Фредрик Браун
Етаоин Шрдлу

Поначало тази работа с линотипа на Ронсон изглеждаше доста забавна. Но дълго преди края й нещата се обърнаха с главата надолу. И макар че Ронсон спечели много от тази сделка, ако знаех какво ще стане, никога не бих изпратил при него човечето с израстъка на челото. Баснословните печалби на Ронсон му излязоха твърде солени.

— Мистър Уолтър Меролд? — попита човечето с израстъка на челото. То се появи в бюрото на хотела, в който живея, и аз наредих да го изпратят в моята стая.

Казах му, че съм същия и то започна:

— Приятно ми е да се запозная с Вас, мистър Меролд. Наричам се…

Не запомних казаното име. Макар че обикновено добре помня имена.

Отвърнах му, че съм щастлив да се срещна с него и го попитах за целта на посещението му. То започна да излага молбата си, но аз много скоро го прекъснах.

— Заблудили са Ви — казах му. — Наистина, на времето бях специалист-печатар, но отдавна вече не работя. И изобщо, известно ли Ви е, че изготвянето на нестандартни матрици за линотипна машина струва страшно скъпо? Ако Ви е толкова нужно да отпечатате само една страница от Вашите завъртулки, по-добре ще бъде да напишете тази страница на ръка и после да направите цинкова фоторепродукция.

— Та тъкмо това не е изгодно за мен, мистър Меролд. В никакъв случай! Всичко трябва да се пази в пълна тайна. Лицата, които представлявам… Но да не говорим за тях. За да бъде изготвена фоторепродукция, ще трябва да я покажа на чужди хора, нещо, което нямам право да направя.

Луд човек, помислих си и се вгледах по-внимателно в него.

Не приличаше на луд. Правеше впечатление на съвсем обикновен човек, макар че се усещаше нещо чуждестранно, бих казал азиатско, независимо че бе блондин с бяла кожа. По средата на челото си имаше израстък. Такива израстъци съм виждал по статуи на Буда; жителите на Изтока ги наричат израстъци на мъдростта.

Вдигнах рамене.

— Но кой тогава ще може да Ви изготви матрици с тези ваши завъртулки, без да види самите завъртулки? Пък и този, който ще работи на машината, също ще ги види…

— О, не, аз ще направя всичко сам — каза човечето. (Впоследствие с Ронсон го нарекохме ЧСИ — съкратено от „човечето с израстъка“, тъй като и Ронсон не бе запомнил истинското му име; но аз избързвам.) — Разбира се, гравьорът ще ги види, само като отделни букви, а това няма значение. Текстът на линотипа ще набера аз. Някой ще ми покаже как става, нали имам да набера само една страница, някакви си двайсетина реда, не повече. Пък и не е задължително текстът да се отпечата тук. Необходим ми е само наборът. И няма никакво значение колко скъпо ще излезе.

— Добре — отвърнах аз. — Ще Ви изпратя при гравьорите в Мергантейлер. Те ще ви направят матрици. После, щом толкова Ви е нужен линотип, срещнете се с Джордж Ронсон. Два пъти в седмицата той издава нашето месечно вестниче. На изгодна цена той ще Ви отстъпи дюкянчето си за толкова време, колкото ще Ви бъде нужно да наберете вашия текст.

Така и стана. След две седмици, във вторник сутринта, отидохме с Джордж Ронсон за риба, ЧСИ с помощта на ужасни на вид матрици, които току-що бе получил със самолет от Мергантейлер, започна да набира на линотипа на Ронсон своя текст. Предната вечер Джордж бе показал на човечето как да работи на линотипа.

Хванахме по една дузина риби и помня, че Ронсон, хилейки се самодоволно, каза, че е уловил още една риба — за да работи една сутрин в печатницата, ЧСИ му бе заплатил петдесет долара.

Когато се върнахме, всичко бе наред, ако не смятаме това, че Джордж трябваше да изгребе от казанчето с метала всичката мед, тъй като ЧСИ бе разбил на парчета новите медни матрици, когато си бе свършил работата, и без да знае, че това е недопустимо, бе смесил печатарската сплав с медта.

Следващия път се срещнах с Джордж, след като прочетох съботното издание на неговото вестниче. И веднага започнах да го сапунисвам.

— Как не те е срам! — му казах. — Отдавна мина модата на съзнателно правените грешки и на използуването на диалектизми! Това не се среща вече даже и в провинциалните вестници! Що за простащина да публикуваш писма от съседни градове в същия вид, в който те идват? И защо? За по-голяма достоверност ли?

Ронсон ме изгледа някак странно и измънка:

— Ами… да.

— Какво да? — напирах аз. — Искаш да кажеш, че следваш остарялата мода или ги правиш за по-голяма…

— Да вървим, ще ти покажа нещо — каза той.

— Какво именно?

— Това, което искам да ти покажа — каза Ронсон неясно. — Ти нали още не си забравил да набираш?

— Разбира се. И какво общо има това с твоята история?

— Тогава да вървим — строго каза Ронсон. — Ти си опитен линотипер, а пък и сам ме набута в това.

— В какво?

— В това самото — отвърна той и повече не каза и дума, докато не влязохме в канцеларията му. Като потършува из чекмеджетата на бюрото, той извади лист хартия и ми я подаде.

Физиономията му бе някак тъжна.

— Уолтър — каза той. — Може би съм луд, но искам да изясня така ли е. Разбирам, че да издаваш двадесет и две години местния вестник, да правиш всичко със собствените си ръце и да се мъчиш да угодиш и на нашите, и на вашите, е достатъчно, за да си загубиш акъла. Но аз искам да знам това със сигурност.

Погледнах го, после погледнах листа, който ми бе подал. Бе съвсем обикновено „писмо-дописка“ и по почерка веднага познах ръката на Хенк Рог, търговец на дребна железария от Хейлз-Корнерзе, откъдето изпращаше съобщения на местни теми. Забелязах обичайните за Хенк правописни грешки, но самото съобщение не бе ново за мен. То гласеше: „Свадбата на Х. М. Клефлин и мис Марджори Бьорк се състоя вчера вечерта в дома на годеницата. Друшките бяха…“

Погледнах Джордж, без да разбирам какво иска от мен.

— Е, и какво? Това беше преди два дена и аз самият бях на тази сватба. Няма нищо особено…

— Виж какво, Уолтър — каза той. — Набери този текст. Иди там, седни пред линотипа и набери тази бележка. Тя е само десет-дванадесет реда.

— Добре, но ми кажи защо?

— После… Най-напред набери бележката, Уолтър. После ще ти кажа защо!

Отидох в печатницата, седнах пред линотипа и набрах два пробни реда, за да свикна с клавиатурата, а после поставих писмото върху статива и започнах работа.

— Джордж, нали Марджери пише името си с „е“, а не с „о“?

— Да, така е — отвърна ми Джордж с някакъв странен глас.

Набрах бележката до края, погледнах Джордж и го попитах:

— И какво има по-нататък?

Той се приближи, взе блокчето с редовете и прочете обърнатия текст, така, както печатарите четат набор. После въздъхна и каза:

— Значи вината не е в мен. Виж, Уолтър.

Подаде ми набора и аз също го прочетох. По-точно започнах да го чета:

„Свадбата на Х. М. Клефлин и мис Марджори Бьорк се състоя вчера вечерта в дома на годеницата. Друшките бяха…“

Ухилих се самодоволно.

— Слава богу, че вече не е нужно да си изкарвам с това хляба. Пръстите не ме слушат: в първите пет реда съм направил три грешки. Но какво има? Можеш ли да кажеш защо ме накара да набирам тези глупости?

Джордж отвърна:

— Уолтър, моля те, набери писмото още веднъж. Аз… Иска ми се ти самия да разбереш каква е работата.

Погледнах го. Видя ми се толкова сериозен и загрижен, че не почнах да споря, ами се обърнах към клавиатурата и напечатах: „Сватбата“, после вдигнах очи към компаса и прочетох на падналите матрици: „Свадбата“…

Линотипът има едно предимство, за което вие, ако не сте печатар, може и да не знаете. Винаги можете да поправите грешката в реда, ако я забележите, преди да сте натиснали лоста, с който матричният ред се изпраща за отливане. Вие просто сваляте нужната ви матрица и ръчно я поставяте на мястото й.

И така, аз ударих клавиша „т“, за да получа матрицата „т“ и да поправя грешката в думата „сватба“… Но нищо не излезе. Лостчето на клавиша се придвижи нормално, чу се обикновеното изщракване, но матрицата „т“ не падна. Погледнах в магазина, за да проверя дали не се е обърнал, но там всичко бе наред.

— Заяде — казах гласно аз.

За да се убедя окончателно, натиснах продължително клавиша „т“, и се вслушах в звучните прищраквания. Но матрицата „т“ не падаше и аз протегнах ръка…

— Остави, Уолтър — каза Джордж Ронсон спокойно. — Завърши реда и продължавай по-нататък.

Седнах отново и реших да го позабавлявам още. Така по-лесно ще мога да разбере накъде бие, отколкото ако почна да споря с него. Завърших първия ред, почнах втория и стигнах до думата „Марджери“. Натиснах клавиша „М“, после „а“, „р“, „д“, „ж“, „е“… И случайно погледнах към компаса. Там прочетох: „Марджо“…

— Дявол да го вземе — измърморих и отново натиснах клавиша „е“, за да заменя матрицата „о“ с „е“, но не се получи нищо. Натисках клавиша „е“, а матрица не падаше.

— По дяволите — повторих аз и станах, за да огледам изтласквача.

— Това е, Уолтър! — каза Джордж. В гласа му можеше да се открие и нещо подобно на тържество — над мен, както предполагам, и известен страх, и явно объркване, и оттенък на покорност към съдбата. — Разбираш ли вече каква е работата? Той следва точно оригинала.

— Той… какво?

— Затова исках и ти самия да опиташ, Уолтър — продължи Ронсон. — Просто исках да се убедя, че за всичко е крив линотипът, а не аз. Виж: в писмото върху статива вместо „сватба“ е написано „свадба“ и вместо „Марджери“ — „Марджори“… и каквито и клавиши да натискаш, падат точно тези матрици.

— Глупости! — отвърнах аз. — Ти, Джордж, си просто пиян.

— Можеш да не ми вярваш — възрази той. — Опитай да набереш тези редове правилно. Поправи грешката в четвъртия ред, там където е написано „Друшки“.

Погледнах да видя с коя дума започва четвъртия ред и почнах да набирам. Набрах „д“, после „р“, „у“ и спрях. Бавно и внимателно, без да отмествам поглед от клавиатурата, поставих показалеца си върху клавиша „ж“ и натиснах. Чух как матрицата премина с щракане през изтласквача и видях как падна в компаса. Знаех добре, че натискам нужния клавиш но… Вие вече се досещате, нали? Падна матрицата „ш“.

— Не вярвам — казах аз.

Джордж Ронсон ме погледна тревожно и се усмихна пресилено.

— И аз също — каза той. — Слушай, Уолтър, ще отида да се разходя. Подлудявам. Не мога да остана тук повече дори и минута. А ти карай нататък и се помъчи да се убедиш сам. Машината е на твое разположение.

Проследих го с поглед, докато не си отиде. После с някакво странно чувство отново се обърнах към линотипа. Измина доста време, докато повярвах, но трябваше да повярвам.

Каквито и клавиши да натисках, проклетата машина следваше точно ръкописа с всичките му грешки.

Реших да докарам работата до край. Набрах първите две думи, а после прокарах пръсти по клавишите отгоре надолу, както обикновено се прави, когато се запълва празен ред: ЕТАОИН ШРДЛУ ЕТАОИН ШРДЛУ ЕТАОИН ШРДЛУ — без да гледам към компаса. Повдигнах лоста за отливане, хванах горещия още ред, който ножовете изтласкаха от формата, и прочетох: „Свадбата на Х. М. Клефлин и мис Марджори…“

По челото ми изби пот. Изтрих го, изключих линотипа и тръгнах да търся Джордж Ронсон. Не се наложи дълго да го диря, защото се оказа именно там, където предполагах. Аз също си поръчах нещо за пиене.

Още щом влязох в бара, той ме погледна в очите и, разбира се, не се наложи пита какво е станало.

Чукнахме се и пресушихме чашите си, без да си кажем нищо. После го попитах:

— Разбираш ли, каква е работата?

Той кимна.

— Чакай, замълчи — казах аз. — Почакай да обърна още една и тогава ще те изслушам… може би. — Извисих глас и казах. — Хей, Джо! Постави тази бутилка пред нас.

Джо донесе бутилката и аз бързо си налях. После затворих очи и казах:

— Чудесно. Почвай сега, Джордж.

— Помниш ли онова момче, което си поръча специални матрици и взе под наем моя линотип, за да набере нещо секретно? Не си спомням името му… Как се казваше?

Помъчих се да си спомня, но не успях. Изпих още една и предложих:

— Да го наречем ЧСИ.

Джордж поиска да узнае какво означава това и аз му обясних; той отново напълни чашата си и каза:

— Получих писмо от него.

— Много мило — казах и веднага попитах: — В тебе ли е?

— Не. Не го запазих.

— А не помниш ли какво пишеше?

— Само отчасти, Уолтър. Не го прочетох вми… внимателно. Знаеш ли, стори ми се, че това момче е малко… Аз го хвърлих.

Джордж млъкна и пресуши още една чаша. В края на краищата ми омръзна да чакам и го запитах:

— Е?

— Какво — е?

— Писмото. Какво пишеше на местата, които ти помниш?

— А, това ли… — каза Джордж. — Да. Нещо по повод на лило… линло… е, ти знаеш какво имам предвид.

Бутилката пред нас сигурно вече не бе същата като в началото, защото тази беше пълна до двете трети, а онази бе пълна само до едната трета. Взех я и я надигнах.

— И кво казва то за него?

— Кой?

— ЧИ… СЧ… Е, момчето, което е писало писмото.

— Кво писмо? — запита Джордж.

* * *

Събудих се на следния ден около обяд. Чувствувах се ужасно. Нужни ми бяха цели два часа, докато се изкъпя, избръсна, дойда на себе си и изляза от къщи, но когато най-после тръгнах, отидох направо в печатницата на Джордж.

Той работеше на печатарската машина и изглеждаше също като мен зле. Взех един екземпляр от вестника направо от машината и му хвърлих един поглед. Джордж издава вестника си на четири страници и двете вътрешни страници са истинска мешаница, но първата и четвъртата са посветени на местните новини.

Прочетох няколко съобщения, включително и това, с което се известяваше за „свадбата на Х. М. Клефлин и мис Марджори“, погледнах към замрелия в ъгъла линотип, после се обърнах към Джордж и отново погледнах неподвижната грамада от чугун и стомана.

За да надвия грохота на печатарската машина, трябваше да викам:

— Слушай, Джордж… Аз за линотипа… — Не ми се искаше да говоря високо за нещо, което е направо глупост, затова се реших на компромис. — Поправи ли го?

Той поклати глава и изключи печатарската машина.

— Ред — каза Джордж. — Сега трябва да се сложи само ред.

— Дявол ги взел вестниците ти — казах аз. — Искам да знам как изобщо се изхитри днес да допечаташ всичко. Нали вчера бях тук и видях, че ти беше готова само половината от набора, после се натряскахме… не разбирам кога си успял да набереш и втората половина.

Джордж се ухили глупаво.

— Много просто — отвърна ми той. — Можеш и сам да опиташ. Пиян ли си или си трезвен — всичко, което се иска от теб е да седнеш пред машината, да поставиш ръкописа на статива, да почукаш по клавишите както ти падне и наборът е готов. Да, с всички грешки…, но сега аз ще поправям грешките в ръкописите, преди да ги набирам. Вчера бях много пиян и машината набра ръкописите такива, каквито си бяха. Уолтър, тази машина започва да ми харесва. За пръв път през тази година отпечатах вестника навреме.

— А-ха, — казах аз. — Но…

— Какво — но?

— Но… — Все ми се щеше да му кажа, че и досега не вярвам на нищо от това, само че езикът ми не се обръщаше. Кой каквото иска да казва, но вчера, когато се занимавах с машината, бях съвсем трезвен.

Приближих се до нея и отново я огледах. Беше най-обикновен едномагазинен линотип. Знаех наизуст всичките му винтчета.

— Джордж — обърнах се неуверено към Ронсон. — Имам чувството, сякаш тази проклета машина ме гледа. Ти нямаш ли същото чувство?

Той кимна. Обърнах се и отново погледнах линотипа. Този път нямаше никакво съмнение. Затворих очи — странното усещане се усили. Нали ви се е случвало да усещате върху себе си нечий поглед? Същото беше и с мен, но още по-силно. Не бих казал, че погледът бе враждебен. Не, по-скоро бе някак безличен и равнодушен. И този поглед ме изплаши страшно.

— Джордж — обърнах се аз. — Хайде да се махаме от тук.

— Защо?

— Искам да поговоря с теб. А не ми се иска да приказвам тук.

Той ме погледна, после обгърна с очи купчината вестници, които сгъваше ръчно.

— Не се страхувай, Уолтър — каза Джордж спокойно. — Тя няма да ни закачи. Тя не ни е враг.

— Ама ти… — Исках да му кажа „си подлудял“, но щом е подлудял той, то и аз самият съм луд и затова замълчах. Помислих малко и казах: — Джордж, вчера ти започна да ми разказваш за писмото на… на ЧСИ. Какво пишеше в него?

— Ти това ли искаше да ме питаш? Виж, Уолтър, първо, трябва да ми обещаеш нещо. Кажи, че ще запазиш всичко в най-голяма тайна. Че нито една жива душа…

— Нито една жива душа — отвърнах бързо аз. — Не желая да попадам в лудницата. Не съм толкова глупав. Нима смяташ, че биха могли да ми повярват? И аз самият не бих повярвал, ако не… И какво пишеше в писмото?

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Добре — каза Джордж. — Май вече ти казах, че писмото беше доста объркано, а и аз съм запомнил много малко от него. Там пишеше, че той е използувал линотипа ми, за да набере… някаква метафизична формула. Да набере, значи тази формула и да я вземе със себе си.

— И къде да я занесе?

— Къде? Пишеше… В същност той не бе написал къде. Просто там, където се връща, разбираш ли? Но той беше написал, че тази формула може по някакъв начин да въздействува на машината и ако това стане, ще съжалява много, но няма да може нищо да измени. Той не знаел нищо определено още, защото това въздействие не се проявявало веднага.

— Какво въздействие?

— Разбираш ли — каза Джордж. — За мен това бяха само куп надути думи, на всичко отгоре и безсмислени. — Той гледаше надолу, към вестниците, които продължаваше да сгъва. — Честна дума, всичко това ми се стори абсолютна глупост и аз хвърлих писмото. Но сега, след като това се случи… Например запомнил съм думата „псевдоживот“. Според мен това е била инструкция как да се надарят с псевдоживот неодушевени предмети. Той пишеше, че ще я използуват за своите… за своите роботи.

— Те? Кои те?

— Не пишеше.

Напълних лулата си и замислено започнах да я разпалвам.

— Джордж — казах аз след дълго мълчание. — Натроши я и я прати по дяволите. — Ронсон ме загледа с широко отворени очи.

— Да я натроша? Уолтър, ти си луд! Да убия кокошката, която снася златни яйца? Та тази машина е цяло състояние! Ти знаеш ли за колко време набрах този брой на вестника и при това пийнал? Само за около един час! Затова днес успях навреме да отпечатам броя…

Погледнах го подозрително.

— Остави — казах. — Одушевен или неодушевен самият линотип е така устроен, че той може да набира само шест реда в минута. И не повече, освен ако нещо си бутнал в него. Е, да кажем десет реда, ако се затегне цилиндъра. Искаш да кажеш, че си затегнал цилиндъра?

— Нищо не съм затягал — отговори Джордж. — Тази машина работи сама толкова бързо, че не успяваш да се обърнеш! Виж формата, Уолтър, ливната форма. На тази, която е в работна позиция.

Приближих неохотно до линотипа. Моторът бръмчеше спокойно и аз отново бях готов да се закълна, че проклетото нещо ме разглежда. Овладях се, хванах лостовете, отворих капака и погледнах формодържача. Веднага разбрах какво има пред вид Джордж: ливната форма имаше ясно син цвят. Това не беше синкавия цвят на стоманата, а ажурна синева, която никога не бях виждал при металите. Другите три форми също блестяха с този цвят.

Затворих капака и погледнах Джордж. Той каза:

— И аз нищо не разбирам. Зная само, че това се случи, когато формата се прегря. Мисля, че е нещо, свързано с термообработката. Сега машината просто отлива по сто реда в минута без да спира и…

— Чака, чакай — спрях го аз. — Посмали малко! При такава скорост ти не би успял да й подаваш метал…

Джордж се усмихна. С изплашена, но тържествуваща усмивка.

— Виж тук, Уолтър. Аз поставих към казанчето зареждаща фуния. Нямах друг изход. Оловната сплав ми се свърши след десет минути. Сега аз просто пъхам във фунията старите набори и метални изрезки.

Поклатих глава.

— Ти си луд! Как можеш да пъхаш в казанчето непромити набори и изрезки? Ще трябва да стържеш шлаката много по-често, отколкото да слагаш метал. Шлаката ще задръсти буталото и…

— Уолтър — каза ми той тихо, дори много тихо. — Няма никаква шлака.

Гледах го с тъп и невиждащ поглед и той сигурно е решил, че е казал повече, отколкото е мислил да каже, защото изведнъж грабна купчината сгънати вестници, помъкна ги към канцеларията и каза:

— Довиждане, Уолтър. Аз трябва да отнеса това…

* * *

Обстоятелството, че на няколкостотин мили от нас моята снаха заболя тежко от възпаление на белите дробове няма нищо общо с историята с линотипа на Ронсон, но заради тази болест трябваше да замина за три седмици. Точно толкова време не бях виждал и моя приятел Джордж.

На третата седмица получих две отчаяни телеграми от него; от тях можеше да се разбере само, че ме моли да се върна незабавно. Втората телеграма завършваше със следните думи: БЪРЗАЙ ТЧК НЕ ЖАЛИ ПАРИТЕ ТЧК ЛЕТИ СЪС САМОЛЕТ ТЧК.

Заедно с телеграмата ми бе превел и сто долара. Замислих се. „Не жали парите“ — странна фраза за издател на провинциално вестниче. А и откакто се запознах с Джордж — беше преди много години — нито веднъж не съм виждал да има на ръка сто долара на цяло.

Но преди всичко семейството, и аз му телеграфирах, че ще се върна, след като Ела бъде вън от всяка опасност и нито минута по-рано и че не може да става и дума за пестене на пари, тъй като билетът за самолета струва само десетина долара; такъв разход аз мога спокойно да си позволя.

След два дена кризата мина и аз му телеграфирах, че излитам. Посрещна ме на летището.

Изглеждаше остарял и страшно съсипан; очите му бяха зачервени, сякаш не бе спал няколко нощи. Носеше новичък костюм и бе дошъл с нова новеничка кола, безшумният ход на която навеждаше на мисълта за баснословната сума, за която е купена.

Джордж каза:

— Слава богу, че се върна, Уолтър… Готов съм да ти платя колкото поискаш за…

— Ей — отвърнах аз. — Понамали газта. Ти бърбориш толкова бързо, че аз нищо не разбирам. Започни от начало и по-спокойно. Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Всичко върви великолепно, Уолтър. Но аз имам толкова много работа, че не успявам да я свърша, разбираш ли? Работя по двадесет часа в денонощието и правя пари толкова бързо, че всеки час, който не работя, губя по петдесет долара и затова не мога да си позволя да почивам за петдесет долара в час, Уолтър, и…

— Чакай — отвърнах аз. — Защо пък да не можеш да си позволиш да почиваш? Щом изкарваш по петдесет долара в час, уреди си десетчасов работен ден и… Кълна се във всички светии, това ще са петстотин долара на ден! Какво още искаш?

— Да? И да губя останалите седемстотин долара в денонощие? Не, Уолтър, това е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Нима не разбираш? Нещо непременно ще се случи, а аз за пръв път в живота си имам възможност да забогатея. Ти трябва да ми помогнеш, а по този начин и самият ще забогатееш! Слушай, на Етаоина ние можем да работим на две смени по дванадесет часа и…

— На какво?

— На Етаоин Шрдлу. Аз така го нарекох, Уолтър. А печатарската машина ще дам под наем, за да оставя цялото си време за набора. Слушай, ние с теб ще работим на две смени, по дванадесет часа, разбираш ли? Само временно, докато забогатеем. Аз… ще ти давам една четвърт от печалбите, макар че линотипът и печатницата са мои. Това ще са около триста долара на ден, две хиляди и сто долара на седмица! При ценоразписите за набора, които въведох, в моите ръце ще бъдат всички поръчки, които ще можем…

— Още веднъж понамали — казах аз. — На кого си въвел? Центервил няма да даде и една част от тези поръчки.

— Не Центервил, Уолтър, Ню Йорк! Аз получавам поръчки от най-големите издатели. От Бергстром например. Ето, „Хейс енд Хейс“ ми прехвърлиха всички свои преиздания и „Уилър Хаус“, и „Уили енд Кларк“. Разбираш ли, аз сключвам договори за цялата работа от началото до края, после заплащам на някого за печата и подвързията, а сам се занимавам само с набора. Изисквам да ми дават абсолютно точни оригинали, оформени най-прецизно. А ако са необходими някакви поправки, давам ги на друг словослагател. Така измамих Етаоин Шрдлу. Е, съгласен ли си?

— Не — отвърнах аз.

Докато Ронсон приказваше, ние излязохме на шосето и когато отхвърлих предложението му, той едва не ни обърна в канавката. Джордж зави встрани, спря колата и изумено се вторачи в мен.

— Защо, Уолтър? Та ти ще получаваш повече от две хиляди на седмицата! Какво искаш още…

— Джордж — започнах аз. — Имам много причини да ти откажа, но главната е, че просто не искам. Аз свърших с работата. Парите ми стигат да живея. Получавам не по триста, а по-скоро по три долара на ден, но какво ще ги правя тези триста долара? Ще погубя здравето си… както ти погубваш своето, като работиш по дванадесет часа в денонощието и… Накъсо — не. Доволен съм от това, което имам.

— Уолтър, ти се шегуваш! Всеки се стреми да забогатее. И помисли само в колко ще се превърнат двете хиляди седмично за две години! В повече от половин милион долара! Ти имаш двама големи синове, на които съвсем няма да е зле да…

— Благодаря, те и сега живеят добре. Добри момчета са и двамата гледат трезво на нещата. Ако им бях оставил състояние, то би им донесло повече злини, отколкото полза. И в края на краищата с мен светът не свършва, има толкова други хора. Всеки би работил при теб на линотип, който набира с всякаква скорост, точно повтаря оригинала и не прави грешки! Боже мой, човече, има стотици хора, които ще бъдат радостни да работят и за много по-малко от триста долара на ден. За много по-малко. Щом си решил да забогатяваш за сметка на тази чудесия, назначи трима работници, които ще ти работят на смени по осем часа, а за себе си остави само деловите въпроси. А така бързо, бързо ще се погубиш.

Той безпомощно разпери ръце.

— Не мога, Уолтър. Не мога да взема никого друг. Нима не виждаш, че всичко трябва да се пази в тайна? Върху мен веднага ще се нахвърлят профсъюзите… Не, ти си единствения човек, на когото мога да се доверя, защото ти…

— Защото вече знам всичко ли? — Усмихнах се аз. — И ти щеш не щеш трябва да ми се довериш. Не, категорично отказвам. Отдавна вече съм напуснал работата и няма да можеш да ме съблазниш. Ще ти дам един съвет: вземи един чук и натроши на парчета тази… тази чудесия.

— Господи, защо?

— Дявол знае защо! Знам само, че бих направил така, ако бях на твоето място. Първо, готов съм да споря, че ако ти продължаваш да ламтиш и не минеш на нормален работен ден, ще се погубиш. И второ, не е изключено въздействието едва сега да започва. Откъде знаеш какво ще стане по-нататък?

Той въздъхна и аз разбрах, че не е чул и думица от това, което му казах.

— Уолтър — умоляващо каза Джордж. — Ще ти давам по петстотин на ден.

Решително поклатих глава.

Изглежда разбра, че решението ми е окончателно, защото запали мотора и ние потеглихме. Джордж каза:

— Е, щом парите наистина нищо не представляват за теб…

— Честна дума, нищо — уверих го аз. — Разбира се, друго би било, ако нямах никакви средства. Но аз имам постоянен източник на доходи и дори да удесеторя този доход, по-щастлив няма да стана. А пък и когато ми се предлага да работя на… на…

— На Етаоин Шрдлу? Мисля, че в края на краищата ти би свикнал с него. Знаеш ли, Уолтър, кълна се, че тази чудесия се превръща в личност. Искаш ли да се отбием в печатницата?

— О, не сега — отвърнах му. — Трябва да се измия и да се наспя. Но утре непременно ще намина при теб. Впрочем, когато последния път се видяхме, забравих да те попитам за шлаката. Какво имаше пред вид, като ми каза, че не се получава никаква шлака?

Той не откъсваше поглед от пътя.

— Така ли ти казах? Не си спомням…

— Слушай, Джордж, престани да ме баламосваш. Много добре знаеш, че ти ми каза точно така и сега не се опитвай да се измъкнеш. Какво става с шлаката? Разказвай!

— Виждаш ли… — започна той и млъкна. Дълго време мълча и накрая каза: — Е добре. Какво пък има да крия? От тогава… От тогава аз вече не купувам печатарска сплав. И въпреки това имам с няколко тона повече, отколкото преди, без да смяташ, че изпращам наборите по печатниците. Разбра ли?

— Не. Или ако това не е…

Джордж кимна.

— Уолтър, той се занимава с трансмутация. Научих това на втория ден, когато почна да работи толкова бързо, че свърших целия си материал. Монтирах към металоподавателя фунията и така се разярих, че започнах да пъхам в нея непромитите стари набори. После реших да махна шлака от повърхността на стопилката. Но нямаше никаква шлака. Повърхността на стопилката беше гладка и лъщеше… като твоето голо теме, Уолтър.

— Но — измърморих аз. — Как…

— Не зная, Уолтър. Очевидно някакви химични процеси. Нещо като синя течност. Тя е долу, на дъното на металоподавателя. Видях я веднъж, когато металът бе почти свършил. Тази течност действува като стомашния сок и смила в чиста печатарска сплав всичко, което пъхам във фунията.

Прокарах ръка по челото си и открих, че е мокро. Запитах го със слаб глас:

— Всичко, което ти хвърляш…

— Да, всичко. Когато се свършиха слитките, изрезките, пепелта и хартиените отпадъци, започнах… Добре де, ще видиш каква яма съм изкопал в задния двор.

Няколко минути мълчахме и двамата. Когато автомобилът спря пред вратата на моя хотел, казах:

— Джордж, ако ти все пак малко цениш съветите ми, натроши тази машина на парчета, докато не е късно. Ако успееш, разбира се. Тя е опасна. Тя може…

— Какво може тя?

— Не зная. И именно затова е ужасна.

Той включи мотора, отново го изключи и замислено ме погледна.

— Аз… Може би си прав, Уолтър. Но аз получавам такава печалба… та с новия метал тя стана още по-голяма, отколкото ти бях казал… и аз просто нямам сили да спра. А тя става все по-умна. Аз… аз не съм ти казал, Уолтър, че сега тя сама се почиства. Тя отделя графит.

— Довиждане — казах аз и останах на тротоара, докато колата му не се скри от погледа ми.

* * *

Събрах кураж и отидох в печатницата на Ронсон едва следващата вечер. Преди още да отворя вратата, почувствувах, че тук става нещо лошо.

Джордж седеше на бюрото в канцеларията си и бе закрил лицето си с длани. Когато влязох, той вдигна глава и ме загледа с налети с кръв очи.

— Е? — запитах го аз.

— Опитах — отвърна той.

— Да го натрошиш ли?

Джордж кимна.

— Уолтър, ти бе прав. А и аз много протаках и сега така ми се пада. Той е много умен за нас. Виж! — Протегна дясната си ръка и аз видях, че е бинтована. — Той изплю върху мен стопилка.

Подсвирнах тихичко.

— Слушай, Джордж, трябва да го изключим от мрежата…

— Направих го вече — каза той. — Изключих тока отвън за по-сигурно. Но нищо не излезе. Той започна да генерира ток в себе си.

Пристъпих към вратата, която водеше в печатницата. Страх ме бе дори да погледна там. Като се поколебах, запитах:

— Какво ли ще стане, ако аз…

Джордж кимна с глава.

— Всичко ще е наред, ако не правиш излишни движения, Уолтър. И главното не се доближавай до чука или до нещо подобно, разбра ли?

Реших, че не си струва да отговарям на думите му. По-скоро бих нападнал кобра, въоръжен с четка за зъби. Цялата ми смелост стигна само да открехна вратата и да надзърна в печатницата.

Това, което видях там, ме накара веднага да се върна обратно в канцеларията. Когато заговорих, гласът ми звучеше някак странно дори за моите собствени уши.

— Джордж, ти ли премести линотипа? Сега той е четири крачки по-близо до…

— Не — отвърна той. — Не съм го местил. Хайде да отидем да пийнем по една, Уолтър.

Поех си дъх.

— Добре — казах му. — Само ми кажи какъв е редът сега при теб. Защо ти не…

— Днес е събота — отвърна Ронсон. — Аз… той премина на петдневна четиридесетчасова работна седмица. Вчера сгреших — започнах да набирам на него книга за работническото законодателство… Разбираш ме нали…

Джордж отвори горното чекмедже на бюрото.

— С една дума, ето ти шпалтите на манифеста, който той набра днес сутринта: иска права. Може би това е на добро; все пак той разреши въпроса с работата, разбираш ли? Четиридесетчасовата седмица означава, че от сега аз ще вземам не толкова много работа, но все пак ще получавам своите петдесет долара на час, без да смятам печалбите от превръщането на пръстта в печатарска сплав; това съвсем не лошо, но…

Взех от ръцете му шпалтите и приближих до прозореца. Текстът започваше с думите: АЗ, ЕТАОИН ШРДЛУ…

— Сам ли е написал това?

Ронсон кимна.

— Джордж — казах аз, — ти предлагаше да идем да пийнем нещо…

Очевидно пийването попрочисти нашите мозъци, защото след петата чаша всичко изглеждаше вече много хубаво. Толкова хубаво, че Джордж беше страшно учуден как не се е сетил по-рано за това. Той обяви, че му е дошло до гуша, че слага край на всичко. Не знам дали манифестът на Етаоин бе угасил алчността му, дали го довърши фактът, че машината се беше преместила сама или имаше и нещо друго, но сега той смяташе, че повече с нищо не й е задължен.

Успях да му втълпя, че от него се иска само да стои по-далеч от машината. Бихме могли да спрем издаването на вестника и да върнем поръчките, за които той бе сключил договори. За някои от тях щеше да плати неустойка, но сега, след периода на невижданото му забогатяване, той имаше много пари в банката и след като изплатеше всичко, пак щяха да му останат кръгло чисти двадесет хиляди. С тези пари той просто ще започне да издава нов вестник или ще продължи работата със сегашния, но на друго място, като изплаща рентата за предишната печатница, а нека Етаоин Шрдлу се задави от своя презрян метал.

Разбира се, всичко беше много просто. И на ум не ни идваше, че на Етаоин това може да не се хареса или че той може да предприеме нещо. Да, всичко изглеждаше просто и окончателно. И по този случай ние се нарязахме здравата.

Нарязахме се здравата и в понеделник през нощта аз все още се намирах в болницата. Бях се пооправил и във вторник се опитах да позвъня на Джордж. Никой не отговори.

В сряда вечерта докторът ми прочете лекция на тема колко мога да пия на моята възраст и заяви, че мога да си отида, но ако отново се натряскам…

Запътих се към Джордж. Вратата ми отвори един изнемощял мършав човек. Едва след като заговори, познах, че е Джордж Ронсон. Той ми каза само:

— Здравей, Уолтър. Влизай.

В гласа му нямаше нито радост, нито надежда. Той приличаше на оживял мъртвец.

Влязох в канцеларията и казах:

— Джордж, съвземи се. Какво е станало? Кажи ми.

— Всичко е напразно, Уолтър — каза той. — Аз съм победен. Ща̀ не ща̀ сега аз трябва да му отработвам тази четиридесетчасова седмица. Той… той се държи с мен като със слуга, Уолтър.

Накарах го да седне и спокойно да разкаже последователно всичко. Започна да ми обяснява. В понеделник сутринта, както винаги, пристигнал в канцеларията, да оформи някакви финансови сделки. Нямал намерение да се показва в печатницата. И изведнъж в осем часа чул, че там нещо се задвижило.

Погледнал уплашен през вратата. Линотипът (Джордж разказваше това със застинал в очите ужас) се придвижвал, движел се право към вратата на канцеларията.

Джордж не можеше да каже как точно се е движел (по-късно ние открихме лагерите), но той се движел — отначало бавно, а после все по-бързо и сигурно.

Кой знае защо, но Джордж веднага разбрал какво иска линотипът. И щом разбрал, осъзнал, че работата му е спукана. Щом се оказал в полезрението на машината, тя спряла и започнала да прещраква и върху компаса паднали няколко прясно отлети редове. Джордж приближил до нея като осъден, когото водят към ешафода, и прочел редовете: АЗ, ЕТАОИН ШРДЛУ, ЗАПОВЯДВАМ…

За момент страшно му се приискало да побегне където му видят очите. Но мисълта за това как той бяга по главната улица на града, а по петите му се носи… Не, това било непоносимо. И дори ако би успял да избяга — това би било съвсем възможно, ако машината не покажеше някакви нови способности, което също бе твърде вероятно — дали тогава тя няма да си избере друга жертва? Или да направи нещо по-страшно?

Той неохотно кимнал в знак на съгласие. Сложил пред линотипа един стол и започнал да слага върху статива страници от оригинала, да премества отлетите редове и да тъпче във фунията сплав и всякакъв боклук. Не било нужно вече дори да се докосва до клавишите.

И ето — каза Джордж — като извършвал тези чисто механически задължения, той изведнъж си помислил, че сега не линотипът работи за него, а обратно, той работи за линотипа. Той не знаеше защо на машината е необходимо да набира, пък и това не бе толкова важно. В края на краищата линотипът е предназначен точно за това и не е изключено да го е вършел инстинктивно.

Или според мен (Джордж се съгласи, че това е напълно възможно) тя се е стремяла към знания. Тя четеше и натрупваше знания в процеса на набирането. Та нали именно четенето на книгите по трудовото законодателство я бе довело до непосредствени действия?

Говорихме до среднощ и пак нищо не решихме. На следващата сутрин Джордж отново трябваше да се яви в канцеларията и осем часа да набира… по-точно да помага на машината да набира. Той не можеше и да си представи какво би станало ако не се яви точно в осем. Разбирах и споделях страха му по простата причина, че нямахме и понятие от последствията на една такава крачка.

— Джордж — възмутих се аз, — все пак трябва да има някакъв изход! Та нали и аз съм до известна степен виновен за всичко това! Ако не бях изпратил при тебе това човече…

Джордж сложи ръка на рамото ми:

— Не, Уолтър. Вината е само моя, защото бях алчен. Ако преди две седмици те бях послушал, вече щеше да е натрошена. Господи, колко бих се радвал, ако сега се разоря, но да…

— Джордж — повторих аз, — все пак трябва да има някакъв изход. Ние трябва да намерим…

— Какво?

Въздъхнах.

— Не знам. Но ще мисля.

— Добре, Уолтър — каза той. — Ще направя всичко, каквото предложиш. Всичко. Страхувам се, страхувам се дори да си представя това, от което се страхувам.

Върнах се в хотела, но не заспах. Всеки случай бях буден до сутринта — едва тогава задрямах и спах неспокойно до единадесет часа. После се облякох и тръгнах да намеря Джордж.

— Измисли ли нещо, Уолтър? — запита той още щом ме видя. В гласа му нямаше никаква надежда. Поклатих глава.

— Тогава довечера всичко ще свърши — каза той. — Стана нещо ужасно.

— Какво?

— Ще отида в печатницата и ще скрия под престилката един чук — заяви той. — Може би ще успея да се справя с него. Ако ли не… Е, все ми е едно. Много съм уморен.

Огледах се. Двамата бяхме седнали на една масичка в кръчмата и Шорти приближи да вземе поръчката ни. Светът изглеждаше трезв и разумен.

Почаках докато Шорти отиде да изпържи нашите кренвирши и бифтеци и тихичко запитах:

— Какво е станало?

— Поредният манифест, Уолтър. Той иска да монтирам в печатницата още един линотип.

Гледаше ме право в очите и на мен ми полазиха мравки по гърба.

— Още един… Джордж, каква книга набира този сутрин?

Разбира се, аз самият се досещах вече.

Каза книгата и ние дълго мълчахме, докато не дойде време да ставаме от масата.

— Джордж — казах аз, — бяха ли ти поставени някакви срокове?

— Двадесет и четири часа. Разбира се, за това време аз няма да успея да изнамеря още една машина, но… Не започнах да споря за срока, защото… Вече ти казах какво смятам да направя.

— Та това е самоубийство!

— Може би. Но…

Хванах го под ръка.

— Джордж, сигурно нещо може да се измисли. Непременно. Дай ми време до утре сутринта. Ще се срещнем в осем часа; и ако не измисля нищо свястно, тогава… ще ти помогна да го унищожим. Може би един от нас ще успее да се добере до неговите жизнено важни центрове…

— О, не, ти не трябва да рискуваш, Уолтър. Вината е моя…

— Но ако ти загинеш, проблемът пак няма да се реши — настоявах аз. — Ще почакаш ли до утре сутринта?

Съгласи се и ние се разделихме.

На сутринта в осем без петнадесет напуснах своята бърлога и се отправих към Джордж, за да му кажа, че нищо разумно не съм измислил.

Когато отворих вратата и видях Джордж, в главата ми нямаше нито една свястна мисъл. Той погледна към мен и аз поклатих глава.

Джордж кимна спокойно, сякаш точно това очакваше и каза много тихо, почти шепнешком, сигурно за да не ни чуе в печатницата:

— Слушай, Уолтър! Не се меси в тази работа! Вината е моя и на човечето с израстъка и…

— Джордж! — извиках аз. — Май че намерих! Този израстък ме наведе на една мисъл! Необходимо е… Да! Слушай! Не предприемай нищо в течение на един час чуваш ли? Аз сега ще се върна. Работата ни е вързана в кърпа.

Съвсем не бях толкова уверен, че работата ни е вързана в кърпа, но си струваше да опитам, дори ако вероятността за успех бе минимална. Освен това трябваше да ободря Джордж с нещо, защото той можеше да си навлече голяма беля.

— Е, казвай… — започна той.

Посочих му часовника.

— Сега е осем без една минута, няма за кога да ти обяснявам. Имай вяра в мен.

Джордж кимна и се обърна, за да влезе в печатницата, а аз хукнах навън. Изтърчах в библиотеката, после до книжарницата и след половин час се върнах. Втурнах се в канцеларията с една дузина дебели томове под мишниците и закрещях:

— Ей, Джордж! На работа! Ще набирам аз.

Стоеше до машината и изгребваше отлетите редове. Избутах го и седнах пред линотипа.

— Какво правиш? — разстроено промърмори той и ме хвана за рамото.

— Нали искаше да ме наемаш на работа? Добре, сега работя при теб. Слушай, върви си в къщи да поспиш. Или почакай в канцеларията. Когато всичко свърши, ще те повикам.

От Етаоин Шрдлу се носеше нетърпеливо бучене и аз, като се обърнах с гръб към машината, намигнах на Джордж и го побутнах към вратата. Той постоя нерешително и после каза:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Уолтър.

Аз също се надявах, но не му казах нищо, а само се ослушах: Джордж влезе в канцеларията и седна зад бюрото да чака.

Отворих една от донесените книги, откъснах първия лист и го поставих на статива. Матриците започнаха да падат, повдигачът подскочи рязко и Етаоин Шрдлу изплю върху компаса първия ред. После втория, третия…

Седях и се потях.

След минута обърнах страницата, после скъсах нов лист и го сложих на статива. Напълних казанчето. Очистих компаса. Отново и отново.

Първата книга завършихме около десет и половина. Когато в дванадесет часа звънецът иззвъня, видях на прага Джордж, който очевидно очакваше, че ще стана и ще отида да обядвам с него. Но Етаоин продължаваше да изстрелва матриците и аз само поклатих глава, слагайки върху статива все нови и нови страници. Щом машината се беше заинтересувала толкова много от текста, който набираше, че бе забавила за собствения си манифест относно работните часове, значи всичко вървеше чудесно. Това означаваше, че може би ще успея.

Към пет часа свършихме шестата книга и стигнахме до средата на седмата. Наборната дъска бе затрупана от отлети редове и за да направя място, започнах да ги хвърлям направо на пода и да ги пъхам обратно във фунията.

В пет часа звънецът отново иззвъня. Ние не спряхме.

Джордж отново погледна през вратата — той бе обнадежден, но и озадачен и аз отново му махнах с ръка да не ми пречи.

Пръстите ме боляха — твърде много страници бях откъснал от книгите; ръцете ме боляха — бях изгребал и пренесъл твърде много метал; краката ме боляха — твърде много бях търчал между машината и наборната дъска; всичко ме болеше — твърде дълго бях стоял пред линотипа.

Осем часа. Девет. С десетте тома е свършено, остават още два. Трябва, трябва да задействува. И наистина. Най-сетне Етаоин Шрдлу забави темпото.

Сега набираше по-внимателно. Няколко пъти спираше, когато свършеше някое изречение или абзац.

Темпът се забавяше, забавяше…

В десет часа Етаоин Шрдлу спря окончателно. Известно време моторът му още слабо бръмчеше, после и той почна да затихва, така че накрая едва се чуваше.

Стоях и не смеех да дишам, докато не се убедих напълно. Краката ми трепереха.

Промъкнах се на пръсти до сандъка с инструментите и взех една отвертка. После се върнах при Етаоин Шрдлу и бавно — бях готов всеки миг да отскоча — се протегнах през клавиатурата и развинтих повдигача.

Не последва нищо. Поех си дъх и разглобих менгемето.

После тържествуващ извиках:

— Джордж!

Той се втурна в печатницата.

— Вземи отвертка и гаечен ключ — заповядах аз. — Ще го разглобим до последното винтче и… Да, в задния двор имаш изровена яма. Ще хвърлим всичко в нея и ще го заровим. Утре ще трябва да си купиш нов линотип, но според мен от това няма да фалираш.

Той погледна частите, които бях разглобил и поставил на пода, каза „Слава тебе, господи!“ и тръгна към магазина.

Исках да го последвам, но изведнъж открих, че съм дяволски уморен и се строполих върху креслото. Джордж приближи до мен.

— Как успя да направиш това, Уолтър? — почтително ме запита той.

Ухилих се самодоволно.

— Тази идея ми подсказа израстъкът, Джордж. Израстъкът на Буда. Израстъкът и това, че линотипът реагираше толкова активно на всичко, което набираше. Разбиваш ли? В неговия девствен ум нямаше нищо друго освен това, което внасяхме ние. Набира книга по работническите проблеми и веднага обявява стачка. Набира любовна история и иска да бъде купен още един линотип. Аз пък го напомпах с будизъм. Взех от библиотеката и книжарницата всичко, каквото имаше за будизма…

— Будизъм? Какво отношение има будизмът към…

Станах и бутнах с пръст Етаоин Шрдлу.

— Джордж, той вярва в това, което набира. Напомпах го с религия, която го убеди, че всичко е суета на суетите и че е нужно да се стреми към небитието. Виж… Сега той пет пари не дава какво става с него, той дори не забелязва, че сме тук. Той е постигнал нирвана и сега съзерцава собствения си апарат за отливане.