Такива са мнозина, които останат отрано сираци. Тя нямаше никого, освен брат си.

„Тъкмо брат й ме интересува най-много — помисли си Тексие, — но за него после.“

— … Когато Реймон отсъствуваше, случвало се е да ме кани и във вилата. Винаги намираше с какво да почерпи — продължаваше полицаят. — Наливала ми е и по някоя и друга чашка. Ще побъбрим малко за господаря и за племенника… Наистина, тя никога не започваше първа тези разговори. Само когато я питах…

— И какво казваше тя за тях? — прекъсна го Тексие.

— Що се отнася до племенника, аз още първия път ви казах. А за самия Реймон… Най-често го хвалеше, макар че аз не бях съгласен с нея. Право да си кажа, не го обичах… Не, да не си помислите нещо. С мен, а аз съм се срещал с него няколко пъти, той винаги беше вежлив. Не мога да си изкривя душата. И все пак… студен човек беше. Усещах, че през цялото време се преструваше. Плюеше той на мен и на всички наоколо, презираше ни. Но със Симона не спорех. Щом й се харесва, не е моя работа…

— А тя беше ли влюбена в него? И може би не само влюбена? Нали знаете, такова нещо в квартали, подобни на вашия, не е голяма рядкост.

Старият полицай се замисли. Но по израза на лицето му Пиер разбра, че е отгатнал и затова веднага запита:

— Впрочем, къде би могла да изчезне тя? Нима никой не знае?

— Не ми е ясна тази работа. Изчезна и толкоз. Тогава Реймон казваше, че си получила сметката и заминала някъде. Но аз я бях видял няколко дни преди това и тя не ми каза нищо за намеренията си. Именно това ме смущаваше най-много. Точно така казах и когато ме разпитваха.

— Кой ви разпитва?

— Как кой?… — не разбра веднага полицаят. — Ами че от управлението. Няколко месеца след като Симона изчезна. Май че брат й започнал да я търси… Тогава разговаряха с много хора — и с мен, и със съседите, и със самия Реймон. Но, доколкото разбрах, прекратиха делото, без да изяснят нещо. Пък кой знае, може и да са разбрали нещо, но нима с такъв човек като професора можеш да се съдиш, особено обикновен човек, какъвто беше брата на Симона. Силите бяха съвсем неравни. Вие самият, знаете… — Старият служител безнадеждно махна с ръка. — А Реймон… Почти не съм го виждал след това. Само мимоходом… И все пак ми се стори, че това съвсем не го засегна… Дори май се подмлади…

— В какъв смисъл! — не разбра инспекторът.

— Ами че в прекия. Спомням си, веднъж минавах край вратата на вилата, когато той излизаше. Е, козирувах му по навик. В нашия квартал обичат това, а на мен не ми струва нищо да го направя — оправдавайки се, каза полицаят. — Та показа се той от колата, усмихнат, както винаги, и ми каза нещо. А аз гледам и не вярвам на очите си. Беше се подмладил близо два пъти. Дори ме побиха тръпки. Стоя и нищо не мога да кажа. Не, каквото и да ми говорите, тъмна личност беше този Реймон. Не знам с какво се е занимавал, но на такъв човек не бива да се вярва… Аз винаги съм мислил така…

Старият полицай продължаваше да приказва нещо, хулеше Реймон, а Тексие трескаво строеше логичната верига, довела до трагичния край във вилата.

Прислужничката, влюбена в своя господар. Романът им би могъл да трае дълго и рано или късно биха могли да се появят и резултатите. Естествено, това не би харесало нито на професора, нито на момичето. Наистина, смущаваше го едно нещо: не му се вярваше, че професорът е решил сам да се отърве от омръзналата му любовница. За него би било много по-просто да се избави от нея срещу пари. Но би могло да се случи така, че тя самата, разочарована от своята любов, да се е самоубила. При това така, че никакви следи не е оставила. Подобни случаи се срещат често. А ако всичко е било наистина така, останалото е много по-просто. Братът на Симона, който би могъл да знае за връзката на сестра си с професора, научава, че тя е изчезнала безследно. Естествено, първата му мисъл е била, че Реймон е решил да се отърве от нея. Тази версия обяснява напълно и разговора на брата с професора, и мотивите за убийството. Отмъщение заради сестрата. И все пак имаше един неясен момент. Защо е трябвало да чака толкова години?

* * *

Следващият ден измина почти целия в изучаване на делото за изчезването на Симона Мантено, заведено от брат й Бернар. Инспекторът прегледа протоколите от разпитите, показанията на Бернар и на професор Реймон, но нищо интересно не можа да намери. През цялото време професорът беше поддържал, че прислужничката сама е помолила да бъде освободена и заминала някъде. Братът твърдеше, че тази работа е тъмна и че професорът просто се е отървал от Симона. Съседите не можеха да кажат нищо конкретно.

Но едно нещо му се наби в очите веднага: делото явно не беше приключено. И като обърна внимание на това, инспекторът внезапно си спомни думите на стария полицай: нима с такъв човек, като професора, можеш да се съдиш? Разбра, че той сигурно е прав. Намери следователя, който на времето бе водил това разследване. Той дълго време не можеше да разбере какво точно го интересува, а когато най-после разбра, повдигна рамене и доверително му каза:

— Сам знаеш как стават тези неща. Извиква те началството и ти нарежда да прекратиш следствието. Остава ти само едно — да се подчиниш. А делото беше любопитно.

След този разговор Тексие разбра, че трябва да направи само едно — да се опита да намери следите на Бернар Мантено.

Не веднъж Тексие бе ходил в кварталите, където се дават под наем евтини мебелирани стаи, и знаеше, че там не трябва да очаква кой знае каква чистота, но такава мръсотия и такъв отровен букет от миризми, каквито имаше на тази улица, той не бе срещал. Като че ли наемателите изхвърляли боклука си направо на улицата, а от нея той не бе вдиган с години. Във входа на къщата, където живееше Мантено, беше още по-мръсно.

Като прекрачи камарите боклуци, Пиер най-после намери нужната му стая. Натисна звънеца и чу как звъни зад вратата. Но явно никой нямаше намерение да му отваря. Инспекторът почака и отново позвъни. Резултатът беше същия. Тексие тръгна към изхода на тази благоухаеща къща, но внезапно се натъкна на една прегърбена старица, която мъкнеше нещо в голяма чанта.

— Извинете, госпожо — галантно се обърна към нея Тексие. — Познавате пи Бернар Мантено?

— А за какво вие? — запита старицата, сложи чантата на земята и подозрително изгледа инспектора.

— Исках да си поприказваме, но го няма.

— А, познати сте, значи — въздъхвайки каза старицата. — Как да не го познавам, нали сме съседи. Той живее в стая номер шестнадесет, а аз — в петнадесет. Само че напоследък не съм го виждала. Може би е заминал някъде.

— Кога го видяхте за последен път? — заинтересува се инспекторът.

— Ами че не помня, сигурно преди една седмица.

След това Тексие вече не беше учуден от съобщението, че Мантено е напуснал авторемонтната работилница. И то точно преди една седмица. Но резултатите от обиска в квартирата му съвсем не пасваха с изградената версия.

„Какво те смущава, драги инспекторе? — за кой ли път вече си задаваше този въпрос Тексие. — Да започнем под ред. Първо, хладилника. Да, именно той. Хладилникът в стаята на Мантено бе изключен. Някак не е за вярване, че човек, решил да си урежда сметките с някого, ще мисли за такива дреболии. Какво още? Да почнем от коридорчето. На закачалката стар шлифер, мазно кепе… стари смачкани пантофи. И това май е всичко. После, стаята. Маса с мръсна мушама, шкаф, пълен с непрано спално бельо и мръсни ризи… Да, и нито една чиста вещ. Това вече е странно. Все нещо трябва да има. Етажерка за книги. Книги почти няма. Три по експлоатация на автомобилите и няколко брошури по корабни двигатели…“

„Глупак, какво съм мислил по-рано?! Ами че от автомеханика до корабния механик не е толкова далеч. Може би сега той се намира на някакво плаване, а аз го смятам за загинал по време на пожара!“

Повече от три часа загуби Тексие, докато изясни един само въпрос — дали Бернар Мантено не е сключил договор с някоя параходна фирма и не е тръгнал на плаване. Без да вярва, че ще научи нещо, той позвъни по телефона.

— Бернар Мантено? Той е приет като помощник на старшия корабен механик на „Бернадета“. Мисля, че името го задоволи. — Човекът който беше на другия край на жицата, се засмя. — Кога отплуваха ли? Ей сега ще погледна… Да, така. На петнадесети…

Чиновникът продължи да приказва още нещо. Но на Пиер вече всичко беше ясно. Бернар Мантено бе отплавал четиридесет и осем часа преди пожара във вилата на професор Реймон. Като благодари, Тексие затвори слушалката.

„Ето какво излиза, господин инспекторе — помисли Пиер. — Вие винаги сте избързвали с изводите. И какво стана? Ами че нищо хубаво. А времето си върви. Ще ви одерат кожата, ако не успеете да се оправите в тази бъркотия. Трябва да започнете отначало. И така, какво имаме: изгорялата вила, двата трупа (макар че според логиката на нещата би трябвало да има само един) и нищо повече.“

* * *

… Да влезе в института на Реймон се оказа по-мъчно, отколкото Пиер предполагаше. Като провери внимателно документите на Тексие, цивилният на пропуска извика по телефона заместник-директора на института.

— Нали ме разбирате — обясни той на Пиер, — беше ми наредено да ви придружават.

В стаята влезе висок побелял човек на около петдесет години. Бялата престилка го правеше да прилича на лекар, но големите рогови очила придаваха на лицето му вид на хищна птица.

— Вие ли сте инспектора Тексие? — запита той, обръщайки се към Пиер. — Помолиха ме да ви запозная с изследванията, които извършваше професор Реймон в нашия институт. Да вървим. Искам да ви кажа — продължи той вече по стълбите, — че Реймон бе велик учен, истински гений в областта на генетиката. Не преувеличавам. Това, което той постигна, не е успял да направи никой. Надявам се, предупредили са ви, че всичко, което ще научите тук, е държавна тайна.

Влязоха в стая, пълна с клетки, стъкленици и непознати на Пиер апарати. Миризмата беше остра, инспекторът поиска да си запуши носа, но погледна към придружителя си и реши да не прави това.

— Ето, виждате, прилича на обикновен плъх — посочи заместник-директорът към една клетка, — но всъщност това е едно чудо. Не му действуват никакви отрови, за един ден изяжда два пъти повече, отколкото тежи, а женската може да ражда на всеки пет дена по двадесет мишлета. Ако пуснете двадесетина такива плъха в някоя земеделска страна, само за една година те напълно ще я разорят.

— А това — заместник-директорът посочи огромна стъклена банка — са комари. Да, да, обикновени комари, но ухапването им е смъртоносно.

По-нататък Тексие видя стършел, след ухапването на който всяко животно престава да дава мляко и приплоди. Имаше и пчели, които като събират нектар, унищожават растенията…

От всичко, което видя, Тексие се почувствува не на себе си и когато заместник-директорът предложи да отидат в кабинета му, той с радост се съгласи.

— Разбирате ли какво видяхте? — самодоволно запита заместник-директорът. — Не, явно не разбирате! Това е новото оръжие, изобретено от Роберт Реймон! Представете си само, какво ще стане, ако всичко това се използува. Която щете държава не само ще бъде разорена, но и ще загине. И знаете ли, всичко това е пресметнато добре. Да вземем например комарите. Те са така конструирани, че винаги да се връщат на едно и също място, в радиус на около сто километра. Освен това животът им трае само десет дена. А от ухапването на такъв комар човек умира след пет минути.

Сигурно ще се учудите, че използувах думата „конструирам“. На пръв поглед тя сякаш не подхожда за живи твари. Но аз се изразих съвсем правилно. Роберт Реймон се научи да изменя наследствеността на всеки жив организъм. Сега ние умеем да се намесваме в наследствените структури и да внасяме в тях необходимите гени или да изключваме онези, които не са ни нужни.

Тексие с ужас си представи как на сто километра от границата на някоя държава някой ще пусне милиони такива комари. Няма от какво да се страхува, защото дори ако вятърът ги отнесе, все едно, те ще хапят само тогава, когато се върнат в района, където са били пуснати. Като свършат работата си, след десет дни ще умрат. И моля, пътят на завоевателите е свободен. Освен това не са страшни и разлагащите се трупове, които няма да има кой да прибере. За това ще се погрижат плъховете. Като изядат труповете, те ще започнат един друг да се изяждат. После ще се наложи да се унищожат само няколко плъха. Тоест, завоевателят ще дойде практически на чисто място.

Заместник-директорът се облегна на креслото и се усмихна многозначително. Инспекторът наблюдаваше с ужас как този човек гордо и дори с известна завист разказва за „великите“ открития на своя покоен шеф. А всичко, с което тук се занимаваха, бе престъпно. Тексие знаеше, че в различни лаборатории на военното министерство често се създават страшни неща, но такова не му беше минавало и през ум. Усети, че на него, общо взето, не му е жал за участта на Роберт Реймон.

— Знаете ли, дали Реймон имаше врагове? — запита Пиер.

— Не, не си спомням — отвърна заместник-директорът, като забави малко отговора си. — Сам разбирате, врагове имат хората, работата на които може да предизвика завист. А работата на Реймон бе секретна. Наистина, известна завист предизвика едно негово откритие… Реймон се научи да се подмладява.

При тези думи Пиер трепна. Спомни си разказа на стария полицай за подмладилия се след изчезването на прислужничката професор.

— … Не знам как го правеше, но фактът беше налице. Преди десетина години Реймон се подмлади изведнъж с двадесет и пет години. Не само аз, мнозина други го молихме да ни открие тайната, но той отговаряше, че това е най-голямото му откритие и не смята да го продава никому.

„Подмладявал се… Но как? Бълнуване някакво — разсъждаваше на ум Тексие, когато излизаше от мрачното здание на института. — И защо Анри Лаперо не каза нищо за това? Интересно… Та за такова нещо той непременно би трябвало да каже, ако, разбира се, зад него не стои нещо, за което би предпочел да премълчи. Трябва все пак да проверя, кога е влязъл в града. «Ягуарът» е кола, която не може да не се забележи. А от Венеция той може да влезе в града само по южното шосе…“

Разпитът на полицая, който бе дежурил тази нощ на южното шосе, надмина всичките му очаквания.

— Според мен видях го рано сутринта… Да, да, сребристосиво-розовият „ягуар“ с черна линия излезе от града, когато току-що бе започнало да се разсъмва.

— На къде, на къде пътуваше?… — запита инспекторът поразен.

— Извън града — отвърна полицаят, като учудено вдигна вежди. — А в града влезе някъде около дванадесет през нощта, току-що бях постъпил на смяна. „Ягуарът“ е кола, която се хвърля в очи, още повече, че се втурна в града, а после обратно.

И така, Анри Лаперо.

Когато Тексие се осведоми за Лаперо, портиерът на хотел „Щъркела“ отвърна, че е в ресторанта.

Тексие влезе в залата и веднага видя племенника на Роберт Реймон. Той седеше, облегнат на креслото, и четеше вестник. Пред него имаше чашка кафе и недопита бутилка джин.

— О, инспекторе — постави настрана вестника Лаперо, когато Тексие приближи до масичката му. — Как върви работата?

— Ами добре, по малко…

— Може би искате да закусите? Аз вече завърших, но мога още веднъж да похапна за компания.

— Добре, само чашка кафе.

— Ей сега ще поръчам. Е, бяхте ли в лабораториите на покойния ми вуйчо или още не сте успели?

— Успях. Но честно казано, аз дойдох не за да говорим за работите на вашия вуйчо…

— О-о, а за какво?! — смути се Лаперо.

— За вас. Интересува ме какво сте могли да правите в града от полунощ до разсъмване. Защо сте избягали от града и не ми казахте, че първия път сте пристигнали не в дванадесет през деня, а в дванадесет през нощта? Ако сте искали да го скриете, значи имате някакво отношение към това, което е станало във вилата.

Анри мълчеше и гледаше инспектора. Тексие почувствува, че е на вярна следа.

Лаперо отвори бутилката джин, и напълни чашата си. Ръцете му забележимо трепереха. На един дъх изпразни чашата и уморено притвори очи. Изминаха няколко минути, преди да заговори.

— Да, вие бяхте прав, когато казвахте, че непременно ще изясните кога съм пристигнал в града. И на мен не ми остава нищо, освен да си призная. Но не защото ще успеете да докажете нещо, а защото на мен самия ми е противно да лъжа. За да разберете обаче всичко, ще започна не от нощта, когато вилата изгоря, а от чудесата, които ставаха с моя вуйчо много по-рано…

Той си наля още джин, разреди го с тоник и като отпи, продължи:

— Първият случай беше, струва ми се, две години, след като заживях в къщата на вуйчо. Поради навика си да кара колата с бясна скорост, вуйчо катастрофира. Отърва се сравнително леко. Само левият му крак бе така премазан, че се наложи да бъде ампутиран.

Не можете да си представите дори какъв се върна той от болницата. Зъл като триста дяволи. Всички се страхувахме да се мернем пред очите му. Така продължи вероятно цяла седмица. А после във вилата пристигна малък камион с торби, сандъци и бутилки. Всичко бе отнесено на третия етаж. Вуйчо се затвори там и слизаше само да обядва. И с всеки изминат ден настроението му се подобряваше.

А една вечер пред къщи спря бяла закрита кола. От идея излязоха две здрави момчета в бели престилки и един от малкото приятели на вуйчо, лекар-хирург. След известно време двете момчета изнесоха някакъв дълъг сандък, а лекарят взе вуйчо под ръка и седнаха в колата.

Един месец след това вуйчо се върна, както се казва на двата си крака. Разказа ни, че приятелят му пришил крака на някакъв премазан от кола човек, който бил докаран в болницата полумъртъв. Всички се радвахме и никой не помисли нищо лошо. Тогава аз не придадох никакво значение на факта, че моя вуйчо има такъв голям късмет. Та нали дори по-леките операции за присаждане при другите хора са несполучливи, а на него му бяха присадили цял крак!

Вторият случай беше след пет години. Той изведнъж започна да слабее и пожълтява. Съветвах го повече да почива, а той ми казваше, че няма кога, защото има много работа. Даваше си той кураж, перчеше се, но накрая се предаде и легна. Разтичаха се лекари, събраха се консулти. Стигнаха до извода, че вуйчо има цироза на черния дроб или нещо подобно. Разбира се, това не би зарадвало никого. А вуйчо сякаш не се тревожеше много. Все казваше, че непременно ще оздравее. После всичко се повтори, както първия път. Пристигна пак камиончето със същите боклуци. Вуйчо отново се затвори на третия етаж и почти не се показваше. След време го взеха в болницата. Не помня колко мина и една сутрин гледаме — вуйчо пристигнал, весел, направо щастлив.

„Е, Анри, излекуваха ме — ми каза той. — Черният ми дроб сега е като нов.“

И тогава ме заведе в лабораторията. Не знам какво сте видели вие, но това, с което ме запозна вуйчо, ми стигаше да разбера с какви мръсни работи се занимава това мило учреждение… И през цялото време ме уверяваше: „Всичко, което видя, не е най-голямото, което мога. Но за него засега никой не знае. Аз мога практически да стана безсмъртен.“

Все се чудех какво имаше пред вид вуйчо, като ми каза, че е практически безсмъртен. Но не стигнах до никакъв извод и реших, че ме е излъгал. После заминах на почивка за три месеца. Така ме посъветва самият той. Аз вече ви разказах за това. Спомняте ли си, когато се върнах и заварих нова прислужничка във вилата?…

— Да, да. Помня. Моля, продължете…

— Та тази нова прислужничка ми каза, че вуйчо ме чака в кабинета си. Това, което видях, когато отворих вратата, ме накара неволно да спра. Зад бюрото седеше… вуйчо, но не такъв, какъвто беше, когато заминах, а такъв, какъвто сигурно е бил преди тридесет години.

„О, Анри, влез, влез — каза той, като вдигна глава. — Виждам че си учуден. В първия момент у всички реакцията е подобна. Седни, сега ще ти обясня каква е работата. Помниш ли, някога ти казах, че мога да стана практически безсмъртен. Успях. Резултатите, както виждаш, са налице. Аз се подмладих. Опитай се да кажеш след това, че не съм гений.“

Той продължаваше да говори още нещо в същия дух, но аз не го слушах — толкова бях потресен от видяното…

Какво стана после, вие вече знаете. Сега знаете за мен всичко… Да, а преди една седмица или малко повече получих от вуйчо телеграмата, за която ви казах миналия път. Както видяхте, изпълних молбата му, купих „ягуар“ и пристигнах тук. Вие сте прав, пристигнах през нощта. Вратата ми отвори той самият. На учудения ми въпрос отвърна, че прислужничката е отишла за няколко дни при приятелката си, а готвачката и градинарят пуснал при сина им, на когото се родила дъщеря. Когато влязох в кабинета му, забелязах, че изглежда по-зле от преди. Покани ме да седна и започна последния си разказ.

„Анри, за да разбереш всичко — каза той, — ще почна отначало. Помниш ли, когато катастрофирах и ми отрязаха крака? Още докато лежах в болницата, а после и в къщи аз мислех какво може да се направи, за да върна загубеното. Съветвах се с хирурзите. Спомняш ли си професор Гаро, който ме оперира? Той ми обясни, че практически не може да се направи нищо. Лекарите още не са се научили да потискат реакцията на отхвърляне на присадения орган. Дори и да има подходящ крак, това не би ме спасило. Каза ми също, че засега операциите по присаждане са успешни само при еднояйчните близнаци, когато от единия близнак се присажда някой орган на другия.

Това изречение ме развълнува страшно. Още тогава правех опити да отгледам цял организъм от една клетка. Учените знаят, че от една само клетка, при това коя да е, може да се получи цял организъм, ако се успее да се събуди пълната наследствена информация, която тя носи, а не само тази, която се отнася за дейността на органа, от който клетката е взета. Разбира се, нужно е да се създаде и специална хранителна среда, в която клетката да се храни и размножава.

Приготвих хранителната среда, отрязах от себе си късче кожа, избрах най-добрата клетка, обработих я и я поставих в разтвора. Деленето почна, и то в страшно бързо темпо! Трябваше да сменям съдовете с по-големи, да наливам прясна хранителна среда. Накрая моят двойник лежеше вече във ваната.

Когато според изчисленията ми той стана на около двадесет години, реших че е време да действувам. Гаро пристигна за мен. Неговите момчета взеха сандъка, където бях поставил приспания си двойник, и след няколко часа аз имах вече крак.“

„Значи вие отрязахте крака на жив човек? — не издържах аз. — Как е могъл Гаро да направи това?“

„Първо, Гаро трябваше да прави всичко, което му нареждах. Той изцяло бе в ръцете ми, защото аз знаех някои нещица за него. А после какво страшно има в това, което сме направили? — равнодушно отвърна вуйчо. — Та нали аз самият създадох този двойник. От собствената си клетка.“

„Но това е бил истински, жив човек!“

„Жив — да, но нима това беше човек? Та той нищо не разбираше, беше изключен от външния свят и мозъкът му бе по-чист от мозъка на новородено. Вярвай ми, в това няма нищо страшно.“

Не можех да дойда на себе си от обхваналия ме ужас. Вуйчо, моят вуйчо Роберт… Нима е способен на това?!

„Вече разбираш — продължаваше вуйчо, — че когато заболя черният ми дроб, се наложи да постъпя по същия начин. Няма да се разправям с някакъв еднокрак малоумен цял живот, само защото може да ми потрябва още някоя запасна част! Много по-просто беше да направя нов.

Но когато Гаро ме отвори, за да присади черния дроб, той откри, че целият ми организъм е поразен от метастазите на рака. Не беше вече възможно да ме спасят, можех да изкарам само някой и друг месец. Сега трябваше здравата да помисля. Знаех, че можех да си създам двойник, но в дадения случай той не би ми помогнал. И все пак трябваше да използувам това, което можех. Изведнъж, сега вече не помня в каква връзка, се сетих за компютрите. Ако беше постоял в университета по-дълго, щеше да знаеш какво забележително нещо са те. Спомних си, как веднъж, когато поръчвах някакви апарати в една фирма за производство на електронна медицинска апаратура, директорът ми разказа за едва интересна поръчка, направена от някой си Рене Делен. Та този Делен разработил така наречения психошлем, с помощта на който компютърът може да улавя биотоковете, отделяни както от работещия, така и от намиращия се в покой човешки мозък. Необходим бил само дешифровчик на импулсите, за да се вкара тази информация от мозъка в компютъра. Фирмата се бе заела да го направи“.

Навремето този апарат не заинтересувал вуйчо. Но после, когато разбрал, че краят му наближава, той се сетил за това изобретение. Вуйчо разбрал, че с помощта на такъв шлем и на дешифровчик той ще може да вкара в компютъра не само намиращата се в мозъка информация, но и своето самосъзнание.

„Та като се сетих за всичко това, продължаваше вуйчо своя разказ — реших да обединя тези апарати. Знаех, че мога да си създам двойник с незасегнат, чист мозък, после да вкарам в компютъра цялата си мозъчна информация и самосъзнанието си, а компютърът да вложи всичко в мозъка на моя двойник. И той по нищо освен по възрастта нямаше да се различава от мен. Та това беше дори по-хубаво. Мислите ще са моите, това ще бъда аз в друга, по-млада обвивка, здрава, без болести.

Сложността беше там, че ние не биваше да сме двама. Познавах характера си и разбирах, че сам няма да допусна съществуването на второто си аз и ще направя всичко, за да остана сам. Но бедата бе там, че аз, вторият, ще мисля същото и следователно конфликтът ще бъде неизбежен. Мен старият, някой трябваше да ме убие, щом предаването на интелекта и на самосъзнанието свърши.

Двойникът отгледах много бързо. В това време успях да се снабдя с компютър и ми направиха два специални шлема, защото предаването трябваше да стане едновременно в двете посоки — от мен, стария, към компютъра и от компютъра в мен, новия. Когато всичко беше готово, изпратих те в Ница, а тъкмо навреме дойде и телеграмата от сина на готвачката.

Щом останахме сами с прислужничката, аз й разказах простичко всичко и като й дадох пистолета, наредих й да застреля мен, стария, щом върху шлема светне лампичката, която показва, че от мозъка е взето вече всичко. Отначало тя отказа. Дълго я уговарях и накрая се съгласи. Иначе не можеше и да бъде, та тя ме обичаше и беше готова да изпълни всичко, което й наредя. Е, и… като се върна от Ница, ти ме видя подмладен и здрав…“

„А какво стана после с прислужничката? Уволни ли я?“ — кой знае защо попитах аз, досещайки се как моят мил вуйчо Реймон е постъпил с нея.

„Не — отвърна той съвсем спокойно. — Когато свалих шлема, тя седеше на пода и плачеше. Пистолетът се търкаляше до нея. Вдигнах го и стрелях… Та тя можеше да се разприказва.

Но аз, както сигурно самият разбираш, не те извиках, за да ти изповядам греховете си. Работата е там, че съм допуснал една досадна грешка. Отново съм болен от рак. Не зная със сигурност, може би организмът ми е генетично предразположен към него или това е просто съвпадение. Принуден съм да свърша всичко пак отначало. Този път ще ми помогнеш ти.“

Бях толкова поразен от всичко чуто, че дори не възразих. Качихме се на третия етаж и той отвори вратата. В полумрака, който цареше там, видях огромни маси, отрупани с различни колби, мензури с чудновати форми и огромни размери, и много апарати, абсолютно непонятни за мен. Минахме в следващата стая. Там имаше два еднакви дивана, столове, маса, а в ъгъла беше поставен компютърът. На масата бяха сложени два шлема, които много приличаха на каските, с които жените сушат косите си във фризьорските салони. На единия диван лежеше някой.

„Погледни новия — каза вуйчо с такъв спокоен глас, сякаш не той разказваше току-що за всички мръсотии, които бе извършил. Включи осветлението. — Виждаш ли, той е съвсем същия, какъвто бях, когато ти се върна от Ница. Сега спи. Така и трябва. В това състояние възприема най-добре. Петнадесет минути след като завърша всичко, той ще се събуди. Разбра ли какво трябва да направиш? Щом като върху моя шлем светне ето тази лампичка — вуйчо посочи малка лампичка до един от проводниците, който свързваше каската с металния сандък, — ти ще застреляш мен, стария. Да! — сепна се той. — Знаеш ли да стреляш?“

Казах му, че мога. Тогава той стана, сложи каската на спящия, после кой знае защо ми се усмихна и като постави втората каска на главата си, легна на съседния диван. Не бях на себе си. С пистолет в дясната ръка слязох в кабинета на вуйчо, налях си чаша джин и го изпих. В главата ми се блъснаха различни мисли. Бях в ужас от това, което чух. Не знаех какво мога да направя, но прекрасно разбирах, че е нужно да сторя нещо. Не биваше да допусна моят мил вуйчо Реймон да продължи и по-нататък да върши всичко това.

Неочаквано ми мина през ума, дали няма намерение и с мен да постъпи по същия начин, както с прислужничката? И не заради това ли ми нареди да се върна с кола? Кой ме е видял? Абсолютно никой. Ако бях дошъл със самолет…

Всичко, което стана после, си спомням смътно. Беше като в сън. Когато се качих в лабораторията, лампичката върху шлема не беше още светнала. И все пак аз стрелях… Два пъти… Нито единият, нито другият успяха дори да охнат. После изтърчах на първия етаж и се хвърлих към вратата, но… се върнах и щракнах със запалката…

Не мислете, че съжалявам за стореното. Когато си спомням всичко, което видях в лабораторията, и това, което ми разказа вуйчо през последната нощ, разбирам, че не можех да постъпя иначе. Всяко зло трябва да бъде наказано.

Анри Лаперо млъкна. Очите му горяха и Тексие виждаше, че племенникът наистина не съжалява за това, което бе направил.