Михаил Пухов
След използуване да се унищожи!

1.

Чу се гласът на робота-информатор:

— Лифт-експресът за системата Прат тръгва от главната платформа.

Старт. Тежките крила на люковете отделиха пътническия салон от многолюдните лунни перони. Всеки беше зает със своята работа. Стояха изправени, места за сядане нямаше. После люковете се отвориха и Димов заедно с другите излезе под небето на Делта.

То напомняше на земното, само мястото на Слънцето бе заето от Лега, звезда със син цвят. Архипелагът на Прат. Има и много по-големи системи, но и осемнадесетте тукашни планети са от земен тип, а много от тях имат кислородна атмосфера и са пригодни за живот на човека. И макар че първата експедиция пристигна в околностите на Лега преди два века, човечеството започна да усвоява истински архипелага съвсем наскоро.

Засега тук все още можеш да си починеш добре и най-важното — без пушка. Димов крачеше по улицата под ослепително синьото небе. Той знаеше, че на всички планети от системата, наречени по традиция с буквите на гръцката азбука, са се запазили недокоснати, девствени кътчета. Алфа, Бета, Гама… Всяка по своему е хубава, но най-красивата безспорно е Делта.

Почти същата, както Земята. Светъл и добър свят. Степи, морета и гори. И само един милион жители. Един милион непознати хора. Хубаво е, когато никой не те познава. Никой няма да те застави да правиш това единствено нещо, което ти умееш да извършваш най-добре от другите.

От астрогарата улицата се спущаше право към града. Край него рядко профучаваха коли. По улиците хората се разхождаха — щастливи и безгрижни. Двуместен киберт задмина Димов, изви към тротоара и спря. От кабината излезе човек. Съвсем друг човек. Личеше, че е на работа.

Чакаше на края на тротоара, като присвиваше очи от ярката светлина. Махна с ръка и спря Димов.

— Вие сте Димов, нали? Казвам се Крамаренков. Представител съм на Съвета. Необходима ни е вашата помощ.

2.

— Не смятах, че има и други произшествия — каза Димов. — Разбира се, у вас има места, където не е безопасно. Но хората там са въоръжени. Те са внимателни. Мислех, че говорите за Дзета.

През последните десетилетия на Дзета бяха организирани експериментален полигон и няколко генетични лаборатории. Там създаваха и изпробваха образци от флората и фауната, с която имаха намерение да заселват световете, непригодни за обикновените форми на живот. Миналата година на Дзета стана нещо, свидетели не останаха и планетата бе обявена за затворена. Сега дори космическите кораби я заобикаляха отдалеч.

— Дзета… — повтори Крамаренков. — На Дзета за нас е още рано. А какво знаете за Епсилон?

— Нищо — призна Димов.

— Нищо чудно — каза Крамаренков. — Когато човешки крак стъпи на планетите от архипелага, Епсилон бе мъртво каменно кълбо, подобно на Марс или Меркурий.

— И там за мен има работа?

— Сега вече — да — отвърна Крамаренков. — Преди двадесет години генетиците от Дзета създадоха скалояда — същество, което е способно да живее при всякакви условия.

— Те наистина ли ядат скали?

— Те излапват всичко — каза Крамаренков. — И всичко, което попадне във вътрешността им, се превръща в кислород и се отделя в атмосферата. За едно денонощие такова животно преработва стотици тонове. Полюбувайте му се.

Крамаренков сложи на масата фотография. Димов потръпна. От снимката го гледаше животно, чиято паст приличаше на пропаст.

— И вашите генетици са заселили с тези чудовища Епсилон?

Крамаренков кимна:

— Да. Те мечтаеха да дадат на човечеството нова Земя. Много нови пространства. Нали там, където има живот, действуват закони, които ограничават броя на преселниците. Само от необитаемите планети могат да се направят удобни за човека светове. Във вселената те са безчет. Епсилон беше първия опит.

— Чувах, че за подобни опити имаха намерение да използуват бактерии — каза Димов. — Но висши животни… И колко ли са били, за да създадат атмосфера в приемливи срокове? Навярно билиони?

Крамаренков мълчаливо кимна.

— Тогава как сте разрешили проблема с доставянето им?

— Вие подценявате нашите учени. Скалоядът не е просто жива фабрика. Той в шедьовър на приложната генетика. На Епсилон са били занесени няколко животни и те са се размножили като инфузориите. Само за няколко години планетата получила въздушна обвивка. От десет години вече е засята. Сега там има гори, степи…

Крамаренков замълча.

— Какво чакате тогава? Заселвайте я.

— Засега това е невъзможно — каза Крамаренков. — Скалоядите. Тъкмо затова ни е нужна вашата карабина.

Димов се усмихна:

— Билиони карабини.

— Не — отвърна Крамаренков. — Генетиците от Дзета знаеха как да работят. Първите скалояди живяха около петнадесет години. В следващите поколения животът им ставаше по-къс. Темповете на размножаване намаляха. Изкуствен генокод. Програмирана еволюция. Предвиждаше се в наши дни стадото да изчезне напълно. Но това не стана.

— Защо?

— Мутация. В тази бъркотия всичко не може да се предвиди. За щастие, запазили са се само няколко десетки скалояди. Но ние не знаем колко време още ще живеят.

— Ясно — каза Димов. — Уверени ли сте, че това е необходимо?

— Да — отвърна — Крамаренков. — Вие видяхте снимката. Те изяждат всичко. Само едно такова чудовище е по-опасно от дузина ваши патологични човекоядци.

— Не можете ли да почакате?

— Чакахме пет години. А сега историята и с Дзета. Наш дълг е да доведем до край работата на загиналите.

— Добре — каза Димов след късо мълчание. — В края на краищата вие знаете по-добре. Само един ли ще свърши работата?

— Не, ще бъдете трима. Ръководител на групата е наш ловец, професионалист. Вторият е доброволец. Появи се в последния момент. Спортист. Тук прелетя с куп позволителни.

— Спортист? — отново запита Димов.

— Нямахме друга възможност. Струва ми се дори, че не е толкова лош. Все пак умее да стреля.

— Смятате ли, че това е най-главното? — каза Димов.

3.

Те не можеха да видят това, но им се струваше, че чувствуват напора и бавното сгъстяване на безплътния в началото въздух. Накрая, рязък тласък и свистене на спирачния парашут.

— Внимание — чуха радиогласа на пилота, който ги изхвърли високо в орбита. Но и тримата бяха вече готови, отдавна готови за това, че след секунда капсулата ще се разпадне на четири отделни парчета, трите от които ще бъдат самите те, а четвъртото ще отиде да ги посрещне на непознатата земя.

Забавяйки се, капсулата се спущаше наклонено почти над набелязаната точка. Лентовият парашут си вършеше работата.

Взрив.

Всичко се разбърка и измени. Димов остана сам в необятното небе и ремъците на плещите му се отпуснаха, защото изчезна тежестта на притискащия ги товар, но на него му се стори, че са станали хлабави и той ей сега ще се изхлузи от парашута.

Далече долу цъфнаха куполите на контейнера с багажа. Дълго време земята не се приближаваше, но накрая се втурна насреща му, зелена и тревиста; после тласък със свитите крака, къс хоризонтален полет след вятъра и парашута; зад прозрачното стъкло на шлема се полюшваха листата на тревите. Усмиреното платнище лежеше като бяло петно на поляната, а Димов стоеше над него с вдигнато забрало, вдишвайки въздуха на планетата, която той и другите двама трябваше да направят пригодна за заселване.

4.

В гората нещо изпращя. Ръката по навик се протегна към карабината. Спря. От храстите излезе Горский. Имаше измъчен вид. Елегантният му ловджийски костюм бе изцапан с бял прах.

— Празна работа — каза той.

Уморено се отпусна до Димов.

— Празна работа, сър — повтори отново и замълча.

— Видяхте ли нещо? — запита Димов.

Горский трепна.

— Дали съм видял нещо? О, да. Но все едно, това е празна работа. — Той отново замълча и Димов не бързаше да го разпитва. Всъщност Горский бе казал всичко.

— Истинско гробище на динозаври — проговори най-сетне Горский. — Но динозаври, които са измрели току преди нашето появяване. Не знам вие какво сте видели и къде сте били, и какви чувства е предизвикало у вас това, което сте видели, но аз изпитвам най-дълбоко отвращение.

— Да — съгласи се Димов. Самият той се бе върнал преди един час. Лагерът им бе устроен в центъра на гората, тя свършваше на стотина метра от него. По-нататък започваше това, за което говореше Горский — каменни катакомби и изкопи.

И кости. И смрад. И отвращение.

— Съвсем неестествено е, когато диво животно умира от собствената си смърт. Там видях такива зъби… Божествени зъби. Познавам мнозина, които биха дали живота си за такъв трофей.

Димов не каза нищо. Горский продължаваше:

— Аз не съм палеонтолог, нито мародер. За мен зъбите на скелета нямат никаква стойност. Но ми е обидно, че всички са умрели съвсем напразно. Живи тук няма.

— Ще видим — отвърна Димов. — Когато се върне Филин, всичко ще стане ясно.

— Филин — повтори Горский. — Какво ли може вашият Филин? Не сте ли виждали никога как те ловуват?

Димов поклати отрицателно глава.

— Да започнем с това, че те избиват крави — каза Горский. — Мързи ги да пасат тези крави. Изгонват ги в пампасите и те натрупват сланина. След година тази публика се натоварва на някой вертолет, приближава до стадото и застрелва всичко, което е по-тлъстичко.

— Преувеличавате.

— Не, сър — каза Горский. — Ни най-малко. Тези касапи и не подозират, че съществуват копия, лъкове или ножове. За тях има само карабина с оптически мерник. Според мен това е извращение. Та нали истинският лов — това е риск, смъртна опасност. Това са дивите пейзажи на планетите. Това е единоборство, когато и двамата са равни. Впрочем, вие знаете всичко това не по-лошо от мен.

Филин бе излязъл от гората съвсем безшумно. Те не бяха забелязали появата му и не се знаеше чул ли бе нещо от техния разговор. Стоеше до палатката и се опираше на високия кол. На рамото му висеше карабина. Известно време мълчаливо ги наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

— Можем да прибираме лагера — продума накрая той. — Намерих ги.

Горский стана и тръгна да вземе четка, да се изчисти. Филин приклекна, сложи карабината си на тревата и разстла пред Димов фотокартата, която бяха направили отгоре.

— Вижте. Ние сме тук. Оказва се, че те са се преместили ето тук, на ново място. Според мен има и още няколко близо до хълмовете. Трябва да побързаме, докато не са избягали по-далеч.

Димов стана, приближи до палатката и отвъртя капачето. Засвистя. Скелетът се разхлаби, платнищата увиснаха. После всичко, заклащайки се, рухна на тревата. Филин започна мълчаливо да изкарва въздуха, останал в тръбите.

До тях Горский небрежно пъхаше вещите в раницата. Вдигна торбичката на рамо. Димов и Филин сгъваха палатката.

— Ще видим що за стока сте, мистър Касапин — предизвикателно каза Горский.

— Любител-потребител — отвърна Филин. Той затегна ремъците. — Да тръгваме.

— Аз ли съм потребител?

— Да — кимна Филин. — Плюскаш месо, а се правиш на светец.

Вървяха през гората.

— Ако то липсва, задоволявам се с десерт — каза Горский. — Но такива като вас няма да допуснат това.

— Затваряйте си устата — каза Филин. — Когато животните се убиват по необходимост — това е друго нещо. За развлечение аз не убивам.

— А ако си спортист, гледай си топката. Поне полза ще има.

— Страшна логика! Къде сте я изучавали? В Оксфорд или в Кембридж?

— Във вашата детска градина — отвърна Филин. — Омръзна ми да се препирам с вас.

Вървяха един до друг на десетина метра пред Димов. Дърветата растяха не много гъсто, но и не съвсем нарядко. Почти нямаше храсталаци и беше приятно да се върви. Синият диск на Лега се криеше в зеленината.

— Това, което вие наричате развлечение, е съпроводено често със смъртна опасност — каза Горский. — Но вие не можете да разберете тези неща. Вие сте свикнали да работите на специално подготвена площадка.

Филин мълчеше.

— Виждали ли сте някога пясъчен дракон? — продължи Горский. — Има ги наблизо — на Гама. Срещнете се с тях някъде на открито, опитайте щастието си. Може и да останете жив.

Филин мълчеше.

— Странен човек е той — оплака се Горский, като изчака Димов. — Мълчалив. Как смятате, не е ли време да му хвърля ръкавицата?

— А не е ли време и на мен да хвърлите ръкавицата?

— На вас? — учуди се Горский. — Защо? Към вас, сър, аз нямам никакви претенции. Вие, сър, сте отмъстител, а това е благородно занятие.

— Така ли смятате?

— Разбира се — отвърна Горский. — Опасен хищник убива човек. Някъде, все едно къде. Какво правят другите, които още са живи? Тръгват да ви търсят. Намират ви, падат в краката ви и вие се съгласявате. И излизате сам срещу човекоядеца, лице в лице. От една страна, тук е налице нуждата, която Филин така обича. А, от друга, рискът, често пъти много голям. Според мен това е най-благородната от всички ловджийски професии. Нима не е така?

Димов не отговори веднага. Пред тях гората просветля, като че ли там започваше полето. Филин вече ги чакаше. Мълчаливо спряха до него и погледнаха напред.

Не, това не бе поле. Пред тях се простираше каменен лабиринт. Горният слой на земята бе махнат и гранитът бе разяден, но не от ерозията. По скалите се виеха безброй дълбоки траншеи — като следи на гигантски дървояди.

— Вие наистина ли смятате, че занаята на палача е най-благородния? — попита Димов.

5.

Филин вървеше бавно напред, като внимателно избираше пътя всред хаоса от ръбести отломъци. Стените на траншеите бяха неравни, високи колкото човешки ръст, от тях се сипеше бял прах. Спря:

— По този булевард ще има да се лутаме до настъпването на нощта. Не е ясно до къде ще ни изведе. Съгласни ли сте? Хайде тогава.

Подаде карабината на Димов и ругаейки, се изкачи на стената. Димов го последва.

— Слава богу, тук е по-равно — каза Филин, когато излязоха отгоре. — Това момче се осмелява да ме нарича касапин. Ако аз съм касапин, тогава той какъв е?…

Димов не отвърна.

— Та той е любител — каза Филин. — Внимателно, тук има пукнатина. За него ловът е забава. Но той има и професия.

— Не съм го питал за това.

— И аз — отвърна Филин. — Видях анкетата му. Той е биолог и не само биолог, а биохимик. И на всичко отгоре смее да ме нарича касапин!

Димов не каза нищо.

— Представяте ли си с какво се занимават тези биолози? — продължи Филин. — Били ли сте поне веднъж в някой биологически институт?

— Не.

— А пък аз съм ходил и ми стига — заяви Филин. — Тук е хлъзгаво, внимавайте да не стъпите накриво. Попаднах там случайно, за час-два, но ми стига. Много нещо видях. Например, чували ли сте думата „декапитация“?

— Не — призна Димов.

— А аз съм я чувал — продължи Филин. — И знам какво означава. Декапитация е когато на живо морско свинче отрежат главата. С ножици. Надявам се, няма да забравите тази дума.

Димов не отвърна нищо.

— С най-обикновени ножици — повтори Филин. — Но те не спират. Отделят от трупа мозъка, сърцето и други органи. Вземат хаван, стриват всичко на пюре и изследват това, което им е нужно. После пишат статии. Да не стъпите на този камък.

Димов вървеше мълчаливо и внимаваше къде стъпва.

— Когато бях там — продължи Филин, — на първия етаж слезе симпатично момиче и потърси трион. Как смятате, за какво му беше? При тях, горе, правели къде по-интересни опити. Там работели с котки и кучета. С маймуни работят по-рядко; маймуните се доставят мъчно.

Димов мълчеше.

— И си правят статистика — продължаваше Филин. — Вие мислите, че декапитират едно животно и с това се успокояват? Не. За да получи само една достоверна цифра, той трябва да декапитира около двадесет парчета. Във всяка прилична статия тези цифри са безкрайно много. И след всичко това той смее мен да нарича касапин!…

Димов мълчеше. Той и не подозираше, че Филин може така силно да се развълнува.

— Ако ловецът наруши правилата, той е бракониер. Ако си застрелял от вертолета някое двуглаво чудовище, ти си престъпник. Ще те пъхнат в затвора и правилно ще постъпят. Но за тези вивисектори няма нито правила, нито затвори… Май че пристигнахме.

Стояха на малко възвишение в центъра на гранитния лабиринт. Минавайки зенита, Лега клонеше към залез. Наоколо се извиваха дълбоки каменни ровове. В далечината се губеше в мъгла верига ниски хълмове.

— Така — каза Филин. — Кажеш си това, което ти тежи, и ти става по-леко. Сега по-добре ще бъде и ние да се разделим. Вие тръгнете към хълмовете. Според мен там има някоя двойка. Когато наближите, ще усетите. Невъзможно е да сгрешите. А аз ще тръгна вдясно, там работата е сигурна. На слука.

Димов гледаше как на фона на обхванатото от залеза небе Филин ставаше все по-малък. После се обърна и започна да се спуща надолу.

6.

Силен вятър, който от време на време затихваше, духаше по лъкатушещата траншея право в лицето. Траншеята бе нова, съвсем наскоро прокарана. Стените й бяха високи и стръмни. На това място беше широка около три метра, но при завоя се стесняваше.

„Добре че вятърът е срещу мен — помисли Димов, като спря да почине. — Разбира се, ако учените знаеха, че скалоядите ще трябва да се изтребват, те биха направили обонянието им много по-слабо. Биха могли да измислят и още нещо и шедьовърът на приложната генетика би бил много по-забележителен. Например окраската му. Какво щеше да им струва да направят хълбоците му черно-бели, както на зебрата? И ивиците да са в кръг. Хълбокът на животното да беше разкрасен като мишена за спортна стрелба. Не са догледали нашите доблестни учени.“

Димов почиваше, облегнат на каменната стена, а вятърът идваше насреща му на тласъци. Ритмични, както ударите но сърцето. Както спокойното дишане на спящ исполин…

И изведнъж разбра защо се появи вятър. Скалоядът преработва скалата във въздух и го изхвърля в атмосферата. Ето какво имаше пред вид Филин. Вятърът. От която и страна да приближиш към скалояда, вятърът винаги ще бъде насреща ти.

Димов стоеше и мислеше за откритието си, вдишвайки вълните на вятъра, които идваха откъм завоя. В паметта му възникна образ — там, зад завоя, работи машина, могъща метална инсталация. Но образът изчезна веднага. Ако там имаше машина, въздухът не би бил толкова ароматен и наситен с кислород. Всичко би било обратно.

Димов стоеше и вдишваше вятъра, когато внезапно нов въздушен поток се стовари върху гърба му. Той се обърна.

И отстъпи назад.

Право срещу него от завоя на траншеята се спущаше огромно чудовище. То бе като някакъв уродлив брониран механизъм. Придвижваше се на четири двойки масивни крака. Гигантската му паст бе широко отворена, а долната челюст потънала в скалата. Чудовището заемаше почти цялата ширина на траншеята и бързо пълзеше, като местеше дебелите си лапи право към Димов.

Безразлично и равнодушно то приближаваше с равномерната скорост на танк. Гърбът на Димов опря в стената. Нямаше вече къде да отстъпва. И тогава си спомни карабината.

Тя стоеше изправена на отсрещната стена на траншеята, където току-що бе и самият Димов. А сега карабината бе сама и вече не се виждаше зад облака прах, който поривите на ураганния вятър гонеха надолу по траншеята.

Долната челюст като плуг на булдозер цепеше скалата съвсем близо до Димов. Той се притисна до скалата, усещайки грапавостта й. Край него с равнодушно спокойствие отминаваше огромният хълбок и лапите една след друга се вдигаха във въздуха с ритмичността на часовников механизъм. Вдигаха се, а после се спущаха и отново се впиваха в камъка със здравите си разперени нокти. Край Димов преминаваха вече едрите люспи на голямата влачеща се опашка и във всяка пластинка той виждаше своето изкривено отражение. После всичко свърши и само кълбящата се прашна лавина по дължината на траншеята отбелязваше пътя на отдалечаващото се чудовище, а каменният ров стана с един метър по-дълбок.

7.

— Всъщност засега те няма кого да нападат — каза Горский. Той седеше върху гнилия пън до пропастта и изтриваше с парцал цевта на карабината си. — Но аз не подозирах, че знаменитият ловец на човекоядци може да бъде и сантиментален.

— Не — възрази Димов. Той лежеше върху тревата с лице нагоре и гледаше синьото бездънно небе. — Аз не съм сантиментален. Но резки върху приклада никога не правя.

— Аз също — каза Горский. — Само при изключителни случаи. Според мен, ако вие излезете срещу мечка само с една рогатина и я победите, съвсем не е самохвалство да сложите една резка. Нека да не е на приклада, а върху рогатината, това не е толкова важно.

Димов не каза нищо.

— Или пясъчният дракон — продължаваше Горский. — Той е съвсем неуязвим. Има непробиваема броня и точката на главата му, където трябва да се уцели, е много по-малка от една копейка. И главите му са две. А живеят драконите само в пустините, на открито и няма никакво прикритие.

— За кого? Прикритие? — запита Димов.

— За ловеца, за кого друг — обясни Горский. — И когато към мен запълзя първият скалояд, аз дори се зарадвах. Като видях отворената паст и си спомних, че вътре в нея всичко се превръща във въздух, разтреперих се от възбуда. Знаете ли каква е тази уста? Божествена уста. Каруца би глътнала, без преувеличение. Жалко, че не ви е провървяло и не сте проследили нито един от тях. Това е уникално зрелище.

Димов мълчеше.

— Нищо, има време, ще успеете — каза Горский.

Димов мълчеше и гледаше в бездънното синьо небе.

8.

Стоеше, облегнат на неравната стена, и гледаше надолу, към завоя. Върху него връхлитаха вълни от чист въздух. Вятърът духаше право в лицето му и се усилваше.

„Тук някога ще се издигне град — мислеше той. — Ти не трябва да забравяш това, длъжен си да го помниш. Тук ще бъде царството на доброто и на светлината, тук ще се извисят стъклените планини на зданията и ще потекат бетонни реки, обточени с подстригана зеленина булеварди. И тук ще живеят хора.

Тук ще живеят милиони щастливи хора — мислеше той, гледайки виещия се на кълба облак, който се показваше от завоя. — Вие ще живеете и работите тук и ще се наслаждавате на живота, и ще възпитавате щастливи деца, които някога ще станат щастливи големи хора. Но ще помните ли вие?

Не нас — нас не ни грози забрава. Вие ще изпишете нашите имена по стените на своите светли постройки — навеки, наред с имената на генетиците от Дзета. Ще издигнете паметник — един или няколко. Или ще измислите още нещо. Но ще помните ли откъде е дошъл въздухът на вашата светла и добра страна?“

През мерника на карабината Димов гледаше приближаващото се животно. Той знаеше, че изстрелът му ще попадне в целта.