Р. А. Леферти
Седем дни паника

— Кажи, мамо, искаш ли нещо да изчезне? — попита Уилоугби.

— Не би било лошо да изчезне тази купчина неизмити чинии. А ти защо питаш?

— Току-що построих Изчезвател, мамо. Много е просто: вземаш тенекиена консервена кутия и изрязваш дъното й. След това поставяш в нея две кръгчета червен картон с отвори в средата и Изчезвателят е готов. За да изчезне нещо, необходимо е само да погледнеш предмета през отвора и да мигнеш.

— О-о!

Както винаги, Мира Уилоугби остана възхитена от ума на своя деветгодишен син. Самата тя никога не би могла да измисли такова нещо, а ето, той беше измислил.

— Хайде, изпробвай Изчезвателя на онази котка там, до вратата, на Бланш Менерс. Ако тя изчезне, никой, освен самата Бланш Менерс, няма да забележи това.

— Добре, мамо.

Момчето приближи Изчезвателя до окото си и мигна. Котката за секунда изчезна от тротоара.

— Е, добре, иди поиграй на улицата. И да не си помислил без мое разрешение да си играеш с Изчезвателя в къщи. Ако ми потрябва нещо да изчезне, аз сама ще ти кажа.

Кларенс излезе на улицата и се отправи към кръчмата „Прегънатият петак“, зад ъгъла.

— Искаш ли да ти изчезне нещо, Нокомис?

— Да, нямам нищо против да се разделя с търбуха си.

— Ако направя той да изчезне, вместо корем ще ти остане дупка и ти ще умреш от загуба на кръв.

— Може би си прав, момко. А защо не изпробваш Изчезвателя на пожарния кран ей там, до вратата?

 

 

 

Това, без съмнение, беше най-щастливият ден за дечурлигата от цялата околност. Те се стекоха отвсякъде да играят по наводнените улици и пресечки. Противопожарните коли (нещо нечувано, пожарни коли да бъдат извикани за борба с наводнението) стояха до покривите във вода. Полицаите и санитарите бродеха по наводнение улици мокри и загрижени.

Нокомис, бюфетчикът в кръчмата „Прегънатият петак“, извика Кларенс настрана.

— Виж какво, ако искаш, аз няма да кажа на никого какво се случи с пожарния кран.

— Ако не кажеш, и аз няма да кажа на никого — обеща Кларенс.

Полицаят Комсток заподозря нещо нередно.

— Съществуват само седем възможни обяснения на този загадъчен случай — каза той. — Несъмнено една от лудите глави на семейство Уилоугби е направила това. Само не знам как му се е удало. За тази работа е необходим булдозер, и въпреки това все нещо от пожарния кран щеше да остане.

Полицаят Комсток несъмнено имаше талант да открива правилни пътища за решаване на заплетените проблеми. Именно затова той беше редови полицай и кръстосваше улиците, вместо да седи в креслото на полицейския участък.

— Клариса! — извика той с глас, напомнящ гръмотевичен тътнеж. — Ела тук, Клариса. Как мислиш, какво се е случило с този пожарен кран? — попита полицаят Комсток.

— Аз имам едно невероятно подозрение и това е всичко. Нищо определено. Веднага, щом ми бъде известно нещо по-определено, ще ви съобщя.

Клариса беше на осем години и много обичаше невероятните подозрения.

— Клементина, Харолд, Корина, Джими, Сирил — обърна се полицаят Комсток към петимата по-млади издънки на семейство Уилоугби. — Какво, според вас, се е случило с пожарния кран?

— Вчера около него обикаляше някакъв човек. Сигурно той е взел крана. Мисля, че вдигате много шум за нищо — отбеляза Харолд.

— Сирил! — закрещя полицаят Комсток с ужасен глас. Не силен глас, не, а ужасен! Той се чувствуваше наистина ужасно.

— Хиляди дяволи! — възкликна Сирил. — Аз съм само на три години. Освен това не разбирам защо трябва да отговарям за някакъв си кран, та бил той и пожарен.

— Кларенс! — каза полицаят Комсток.

Кларенс конвулсивно глътна слюнката си.

— Ти не знаеш ли къде се е дянал пожарния кран?

Кларенс засия.

— Не, сър. Не знам къде се е дянал.

На мястото на стихийното бедствие се появиха няколко самоуверени младежи от отдел „Водоснабдяване“, които спряха водата в няколко квартала и поставиха на мястото на пожарния кран метална тапа.

— Ще представим на шефа най-невероятния отчет през целия ми живот — каза единият от тях.

Разстроеният полицай Комсток ги отмина.

 

 

— Махайте се оттук с вашата котка, мис Менерс — каза той. — Нямам представа къде и кого да търся. Аз дори пожарния кран не мога да намеря, а вие ме измъчвате с вашата котка.

— Струва ми се — каза Клариса. — Не знам защо ми се струва, че и котката и пожарният кран са на едно и също място. Но засега нищо не мога да докажа.

 

 

Ози Морфи носеше на главата си малка черна шапчица, която закриваше плешивината му. Кларенс насочи към шапката своето оръжие и мигна. Шапчицата изчезна, а от мъничката драскотина на темето започна бавно да се стича кръв.

— Аз повече не бих играл с това нещо — каза Нокомис.

— А кой играе? — попита Кларенс. — Всичко е съвсем сериозно.

Така започнаха седемте ужасни дни в този тих и дотогава с нищо незабележим окръг. От парковете изчезваха дървета, стълбове с фенери се изпаряваха сякаш никога не са били поставяни. Уоли Уордорф пристигна от работа, излезе от колата, хлопна вратичката — и колата изчезна. Когато Джордж Малендорф се упъти по павираната пътечка към своя дом, кученцето Рит, чуло господаря си, с радостен лай се спусна към него. Два метра преди да го стигне, то скочи в ръцете му — и сякаш се стопи. Само лаят му се чуваше още няколко секунди в смутения въздух.

Но най-лошото от всичко беше пожарният кран. Вторият кран беше поставен следната сутрин след изчезването на първия. Той постоя всичко на всичко осем минути и наводнението отново започна. Следващият пожарен кран беше поставен около обяд и изчезна след три минути. На другата сутрин беше поставен четвъртият.

При операцията присъствуваха: началникът на отдел „Водоснабдяване“, главният инженер на общината, шефът на полицията и щурмовият отряд, президентът на „Асоциация родители и учители“, ректорът на университета, кметът на града, трима джентълмени от ФБР, кинооператор, много видни учени и цяла тълпа честни граждани.

— Да видим как ще изчезне сега — каза градският инженер.

— Да видим как ще изчезне сега — каза шефът на полицията.

— Да видим как ще из… Гледайте, а къде е кранът? — каза един от известните учени.

Кракът изчезна и всички основателно помръкнаха.

— В крайна сметка сега в моите ръце са най-сензационните кадри на годината — каза кинооператорът. В същия миг киноапаратът с всички свои принадлежности изчезна направо от ръцете му.

— Спрете водата и поставете тапа — разпореди се завеждащият „Водоснабдяване“. — И засега не поставяйте нов кран. Още повече, че това беше последният…

— Това е вече много — въздъхна кметът. — Добре поне, че ТАСС не знае нищо.

— ТАСС знае — каза един малък кръгличък човечец, измъквайки се бързешком от тълпата. — Аз съм ТАСС.

 

 

Трима видни учени се събраха в хотелската стая, която по царящия в нея безпорядък напомняше покоите на пиян султан.

— Това надминава всякаква метафизика. То граничи с квантум континиум. По някои неща дори опровергава Боф — каза д-р Великоф Вонк.

— Най-тайнственият аспект, това е контингенцията на интрансигенцията — загадъчно се изрази Арпад Аркабаранан.

— Да — въздъхна Вили Мак Джили. — Кой би могъл да помисли, че всичко това се постига само с помощта на консервена кутия и два къса картон? Когато аз бях момченце, ние използувахме кутиите от овесено брашно и цветни тебешири.

— Не ви разбиран съвсем — каза д-р Вонк. — Не бихте ли могли да се изразите по-ясно?

В къщата на Уилоугби се появиха някакви подозрителни личности от полицейския участък в центъра на града. Но най-недоверчив и досаден се оказа кметът на града. Обикновено той не беше толкова лош, но ужасът в града цареше вече седем дни.

— Из града се носят ужасни слухове — каза един от недоверчивите типове, — които свързват определени събития с вашия дом. Какво ви е известно по този въпрос?

— Аз разнесох повечето от тези слухове — каза Клариса, — но не ги считам за ужасни. Те са по-скоро тайнствени. Но ако искате да достигнете до самото дъно, задавайте ми въпроси.

— Ти ли предизвика изчезването на всички тези предмети? — попита детективът.

— Това не е нужният въпрос — каза Клариса.

— Знаеш ли къде са изчезнали? — попита детективът.

— И това не е въпросът — отвърна Клариса.

— Можеш ли да ги върнеш обратно?

— Разбира се, че мога. Това може всеки. А вие не можете ли?

— Не мога. Ако можеш, моля те, по-скоро ги върни.

— За това са ни нужни някои неща. Първо, златен часовник и чук. След това ми купете от магазина черно кадифе и един фунт бонбони.

— Е, какво ще кажеш на това? — попита един полицай.

— Действувайте, момчета — каза кметът. — Това е нашата единствена надежда. Доставете й всичко, каквото поиска.

И всичко беше доставено.

 

 

— Но защо всички разговарят само с нея? — попита Кларенс. — В края на краищата аз принудих всички тези предмети да изчезнат. Откъде знае тя как да ги върне обратно?

— Така си и знаех! — закрещя Клариса, гледайки момченцето с ненавист. — Знаех си, че той е виновен за всичко. Той е прочел в моя дневник как се прави Изчезвателят. Ако му бях майка, щях да го пребия, за да не чете повече дневника на по-малката си сестра. Ето какво става, когато нещо сериозно попадне в безотговорни ръце.

Тя сложи златния часовник на кмета на пода и замря с вдигнатия чук.

— Трябва да почакам няколко секунди. В тази работа не трябва да се бърза. Само няколко секунди.

Секундарната стрелка описа кръг и достигна делението, предназначено за този момент. Чукът в ръката на момичето внезапно и със сила се стовари върху великолепния златен часовник.

— Това е всичко — каза тя. — Всички наши тревоги свършиха. Гледайте, ето там, на тротоара се появи котката на Бланш Менерс. Оттам изчезна тя преди седем дни.

И котката се появи на тротоара.

— А сега да отидем в „Прегънатият петак“ и да погледаме как ще се върне първият пожарен кран.

Наложи се да чакат само няколко минути. Кранът се появи от някъде и с грохот се качи на паважа.

— Сега ще предскажа — каза Клариса, — че всички изчезнали предмети ще се върнат точно седем дни след изчезването си.

Седемте дни на ужас свършиха. Изчезналите предмети започнаха да се появяват.

— Как — попита кметът момиченцето — разбра, че ще се върнат след седем дни?

— Защото Кларенс е построил седемдневен Изчезвател. Аз мога да построя деветдневен, тринадесетдневен, двадесет и седемдневен, и седемгодишен изчезвател.

— Действително ли знаеш как се правят тези неща?

— Разбира се. Само че треперя при мисълта какво ще се случи, ако секретът попадне в ръцете на безотговорни хора.

— Аз също треперя, Клариса. А защо ти трябваше черното кадифе?

— За роклите на куклите ми.

— А бонбоните?

— Как сте успели да станете кмет на града, като не разбирате такива прости неща? Защо, според вас, съществуват бонбоните?

— Последен въпрос — каза кметът. — Защо трябваше да разбиваш златния ми часовник?

— О-о! — отговори Клариса. — За драматичен ефект.