Пол Андерсън
Съкровищата на марсианската корона

Сигналът стигна до целта още когато корабът беше на двеста и петдесет хиляди мили от нея и записаната на лентата команда събра техниците по работните им места. Нямаше защо да се бърза особено много, тъй като ZX28749, известен с прозвището „Джейн Брекни“, се движеше строго по разписание. Кацането на кораб без екипаж е винаги страшно сложна работа; хора и машини бяха в постоянна готовност да приемат поредното безпилотно устройство, но на плещите на централната група лежеше голяма отговорност.

Ямахата, Штейнман и Раманович се бяха събрали в кулата на диспечерската служба. Холидей също беше край тях в случай на непредвидени усложнения. Ако автоматиката неочаквано засечеше, а тя никога досега не бе засичала, хиляди тонове товар и самият кораб с ядрения си двигател щяха да рухнат долу и да погубят всички до последния човек на Фобос. Затова Холидей следеше показанията на уредите, готов в случай на нужда да се включи в работата незабавно.

Чувствителните пръсти на Ямахата танцуваха над скалите на локаторите. Очите му не се откъсваха от екрана. „Хванах го…“ — най-после каза той. Штейнман измери разстоянието, а Раманович скоростта на приближаването по Доплер. Като сравниха данните с показанията на компютъра, те установиха, че цифрите отговарят почти напълно на изчисленията.

— Можем да починем — каза Ямахата, като палеше цигара. — До мястото на обръщането има още много време…

Като обходи с поглед тясната стая, той се загледа през прозореца. От кулата се виждаше цялото космическо пристанище. Наистина, гледката не впечатляваше особено: хангарите, работилниците и жилищата за персонала не се виждаха. Гладкото бетонно поле изглеждаше като отсечено поради малките размери на спътника. Фобос бе обърнат към Марс с едната си страна, космическото пристанище бе построено на противоположната, но Ямахата си спомни огромната планета, която бе надвиснала над другото полукълбо — мъждив керемиденочервен диск, размит по краищата от анемичната атмосфера, изпъстрен със зелено-кафявите петна на полетата и пустините. Фобос висеше във вакуума, но тук, в пристанището, не се виждаха дори звезди: твърде силни бяха прожекторите, прекалено ярко бе Слънцето.

На вратата се почука. Холидей се отправи, почти заплува към нея и отключи.

— По време на кацане входът за външни лица е забранен — каза отсечено той.

— Полиция!…

Неканеният гост, мускулест, кръглолик и начумерен, беше цивилен или по-точно бе навлякъл мундира върху широките панталони на пижамата; впрочем с това бяха свикнали всички — та кой в малката колония не познаваше инспектор Грег? Днес обаче инспекторът носеше оръжие и това вече беше съвсем необичайно.

Ямахата погледна отново през прозореца и видя и четиримата зачислени към пристанището полицаи: те бяха в своите официални скафандри и мълчаливо наблюдаваха обслужващия персонал. И всички бяха също въоръжени.

— Какво е станало? — залита Ямахата.

— Нищо… надявам се, че нищо не е станало. — Грег влезе в стаята и се опита да се усмихне. — „Джейн“ носи необикновен товар.

— Да? — Широкото лице на Раманович се зачерви от досада. — Защо нищо не са ни съобщили?

— Умишлено. Работата е изключително секретна. На борда на „Джейн“ се намират съкровищата на марсианската корона.

Грег извади цигара. Холидей и Штейнман се спогледаха. А Ямахата подсвирна.

— На кораб-автомат?…

— Да. Корабът-автомат е единственият вид транспортно средство, от което те не могат да бъдат откраднати. Докато съкровищата са били пренасяни на Земята с рейсовия лайнер, зарегистрирани са три опита за кражба и дявол знае още колко, докато са били изложени в Британския музей. Това е струвало живота на единия от пазачите. Днес моите момчета ще ги извадят, преди още някой да се е докоснал до кораба и ще ги изпратят направо в Сабеус.

— И колко струват тези съкровища?

— На Земята по всяка вероятност те биха могли да бъдат продадени за половин милиард международни долара — отвърна Грег. — Но крадецът би постъпил по-умно, ако предложи на марсианците да си ги откупят… Не, в такъв случай ние ще трябва да развържем кесиите си, щом сме взели съкровищата под наша закрила. — Инспекторът изпусна кълбо дим. — Скришом са ги поставили в „Джейн“ буквално секунда преди отлитането й. Дори на мен нищо не бяха съобщили до тази седмица; с последния рейс пристигна специален куриер. Злосторниците нямат никаква възможност да подушат съкровищата, докато те не се върнат благополучно на Марс. А там вече нищо не ги заплашва, бъдете спокойни…

— Все пак някой е знаел — замислено каза Ямахата. — Например тези, които са товарили кораба на Земята.

— Което е вярно, вярно е — усмихна се Грег. — Някои от тях дори са успели да напуснат работа, така ми каза куриерът. Но сред тези космически скитници текучеството винаги е голямо — не им се седи на едно място…

Той погледна Штейнман и Холидей: и двамата бяха работили на Земната товарна станция и на Марс бяха дошли едва преди няколко рейса. Лайнерите, които се движеха по хиперболична орбита, изминаваха разстоянието между планетите за две седмици, а корабите автомати летяха по по-дълга и икономична крива, така наречената орбита на Хоман, и пътуваха цели 258 дни. Ако някой научеше на кой от корабите се намират съкровищата, преспокойно можеше да напусне Земята и да дойде на Марс много преди пристигането им и дори да се хване на работа — на Фобос имаше постоянно нужда от работна ръка.

— Не ме гледайте така — засмя се Штейнман. — Разбира се, и Чак, и аз знаехме за това, но се подписахме да не казваме никому. И не казахме на нито една жива душа…

— Вярно. Ако бяхте казали, щях да чуя — потвърди Грег. — Тук слуховете се разпространяват бързо. Не се сърдете, момчета, но никой от вас не трябва да напуща мястото си, докато съкровищата не бъдат прехвърлени на борда на полицейския катер. Затова и дойдох…

— Е, нищо. Значи ще получим наднормени.

— Ако исках да забогатея, бих предпочел геологичното разузнаване — добави Холидей.

— И дълго ли смяташ да губиш свободното си време, като се шляеш по Фобос с Гайгеров брояч? — намеси се Ямахата. — Тук няма нищо друго освен желязо и камъни.

— Аз си имам собствено мнение — без да се замисля отвърна Холидей.

— На тази забравена от бога планетка всеки има нужда от някакво развлечение — каза Раманович. — Може би и аз бих опитал да се сдобия с тези камъчета просто заради силните преживявания…

Той млъкна, като улови в очите на Грег хищен огън.

— Стига шеги — намеси се Ямахата. — Корабът пристига.

„Джейн“ навлизаше в зоната на кацането — скоростта на движението й по предварително изчислената орбита почти съвпадаше със скоростта на движението на Фобос. Почти, но не напълно: влияние оказваха неизбежните дребни смущения, които трябваше да бъдат компенсирани с помощта на управляваните от разстояние двигатели, а после идваше и самото кацане. Контролната група уточни координатите на кораба и от този момент заработи без почивка.

„Джейн“ приближи в свободен полет Фобос на разстояние хиляда мили; корабът имаше формата на сфероид с радиус петстотин фута, голям и тежък, но беше истинска прашинка в сравнение с неизмеримата маса на спътника.

Когато долетя достатъчно близко, жироскопите получиха заповед по радиото да го обърнат — плавно, много плавно, докато приемната антена не се оказа насочена точно към площадката за кацане. После са включиха двигателите — за секунда с четвърт от мощността си. „Джейн“ беше вече почти над самото космическо пристанище, като се насочваше по допирателната към повърхността на Фобос. След секунда Ямахата рязко удари по клавишите за управление и ракетите блеснаха с ярък пламък, а на небето се запали добре видима червена ивица. Ямахата отново изключи двигателите, провери всички данни и даде още един, по-лек тласък.

Скоростта на „Джейн“ спряно Фобос и нейното въртене сега бяха равни на нула и корабът започна бавно да слиза. Ямахата коригира още веднъж положението му спрямо хоризонта, докато двигателите не се насочиха право надолу. После той се изтегна в креслото и изтри потта от челото си, задачата беше много сложна, за да може само един човек да я изпълни от началото до край. Раманович докара чудовищната маса на няколко ярда над опорната възглавница. Штейнман довърши операцията и спусна кораба на определеното му място, като яйце в полог. Двигателите замряха, настана тишина.

— Ух! Чак, ще пийнем ли?…

Ямахата протегна треперещите си пръсти. Холидей се усмихна и извади бутилка. Подаваха си я един на друг. Грег отказа да пие. Очите му не се откъсваха от полето, където един от техниците проверяваше радиоактивността на кораба. Всичко беше наред и Грег видя как неговите помощници се понесоха над бетона, като обкръжиха гигантския сфероид. Един от тях се изкачи по трапа, отвори люка и влезе вътре.

Измина сякаш цяла вечност, преди да се появи отново. После се затича. Грег изруга и натисна клавиша на радиоселектора:

— Хей, Ибара! Какво има?

Шлемофонът на полицая донесе боязливия му отговор:

— Сеньор! Сеньор инспектор!… Съкровищата на короната… те са откраднати.

* * *

Сабеус — разбира се, това е съвсем приблизително, измислено от хората име на старинния град, разположен в марсианските тропици, там където се пресичат „каналите“ Физон и Ефрат. Устата на земните жители просто не е в състояние да изговори три думи в съответствие с литературните норми на езика на Хланите и те трябва да се задоволяват с груба имитация. А и ръцете им никога не са строили градове само от кули, върховете на които са много по-широки от основите им, градове, които съществуват по двадесет хиляди години. Ако на Земята все пак би се намерил такъв град, хората сами биха го оставили да бъде разсипан от туристите; но марсианците предпочитаха други, по-достойни начини за трупане на пари, независимо от това, че славата за тяхното скъперничество отдавна бе затъмнила славата на шотландците. И макар че междупланетната търговия процъфтяваше и Фобос се бе превърнал в оживено пристанище, човекът в Сабеус и досега си оставаше най-редкия гост.

Като крачеше забързано по булевардите между каменните гъби, Грег неволно усещаше, че привлича вниманието върху себе си. Добре поне, че кислородният апарат закриваше лицето му.

Улицата „Печещите Храна в Огнища“ е тиха и предпочитана от занаятчии, философи и солидни наематели. На нея не се организираха нито танци на ухажорите, нито паради на младите алебардоносци. На нея не се случва нищо интересно, ако не се смятат продължилия четири денонощия спор за релативистичната природа на телата от нулев клас или епизодичните престрелки, тъй като на тази улица са свили гнезда най-известните частни детективи на планетата.

Със студеното си дълбоко небе и наеженото си слънце, с шумовете, приглушени от разредената атмосфера, Марс винаги внушаваше суеверен страх у Грег. Но към Шиалох той изпитваше определена симпатия и когато най-сетне се изкачи по стълбата, потропа с дрънкалото на втория етаж и бе въведен в жилището, той изпита облекчение, сякаш се бе освободил от някакъв кошмар.

— А, Хрех! — Великият детектив остави струнния инструмент, на който свиреше преди идването на госта, и като върлина се надвеси над инспектора. — Какво рядко удоволствие да ви видя тук! Влессте, сскъпи приятелю, влессте…

Той се гордееше с английското си произношение, но никакви удвоени съгласни не бяха в състояние да предадат свистящия и прищракващ марсиански акцент.

Инспекторът внимателно прекрачи във високата тясна стая. Пъстрите спирали, които осветяваха жилището вечер, се бяха свили сънливо на пода сред купища хартии, веществени доказателства и най-различно оръжие. Жилището на Шиалох бе разхвърляно и мръсно, макар че той самият беше винаги спретнат. В един ъгъл си бе обзавел малка химическа лаборатория. Другите стени бяха покрити с рафтове, затрупани с криминална литература от трите планети — с марсиански книги, с микрофилми от Земята и с говорещи камъни от Венера. Патриотизмът на стопанина се доказваше от барелефа на управляващата императрица-майка, тук-там пробит от куршуми. Земният жител лесно би могъл да седне на местните трапецовидни мебели, но Шиалох бе учтив стопанин и предлагаше на гостите си столове и тасове — той имаше клиенти от трите планети.

— Предполагам, че сте дошли при мен по служебна, но строго секретна работа…

Шиалох извади голяма лула. Марсианците бързо свикнаха с тютюна, но при местните условия към него трябваше да се добавя калиев перманганат.

Грег направо подскочи:

— Как, дявол да го вземе, се досетихте?

— Много просто, скъпи приятелю. Вие сте силно възбуден, а аз зная, че сте такъв, само тогава, когато имате служебни неприятности.

Грег се засмя сухо.

Според земните представи Шиалох бе гигант: двукрак, висок седем фута, отдалеч той приличаше на щъркел. Но тясната, увенчана с гребен червеноклюна глава на тънката шия би била много голяма за щъркела, жълтите очи прекалено дълбоки, а белите пера по тялото приличаха по-скоро на оперението на пингвин, отколкото на летяща птица; да не говорим за синия пискюл на опашката; на мястото на крилата растяха червени кожести ръчички с по четири пръста.

Грег трепна конвулсивно и се опита да се съсредоточа върху работата. Боже господи! През прозореца градът изглежда такъв сив и спокоен, по улицата мирно трополи мелничарска каруца, а той е дошъл тук с новина, която може да разпадне Слънчевата система на съставните й части!

— Да, вие сте прав — работата е строго секретна. Ако успеете да я разплетете, ще можете сам да определите хонорара си. — Блясъка в очите на Шиалох го накара да съжали за казаните думи и той спря. — Но първо, кажете искрено. Какво е отношението ви към нас, жителите на Земята?

— Не страдам от предразсъдъци. Ценен е мозъкът, а не това, с което е покрит — пера, косми или костни пластинки.

— Не, не ви питам за това. Нали някои марсианци не ни обичат. Според тях ние сме били нарушили древния начин на живот — наистина неволно, ние просто започнахме да търгуваме с вас…

— Тц-ъ. Търговията е изгодна и за двете страни. Вашият нефт, машините ви, тютюнът ви, да-а… в замяна на нашия кантц и анул. И разбира се, космическите полети придадоха на криминологията нова дълбочина. Да, аз симпатизирам на Земята.

— Значи, ще ни помогнете? И няма да вдигнете шум около работата, която би могла да накара вашето правителство да ни изхвърли от Фобос?

Клепачът на третото око се затвори и превърна дългоклюното лице в непроницаема маска.

— Не съм обещал нищо засега, Грег.

— Ех, дявол да ви вземе, все едно, ще трябва да рискувам. — Полицаят преглътна тежко. — Вие знаете за съкровищата на вашата корона…

— Те бяха изпратени временно на Земята, за да бъдат демонстрирани и за научен анализ.

— След многогодишни преговори. На Марс сега няма по-скъпа реликва от тях — а вашата цивилизация е била вече древна, когато ние сме ходили още на лов за мамути. Та ето какво. Съкровищата са откраднати.

Шиалох отвори и трите си очи, но удостои инспектора само с едно леко кимване.

— На Земната товарна станция са ги натоварили на кораб-автомат. А когато той пристигна на Фобос, съкровищата липсваха. Разглобихме целия кораб, опитвайки се да ги намерим, разпердушинихме всичкия товар, сандък по сандък — няма ги!…

Шиалох запали лулата — в света, в който кибритените клечки не се запалват, е нужно голямо търпение, за да получиш искра със стоманата от кремъка. Едва когато лулата се разпали както трябва, попита:

— Възможно ли е корабът да е ограбен по пътя?

— Не, това е изключено. Всички космически кораби в Слънчевата система са зарегистрирани и местоположението им във всеки момент е известно с абсолютна точност. Но да намериш песъчинка в пространство с обем стотици милиона кубически мили, а после да се изравниш с нея по скорост… нито един кораб, построен досега няма да може да побере толкова гориво. И не забравяйте, че никой не е знаел предварително, че съкровищата ще бъдат върнати на Марс именно с този кораб. Само в международната полиция са знаели, а на Земната товарна станция са научили в секундата, когато корабът е излетял — тогава вече е било късно да са предприема каквото и да било.

— Много интересно.

— Сам можете да си представите последствията, ако макар и думичка за това се появи в пресата — добави Грег печално. — Струва ми се, че сега ние имаме двама-трима приятели във вашия парламент.

— Да-а. В Палатата на активните са останали двама-трима. Но не и в Палатата на философите, която впрочем е горната.

— Това ще означава, че търговията между Марс и Земята ще прекъсне за около двадесет години, а не е изключено отношенията да се окажат прекъснати завинаги! Дявол да го вземе, Шиалох, вие просто сте длъжен да ми помогнете да намеря тези камъчета!…

— Хм-м-м. Моля за извинение. Над тази задачка трябва да са помисли…

Марсианецът вдигна своя необикновен инструмент и взе няколко акорда. Грег въздъхна.

Когато най-после Шиалох остави своята полуцигулка, отдавна вече бе настъпила нощта и блестящите спирали изпущаха синя светлина.

— Страхувам се, че самият аз трябва да дойда на Фобос — заяви той. — В работата има много неизвестни, които пречат за точния анализ. Не може да са строи теория, без да бъдат събрани всички необходими данни. — Костеливата ръчичка потупа Грег по рамото. — Не падайте духом, скъпи приятелю! Аз съм ви много благодарен наистина. Животът става дяволски скучен. А сега, както би казал моят знаменит предшественик на Земята, играта започна… и без съмнение голяма игра.

* * *

В атмосферата от земен тип марсианецът се чувствуваше съвсем добре: нужно беше да прекара само около час в компресионната камера и да сложи в клюна си филтър, който поглъща излишъкът от кислород и водни пари. С този филтър, с шапка фасон тирстокър и с неизменната лула Шиалох надзърна във всички ъгълчета на космическото пристанище, мърморейки си, че е много горещо и влажно.

Като сложи скафандър, той дори излезе навън, за да огледа „Джейн Брекни“. Корабът бе изместен встрани, за да направят място на дошлите след него и сега стоеше до назъбените скали в самия край на полето. Грег и Ямахата придружиха детектива.

— Охо, наистина сте се постарали — забеляза Шиалох. — Не ви е домързяло да разкъсате и външната обвивка…

Отблизо сфероидът приличаше не толкова на яйце, колкото на форма за вафли — върху тънките алуминиеви листове лежеше сложна бъркотия от гредички и разпънки. Напомняше и на шахматна дъска с квадрати, дълбоки около един фут и широки около един ярд; двигателите, люковете и радиоантената — ето всичко, което нарушаваше това шахматно еднообразие.

Ямахата се засмя принудено.

— Не, моля ви. Ченгетата наистина прегледаха всеки дюйм с рентгена, но отвън тези товарни кораби изглеждат точно така. Та те никога не се спущат нито на Земята, нито на други планети с атмосфера и затова не им е необходима обтекаемост на линиите. А тъй като на борда по време на рейса няма жива душа, няма нужда да се грижим и за изолацията и херметизацията. Чупливите товари се пазят в непроницаемите сектори.

— Ясно. А къде са се пазили съкровищата на короната?

— Би трябвало в шкафчето до жироскопите — отвърна Грег. — В пломбирана кутийка с размери шест дюйма на шест на дванадесет…

И той поклати глава, сякаш недоумяваше как такава малка кутийка е могла да побере такъв потенциално опасан товар.

— Да, но сложили ли са ги в това шкафче?

— Запитах Земята и получих подробен отчет — отвърна Грог. — Корабът, както обикновено е бил натоварен на станцията-спътник, после са го откарали в очакване на старта на четвърт миля, просто за да не им се мотае в краката. Той останал на една орбита със спътника, свързан с него посредством тънко въже — също нещо, съвсем обикновено. После, буквално в последните секунди и най-важно без предупреждение, съкровищата на короната са били доставени от Земята и вдигнати на борда му.

— От кого? От упълномощени за това полицаи ли?

— Не. Когато корабът е вече на орбита, на борда му се допущат само дипломирани техници. Кутийката е била поставена на мястото от един от щатните сътрудници на станцията с фамилия Къртър. Пред очите на полицията той се изкачил по въжето и влязъл през люка. — Грег посочи вратичката до антената. — После излязъл, затворил херметически люка и са върнал по въжето назад. Полицаите веднага обискирали и скафандъра, и него самия, просто за всеки случай и, разбира се, не са намерили никакви съкровища. Пък и нямали са основание да подозират Къртър — добросъвестен кадрови работник, макар че не мога да не отбележа, че след известно време той изчезнал. А „Джейн“ благополучно тръгнала и била наблюдавана, докато двигателите не угаснали и тя не минала в свободен полет. Оттогава никой не я е виждал и тя се появи тук, но без съкровищата…

— И забележете, строго по разписанието — добави Ямахата. — Ако поради някакво стечение на обстоятелствата някой е успял да се съедини с кораба по пътя, ние непременно бихме забелязали задържането. Неизбежно следствие от взаимодействието между две тела…

— Разбирам. — Клюнът на Шиалох зад щита на шлема очерта стремителна крива отгоре надолу. — Грег, били ли са съкровищата в кутийката, която са донесли на станцията?

— Искате да попитате — на Земната товарна? Безусловно да. Тук са замесени четири главни инспектора с международен ранг и от Земята ме увериха, че те са абсолютно извън всяко подозрение. Щом само доложих за кражбата, те сами настояли жилищата им и цялото им имущество да бъдат обискирани и доброволно са минали проверка чрез детектора на лъжата.

— А вашите собствени подчинени на Фобос?

— Също — отвърна унило полицаят. — Заповядах да бъде спряно всякакво движение — никой освен мен не е излизал от колонията от секундата, когато бе открита кражбата. Обискирах всички помещения, складове и тунели… — Грег се опита да се почеше по тила, което в космическия скафандър беше много трудна работа. — Но не мога да продължавам ограниченията безкрайно. Корабите пристигат, получателите очакват своите стоки…

— Значи, на всичко отгоре сме ограничени и с времето — Шиалох поклати глава. — Известно ли ви е, че това е любопитен вариант на старинната загадка за заключената стая? И какво представлява корабът-автомат, ако не заключена стая в класическия смисъл на думата?

— Ако имах власт, бих прекарал всички от Фобос през детектора — каза Грег с яростни нотки в гласа. — Но законът не разрешава това да се прави без съгласието на подозирания, а доброволно се явиха само моите хора и никой друг…

— И правилно, скъпи приятелю — отвърна Шиалох. — Индивидът трябва да запази правото си за уединение макар и в пределите на собствения си череп. Пък и в противен случай процесът на разследването би станал непоносимо груб…

— Не искам и да знам груб ли е или не — изтърси Грег. — Само кутийката със съкровищата на марсианската корона да се върне на безопасно място…

— Та-та-та! Нетърпението е погубило доста надеждни млади полиции. Струва ми се точно така е казвал моят духовен прадед от Земята на инспектора от Скотланд ярд, който… хм… не е изключено да е ваш физически прадед, Грег. Ще опитаме да разрешим загадката по друг начин. Има ли на Фобос хора, които предварително са знаели, че съкровищата се намират именно на този кораб?

— Да. Те са двама. И аз подробно проверих, че те не са нарушили клетвата си и не са казали за това никому дотогава, докато тайната сама не излезе наяве.

— Кои са те?

— Техниците Холидей и Штейнман. Когато се товарили „Джейн“, те работели на Земната товарна станция. Скоро след това, макар и в различно време напуснали работа, дошли тук с рейсовия лайнер и постъпили на служба в пристанището. Можете да не се съмнявате, че най-напред обискирахме техните жилища.

— Може би — забеляза Шиалох — има смисъл да се поприказва със споменатите джентълмени?

* * *

Штейнман, слаб и червенокос, се тресеше от негодувание; Холидей бе просто неспокоен. Но това съвсем не беше доказателство за някаква вина: напоследък разпитите бяха омръзнали на всички от Фобос. Те седяха в полицейския кабинет — Грег се беше разположил на масата, а Шиалох се бе опрял до стената, димеше с лупата си и поглеждаше към останалите с непроницаемите си жълти очи.

— Дявол да ви вземе, колко пъти вече ви разказвах, повдига ми се! — Штейнман сви юмруци и надари марсианеца с убийствен поглед. — Не съм докосвал тези скъпоценности и понятие нямам къде са се дянали. Нима човек няма право дори да смени работата си?

— Моля ви — меко каза великият детектив. — Колкото по-охотно ни помогнете, толкова по-бързо ще свършим с тази работа. Чувах, че вие лично сте познавали човека, който е поставил кутийката в кораба?

— Разбира се. Кой не познаваше Джон Къртър! Там е работата, че на станцията-спътник всички се знаят. — Штейнман войнствено издаде брадичката си напред. — Затова никой от нас няма да се съгласи никога да се подложи на детектора. Само това ни липсваше: да кажем какво мислим за хората, които виждаме по петдесет пъти на ден! Тогава съвсем ще се побъркаме…

— Аз не съм се обръщал към вас с подобна молба — забеляза Шиалох.

— Къртър ми бе приятел — започна Холидей без подкана.

— Аха — изръмжа Грег. — Той също е напуснал работа почти едновременно с вас, момчета. Отлетял за Земята и от тогава от него няма ни вест, ни кост. Според моите сведения вие сте били много близки с него. Интересно, за какво си говорехте?

— За най-обикновени неща — повдигна рамене Холидей. — Вино, жени, песни. Не съм чувал за него нищо, откак отлетях от Земята.

— Кой казва, че Къртър е откраднал кутийката? — намеси се Штейнман. — Той просто се е уморил да скита немил-недраг в пространството и е напуснал. Пък и той не е могъл да открадне съкровищата — нали са го обискирали?…

— А не е ли могъл да ги скрие на някое тайно място, известно на приятелите му в този край на маршрута? — осведоми се Шиалох.

— Да ги скрие? Къде? В нашите кораби няма тайни отделения — отвърна Штейнман, губейки търпение. — На борда на „Джейн“ Къртър е прекарал максимум две-три минути, точно толкова, колкото е било нужно, за да постави кутийката там, където е било наредено. — Погледът му се посочи към Грег и изведнъж загоря със скрит огън. — Хайде да назовем нещата със собствените им имена: ако някой е имал наистина възможност да лапне тази кутийка, това са само нашите мили ченгета.

Инспекторът почервеня и се надигна от стола.

— Слушайте, вие!…

— Вие заявявате, че не сте виновни — не мирясваше Штейнман, — а с какво право, пита се в случая, вашата дума струва повече от моята?

Шиалох махна с ръка и им заповяда да млъкнат.

— Моля, не се карайте. Да се карате не е философично. — Клюнът му се отвори и щракна, което за марсианците бе равносилно на усмивка. — Може би някой от вас има своя, собствена теория за случилото се? С удоволствие ще изслушам всяка свежа идея.

Настъпи тишина. И тогава Холидей промърмори:

— Да, аз имам идея. — Шиалох притвори очи и спокойно зачака, подръпвайки с лулата. Холидей се усмихна неуверено. — Страхувам се, че ако изляза прав, ще видим съкровищата, когато си видим ушите…

Грег изсъска.

— Доста съм се пошлял из Слънчевата система — продължи Холидей. — В Космоса се чувствуваш толкова самотен. Никога няма да разберете колко е голям и пустинен той, докато не останете лице с лице с него. А аз съм оставал неведнъж: увличам се от любителско търсене на уран, наистина засега без особен успех. Та ето, аз не вярвам, че между планетите има само вакуум и нищо друго.

— Вие какво, за вакуум-съществата ли намеквате? — избухна Грег.

— Искате да кажете, че това е суеверие ли? Добре. Но ако прекарате в Космоса достатъчно дълго време… е… тогава и вие ще разберете. Там има живи същества, газови, радиационни или каквито искате още си измислете, но в Космоса някой живее.

— Но защо им е на тези същества кутийката със съкровищата?

Холидей повдигна равнене:

— От къде да знам? Може би ние ги безпокоим с това, че се мотаем с нашите ракети из тяхното мрачно царство. Кражбата на съкровищата на короната е чудесен начин да се прекъсне търговията с Марс, нали така?

Настъпи угнетяващо мълчание.

— Е, какво? — Грег безпомощно завъртя в ръцете си попивателната от метеоритно желязо. — Мистър Шиалох, имате ли още въпроси?

— Моля, още само един. — Клепачът на третото око се отвори и към Штейнман погледна самата безстрастност. — Ако нямате нищо против, драги, от какво се увличате през свободното си време?

— Аз? От шахмат. Играя шах. Защо ме питате?

Штейнман отпусна глава и се намръщи.

— И нищо друго ли не ви интересува?

— А какво още трябва да ме интересува?

Шиалох погледна към инспектора, който с кимане потвърди думите на техника.

— Ясно. Благодаря ви. Може би някога ще изиграем с вас една партия. В това отношение имам известен опит. Засега свърших, джентълмени.

Техниците излязоха от канцеларията — при слабата гравитация движенията им изглеждаха забавени, като насън.

— Е? — запита Грег, като гледаше Шиалох с умоляващ поглед. — Какво ще правим сега?

— Абсолютно нищо. Предполагам… да, докато съм тук, бих искал да видя персонала по работните му места. При моята професия, трябва да имам представа за най-разнообразните дейности.

Грег въздъхна.

Ролята на гид се нае да изпълнява Раманович. В пристанището тъкмо бе кацнал „Ким Брекни“ и чакаше да бъде разтоварен. Двамата се натъкваха често на хора в скафандри.

— Ако не днес — утре ще се наложи забраната да бъде отменена — каза Раманович. — Или в най-лошия случай да се каже защо е въведена. Складовете пращят от стоки.

— И ще бъде благоразумно — кимна Шиалох. — Моля, кажете ми, това снаряжение във всички станции ли се използува?

— Имате предвид костюмите, които момчетата носят, и инструментите, които използуват? Безсъмнено. Всичко е еднакво навсякъде.

— Мога ли да разгледам един костюм отблизо?

— Какво? — „Господи, избави ни от любознателни посетители“ — помисли си Раманович. Но въпреки това извика един от механиците. — Мистър Шиалох желае да му обясните устройството на вашето снаряжение.

— Моля. Обикновен космически скафандър, усилен по шевовете. — Ръцете в металните ръкавици започнаха да показват детайлите. — Нагревателната система се захранва от тази батерия с голям капацитет. В тези балони се намира запас от кислород за десет часа. Тези захапващи устройства служат за закрепване на инструментите, за да не се губят при условията на безтегловност. Този резервоар на кръста е за боята, която се разпръсква с помощта на този наконечник…

— А защо е нужно да се боядисват космическите кораби? — заинтересува се Шиалох. — Нима в условията на вакуум металът е подложен на корозия?

— Всъщност, сър, ние само я наричаме боя. Това е лепило. С него затваряме цепнатините по корпуса, докато не заменим изцяло пластината или отбелязваме повреди от друг характер; метеоритни пробойни и други подобни…

Механикът натисна скобата, от наконечника се показа тънка почти невидима струйка, която се втвърди щом докосна грунта.

— Но вашето лепило не се забелязва — възрази Шиалох. — Поне аз в безвъздушното пространство виждам много трудно.

— Наистина. Светлината не се разсейва, следователно… Впрочем веществото е радиоактивно — точно толкова, колкото е нужно ремонтната бригада да намери повредата с Гайгеров брояч.

— Ясно. А какъв е периодът на полуразпад?

— Наистина, не зная. Навярно около шест месеца. Смята се, че лепилото може да се намери в продължение на една година.

— Благодаря ви…

Шиалох величествено се понесе по-нататък. Раманович трябваше да подтичва, за да бъде редом с него.

— Вие подозирате, че Къртър е скрил кутийката в резервоара с боята? — запита Раманович.

— Не, едва ли. Резервоарът е твърде малък, пък и обискът очевидно е бил извършен щателно. — Шиалох спря и се поклони. — Вие бяхте много добър и търпелив, мистър Раманович. Аз изпълних своята задача и все някак ще намеря сам инспектора.

— Защо ви трябва инспекторът?

— Разбира се, за да му съобщя, че може да отмени забраната. — Шиалох издаде рязък съскащ звук. — А после с най-ранния катер трябва да се върна на Марс. Ако побързам, ще успея за вечерния концерт в Сабеус. — Гласът му стана мечтателен. — Днес е премиерата на „Вариации на една тема от Менделсон“ от композитора Ханиех, разработена върху класическата нотна система на Хланите. Предстои ми вероятно чудесна вечер.

* * *

След три дена Шиалох получи писмо. Той се извини пред именития си гост и учтиво му предложи да го почака. Хвърли поглед върху редовете. После с поклон съобщи на съотечественика си:

— Ще ви бъде навярно небезинтересно да научите, сър, че достославните венци са докарани на Фобос и в този момент се връщат към местата, в които се пазят.

Клиентът, член на министерския съвет и депутат от Палатата на активните се учуди:

— Моля за извинение, свободнокълвящ Шиалох, но какво отношение имате вие към това?

— О, знаете ли, аз съм приятел с полицейския началник на безперите. Той е предположил, че ще ми достави радост, като ми съобщи това.

— Аха! Нали вие скоро бяхте на Фобос?

— Да, по една незначителна работа. — Детективът внимателно сгъна писмото, поръси го със сол и го изяде. Марсианците ценяха много вкуса на хартията, особено на гербовата, направена на Земята, с високо съдържания на преработени парцали. — И така, сър, ние говорехме с вас за това, че…

Министърът отговаряше малко разсеяно. Не, на него и на ум не би му дошло да посяга на чужди тайни — но ако притежаваше рентгеново зрение, той би прочел:

„Скъпи Шиалох,

Вие бяхте съвсем прав. Загадката на заключената стая е решена. Получихме съкровищата обратно цели и невредими и със същия катер, който ще ви донесе това писмо, те ще се върнат в хранилищата на банката. Колко е жалко, че фактите няма да станат никога известни на широката публика — и двете планети ви биха били крайно признателни, а сега ви изразявам дълбока благодарност от свое име и ще се погрижа щото сметката, която изпратите, да бъде осребрена напълно. Дори ако за това Генералната Асамблея ще трябва да включи в бюджета специален член за разходите — страхувам се, че ще се наложи.

Признавам, вашата мисъл незабавно да се отмени забраната ми се стори отначало чудновата, но тя се оправда. Разбира се, изпратих момчетата си да търсят с Гайгеровите броячи на Фобос, но Холидей намери кутийката по-рано от нас. С това ни избави от по-нататъшни излишни грижи. Арестувах го щом се върна в колонията и намерих кутийката сред геологическите образци. Призна си всичко и доказа напълно вашата правота.

Как беше казал земният жител, от който вие така се възхищавате? «Когато отхвърлите всичко невъзможно, това, което остане, ще бъде истината, колкото и невероятна да ни изглежда». Или нещо от този сорт. Това без съмнение изцяло се отнася за нашата работа.

Вие разсъдихте, че кутийката ще да е била пренесена от Земната товарна станция на кораба и оставена там — друга възможност просто не е имало. Къртър е съобразил това само за половин минута, когато са му наредили да я вземе със себе си и да я остави на борда на «Джейн». Той влязъл през люка, но излизайки от кораба, все още държал кутийката в ръцете си. Никой не забелязал как я спуснал в една вдлъбнатинка между гредичките вдясно от люка. С други думи, както вие предположихте: «Щом съкровищата не са вътре в кораба и щом никой не ги е вземал от кораба, те трябва да бъдат на повърхността на кораба».

Холидей разказа, че научил за всичко това от Къртър. Той не е могъл да дойде лично на Марс — това би събудило подозрение, а когато се откриеше, че съкровищата са пропаднали, той щеше да бъде неотстъпно следен. Къртър е имал нужда от съучастник. Холидей отлетял на Фобос и се захванал с геологическо разузнаване с надеждата, че впоследствие, когато започне да търси съкровищата, то ще му послужи като оправдание.

По-нататък. Вие справедливо ми посочихте, че когато до Фобос са оставали няколко хиляди мили, неговото притегляне е превишило притеглянето на кораба. Всеки, който работи в Космоса, знае, че корабите-автомати започват спирането само в непосредствена близост до целта, че в този момент те се намират почти над самата повърхност и че ги обръщат към станцията с този борд, където са разположени люкът и радио мачтата — с този борд, на който Къртър бе сложил кутийката. Центробежната сила, възникнала при обръщането, я отхвърлила от кораба, но тя е действувала по посока към Фобос, а не обратно. Къртър е знаел, че обръщането става бавно и плавно и че кутийката няма да успее да набере такава скорост, че да се загуби в пространството. Тя е трябвало да пада по посока на спътника.

И така, вашите доводи се потвърдиха изцяло: съкровищата на короната паднали на Фобос. Разбира се, Къртър е успял да напръска кутийката с радиоактивния състав и Холидей използува това, за да я намери сред скалите и пукнатините.

Штейнман ни досажда с въпроса защо сте го питали за увлеченията му. Забравихте да ни разкажете за това, но аз си направих сам извода и му отговорих. В кражбата неизбежно бе замесен един от двамата — или той, или Холидей, тъй като никой друг не знаеше за характера на товара на «Джейн», и на виновния бе необходим някакъв повод, за да излиза на повърхността и търси кутийката. Играта на шах не дава възможност за това. Познах ли? В краен случай опитът ми да приложа дедукцията показва, че аз прилежно изучавам методите, които вие използувате. Впрочем, Штейнман пита, дали ще можете да го приемете, когато получи редовната си отпуска и посети планетата.

Холидей знае къде се крие Къртър и ние предадохме съответните сведения на Земята. Бедата е само в това, че няма да можем да съдим нито единия, нито другия, без да дадем гласност на истинските факти. Но пък нали има и такова наказание като черните списъци.

Трябва да свършвам, за да не закъснее писмото ми за катера. Скоро ще се видим — надявам се не по служебна работа.

Ваш възхитен поклонник Инспектор Грег.“

Но за съжаление, членът на Министерския съвет не притежаваше рентгеново зрение. Затова той престана да строи догадки и изложи затрудненията, за които бе дошъл. Някой някъде в Сабеус фарниковал крати, което предизвикваше нездрава закнострия сред хюките. Подобно съобщение обещаваше на Шиалох твърде интересна работа.