Дмитрий Де-Спилер
Шесткрилите оси

Единственият спътник на звездата Варуна, планетата Юрас, както и другите планети от тази страна на Космоса, извършва своето годишно и денонощно въртене така, че оста й е винаги и почти точно насочена към централното светило. Смяна на деня с нощта тук може да се наблюдава само в околностите на екватора.

В епохата на овладяването на 134-ия космически сектор на Юрас на два пъти се отбиваха космолети и двете посещения се оказаха съвсем тривиални. По време на първия полет върху затъмнената част на планетата бе открита огромна гладка равнина, която нарекоха Плешивината на Юрас.

Второто изследване бе по-подробно. Двама сътрудници от Института при Деветата зона — съпрузите Петрови — кацнаха близо до осветения полюс на Юрас и изучиха химичния състав на атмосферата му, която се оказа смес от пет псевдоорганични газа.

Не бяха открити никакви признаци на живот; така беше и на останалите планети от 134-ия сектор. Трябва обаче да кажем, че нито Сергей Горохов, нито Петрови разполагаха с биотехноскоп, който бе създаден по-късно.

По времето, за което се отнася нашия разказ, близо до Юрас отново се намираше космически кораб. В малкия двуместен кораб, на борда на който личеше надписа „Внешний–7“, се намираха двама космонавти — Николай и Борис Щекунови. Те внимателно разглеждаха с телескопа Юрас. Братята се бяха отправили към знаменития спираловиден астероид Хафор. На него наскоро бяха открити странни предмети — архидревни каменни пръстени, покрити с вълновидни драскотини. Нима тези драскотини бяха някакви надписи?

За да разреши загадката, от Единадесетата Станция тръгна група в състав от трима специалисти. Освен Николай и Борис, които бяха космически археолози, в експедицията влизаше и математикът-лингвист Вадим Хадаков. Той излетя шест часа преди Щекунови на едноместен субсветлинен кораб, наречен „Связной–15“.

„Внешний–7“ и „Связной–15“ летяха отделно, тъй като стартовата инсталация, с която Единадесетата Станция разполагаше, бе твърде стара. След всяко пущане на субсветлинен кораб според инструкцията трябваше да й се прави шестчасов технически преглед. Когато „Внешний–7“ най-сетне излетя след „Связной–15“, корабите вече не можеха да се наблюдават един друг, тъй като за шест часа „Связной–15“ бе прелетял огромно разстояние.

Пътят на космолетите минаваше край Варуна и нейния спътник. За да стигнат до тях, летяха почти две седмици. Тук космонавтите трябваше да направят твърде сложна корекция на траекторията на корабите, за да заобиколят големия брой бели джуджета, които преграждаха прекия път към Хафор. Сега „Внешний–7“ се намираше на триста милиона километра от Юрас. Коригирането на траекторията на кораба трябваше да се направи след седемдесет минути.

Николай и Борис наблюдаваха през телескопа. Но тъй като Юрас бе обърнат с тъмната си страна към кораба, братята не виждаха нищо друго, освен едно тъмно петно, което закриваше звездите. Това дразнеше Николай. Той престана да наблюдава и помоли брат си да изясни „кога ще се обърне този тиган“.

— След двадесет и три минути — уточни Борис, като прегледа уредите.

— А междувременно, капитане, знай че трябва и да похапнем.

— Добре, добре — отвърна Борис, без да откъсва очи от телескопа, и внезапно извика:

— Какво е това? Гледай!

Николай погледна в телескопа и се вцепени. Върху черния диск на планетата светеше със сребриста светлина изображението на шесткрило насекомо, което много приличаше на оса. То бе донякъде стилизирано, но едновременно с това и с големи подробности. Всички членчета на мустачките, всички жилки на крилата бяха очертани с педантична точност. Изображението бе грандиозно. Сигурно покриваше милиони квадратни километри от повърхността на Юрас.

Няколко секунди Николай мълчаливо наблюдава това чудо. После се втурна към пулта с приборите, включи монохроматичния прожектор и защрака с холографските апарати.

— Ти май че нямаш намерение да спираш — извика той учудено на Борис, като забеляза, че той съвсем не бърза да изключва двигателя.

— Няма да променям курса — заяви Борис.

— Защо?

— Защото ако сега минем на околоюрасианска орбита, вече няма да можем да стигнем до Хафор. Горивото няма да ни стигне.

— Зная. Но какво от това? Ще се върнем на Единадесетата Станция — развълнувано възрази Николай.

— Юрас няма да ни избяга — продължи Борис. — Имай пред вид, че Хафор няма да може да приеме нашите слаби лазерограми от тук, а от Единадесетата Станция до него лазерограмата лети месец и половина. Значи, преди да разберат каква е работата, колегите ни от Хафор ще решат, че сме претърпели авария и ще изпратят експедиция да ни търси. Не, не можем да своеволничим!

Като чу тези добродетелни доводи, Николай побесня.

— Ти шегуваш ли се? — закрещя той. — Откъде знаеш, че сега на Юрас не става нещо неповторимо? Каква ти е гаранцията, че после няма да съжаляваме? Ами ако именно сега и тъкмо на нас двамата някаква цивилизация ни изпраща сигнали?

— Гледай, гледай! Осата потъмня! Изчезва! — извика Николай отчаяно.

Борис също забеляза, че изображението потъмнява. Някои детайли се изгубиха. Беше съвсем ясно, че то скоро ще изчезне съвсем. Когато в това вече нямаше никакво съмнение, Борис реши да преведе кораба на околоюрасианска орбита.

След няколко минути приготовленията за промяна на курса на кораба приключиха, а шесткрилата оса угасна. Тогава братята изпратиха до Единадесетата Станция лазерограма с описание на случилото се и легнаха в аеролните капсули. При включването на лъчевите двигатели тези капсули се запълваха с аерол — особена течност, която можеше да се вдишва. Освен това в тях човек понася по-леко големите натоварвания.

— Нищо — обади се Николай от капсулата. — На Хафор ще минат и без нас. След около хиляда часа Хадаков ще пристигне там. Той ще докаже бързо, че никакви цивилизации не са нощували на този астероид.

 

 

Николай грешеше, като мислеше, че Хадаков ще стигне скоро на Хафор. Той не можа да кацне на него, защото, когато коригираше траекторията на „Связной–15“, направи непростителна грешка.

„Связной–15“ бе снабден с полуавтоматичен коректор на курса на кораба, който се управляваше от три лостчета. Тези лостчета бяха косвено свързани със спомагателните двигатели и непосредствено с пет вградени в телескопа малки бели дискчета. При коригирането на траекторията Хадаков насочи телескопа точно срещу Юрас. В центъра на предметното стъкло на телескопа със светеща боя бе начертано кръстче, което се виждаше дори над дневната половина на планетата. Когато лостчетата се преместваха по зрителното поле, светлите петънца по него също се изместваха.

Хадаков трябваше да покрие с петънцата пет определени звезди, които се виждаха с телескопа, и после, след като изчака, когато кръстчето се докосне до нощната половина на Юрас, да натисне копчето и приведе всички лостчета в крайно дясно положение. Той лесно покри с белите петънца петте определени звезди и зачака момента, когато светещото кръстче ще се докосне до тъмната половина на Юрас. Но когато това стана, Хадаков изумен замръзна пред телескопа. Когато навлезе в тъмната част на планетата, светещото кръстче изведнъж се превърна в съвсем малка шесткрила оса. Тя беше хиляди пъти по-малка от осата, която скоро след това наблюдаваха братя Щекунови. Но Хадаков имаше изключително остро зрение и ясно видя как кръстчето се превърна в шесткрила оса.

Като се опитваше да разбере случилото се, Хадаков погледна под кожуха на телескопа, но внезапно си спомни, че трябва да завърши коригирането на траекторията на кораба. Той бързо дръпна лостчетата вдясно и закрачи назад-напред по жилищния отсек на кораба, като обмисляше чудното превръщане на кръстчето в шесткрила оса.

Изведнъж ужасна мисъл проряза съзнанието му: „Дали натисна копчето, преди да придвижи лостчетата вдясно?“

Хадаков се хвърли към телескопа. Вгледа се в картината пред него — осеяният със звезди диск, в средата на който се намираше Юрас, като тесен бял сърп. В центъра на диска отново се белееше малкото кръстче, а петте звезди, както преди бяха закрити от белите кръгчета. В края на диска светеха скалите на вградените в телескопа уреди. Хадаков изтръпна, когато разбра смисъла на видяното: той не беше натиснал копчето и спомагателните двигатели не бяха заработили. Ако не спуснеше веднага мощните лъчеви спирачки, след няколко минути „Связной–15“ неминуемо щеше да се вреже в Юрас и да се превърне в пепел.

Не трябва да обвиняваме Хадаков за станалото, тъй като в решителния момент той изпадна в състояние, което медиците наричат „стресова амнезия“. При определени обстоятелства в такова състояние може да изпадне всеки.

Сега обаче Хадаков действуваше енергично и бързо. Докосна циферблата на часовниковия механизъм, дръпна докрай лоста за аварийното спиране и легна в аеролната капсула, която веднага се напълни с аерол.

Следващият четвърт час бе мъчителен, но когато лъчевите спирачки спряха да работят, действието на претоварването престана. Изведнъж корабът се разтресе силно. Чу се грохот. В следващия миг настъпи пълна тишина.

Когато капсулата се изпразни, Хадаков излезе от нея. Почувствува недостиг на въздух. Очевидно корабът бе разхерметизиран.

Облече скафандъра и угаси светлината в жилищния отсек. Застанал пред илюминатора, той се вгледа в сумрака на юрасианската нощ и след малко видя неясните очертания на безжизнена планинска местност.

Близо до кораба течеше река, над която се носеха сивосинкави гъсти изпарения. На другия бряг на реката чернееха стръмни, почти отвесни канари, една от които се извишаваше високо над останалите. Върхът й бе осветен от сивобелезникавите лъчи на Варуна. По зеленикавото небе плаваха прозрачни облаци.

Хадаков включи осветлението и започна да оглежда кораба. Скоро разбра, че е в безнадеждно състояние — той не би могъл да го ремонтира. Невъзможно беше и да съобщи някъде за аварията, тъй като от корабните лазери бяха останали само парчета. Разбра, че е изпаднал в безизходно положение.

Взе корабния дневник и се накани да опише станалото. Случайно погледът му падна върху стъклото на илюминатора и му се стори, че то е някак неестествено осветено отвън. Угаси лампата и тихо подсвирна от учудване. Върху канарата, огряна от лъчите на Варуна, сияеше, обрамчено от чернотата на нощта, изпъкнало светещо изображение на шесткрила оса. Краят на едно от крилата й бе потопен в светлото петно на върха на канарата.

Десетина минути по-късно изображението потъмня и изчезна. А изгряващата Варуна освети върха на още една скала. Виждаше се с просто око как бледите й лъчи пълзят по червеникавите склонове. Сивата мъгла бавно струеше от върховете към реката по две широки ленти. Внезапно Хадаков забеляза проблясващите под мъгливата завеса контури на гигантски барелеф на шесткрила оса. Миг след това барелефът пламна със сребриста светлина.

Хадаков скочи и закрачи напред-назад из помещението. Неочаквано лицето му се озари от радостна усмивка. Той погледна часовника и побърза да излезе от кораба. Като приближи до реката, над която се кълбяха гъсти изпарения, той сви надясно и закрачи край брега й в тъмната юрасианска нощ.

 

 

Това бе вече деветата обиколка на „Внешний–7“ около Юрас. Николай и Борис седяха в креслата и обсъждаха факта, че Юрас се оказа девствен като неразпечатана колода карти.

От два часа биотехноскопът работеше непрекъснато и успя да изучи около 600 милиона квадрата, почти една седма част от повърхността на Юрас. Но всичко бе напразно. От шесткрилата оса нямаше и следа. Братята бяха готови да повярват, че всичко им се беше само сторило, ако не бяха снимките, които направиха.

— Мъчно може да се допусне, че изображението е възникнало по естествен път — започна Николай малко объркано. — По-вероятно е, че бе създадено изкуствено от някого.

— Но помисли само колко нелепи постъпки ще трябва да се припишат в такъв случай на неговите създатели — възрази Борис. — Отначало устройват грандиозна илюминация, после унищожават всякакви следи от нея, а самите те се скриват някъде. Съгласи се, че поведението им е безсмислено!

— Какво пък, техните обичаи могат да са различни от нашите — отвърна Николай, като сви рамене.

— Да разбира се.

— Знаеш ли, мисля си, че изображението на осата може и да не е било сигнал. То може да е било например идол, играчка или…

Едно нещо не е ясно: откъде тези чудаци имат познания по ентомология. Откъде познават насекомите. Нима на Юрас живеят шесткрили оси?

Борис не успя да отвърне нищо, защото в този момент се раздаде звън и на светлинното табло светна надпис, който гласеше, че в квадрат номер 677293517 биотехноскопът е зарегистрирал обект с несъмнено изкуствен произход. В същото време на екрана се появи и изображението на зарегистрирания обект. Това се оказа разрушен космически кораб, легнал върху каменистия грунт.

— Гледай! Та това е корабът на Хадаков! „Связной–15“! — извика Борис.

Това наистина бе „Связной–15“.

Без да губят време братята приготвиха космолета за кацане. След половин час корабът навлезе в плътните слоеве на атмосферата. Като спусна късичките си крила, той стремително започна да пада и скоро кацна до завоя на реката, близо до „Связной–15“.

Беше ден. Варуна бе скрита от планините, но юрасианското небе заливаше местността с някаква лепкава белезникава светлина. През илюминаторите се виждаха реката и червеникавите канари зад нея. Край реката лежеше осакатеният „Связной–15“.

Предчувствувайки нещо лошо, Николай и Борис сложиха скафандрите и излязоха от космолета. Приближиха до „Связной–15“. Братята разгледаха кораба и разбраха, че е напуснат от космонавта. Тогава се върнаха на „Внешний–7“ и зачакаха Хадаков. Като предположиха, че той едва ли ще е преплувал реката в неприспособения за това скафандър, те седнаха край илюминатора, който гледаше срещу скалистите вериги, и започнаха да разглеждат проломите между тях.

Дълго чакаха Хадаков. Смрачаваше се, но братята не включваха прожекторите. Внезапно корабът се заклати и някъде отзад се чу скърцане. Обърнаха се и видяха, че стъклата на обърнатите към реката илюминатори са потопени в нещо странно. Виждаха се някакви листенца, верижки от балончета и множество извити бели шнурове. Николай включи прожектора и в същия миг силен удар наклони „Внешний–7“ напред, той се заклати, но запази вертикалното си положение и застина. Илюминаторите се изчистиха. Николай погледна през единия и радостно замаха с ръка. От пролома между скалите излезе Хадаков, облечен в скафандър, и се отправи към „Внешний–7“.

 

 

По времето, когато Николай и Борис наблюдаваха в телескопа гигантското изображение на шесткрилата оса, смъртна опасност грозеше Хадаков. Да я предвиди (но дори и да я съзнаваше той не би отстъпил) му попречи изключителното нервно напрежение, в което бе изпаднал. По време на цялото си пътешествие по Юрас той сякаш не бе на себе си. Вървя часове наред. Отначало се движеше край брега на обвитата с изпарения река. После тя зави надясно и Хадаков трябваше да търси проход между широката верига от скали. Едва след като дълго се лута между скалите, той излезе на простор.

Сега се намираше на широка равнина, потънала в мъгла, която лъчът на малкия прожектор, закрепен за шлема му, разсичаше. Той непрекъснато гледаше часовника. Вървеше много бързо. След около един час забеляза, че равнината започна да става хълмиста. Сега тя леко се издигаше на север. Вдясно тъмнееше урва, която се разширяваше и отиваше зад хоризонта. Постепенно се превърна в огромен каньон, който изведнъж рязко изви надясно.

В завоя на каньона вероятно преди се е вливала река, коритото й бе запазено и бе запълнено с камъни. Като се страхуваше от свличане, Хадаков премина много внимателно през сухото корито. После се изкачи на някакво хълмче и видя Плешивината на Юрас.

Тя приличаше на безкрайно порцеланово поле. Прожекторът върху шлема на Хадаков хвърляше надалеч сноп светлина и по полето се плъзна светло петно. Хадаков забеляза лъкатушещи ивици, които придаваха на бялата покривка на Плешивината на Юрас сходство с корема на кит. Ясно бе, че полето имаше някакъв определен вътрешен строеж.

Хадаков погледна отново часовника и прехапа до болка устни. Внезапно той забеляза, че белият пласт просветля. След около една минута той засвети слабо, а след още една се превърна в развълнувано море от сребрист пламък, който озаряваше облаците и самото небе. Стана светло като ден. Над океана от сребрист пламък се заиздигаха исполински огнени стълбове.

Изведнъж теренът се заклати, затресе се все по-силно и по-силно и накрая се разтърси с такава сила, че Хадаков бе изхвърлен от мястото, където стоеше, и той неминуемо би паднал върху каменната река, която се носеше по пресъхналото корито в дъното на пропастта, ако не бе успял да се залови за една издатина, като извади ножа си и го заби до дръжката в грунта. Като събра всичките си сили, опирайки се на дръжката на ножа и хващайки се за издатините, Хадаков се добра до равна площадка. Останал без сили, той лежеше близо до пропастта. Край него вятърът свистеше и блуждаеха езиците на сребристия пламък.

Постепенно стихията замря. Тогава Хадаков стана и тръгна бавно, олюлявайки се, назад по ръба на каньона. Вървя дълго, много дълго по еднообразната унила равнина, осветена слабо от светлеещото небе, и най-после стигна до скалната верига. Часове се лута между скалите. Когато се спусна в долината, вече мръкваше.

Най-после в прохода между скалите забеляза двата кораба. Почти веднага видя лумналата светлина, която озари единия кораб, и как той се заклати силно. Хадаков позна „Внешний–7“ и се отправи към него.

 

 

Отначало братята не питаха нищо Хадаков. Прегърнаха го и го накараха да седне на масата; докато се хранеше, те подготвяха кораба за отлитането.

За да могат веднага да се отправят към Единадесетата Станция, нужно бе да се изучи гравитационната обстановка в околоюрасианското пространство. За тази цел братята пуснаха малък спътник, свързан с корабния компютър. „Внешний–7“ не би могъл да стартира преди спътникът да завърши обиколката си на Юрас, а затова бяха нужни петдесет минути. Когато Хадаков утоли глада си, космонавтите заговориха.

— Кажи, Вадим, къде и защо си ходил? — попита Борис.

— Ходих да ви сигнализирам.

— Какво? Нима искаш да кажеш, че сам си направил осата?

— Не, но аз я запалих. За това бе необходимо само ярък светлинен лъч. Тя започна да свети, когато върху й падна светлина.

— Но как разбра, че осата ще започне да свети?

— Върху скалите видях две оси. Те светнаха тогава, когато ги докоснаха лъчите на Варуна. После изчезнаха. Очевидно осите са съставени от летливо вещество, в което светлината поражда някаква реакция…

— Извинявай, но какво стана със „Связной–15“? — прекъсна го Николай.

— Когато коригирах траекторията на кораба, неочаквано видях осата, стъписах се и забравих да натисна копчето за фиксиране на режима на спомагателните двигатели. И за да не се врежа в Юрас, включих спирачките и кацнах на него.

— А какво представляват осите? Знаеш ли? — запита Борис.

— Според мен те са само ледени рисунки по скалите — отговори Хадаков, — но за разлика от обикновените ледени рисунки, те не са съставени от вода, а от кристалите на някакво друго вещество. Отлагат се през нощта и се унищожават през деня от лъчите на Варуна. Когато ги видях, помислих, че нищо не им пречи върху нощната половина на планетата да достигат огромни размери. И си спомних за Плешивината на Юрас. Дойде ми на ум, че тя ще е идеално гнездилище за шесткрилите оси. На това огромно, никога не осветявано от Варуна пространство, за милиони години време би трябвало да израснат исполински оси.

— Значи ти реши да се добереш до някоя от тях и да я запалиш, за да се заинтересуваме с Николай от осата, да изследваме Юрас с биотехноскопа и да те намерим. Ясно ми е. Но я кажи, ако знаеш, какво стана с нашия кораб минута преди да дойдеш? — запита Борис и разказа накратко за произшествието.

— Вероятно върху вашия кораб се е образувал скреж, както ледените фигури по стъклата на прозорците, от които се е оформила шесткрила оса. През илюминатора вие сте видели част от корема й. Когато сте включили прожекторите, осата се е запалила и бързо се е изпарила, а образуваните се газове със сила са блъснали кораба и той се е заклатил. (За да не заблуждаваме читателите, трябва да кажем, че предположението на Хадаков бе погрешно.)

— Но ако такава малка оса като тази, която е израсла върху нашия кораб, е причината за този силен удар, какъв силен взрив ще да е избухнал, когато ти си запалил твоята огромна оса! — каза Николай. — Ти си бил на косъм от смъртта.

— Когато запалих осата, теренът се затресе и аз едва не паднах в пропастта. С мъка се задържах на края й. Не мога да си обясня как не съобразих, че когато това чудовище се изпари, юрасианската кора ще се разтресе. Иначе не би могло да бъде! То тежеше около един милиард тона!

— Да, сигурно не по-малко — допълни Николай. Той стана от креслото и внезапно заговори високо и развълнувано.

— Но това е невъзможно! Съвсем немислимо е на края на света, на няколко парсека от Земята рисунките от скреж да повтарят очертанията на земно животно. Това е просто невероятно!

— Съвсем не е толкова невероятно — възрази Хадаков. — Ти си виждал например, че ледените рисунки по стъклата са досущ като листата на папрат. А това означава, че в най-отдалечените глъбини на Вселената ти ще видиш листа на земна папрат, ако там има вода, гладка повърхност и студ.

Наскоро бяха открити така наречените башарински групи. Това са инварианти на квазипроективни преобразувания, които характеризират формата на предмета. Оказа се, че общото, което имат например фигурите на всички щъркели, или на всички котки, или на всички водни лилии, се определя от наборите от башарински групи. Когато решаваме, че това е мушкато, това — круша, а това — овца, нашето око схваща преди всичко именно башаринските групи.

Има един клон от математиката, който изследва нарастването. По-рано се занимавах с него. Той си поставя за задача да отговори на следния въпрос: как така се получава, че много животни, растения, кристали и кристални срастъци при нарастването си, увеличавайки се по размери, запазват своята характерна форма, тоест, присъщите им набори от башарински групи?

В основата на този удивителен факт лежат определени математически механизми. Те дават много, но не са всемогъщи, с други думи могат да създадат само крайно число различни форми. Това число е огромно. Наскоро бе изчислено, че цялото многообразие от древни и съвременни форми на земните животни и растения представлява само четвърт процент от него. Но това е все пак напълно осезаема величина. Следователно има реални шансове при най-неочаквани обстоятелства в най-отдалечените кътчета на Вселената да се намерят земни форми.

— Нима съществува само крайно число на възможните облици на живите същества? — запита Борис.

— Математиката не твърди такова нещо — отвърна Хадаков. — Твърди само, че е ограничен броят на тези структури, които по време на нарастването запазват своя характерен външен вид.

— Все пак е много странно, че живите и неживите обекти могат така да си приличат — каза Николай.

— Формите и на едните, и на другите — отвърна Хадаков — се управляват от едни и същи математически механизми. А те са универсални. За тях е безразлично какви предмети растат. Нали нарастват не само живите организми. Растат и кристалите, и сталактитите, и т.н. Наскоро бе открито, че и астероидите могат да нарастват за сметка на реликтово излъчване. Така че не е изключено — усмихвайки се каза Хадаков — скоро да открият струпване от растящи астероиди, които имат формата на гигантски прилепи. Изведнъж може да се открие, че масконите в недрата на Луната досущ приличат на динозаври или на трилобити, или че на Юрас има пещера, от сводовете на която се спущат сталактити, приличащи като две капки вода на змии…

— Чакай, чакай, нали еволюцията на Земята е създала форми, които са приспособени към външните условия? Как ще обясниш, че абстрактните математически закони разрешават на животните и растенията да имат именно тези форми, които съответствуват на стремежа за оцеляване? — запита Борис.

— Първо, с това, че механизмите на нарастването са достатъчно разнообразни и второ, с това, че башаринските групи не сковават формите; в определените от тях граници лесно се намират форми, които да отговарят на стремежа за оцеляване. Впрочем понякога ние преувеличаваме ролята на стремежа за оцеляване. Например в подходящи разтвори частичките на някои вещества обрастват с кристални срастъци, които удивително приличат на водорасли. Ясно е, че сходството им с водораслите няма нищо общо със стремежа за оцеляване. Следователно и формите на самите водорасли съвсем не се определят само от този стремеж.

— Аз имам още един въпрос — каза Борис. — Осата, която видяхме с Николай, запали ти, като се намеси в естествения ред на нещата на Юрас. Но осата, която ти си видял от Космоса, се е запалила от лъчите на Варуна. Как ще обясниш, че нито Петрови, нито Горохов не са видели нещо подобно?

— Мисля — отвърна Хадаков — че успях да видя едно много рядко явление. Не всяка година се случва лъчите на Варуна да причинят разпадането на някоя огромна оса, което да се вижда от Космоса. Та осата е могла милиони пъти да загине, преди да израсне до такива големи размери. Теоретично щуките достигат тридесет килограма, но мнозина ли са тези, които могат да се похвалят, че са успели да уловят тридесет килограмова щука? — Хадаков погледна часовника си. — След три минути стартираме — обяви той и тръгна към аеролната капсула.

След три минути „Внешний–7“ излетя. Той влезе точно в трасето, изчислено от компютъра. След три седмици, прибягвайки само един път до коригиране на траекторията на полета, космонавтите пристигнаха в Единадесетата Станция.

 

 

А на Юрас, в напуснатата от космонавтите долина, дните се сменят с нощи и с настъпването на вечерния здрач от забулената в изпарения река върху крайбрежните скали изпълзяват белоснежните шесткрили оси. (Осата, която бе унищожена от прожекторите на „Внешний–7“ също бе изпълзяла от реката и се натъкна на кораба, а не се бе образувала от падналия върху него скреж, както предполагаше Хадаков.) Шесткрилите оси притежават само най-примитивни рефлекси. През деня те се крият от пагубните лъчи на Варуна, в тъмната влага на реката. През нощта се покатерват по скалите и поглъщат топлината им. Те не могат да преместват крайниците си. Движението им нагоре и надолу по скалите се поражда от новите частички скреж, които падат от атмосферата върху телата им и от сублимирането на старите. В процеса на движението те сякаш непрекъснато прекристализирват. Понякога се случва някоя оса да израсне извънредно много и тогава тя се вцепенява. Много големите оси загубват способността да се движат, но не и способността да нарастват. Те неудържимо растат дотогава, докато не ги унищожат лъчите на Варуна.

От време на време по скалите се появяват нови оси. Те не се раждат от себеподобните си. Образуват се върху скалите от кондензиращите се пари на сложното летливо вещество, което влиза в състава на атмосферата на планетата. Най-често новите оси изгарят в лъчите на Варуна, но понякога успяват още през нощта да се доберат до реката и тогава се включват в странното подобие на живот, което се е създало на Юрас.