Андрей Балабуха
Коктейлът на Декстер

Докато прекосяваше кабинета, Крайн все пак се олюля два пъти и с рамото си бутна ръба на вратата. После тя се плъзна на мястото си и Декстер остана сам с Медвиг.

— Е — с леден глас се заинтересува Декстер, — какво ще кажете, майоре?

— Че на всеки звездолет винаги може да се скрие някой и друг кашон с уиски и никаква митническа проверка не може да го открие.

Това беше толкова очевидно, че Декстер не отговори нищо. Медвиг бавно и отмерено крачеше из кабинета — шест крачки от вратата до прозореца, шест от прозореца до вратата. На петата минута от това кръстосване напред-назад на Декстер му се зави свят.

— Седнете, моля, най-сетне!

Медвиг внимателно седна в креслото от другата страна на началническото бюро. Столът изскърца.

— Ако момчетата от „Дора“ наистина са промъкнали един-два кашона с уиски, а да се внесе незабелязано повече е доста трудно, то трябва все някога да свърши. И дори много скоро: какво са два, че дори и три кашона за няколкостотинте души от четири бази?

— А засега — подхвана Медвиг — е по-добре да не се мотаем много из зоната на Космодрума. След седмица от пая на нашите момчета няма да остане нищо.

Декстер кимна.

— А какво ще правим с Крайн, майоре?

— От вашето конско той и без това няма да спи три дена…

— Мен нещо не ми се вярва, че сержантът има нерви на госпожица.

— Аз го познавам по-добре — отсече Медвиг. Което е вярно, вярно е: началникът на транспорта на Форт Мануса познаваше хората си.

— Добре. Да смятаме, че инцидентът е приключен. Но ако се повтори… — Декстер погледна Медвиг многозначително. — Свободен сте, майоре.

След два дена, на съвещанието на командирите на базите Декстер се опита да разбере не се ли е случило нещо подобно и у съседите му. Но нито доктор Лундквист, началник на обединената скандинавска база, нито полковник Канаяси, нито дори старчето Леженал отговориха на неговите провокиращи въпроси. Всъщност това бе съвсем понятно; кой тук ще си признае, че е нарушил сухия закон?

Заседанието се провеждаше в едно от зданията на космодрумния комплекс. На Алба имаше само един космодрум и затова той се наричаше с гръмкото име международен и служеше за място, където се организираха всички подобни срещи. Възползувайки се от случая, през почивката Декстер се отби при началника на митницата и поведе разговор, при който се изясни, че началникът на митницата съвсем не може да приеме претенциите на Декстер, тъй като при прегледа на „Дора“ не са били открити контрабандни стоки. От своя страна Декстер изказа известно съмнение по отношение строгостта на прегледа, още повече, че митничарите са също хора, и които следователно също им се иска да си пийнат. Именно по тази причина, му бе отговорено, не трябва да се съмнява в старателността на митничарите, тъй като намерените контрабандни стоки се конфискуват в тяхна полза, срещу което, за избягване на дипломатическите усложнения не възразява никой. Като призна последното възражение за основателно, Декстер се оттегли.

А тъй като втората част на съвещанието бе посветена на обсъждане на проекта за път, който би свързал четирите бази, и необходимостта от който се чувствуваше отдавна, Декстер скоро съвсем забрави за произшествието в неговата база.

На връщане той летя заедно с Леженал и по пътя успя да получи съгласието му за дългосрочна аренда на геоскопа на французите, тъй като кой знае защо въпреки поръчката, по „Дора“ не им бяха изпратили геоскоп. Наистина в замяна на това трябваше да им даде подвижната метеостанция, но във Форт Мануса имаха три такива станции.

За геоскопа Декстер изпрати хора следващата седмица. Чед Сташек, главният геолог на базата, се настани в колата до сержант Грили, намусен здравеняк от Доусън, най-добрия шофьор във Форт Мануса. Благодарение на донесените с „Дора“ аерокари, които замениха бавните гъсенични всъдеходи, пътуването до французите бе просто една разходка, която щеше да продължи малко повече от шест часа. Пък и пътят бе чудесен, за което трябваше да се благодари на Леженал и на предшественика на Декстер Мак-Интайр. Всъщност засега това бе единственото истинско шосе на Алба. То свързваше американската база с френската, най-старата на планетата, а нея — с космодрума. Скандинавците и японците се свързваха с космодрума и със съседите си само по въздуха и заради всяка дреболия използуваха гравикоптерите, което им излизаше направо казано доста солено. А през албийската селва не би се промъкнал и танк с висша проходимост, ако не си проправя път с помощта на корабно противометеоритно оръдие или с антипротонен излъчвател… Сташек и Грили щяха да пренощуват у французите и да тръгнат обратно на другата сутрин: нощната селва си е нощна селва, а пазеното и господ го пази. Следователно, те трябваше да се върнат към три часа на другия ден.

Впрочем, ако Декстер знаеше какво ще бъде това връщане, той не само че не би пуснал Сташек и Грили на път, но като превантивна мярка би ги сложил и под домашен арест. Защото картината, която се изпречи пред него на следващия ден, бе ярка и впечатляваща.

Декстер бе в кабинета си и подписваше куп документи, които се бяха насъбрали през последните три дена — най-неприятното занятие, което началникът на базата винаги отлагаше до последна възможност. Точно в момента, когато подписваше акта за изписването на преносимия ментоскоп, оставен от доктор Шпринц на поляната пред биологичната лаборатория и глътнат от случайно появил се скитник псевдис (от лакомия вечно гладната твар бе глътнала кутията, а след два часа я бе повърнала в Косата Падина, смачкана и едва ли не цялата проядена от стомашен сок), точно в този момент се раздаде силен вибриращ вой, в който Декстер позна лесно клаксона на аерокара. Зарадван, че хората му се връщат, той стана от бюрото и се приближи до прозореца. Картината, която се откри пред него, го накара да забрави и за полусмления ментоскоп, и за всички канцеларски работи изобщо.

Аерокарът се бе показал току-що от каньона Гринсдейл. Той се носеше право към вратите на Форт Мануса и виеше с клаксона си до спукване. Впрочем, право към вратите бе силно казано, защото описваше сложни криви, които само с голяма доза въображение можеха да се нарекат синусоидални. Разстоянието между машината и вратите стремглаво и неумолимо намаляваше и Декстер почувствува, че косите му се изправят. Но Грили наистина бе ас: в последната секунда тежкият аерокар се насочи по единствената права, която би могла да го изведе на територията на Форт Мануса, напрегнато изрева и се промъкна между стражевите кули.

Декстер пое въздух и изруга. Ако се отсеят всички мъчнопреводими идиоматични изрази, които носеха чисто емоционален заряд, смисълът на неговите тиради бе следният: този път вече Медвиг няма да успее да отърве хората си и Декстер ще се погрижи да им е… Началникът на базата не довърши какво именно „да им е“. Аерокарът спря насред двора, изпусна с леко свистене въздушната възглавница и се свлече върху бетонните плочи. Страничните му вратички се отвориха и от тях едва се измъкнаха Сташек и Грили. Като гледаше безгрижно отпуснатите им физиономии, Декстер окончателно се убеди, че голяма част от контрабандния алкохол е заобиколила митницата и е потънала в недрата на френската база. А французите винаги са се славили със своето гостоприемство и щедрост.

Декстер се свърза веднага с Картрайт.

— И двамата да бъдат арестувани. Когато изтрезнеят, нека представят обяснителни доклади. Помолете доктор Блад да им вземе кръвни проби за остатъчен алкохол. Изпълнявайте. — А когато Картрайт вече се готвеше да прекъсне връзката, добави: — Извикайте при мен майор Медвиг. Незабавно!

Патилият неведнъж Медвиг съумя да намери достатъчно основателен предлог и да се яви пред началството едва след един час. В това време Декстер се бе поуспокоил и с него вече можеше да се разговаря. Нещо повече, само преди няколко минути Блад му бе доложил, че в кръвта на Грили и на Сташек не са открити алкохол или следи от него.

— Наркотици? — предположи Декстер. — Това е още по-лошо от спирта. Само това още не ни се бе случвало във Форт Мануса.

— Всеки случай не успях да открия никакви следи от известните наркотици.

Но… Декстер знаеше, че уиски може да се вкара чрез клизма, а спиртът — венозно и при тези случаи хеморецепторите не показват наличието на алкохол. Но в кръвта той ще присъствува във всички случаи! В края на краищата тези двамата, а преди това и сержант Крайн, не са се натряскали от въздуха!

— Слушайте, майоре — каза той на Медвиг. — Щом сте убедени в невинността на своите момчета, помъчете се да ми обясните какво става. Ако след двадесет и четири часа не ми представите удовлетворително обяснение, със случая ще се заема аз самият. И то така, че другите и да не помислят вече за пиене. Свободен сте!

След един час в кабинета на началника на транспорта бе свикано първото заседание на „комисията Медвиг“, в което освен самият Медвиг влязоха доктор Сташек, главният лекар на Форт Мануса доктор Блад и ксенобиологът доктор Юстас Шпринц. Сержантите Крайн и Грили също бяха поканени и разпитани в качеството си на свидетели.

— Пътуваме ние, значи — започна Грили, като изпусна дим от цигарата. — Както сам знаете, майоре, пътят е прав, спокоен, кара те на сън. А пък и вечерта седях до късно. С „Дора“ на французите са изпратили нови филми… Дори има един с Джина Нирд… При сто седемдесет и шестия пост спряхме, хапнахме, пихме кафе и сякаш ни поолекна. Стигнахме до каньона. Доктор Сташек спа почти през целия път. Вярно ли е, докторе? — Сташек кимна. — Всичко започна, когато навлязохме в теснината. Първите осем километра пътувахме нормално. А когато завихме и навлязохме в Коляното, изведнъж почувствувах… Не зная дори как по-точно да го опиша, майоре… С една дума почувствувах, че се напивам. И то здравата — сякаш бях изпил бутилка неразредено уиски. Гледам и докторът готов, смее се, тананика си нещо… Добре, че след Коляното пътят е прав, иначе не знам как би свършило всичко. А как сме стигнали до базата, майоре, не помня, ако щете ме разстреляйте, нищо не мога да ви кажа. Дойдох на себе си едва в лазарета, когато ми вземаха кръв.

Нито Крайн, нито доктор Сташек добавиха нещо съществено към разказа на Грили.

Медвиг не знаеше какво да мисли. През каньона Гринсдейл минаваше единственото удобно шосе за Лавовото плато, в края на което бе разположен Форт Мануса. Следователно през Коляното — място, където теснината извиваше почти под прав ъгъл, се налагаше да минават всички. Грубо казано, това значеше, че поне веднъж в седмицата някой минаваше от там.

— Забележете, майоре — прекъсна мълчанието Блад, — всичко започна след пристигането на „Дора“.

— „Дора“ — контрабандно уиски. Логично е — кимна Сташек съгласен. — Да си кажа правичката, след историята с вас, Крайн, и аз самият мислех така… Но щом не е уиски, тогава какво е? Какво ни донесе „Дора“?

— На мен кибердиагностичен комбайн — обади се Блад.

— Електронен микроскоп… Комплект за биологичната лаборатория… Микротом… — Започна да изброява Шпринц.

— Консерви — добави Грили.

— Не, хранителното отравяне няма нищо общо с това — възрази Блад.

— А кое има общо? — не без ирония полюбопитствува Медвиг.

— Нямам понятие. Какво още получихме?

— Резервни части за геотанковете. Микрореактори. — Медвиг се замисли за секунда. — Катапулти за гравикоптерите…

— Аерокари — допълни Крайн.

— Не, не е това — въздъхна тежко Сташек.

— А може би е точно това — възрази Медвиг. — От къде да знам? Сами не знаем какво търсим.

— Ако отхвърлим алкохолната версия… — започна Шпринц. Възмутеният Сташек се задави от дима на цигарата си, а ксенобиологът невъзмутимо продължи: — Мога да предположа въздействие на някои представители на местната фауна върху човешката психика. Наистина нито псевдисът, нито рогатото чудовище притежават хипнотизаторски способности…

— Защо пък непременно хипнотизаторски? — запита Блад. — Щом тукашните животни се страхуват от нашата акустична бариера, те самите също могат да се окажат способни за звукови атаки. Какво ще кажете за това, колега?

— Само това, че е съвсем малко вероятно, колега Блад. И преди всичко, защото на никое от тукашните животни не му е притрябвало да ни прави пияници.

— Може би се напиваме само ние, а местните животни умират или изпадат в шоково състояние. Например, ако това хипотетично същество е способно да генерира инфразвук…

— А не може ли да го генерира аерокарът? — прекъсна лекаря Сташек.

— Не смятайте конструкторите за по-глупави от вас, докторе — възмути се Медвиг. — Щом този звук е опасен, съвсем ясно е, че не трябва да го има.

— Както и издаващото инфразвуци чудовище — присъедини се доктор Шпринц.

— Но вие можахте да си представите, че съществува чудовище, което хипнотизирва, колега Шпринц!

— Стоп! — каза Медвиг. На него никак не му харесваше хода на съвещанието. — Страхувам се, че скоро ще стигнем до това, с което започнахме.

— Какво предлагате вие, майоре?

— Да се напием.

— Тоест?

— Тоест, да тръгнем натам, към Коляното и да повторим маршрута на Крайн и Грили. Така да се каже, в порядъка на следствен експеримент.

— Наистина, в това има смисъл — съгласи се Сташек.

След половин час шестместният аерокар се измъкна през вратите на Форт Мануса.

А след осемнадесет часа Медвиг беше вече в кабинета на Декстер.

— Трябва да призная, че вие бяхте прав — каза той, като невинно погледна Декстер в очите.

— В какво?

— Крайн, а също Грили и доктор Сташек са се напили с въздух.

— Със същото, с което и вие ли сте се напили, майоре? — Зад спокойствието на началника Медвиг усети яростта на гладен псевдис.

— Точно така. Неповторимо усещане, почти пълна еуфория, както каза доктор Блад.

Декстер се изправи. В гласа на Медвиг имаше такава убеденост в пълната му безнаказаност, че на началника неволно му се прииска да опровергае тази увереност. Но той съумя да се въздържи.

— И така, все пак коя е причината, майоре?

— Аерокарите. Спомняте ли си стените на каньона? Те целите са пропукани. И в коляното има голяма пукнатина, по-точно цяла каверна, която се свързва с изхода на каньона. Когато аерокарът завие, въздушният поток, образуван от витлото, удря в тази каверна и там се създава ефект на органна тръба. Инфразвукът, с който тя „пее“, има честота дванадесет херца и сила сто и петнадесет децибела. Такова съчетание оказва на мозъка въздействие, адекватно на чист спирт, погълнат в неограничени дози…

Когато на следващата сутрин входът на каверната бе бетониран, Декстер въздъхна облекчено. Сега вече инцидентът наистина бе приключен.

С това блажено убеждение началникът на базата живя цяла седмица, до момента, когато в кабинета му влезе Медвиг, придружен от всезнаещия Картрайт. Изражението на лицата им бе такова, че сърцето на Декстер се сви от предчувствието за нещо лошо… И наистина, не се излъга.

— Надникнете в седемнадесети бокс — помоли Медвиг, докато Картрайт превключваше екрана за вътрешна връзка.

Декстер се вторачи в появилата се картина.

В бокса се бяха събрали около десетина души — механици, настройчици от ремонтната работилница и дори няколко души от персонала на лабораториите. Те седяха в най-различни пози около нещо, явно преправено от преградна сирена — тези сирени бяха поставени край пътя на всеки двеста ярда и с пронизителния си вой гонеха псевдисите. На лицата им бе изписано идиотски блажено изражение.

— Инфразвуков излъчвател — накратко поясни Медвиг. — Приспособили са се, шмекерите…

А че тази дяволия кой знае защо я бяха кръстили „коктейлът на Декстер“, Медвиг тактично премълча.