М. Ц. Данних
Планетата Тера

Всеки седем и половина минути въздухът над космическото летище глухо и силно потреперваше. Сините вихри в центъра на полето потъмняваха, приемаха ясните очертания на материално тяло и се превръщаха в огромен ярко боядисан туристически лайнер. Като заставаше за няколко секунди неподвижен във въздуха, корабът бързо се спущаше в определения му сектор и изчезваше в хангара. И почти веднага Дежурния чуваше радостния вик на хилядите младежи, които приветствуваха твърдата земя под краката си, ясното небе над главите си и всички останали прелести на планетата-резерват — планетата, която им обещаваше цял месец увлекателни развлечения и пълна свобода.

Не успял още да стихне този весел шум и нов тласък на въздуха известяваше за пристигането на следващата група туристи, готови след едноседмично пребиваване в Космоса да изразходват запасите си от енергия на веселата планета Тера.

Дежурния живееше вече десетки години на планетата и бе свикнал с бързия темп на живот на младежта, със суетата, шума и разправиите, които започваха с повод и без повод. Свикнал беше дори с безкрайната, в известна степен еднообразна изобретателност на момчетата и момичетата, които се мъчеха на всяка цена да излъжат бдителността на инструкторите и следящите автомати и да направят някой номер… Свикнал бе и със самата планета, млада и ярка, както нейното вечно сменящо се население. Свикнал бе, но не преставаше да се учудва на необикновеното буйство на багрите, родено от водата, въздуха и слънцето на този прекрасен свят. Мощни каменни хребети се извисяваха на континентите, реки и езера блестяха със своята синева, от вулканите изригваше лава, буйните води на океана миеха пясъчните брегове.

— Всичко на планетата е младо. И тъкмо това привлича младежта. А на мен вече ми трябва нещо по-спокойно. Ще минат още няколко години и за мен всичко ще свърши. Време ми е за почивка, на някоя от заселените планети, в къщурка на брега на ручей, да има риба, цветя по скалите, огън в камината вечер и литературен автомат, в който капка по капка, дума по дума можеш да прелееш целия свой бурен и дълъг живот, започвайки с… Ех, колко отдавна беше това!

Дежурния се откъсна от спомените си и хвърли поглед към пулта за управление. И тъкмо навреме.

Въздухът не трепна, а просто се взриви. Малък изящен космически катер възникна почти мигновено от синята мараня и се насочи към парадния сектор.

— Майчице мила, Ревизор! — помисли си Дежурния и презглава се втурна да посреща високите гости.

И преди на Тера бяха идвали Ревизори. Пристигаха от различни висшестоящи инстанции — от Съвета по туризма, от Галактическия Съвет. Дори си бяха подготвили специален ритуал за посрещането, който зашеметяваше госта. Съвсем естествено бе на Ревизора да се покаже „производството“, а общата атмосфера на радост и веселие незабелязано вършеше своето. Ревизорите си заминаваха, като отнасяха в паметта си хубави спомени от командировката, които може би влияеха и на техните възторжени отчети. Впрочем тези действия бяха съвсем невинни, защото всичко на планетата като цяло беше наред. А отделни дреболии? — е, та къде ги няма.

Този път Ревизора беше от Комитета по защита на природата, от сектора за планетите-резервати. Той беше млад и енергичен. Както винаги за придружител му бе определен не професионален екскурзовод, а най-старият сътрудник на Парка — Дежурния по космическото летище. Програмата за прегледа на планетата включваше посещението на всички необходими места — от стандартния туристически маршрут до стопанските служби на работниците по ремонта. На пръв поглед тази програма бе много суха и делова. Психологическото й въздействие обаче се състоеше в това, че в набелязаните места трябваше да се отиде в точно определено време — за това отговаряше дежурният.

Рано сутринта сивият мощен мобил на Съвета тръгна на път. В меките му кресла се настаниха Ревизора и Дежурният. Мобилът се носеше бавно над безкрайната равнина, покрита с жълтозелен килим от едри мъхове. Предвиждаше се тази част от пътя да послужи като своеобразна увертюра към пътешествието, да приспи неизбежното чувство на подозрителност у ревизорите. Но този път стана засечка. Бяха минали петнадесет минути от полета, когато неочаквано вдясно от курса се мерна някакво изкуствено съоръжение и след няколко секунди мобилът пресече кафявочервена ивица разорана земя, широка около сто метра.

— Какво е това? — попита Ревизора, като спря мобила.

— Дявол да го вземе, пак не са догледали — изруга на ум Дежурният. — Според мен — отговори той на глас, — това е работа на туристите, понякога те правят и пакости.

Ревизора издигна мобила на няколкостотин метра и върху жълтозеления фон ясно се очерта гигантско декоративно сърце, пронизано с огромна стрела. Червен автоматичен плуг с невероятни размери вършеше престъплението и изпълняваше функцията на наконечник на стрелата. Впрочем произшествието беше съвсем обикновено, но психологическият етюд „Степни простори“ претърпя пълен крах.

По-нататък всичко тръгна като че ли нормално. До вечерта всички точки от програмата се изпълняваха благополучно: с риск за живота Ревизора и Дежурния се спуснаха с кану по планинската река, заедно с група туристи ядоха току що уловени раци и се приготвиха да спят на открито в прекрасна планинска долина до ромолящ ручей. След сутрешното произшествие Дежурния се успокои и сега бавно пиеше чай край огъня. Езиците на пламъка започнаха да отслабват и като че ли синьочерното небе се доближи съвсем.

Изведнъж малка ярка точка блесна в небето. Веднага светна и друга. Само след минути над главите им заискри звезден дъжд.

— Какво е това? — за втори път през този ден попита Ревизора.

— Нима не знаете — учуди се дежурния, който отдавна бе свикнал с това зрелище. — Рояк дребни метеоритни тела навлиза в атмосферата. Красиво е, нали?

— Да, красиво е. Никога не съм виждал подобно нещо. Но нима тук не са очистили близкия космос?

— Че защо? Ние нямаме съоръжения в космоса и рояците не пречат на нулевото транспортиране. Нещо повече, в тази система количеството на рояците е многократно увеличено, заради което преди хиляда и сто години са взривили четвъртата планета от системата. От мястото, където е била планетата, гравитационните вихри са изхвърлили на орбитата на Тера нейните дребни отломъци.

— Но нали законът забранява разрушаването на планети, в които и да било системи?

— По това време този закон не обхващал планетите от осми клас и космическите атракции били много модни.

Дежурният не спомена за още една атракция, която се очакваше следващата нощ.

— Не знам, не знам — промърмори под носа си Ревизора.

Още един психологически етюд отиде по дяволите…

Следващият ден започна добре. Планинските върхове се издигаха над пепеляво-сивата лека мъгла, огънят ярко пламтеше и отдаваше топлината си на премръзналите хора и на голямото медно джезве. След закуската сивият мобил се понесе високо нагоре, проряза завесата от полупрозрачна мъгла и капчиците роса по него заблестяха на слънцето.

Поеха по курса. Предстоеше да посетят реставраторите, които работеха над един от хребетите в най-близкия планински район. Скоро се показаха кълба кафяв дим, който се издигаше от теснината.

— Погледнете северния склон — каза Дежурния. — Какво ще кажете за външния му вид?

— Хм, май че нищо. Не виждам нищо особено.

В този момент прехвърлиха гребена на планината.

— А сега — южния.

Мобилът се заклати. И имаше защо. Гигантски тридесетметрови букви, изсечени с енергетичен лъч право върху монолитната скала, съобщаваха на целия свят: „Маня + Ваня = Любов“.

— Само преди един месец северният склон беше в същото състояние — каза Дежурния. — Нашите реставратори умеят да работят, нали?

— Каква е допустимата енерговъоръженост на туристите? — попита Ревизора.

— Около един мегакрат.

— А колко енергия е нужна, за да се поправят тези шегички?

— Средно малко повече от двеста.

— И често ли се случват такива неща?

— Не, моля ви се, така се веселят не повече от един човек на десет милиона души.

— При положение, че посрещате три милиона души дневно? Множко е.

До тях приближи Ръководителя на реставраторите, но Ревизора не го запита почти нищо. Пътешествието продължи. Ревизора отстъпи командното място на Дежурния, а самия той се свърза по радиото с Големия аналитичен център на планетата и даде работа на неговия изчислител.

 

 

Обедът в малкия уютен ресторант високо в планината като че ли върна оптимизма на Дежурният, но не за дълго. Ревизора се заинтересува от проблема за отпадъците. Още при полета от време на време той насочваше визьора на многообективния фотоапарат към ярките цветни точки. И макар че Дежурният се стараеше да насочва мобила по-далеч от туристическите маршрути и в степта, и в планините често виждаха следи от пребиваването на хора. Понякога това бяха малки пластмасови парчета, понякога цяла палатка, всъдеход или мобил. Срещаха и съвсем чудновати неща — огромни мрежи за лов на диви животни (на планетата още нямаше диви животни), пластмасова скулптура на младо момиче, седнало край брега на реката (висока около 25 метра) или стадо мустанги-роботи, застинали в позите, в които ги бяха оставили техните смели ездачи, когато това развлечение им беше омръзнало.

В плана на инспекторската обиколка Дежурния бе отделил второстепенно място за прегледа на работите по почистването, но Ревизора реши другояче. След обеда и кратката почивка предложиха на Ревизора да прегледа парковете за подводен лов (на Тера вече имаше риби). Но той не влезе във водата. Когато прелетя край парковете без да спира, той дълго кара мобила успоредно на брега, докато не зърна мястото, което впоследствие в доклада си нарече „позора на планетата“. Това бе широк плитък залив, отделен от морето с ниска пясъчна коса.

Гледан отгоре, заливът приличаше на поляна, покрита с пъстри цветя, по които пълзяха два кафяви бръмбара. Спуснаха се по-ниско. Два влекача бяха изгладили плитката лагуна, където господствуващите ветрове и течения донасяха плаващия в океана боклук. Вигвами, лодки-русалки, всъдеходи, телевизори и парчета пластмаса покриваха почти цялата акватория. И най-смешно беше, че някои телевизори работеха и под купищата боклуци се мяркаха мъгливите силуети на певици и футболисти, на някакви чудовища и дървета, на машини и пейзажи.

— Къде отива този боклук?

— Пресова се дълбоко в склоновете на планината.

— И кой предложи тази глупост?

— Така е записано в техническия паспорт на планетата. Нейната атмосфера е в твърде неустойчиво равновесие и по-голямо енергоотделяне при анихилация…

— А нулевото транспортиране?

— Но то изисква еквивалентен обем на маси, а това са продукти, синтезирани от веществата на Тера. Където и да ги прехвърлим, все едно трябва нещо да връщаме обратно.

— Покажете ми как става това.

До мястото на последното заравяне на боклука стигнаха късно. Тъмнината над безкрайната равнина се бе сгъстила, но не беше толкова черна, както миналата нощ. На изток се появи червено зарево.

— Какво е това? — отново попита Ревизора.

— Сега ще видите…

Над хоризонта величествено изплува Селена — спътникът на тази планета.

— Каква грамада! — изумено възкликна Ревизора. — Какво е това? Нима е естествен?

— Не, разбира се. Взехме го от една планета от трети клас — петата от системата.

— Също като декоративен елемент ли?

— Разбира се. Вижте само какво осветление! Инженерите го разкарваха дълго нагоре-надолу, докато не получиха оптимален ефект от скоростта на преминаването му през небосвода и от осветяването на повърхността на Тера.

— Да, това прави впечатление — предаде се Ревизора.

Всичко наоколо стана сребристо. Дори на хоризонта, точно по курса им ярко блестяха в лъчите на Селена върховете на планините. Внезапно някъде близо до тях избухна и затрептя километри висок огнен стълб.

— Прокарват шахтата — изпревари въпроса на Ревизора Дежурният.

Мобилът се носеше бързо към огнения стълб и скоро вече се виждаше, че сияещите в светлината на Селена планини са изградени от пластмасови отпадъци. В долината между възвишенията бавно се въртеше гигантско кълбо и от центъра му се вдигаше огненият стълб. Постепенно той започна да потъмнява, разпадна се на отделни снопчета и накрая угасна. Високо в небето блеснаха ярките звезди на прожекторите. Стана светло като ден. След няколко минути с най-близката пластмасова планина стана нещо. Склонът й се изду, раздвижи се, източи се в дълъг, люшкащ се ръкав на смерч. Върхът му бавно и грациозно се преви и се гмурна в центъра на кълбото. Оживялата планина видимо намаляваше обема си. Скоро последните й остатъци потрепериха и се скриха в кълбото. Смерчът изчезна.

Ревизора насочи мобила към столицата. Час и половина летяха в пълно мълчание. И едва току преди приземяването Ревизора каза:

— Това не е парк, а бунище. Само незабавното му закриване ще спаси тази планета. — И като помисли, допълни: — Ако вече не е станало късно.

 

 

… Минаха две години. Отново Хелиос се спущаше зад хоризонта над безбрежния морски простор. Нежната зеленина на небето на запад пожълтяваше и се напълваше с преливащи се червени и оранжеви багри. Морето изглеждаше като разтопен метал. С всяка минута Хелиос менеше формата си: удължаваше се, прекъсваше се по средата на две тесни ослепителни оранжеви ивици. И без да стигне до хоризонта, той внезапно се превърна в черен овал и изчезна, разтопен в сияещото небе.

Старият Дежурен завършваше своята прощална вахта. За последен път потрепери горещият въздух над космическото летище. Вместо пъстрите туристически лайнери от няколко месеца старият Дежурен приемаше строгите транспорти на демонтажниците. Ето че и последният кораб кацна на планетата. Не се чува весел шум: демонтажниците са делови хора, не им е до закачките на безгрижните туристи. Скърцат механизми, подготвя се общо очистване на резервата. Дежурния вече няма защо да дежури. В стартовото космическо летище има свои хора и той може спокойно да поседи и помисли за старческата си съдба и за съдбата на тази млада и прекрасна планета, на която в скоро време няма да остане нито едно разумно същество. Ще минат милиард години и никой не ще разтревожи Тера. Тектонските цикли ще изменят лицето й. Лавата и утайките ще покрият подземните пластмасови бунища и в тях действието на високите температури и налягания всичко ще се превърне в най-прости въглеводороди. Подземните води ще запълнят пясъчните порести слоеве между мътните глинести пластове с черна масловидна течност — естествен полуфабрикат за нови синтези. Впрочем дали ще потрябва някога този полуфабрикат? Та нали за милиард години човечеството ще отиде толкова далеч зад пределите на тази Галактика, че никой няма да се сети за мъничката планета. Не — с цялото си сърце въстана той срещу тази мисъл. — В космоса прекрасните естествени планети, които ни напомнят за Земята — люлката на човечеството, родоначалница на разума в тази част на космоса, съвсем не са толкова много.

Внезапно една смешна мисъл му дойде в главата. Ами ако след милиард години и на тази планета възникне разумен живот? Ще има да се чудят тогава геолозите на богатството на течни въглеводородни съединения, погребани в недрата на планетата!