Владимир Шчербаков
Зеленият влак

Посвещава се на строителите на Байкало-Амурската магистрала

Полярът

Нашият самолет се гмурна под облачната пелена и се плъзна по малката площадка пред поляра. Само преди миг под крилата плаваше тундрата и морето, а над нас трептяха оскъдните зарници на северното сияние. Тундрата с наветите преспи, морето с натрупаните ледове, редките фарове по крайбрежните хълмове, първите дървени скели на селището… Там свършва пътят. А започва край поляра — градът под покрив.

Нишката на магистралата не е още отбелязана със светофари, не се носят светнали локомотиви, мълчат засега струните на нейните стоманени семафори и сините очи на фенерите не посрещат край оградите върволиците на вагоните.

Но кой знае, може би след месец два ще се върнем в поляра вече с влак. Днес пробвахме един от последните участъци на пътя. Най-южният участък е почти готов. Измъкване се от самолета срещу вятъра и студа и си мислим за това. Снегът ни боцка по бузите чак до самия праг на нашия голям дом. Не бързаме. Жал ни е да се разделим с листвениците и кедрите, с прозрачните брези, с еленовите пътеки и с нечакания първи полъх на топящ се сняг. Бавим се — нека самолетът да отлети. Звукът на мотора не се чува — бялата машина така тихо се е издигнала в небето над зъбчатия гребен на тайгата, че някой се пошегува:

— … като зеления влак.

— А какво представлява зеленият влак? Може би е само приказка? — пита Лена Ругоева и аз поглъщам очите й, такива, каквито ги виждам тази вечер: тъмни, прозрачни и леко закачливи, а ако се вгледаш в дълбочината им, неочаквано ще откриеш искрящи пламъчета на радостта.

Ахво Лиес, мечтател и фантазьор от далечна Карелия, незабавно отвръща:

— Аз съм го виждал и баща ми също.

— Е, и какво, зелен ли е?…

— Зависи. През лятото е зелен, през зимата светлосин. Та не за цвета го наричат така. Ако на един влак не е нужна ни зелената светлина на светофарите, ни зелена улица и ако той може да преминава даже по недостроени пътища без стрелки, без крайпътни лампи, през нощта и през деня, в снежна виелица и в буря, пита се как другояче да го наричат?…

И Ахво започва разказа за зеления влак: как неведнъж е профучавал край него, стремителен и почти невидим, но той, Ахво, го е виждал добре и е забелязвал даже хора в светлите прозорци…

Кой знае, може би легендата за зеления влак наистина ще върви заедно с нас. Някога ще я чуе Чукотка, след това Новосибирските острови, Северна Земя. И нека хоризонтът да се крие зад натрупаните ледове, рано или късно пътят ще стигне до Ледовития океан. И ние също като днес ще се връщаме от работа, оставили зад гърба си нови и нови километри магистрала…

Ние сме четиринадесет души. Бригада. Вратите на поляра се разтварят пред нас.

… Заминаването на Лена беше неочаквано за всички. И в миговете на неизбежния разговор в мен проблясва слаба искра на надежда: ами ако изведнъж вземе, че остане при нас? (Рано или късно ние всички ще се прехвърлим в Нижнеянск и още по-нататък, пътят ще мине и там, така че струва ли си да се бърза?)

— Да, сега там е трудно — съгласява се тя, — но пък е интересно.

— А тук?

— Също. Но, разберете! — горещо възкликва тя. — На едни им допада да работят на едно място, на други… но защо да ви разправям, нима вие не го знаете?

Лена има големи топли длани, движенията й са винаги спокойни, плавни и като налива чай, и като бере плодове, и като работи с приборите на трасето, и в дъжд, и в сняг. Но сега с някакво учудване забелязвам, че ръцете й потреперват, а гласът й е станал малко рязък и накъсан и това никак не се връзва с моите представи за нея, оформяли се година и половина при общата ни работа в тайгата. Нима тя се съмнява, че аз не ще смогна да я разбера? Едва помислих за това и веднага долових неочаквана промяна. Тя като че прочете мислите ми и ръцете й станаха предишните — спокойни, сигурни, с едва, едва забавени движения.

— Скитница сте вие, Лена, и толкоз. Да бяхте ни почакали. Мислите, че мен не ме влече на север ли?… Изобщо завиждам ви. Но ние ще ви догоним.

— Ще ме догоните, разбира се — радва се Лена, — ще ви чакам. Ще ме приемете ли?

Поглеждам я въпросително.

— Ух, какво приказвам? Нека считаме, че аз не се разделям с вас, че просто заминавам в командировка, а?

— Нека считаме — съгласявам се аз. — Кажете, какво мислите за зеления влак?

Въпросът се отронва от устните ми случайно, без сам да зная защо. За миг, за един само миг, красивите пръсти на Ленините ръце като че изгубват опорната си точка и се вдигат нагоре. Тя навежда глава и когато я вдига, тъмните й прозрачни очи са спокойни както и преди, а жестовете й — бавни.

— Тръгвам. Ще мина да се сбогувам с вас. — Тя сякаш се досеща — въпросът ми е бил случаен и съвсем не изисква отговор.

… Още на трасето бяхме застреляли няколко кедровки. Птиците бяха замръзнали напълно и с тях, като с боздугани или с палки, би могло да бъде въоръжено цяло племе. Затова пък нелмата беше прясна, тази огромна риба като че беше заспала докато летеше с нас в самолета и поради грамадния си размер не беше успяла дори да изстине в хладилника. Виновницата за прощалното тържество беше намерила отнякъде облепихово вино — трапезата беше готова. Изпращахме я по обичаите на тайгата: по трасето ни се беше случвало да печем кедровки на шиш и да варим рибя чорба от опашки на таймен.

Разходка

Синият цвят е предвестник на северната пролет. Син сняг, син въздух, синьо небе… И неочаквано всичко изведнъж тръгва и заплува в безкрайната синева под звънките звуци на сините крила. Но вятърът е все така леден, а нощем под ярките звезди тайгата пращи от лютия студ.

И ето ние вървим по този син простор — Ахво и аз.

Не бих видял първия ден на пролетта, не бих чул обедния звън, не бих глътнал първата глътка пролетен въздух, ако не беше Ахво. Той ме научи да наблюдавам внимателно. Сега вече зная: пролетта има още един спътник. Той може да се нарече с една само дума: движение. Ако изведнъж ти се поиска да тръгнеш на път, ако лъчът на вечерната заря е бил ярък като никога, а сънят ти тревожен, значи — дошла е пролетта.

Затова нашите ски се плъзгат все по-бързо и ние не се уморяваме. Само на стръмнините ръцете и краката ни като че ли сами забавят движенията си, попадат сякаш в невидимо силово поле. Зеленоокият Ахво се оглежда: не съм ли изостанал?

— Напред, Ахво! — викам аз. И изведнъж ми става смешно, защото съвсем не чувствувам умора, но и не мога да вървя по-бързо, невидимото поле здраво ме държи.

Като подсвирква „Теменужка“, Ахво изскача на върха на сопката, а там вятърът е издигал еднометрова снежна стена. Изпод нея се търкулват живи снежни топки — яребици — и разсичат въздуха с крила. Но преди още да се изравнят с мене, Ахво успява да снеме малокалибрената пушка от рамото си и стреля почти без да се цели. Простреляната птица пада в моите крака.

— Нашият обяд — вика Ахво. — Сега напред!

Избираме място в тясната долчинка, обляна от светлината на пладнето. Крехките клонки на листвениците полетяват в огъня.

— Чакай, Валя, аз ей сега…

Ахво се затичва към горния край на долчинката, разрохква снега с пръчка, след това го разхвърля с ръце. Той като че ли усеща къде под снега се крият стебълца, семена, плодове, загънати в тънки ледени калъфчета до топлите дни, до празника на първото лятно цъфтене. Набира шепа боровинки. Плодовете са едри, твърди, приличат на цветни камъчета, но като ги изсипвам в горещия чай, те изплуват и аз долавям спотаения им до тогава аромат.

Изкачваме се на плоска безвърха сопка и излизаме на магистралата — под нашите крака платното се е разпростряло през долината. Работата тук е почти завършена, цари празнична тишина. Никакъв звук. Долината е пустинна и просторна.

— Влак!

Като че ли бях чакал възклицанието на Ахво. Преминава синьо облаче. Влак?

Лентата на пътя се измъква иззад петнистия в кафяво и бяло склон. Тишина. Само лек вихър се издига нагоре и на фона на сумрачните сенки възниква светла ивица. Никакъв звук. Въздухът се люшва от невидим тласък. Светлият лъч се понася напред като мълниеносно чертае върху снега и камъните почти неуловими линии.

— Зеленият влак!

Обръщам се. Очите на Ахво са съвсем редом и аз изведнъж виждам в тях отражението на склона и стремителната лента на влака. А може би ми се е сторило? Но тогава от къде е дошло видението на сребристите вагони, мяркащите се като калейдоскоп прозорци, от които струи зелена светлина. Може би човешкото око е така устроено, че това, което то вижда, се забелязва и от другите като отражение, като мигновена фотография… Или по-вероятно, само Ахво има такива очи. Навярно малцина имат дарбата да ловят безкрайно малкия миг, но във всеки случай аз не съм от тях.

Та ето какъв бил той, зеленият влак! Бърз като стрела, прозорците му светят даже денем, а можеш да го видиш само като отражение в очите на човек с необикновено остро зрение.

— Ти видя ли влака? — пита Ахво, когато се връщаме към поляра.

Разбирам истинския смисъл на този въпрос: вярвам ли му сега. Кимвам и така отговарям едновременно и на себе си, и на него: да, сега аз научих за зеления влак повече, отколкото от всички разкази за него, чути преди това.

— Да, аз видях зеления влак.

Ние с Ахво сме съседи. Нашите прозорци са един до друг. Тридневното затопляне изпълни въздуха с мирис на влажни ели и свежест. А прозорците за щастие се отварят направо в тайгата. Вечерният разговор е дълъг.

— … Зная съвсем точно, че има такива прибори, а принципът им е известен от памтивека. — Ахво ни разказа за усилвателите на светлината. Аз също съм чувал за тях, но оказва се, че Ахво даже е работил с тях. Замисълът му е прост.

— Аз ще бъда на пет-десет километра от тебе, край самия път и ще ти дам сигнал. Приборът ще бъде при тебе, ти ще видиш влака и ще го фотографираш — към прибора е лесно да включим фотоапарат. Така ще изчислим скоростта на влака, да не говорим, че ти ще се убедиш окончателно във всичко. Аз ще пиша. Прибор ще ни изпратят.

Друг път като отиваме на работа, ние размишляваме: какво ли представлява сам по себе си зеленият влак? И защо се появява на недовършените пътища, не е ли мираж и ако наистина е мираж, наблюдателите от два пункта ще могат да се убедят в това, защото миражът не може да се „зарегистрира“ по начина, за който ние с Ахво говорим.

Впрочем, струва ми се, ние с него сме се натъкнали на тънка нишка: влакът се появява почти винаги в безлюдните простори на тайгата и тундрата. И струва ни се, че това не е случайно. Оня, който управлява зеления влак, се нуждае от две условия: огромни пространства и безлюдност.

Съкровищата на звездното небе

Някога гледах филм за Космоса, в който ракетите се издигаха така леко и свободно, сякаш не е имало мъчително трудна космическа прелюдия, дълги търсения, блестящи находки и трагични неуспехи. Пред очите на зрителите корабите се усъвършенствуваха с бързина, каквато позволяваше киноапаратът и на края възникваше неизбежният въпрос: „— а утре ?…“ „Съкровищата на звездното небе“ — така се наричаше филмът. Корабите като че се устремяваха към тези съкровища. Що за съкровища бяха те?

С известно учудване узнах, че дори близките съзвездия така ревниво пазят тайните си, че засега е трудно дори да бъдат изброени. Радиогалактики, магнитопроменливи звезди, двойни пулсари, тройни и кратни звезди, струпване на галактики… Защо трите светила на Регула са неразделни? И защо голям брой пулсари и радиогалактики си приличат толкова много? След тези идваха други безброй въпроси, много повече от думите в древните предания и митове.

Като размислях над това, направих мъничко откритие. Антената на радиотелескопа прилича на чаша с вода, в която светът се отразява толкова по-ясно, колкото по-голямо е огледалото й. Колкото по-отдалечени са една от друга точките на приемане на звездните сигнали, толкова по-добре. Понякога антените са разположени даже на разни континенти, а космическите гласове се записват на магнитна лента и след това всички записи се сравняват. Междуконтиненталните телескопи са най-точни. Но може би си струва да се използува цялата земна повърхност за приемане на сигнали? Да се монтират повече антени, да се обединят те в една мрежа? Защо пък не?

Като преглеждахме книги по астрономия, ние с Ахво дойдохме до извода: такава цялостна всеобхващаща мрежа не ще бъде по-ефективна от един или два междуконтинентални радиотелескопа. Всичко зависи от пределното разстояние: колкото е по-голямо разстоянието между антените, толкова по-добре и по-точно работи приборът, толкова по-ясно се чуват звездните сигнали, и щом като много обекти на вселената излъчват радиовълни, то и картината ще бъде по-пълна.

Антени, монтирани на ракети, ето към какво би трябвало да се стремим. Цяло съзвездие изследователски ракети, които летят на такива разстояния една от друга, че пеленгацията на източници, които едва се чуват, би била идеална. И, разбира се, картата на небето би станала много по-пълна. Засега космическите кораби и радиотелескопите съществуваха разделено едни от други и ние с Ахво си мечтаехме за времето, когато те ще бъдат обединени. Проектът беше мой, но Ахво веднага го усъвършенствува:

— Защо на кораби? Ще монтираме антените на разни планети — и толкоз.

Наистина, защо на ракети? Планетите са отлични опорни пунктове за наблюдения.

… Полярът вече спеше, а аз мечтаех и се опитвах да си представя необикновена щафета: Корабите, снабдени с антенни огледала, се стремят да ги отнесат колкото се може по-далече — до звездите, до далечните планети, които се въртят около звездите. Те ги оставят там, за да могат после други кораби, може би по-мощни, да ги понесат още по-далече. Приближавам се към главното в нашите разсъждения (трябва да призная, че ни помогнаха и видеотелефонните консултации със специалистите от един сибирски изследователски център).

Колкото по-далеч биха успели да проникнат нашите кораби, толкова повече бихме узнали за съкровищата на звездното небе. Невидимата, но реална граница на познанието, взела старт от Земята още в древността, би се разширявала, обхващайки все нови светове. Но това би била, тъй да се рече, геоцентрична система за изучаване на вселената.

Защо да не предположим, че такива изследвания вече са започнати, но в съвсем друг район на Галактиката? Автоматическите кораби са стартирали, първите антени са доставени на разширяващия се пръстен от междузвездни телескопи. И на Земята също. В началото изследователите ще спазват известна предпазливост, особено на обитаемите планети. (Та нали практически е невъзможно да бъдат оценени даже на пръв поглед положителни последици от всякакво вмешателство, от всякакво влияние). Значи и на Земята те ще следват това правило. Ще се постараят да използуват и нашите постижения. Нали ще им са нужни платформи за преместване на антените, положението на които да бъде проверено с точност до метри. Железопътната платформа би била идеална опора за подвижен радиотелескоп.

Така ние измислихме зеления влак.

Но рано сутринта, когато се умих, облякох, отворих прозореца и в рядката сива мъгла видях неясните очертания на дърветата, мътния предутринен блясък и долових дишането на хладната земя, нашата идея ми се стори нереална и неправдоподобна. И все таки ми се щеше да вярвам в нея. Натиснах клавиша на телевизора, по изпъкналата сребриста повърхност се плъзнаха извити линии, свиха се в сноп, който затрептя като струни и се изгуби. Още два клавиша: „ПОЛЯР“ и „БИБЛИОТЕКА“… Изплува познатото лице.

— Библиотеката. Кажете…

— Нещо по радиоастрономия…

— Принципи, история, приложения?

— Филм. За всичко заедно.

Синьо сияние се разля по екрана, сякаш той олицетворяваше пламването на енергията на телевизионния робот.

Клисури и каньони, гледани от птичи полет, преградени от плетениците на антените, се разстилаха пред погледа. Високо в планините, на фона на остри върхове, блестяха техните чаши, издигнали се над снеговете. На склоновете на зелени хълмове се извиваха паяжините на антените. Планетата беше солидно радиофицирана, а вторият — звезден етап на радиофикация — едва започваше. Заедно с телескопите гиганти, етерът все още се прослушваше и от пионерите на радиоразузнаването — двадесетметровия Серпуховски, стометровия американски, Кримският, Порториканският, Големият Австралийски…

Още един клавиш: „КОНСУЛТАНТ“…

— Има ли действуващи междупланетни радиотелескопи?

— Не.

— Има ли проекти?

— Да. Първият проект е: Земя-Луна; вторият: Марс-Земя-Луна.

— Биха ли могли други цивилизации да използуват Земята за монтиране на радиотелескопи?

— Не е изключено… (Мълчание.) Едва ли. Нивото на радиосмущенията е много високо.

— Може ли да се свърже феноменът на зеления влак с изследванията на космоса?

— Няма данни… (Продължителна пауза.) Феноменът на зеления влак е неизвестен… Въпросът не е по темата.

„Останките на мамута са намерени…“

Плъзгаме се със ските по току що падналия сняг — лек и мек, а белите шапки на листвениците безшумно се свличат и гласовете звучат някак приглушено. Ние сме четирима — Ахво и аз, Глеб Киселев, следотърсач от Руското Устие, потомък на пътешественици, откриватели на нови земи и на якутски ловци, роден строител и скитник, обиколил крайния Север надлъж и нашир и Дмитрий Василевский, кинооператор и учен (той ни изпрати усилвателите на светлината, а след това и сам долетя в поляра, да снема филм). Може ли в тези ширини да се срещнат хора, които да не обичат Севера? Едва ли. Тази земя ми се струва като гигантски естествен резерват; набъбнали и величави са нейните реки, бързи са ветровете й, дълги и бавни — зимните й нощи и летните й дни.

Ако ми кажат, че бих могъл да избера между щастието да видя жив мамут, истински мамут с рижа козина, с рунтави уши и жълти бивни, които стърчат от замразения глинест бряг, или да се срещна със зеления влак, който впрочем аз вече видях, вероятно не бих могъл да направя веднага своя избор. Глеб несъмнено би избрал мамута, Ахво — влака, Дмитрий…

— Какво би избрал ти, Дмитрий — викам аз — мамута или влака? — Той даже не пита повторно, разбира веднага.

— Мамута.

— Защо?

— Сам не съм виждал, а не познавам и очевидци. Иначе… Препарирани, на картинки… да срещнеш истинския звяр е все едно да изобретиш машина на времето, а ти, влакът…

„Ето и Дмитрий е влюбен в Севера — си мисля аз. — Камерата, усилвателят на образа, съвсем не само за това… Може би той наистина да е тръгнал с нас с надежда да се натъкне на мамут или поне на мечка, на лос, на горски дух?“…

… В началото ние мислехме да се спрем на разклона, макар да имахме палатки. След това размислихме и решихме: не, не си струва: та дежурният на разклона не е виждал зеления влак (а той вече цял месец живееше тук) — с какво ние сме по-добри… Приближавахме към линията южно от разклона. Ахво и Глеб тръгнаха на юг, както се бяхме уговорили, ние с Дмитрий се спряхме и разпънахме палатката. Имахме на разположение три дена. Един от нас винаги дежуреше при радиостанцията.

Дмитрий се отнасяше скептично към нашата идея и аз не разбирах защо беше дошъл. На третия ден, когато радиостанцията заработи, Дмитрий първи се спусна към приборите, значи той също е чакал, но се е боял да не е напразно.

Бяхме се условили предварително: думата „влак“ не бива да излети в етера, както и всичко, което се отнася до железопътната линия, защото, съдейки по всичко, ставаше дума за тайна, която някой ревниво пазеше. Значи, когато Ахво и Глеб забележат влака, условният знак също трябва да бъде таен. Те се бяха установили на двадесет километра от нас. Един час преди сигнала Ахво говори с нас, проверяваше радиостанцията. Това беше нашият последен ден и ние вече не вярвахме, че ще успеем. След половин час Дмитрий запали огън и се зае да приготвя обяда — този ден той беше дежурен. След още петнадесет минути радиостанцията се обади отново, но това не беше сигнала. Ахво каза: „Виждам хора“ и след минута: „Хората изчезнаха“. Попитах какво значи това. Той отвърна: „Бъдете готови!“. И ето, прозвуча сигналът: „Намерени са останки от мамут“. Тази условна фраза беше повторена два пъти, значи и Глеб и Ахво са видели влака.

Пуснах секундомера веднага щом ги чух. Очаквах да минат шест до дванадесет минути, преди зеленият влак да се изравни с нас. Дмитрий за всеки случай веднага изостави котелката, чайника, консервите и незабавно нагласи камерата. Механизмът заработи веднага — поради студа вероятно. Но бяха изтекли само няколко секунди и влакът не можеше да ни изпревари. През обектива на усилвателя на образа наблюдавах платното на линията, защото не бях уверен, че ще мога да видя влака с невъоръжено око. Редом с усилвателя бяха приготвени два фотоапарата — също с оптически усилватели, единият беше моят — другият — на Дмитрий. Когато измина шестата минута, изведнъж, без да искам, аз натиснах копчето на моя фотоапарат. Дмитрий чу щракането и се обърна към мене. Смутих се и само за момент отвърнах очи от прибора. Струва ми се, започнах да обяснявам, че апаратът ми е проработил случайно и той ме слушаше с явно неодобрение. Точно в тази минута леко облаче от снежен прах се изви над железопътното платно и бързо се плъзна по него. Духна слаб ветрец. По лицето ми бавно падаха снежинки. „Гледай!“ — извиках аз. Но беше вече късно. Или, може би, твърде рано? Залепих око на окуляра и замрях за няколко минути. Стрелката на секундомера обиколи много пъти кръга и бузите ми започнаха да мръзнат. „Стига! — казах аз. — Ако облачето беше влака, то ние знаем вече неговата скорост — сто и деветдесет километра в час, а ако не е бил той, то остави камерата и да вървим да пием чай, защото ще замръзнем.“

Когато се стъмни съвсем, хвърлихме в огъня още дърва, пламъкът издига димящи езици, след това се смъкна и под топлата възглавница на въздуха се откриха преливащите се розови кристали на въглените. На небето се показаха звезди. Жълтите им огънчета ни ръсеха с леки искри и ние вече задрямвахме, когато два познати гласа прогърмяха едновременно над огъня. Ахво и Глеб приближиха лицата си към топлината и светлината, скрежът на шапките им засребря и се разтопи. Ние бързо събрахме багажа си и тръгнахме към поляра. На разсъмване прибягах до Василевский. Той проявяваше кинолентата и ме отпъди като досадна муха. Дойдоха Глеб и Ахво. Тримата вече бяхме сила. Дмитрий ни огледа и каза спокойно:

— Лентата е осветена. Нито един кадър не може да се прояви. Току що пред очите ви направих последния опит. И с лентата от апарата се е случило същото.

— Ти, какво… — продума Ахво. — Влакът мина…

— Не съм виновен, братлета. Действувах съвсем по правилата, даже — по-добре.

— Сама ли се е осветила, или какво?… Не може да бъде.

— Аз също мисля, че не може…

— Ясно, ти тръгваш ли?

— Какво да правя… Време е.

Но Дмитрий остана още два дена. Мисля, че направи прекрасен филм за поляра, неговите хора, за техния труден път към утрешния ден. Жалко само, че във филма не беше включен зеления влак.

Песента за зеления влак

Пладне. Слънце. Първите оголени от снега места по каменните чела на сопките. Съвсем незабелязано стигнахме до железопътната линия. Струя топъл въздух висеше над нея, гигантският насип беше нагрят, релсите миришеха на желязо. Покрай насипа се виеше следа от ски. Имах чувството, че ме наблюдават. Но наоколо нямаше никой. Тръгнах по-бавно и се оглеждах. Зад гърба ми, в далечината се мярна дребна фигура. Понесох се по-бързо, но фигурката все растеше и растеше. От другата страна на насипа се приближаваше човек на ски… Жена.

Нещо, кой знае от къде познато, ми се мярна в нея. Загледах се: Лена Рогуева. Как е попаднала тук, помислих си аз, нали отлетя на Север?

— Здравей, Валентин Николаевич! — извика Лена.

— Здравейте, Лена! Да не сте се върнали при нас?

— Не, Валентин Николаевич, още не съм се върнала при вас. Искам да ви разкажа за влака…

Гласът й звучеше отчетливо, макар тя да беше още далеч. Почаках я. Тя продължаваше да тича от другата страна на насипа. Очите й сияеха, в тези минути тя приличаше на девойката от северната легенда, чийто глас е по-звучен от песента на пролетта.

Денят беше радостен, необикновен, но аз не можех да се освободя от съзнанието за някаква моя безпомощност. Всичките ми въпроси изглеждаха излишни, получавах отговори и без тях и смисълът на думите на Лена достигаше до мен така ясно, като че ли тя излъчваше мислите си и аз ги ловях.

… Не е лесно да се осъзнае, че привидната празнина на пространството крие в себе си толкова много, че е необходимо да се изучава цели години, цели десетилетия. Но и това не е всичко — радиовълните са само малка част от онова, което тя крие. След тях идват безкраен ред от взаимнопревръщащи се вълни и частици — и бавни и бързи, толкова бързи, че изпреварват светлината и със своите лъчи като че чертаят път, от настоящето към бъдещето. И следвайки тези мигновени линии в пространството се въртят във вихрен танц безкрайни звездни сборища, в сини газови воали плават сияйни комети, носят се бързи метеори, това са само следи, отблясъци на движението, което е причина за всичко. Всичко, което се наблюдава, може да бъде разбрано. Но къде са изворите на невидимите „мигновени лъчи“? Те не са ги открили. Търсили са ги. И са знаели, че щом тези източници бъдат намерени, ще се открие и причината за формирането и развитието на цялата Галактика. Ето защо вече много години от планета на планета пътешествува звездният влак.

Помислих си: защо е това вечно движение? И разбрах: източникът на лъчите може да бъде открит само ако бъде „засечен“ от няколко точки в пространството.

Възникна мисълта: навярно е трудно да се направи невидим влак? — и в главата ми се появи отговорът: съвсем не, върху вагоните има транслатори на светлината, те ловят лъчите от едната страна на влака и ги препредават на другата, създава се илюзията, че вагоните са невидими.

Лена като че отгатна и друга една моя мисъл:

— Да, аз работех с вас. Влакът за известно време беше спрян. Нямаше срочни работи. Но при нас само влакът е невидим, не и хората. Най-добрият начин да не се набиваме в очи е да бъдем с вас. А и нужно е. Нима не забелязахте, че много по-точно, отколкото беше необходимо, изпълнявах всички измервания. По-късно ще се наложи координатите на пътя да се проверяват до милиметър, даже такъв минимален пропуск може да доведе до грешки от порядъка на цели парсеки, щом точката на наблюдение е вече много отдалечена. Но, вие, Валентин Николаевич, трябва да забравите всичко, което е свързано лично с мене. Би се наложило дълго да ви обяснявам защо, но повярвайте — нужно е. Ние още ще работим заедно. Аз ще ви помогна. Вие ще забравите нашия разговор, а влакът… за него може да се знае всичко. Спомняте ли си как вашият фотоапарат заработи случайно и как вие и Дмитрий не постигнахте нищо?… Тази вечер вие ще проявите лентата. Щом видите влака на снимката, вече нищо няма да си спомняте. По-късно вашите специалисти лесно ще разберат какво представлява зеленият влак. След половин година, когато ние вече няма да бъдем тук, вие и Ахво ще си спомняте нашите срещи. А сега за мен е време…

Разбрах: не е лесно да се работи дълги години на чужда планета и когато може би им остават броени седмици и всичко е пред завършване, а нервите и апаратурата — натоварени до краен предел, не бива да се отвличат… И дали не са се решили да открият тайната на влака, само защото така ще имат повече енергия, за да могат да продължат макар с още малко наблюденията, които вдъхват надежда (та нали влакът е невидим, само когато работят твърде сложни по нашите представи прибори?…)

— Добре — казах аз, — тъй да бъде. Желая ви успех Лена!

… Слънчевите лъчи изведнъж се събраха като в призма. От светлия пламък излетя сянка. Тази сянка беше влакът — и аз най-после го видях съвсем отблизо. Меко сияние се разля, когато той се стрелна край мене. Лена вече я нямаше. Някъде отдалеч долетя нейният глас: „Послушайте нашата песен, Валентин Николаевич!…“

Това беше по-скоро земна песен. Другояче не можеше и да бъде: та те обичаха Земята и бяха работили тук. За какво се пееше в песента?

За червения изгрев в първия ден на пролетта и за нейните сини, чисти дни, за мириса на бурята и за зеленото магьосничество на възраждането на гората под ромона на дъжда. Пееше се за златните килими на есенните треви и за ятата диви сребристи птици, които крещят върху камъни и скали, за тайнствените огньове в тайгата, отблизо неясни като видения, а отдалеч блестящи като очи на зверове — на вълци и рисове — и за ужасните урагани край източното крайбрежие, за причудливо огънатите краища на планетата, за летните багри на северните фиорди и на цялото пространство, над което е преминавал техният влак.