Ричард Геймън
Машината

Току-що разговарях с Джо и сега в главата ни цари още по-голяма бъркотия. Не би било зле наистина да полудея. Много се страхувам и мислите ми се въртят все около това как ще свърши цялата тази история. „Ел, — казвам си — ти трябва най-внимателно да обмислиш всичко.“ Затова взех писалката — ще опиша какво се случи с нас, дано от това ми се проясни главата.

С Джо Мак-Суин сме приятели още от училище. Живеем в един квартал и до деня, в който Джо бе мобилизиран в армията, а аз във флотата, работехме заедно в механоработилницата на Краг. Но, разделяйки се, ние редовно си пишехме, а когато се върнахме в родния Парксайд, решихме както преди да работим в едно и също предприятие.

Докато ни нямаше, в покрайнините на града открили голям завод за производство на пластмаси — „Търнбулз фабрикейшън“ — навярно сте чували за него. Там плащаха добре, затова намислихме да разучим дали няма да се намери и за нас някоя работа. Назначиха ни веднага. Сега ми се струва, че именно оттук започнаха всички неприятности.

Докато не съм минал към най-главното, искам да кажа няколко думи за Егнес Слейтър. Тъкмо заради Еги Джо реши да работи в завод „Търнбулз“. Преди казармата Джо само я ухажваше, но когато се върна в къщи, в отношенията им настъпи сериозен обрат. И Джо си въобрази, че за него е най-добре да отиде в „Търнбулз“, защото когато се оженят с Еги, голямата заплата ще им бъде добре дошла.

Мен ме назначиха в отдела за превози — работа не особено блестяща, но все пак по-добра от тази на Джо. Него го зачислиха към „Хикса“. В „Търнбулз“ има едни машини, които тук наричат „производители“, и най-голямата от тях е „Хиксът“. Да пукна ако знам какво произвежда. Сигурно някаква особена пластмаса. Тази тайнствена продукция изпращат в друг завод, където я използуват в производството. Тези, които работят на „Хикса“, знаят само, че обслужват огромна, гениално конструирана машина, висока седем етажа, напълно скрита от очите със стени и окръжена на всеки етаж с тесни коридори. Още от пръв поглед Джо започна да я ненавижда.

— Този техен „Хикс“ — каза ми той, когато се прибирахме в къщи, — това е дявол знае какво! Настаниха ме на третия етаж. Седя пред пулт за управление в малка стаичка със стъклени стени. За обучаването ми бяха нужни десет минути — от мен се иска да извършвам само няколко прости движения. Всичко е автоматизирано.

Разбирате ли, Джо е от тези момчета, които работят с главата си. Той обича да търси и решава всякакви проблеми. А „Хиксът“ го лиши от тази възможност.

— Каква е работата ти? — попитах аз.

— Пфу! — изсумтя той. — Чуй само, Ел. В осем часа сутринта се напъхвам в тази килийка. В осем часа и десет минути протягам ръка и обръщам диск „No“ до делението „четиридесет“. В осем и двадесет натискам копчето под буквата „q“. В осем и двадесет и три поставям диск „No“ обратно на нулата. В осем часа и тридесет и една минути вземам от полицата масльонката и пущам две капки масло — точно две — в малкия отвор в основата на пулта. В осем и четиридесет и шест дърпам лоста към себе си. В осем и четиридесет и седем го връщам на мястото му. В осем и петдесет и три отново натискам копчето под буква „q“. В осем и петдесет и девет обръщам диск „No“ до делението „десет“ и след една секунда обратно го връщам на нула. Часът е вече девет и целият процес се повтаря отначалото.

— Без ми най-малки изменения?

— Да — отговори Джо. — Така се върти до обяд. После един час обедна почивка, след която се връщам на своето място и отново започвам същото, до пет. — Джо въздъхна. — Ето каква е моята нова работа.

— Джо — попитах аз, — а какво става вътре в машината, когато ти извършваш всичко това?

— Доколкото мога да съдя, Ел — отвърна Джо, — абсолютно нищо.

— Но как работи тя все пак?

— Проклет да съм, ако зная! Не ми казаха нищо.

— А ти нищо ли не чуваш, когато въртиш дисковете и натискаш копчетата?

Джо поклати отрицателно глава.

— Никакъв звук, Ел.

Това беше над възможностите ми.

— Много странно, Джо!

— Аз също мисля така — отвърна ми Джо. — Тогава при Краг нямаше нищо подобно.

Той очевидно се измъчваше от разговора, затова престанах да го разпитвам. Разказах му за моята работа, която се състоеше в това, че цял ден попълвах фактури за превозване на стоките. Аз, механикът — и фактури!

 

 

Тази вечер Джо и Еги отидоха на кино; пътьом те се отбиха за малко при мен. Еги не е красавица, но в нея има нещо. Говоря не за фигурата, тя има чудесна фигура. Имам пред вид друго нещо. Може би енергичността й. Макар че вие може би бихте нарекли това честолюбие. Тя е изключително активно момиче.

— Ел, Джо ми разказа за своята работа — съобщи ми тя. — Това е чудесно!

Видът на Джо беше такъв, сякаш се опитваше да съобрази откъде й е дошла тази мисъл.

— Искам да кажа — продължи тя, — че според мен е чудесно, щом такъв голям завод като „Търнбулз“ открива пред вас, момчета, толкова широки перспективи! Вие имате чудесна възможност да се издигнете и направите кариера в това солидно предприятие.

— Да — каза Джо. — Ще поработиш пет години и ще ти дадат да въртиш още няколко диска.

— Еги — казах аз, — безпокои ни фактът, че не ни е известно каква продукция произвежда „Търнбулз“. Някакъв вид пластмаса — това е всичко, което знаем.

— Създава се впечатление, сякаш всичко е засекретено — каза Джо. — Май че сега е по-лошо, отколкото през време на войната. Днес четох в „Куриер“, че е приет новият законопроект… как го казваха?

— Закон на Челендър-Колендер-Уингл-Уенгер — на един дъх каза Еги.

— Точно така — кимна Джо. — Та според този нов закон военното министерство има право да подчини всяко предприятие, което бъде признато за необходимо за нуждите на националната отбрана. Върти ми се мисълта, че „Търнбулз“ също работи за армията.

— Кой знае — отвърнах аз.

— Приказвайте си каквото искате, на мен ми е все едно — заяви Еги. — Уверена съм, Джо, че с време новата работа ще ти хареса. И на тебе също, Ел.

Както вече казах, Еги съвсем не е глупаво момиче, но тук, според собствения й израз, тя ме улучи. След една седмица Джо бе много потиснат — в такъв вид не бях го виждал досега нито веднъж. Сутрин, когато отивахме на работа, той почти не си отваряше устата. Същото беше и вечер, по обратния път. Струваше ми се, че през цялото време го тревожи някаква мисъл. Но с това не свърши: след две седмици той беше още по-потиснат. Когато мина и третата седмица, реших да поговоря откровено с него.

— Дявол да го вземе, Джо — му казах, — какво става с теб? Ти просто не си на себе си.

— Аз? Добре съм!

— Джо — настоявах аз, — кажи ми каква е работата? Ти се измъчваш заради този „Хикс“, нали?

— Да-а, може би си прав. Всичко е заради „Хикса“. Всеки ден седя до него от сутрин до вечер. Натискам копчета, обръщам дискове, смазвам го и през цялото време, Ел, аз съм един придатък на машината. Тази машина работи съвсем безшумно, тя е неподвижна; започва да ми се струва, че може би тя не произвежда нищо. На всичко отгоре тя е толкова голяма — висока е цели седем етажа.

Изразът на лицето му беше толкова странен, че се обърках и не намерих какво да му отговоря.

— Но това не е всичко — продължи Джо. — Има и още нещо. Помниш ли как беше при Краг? Тогава ние работехме с честни и нормални машини, които имаха колелета, коленни валове, трансмисионни ремъци, шайби — с една дума имахме работа с механизми. Това бяха истински машини, те работеха, вдигаха шум и изработваха запасни части за други машини. Достатъчен беше един поглед, за да разбереш кое за какво е. Включиш я — работи, изключиш я — спира.

— А какво представлява този „Хикс“, съвсем не ми е ясно — добави той след кратко мълчание. — Скрит е зад стени, не можеш да го видиш. А аз, както стотици други момчета, седя в своя тесен кокошарник и правя това, което ми заповядат. Ако машината се повреди, няма да науча никога. Аз съм там само за да правя няколко прости движения. Дявол да го вземе! Аз не съм човек, който управлява машината, а само една нейна част. Един от нейните лостове. — Джо ме погледна. — Разбра ли ме, Ел?

— Джо, ако искаш да знаеш мнението ми — му казах — смятам, че е време да се махнеш от там. Защо не напуснеш, Джо?

— Не — възрази ми той. — Всичко не е така просто.

Отначало не го разбрах, но после се сетих: спомних си за Еги. По-късно Джо ми каза, че се е опитвал да й обясни всичко, но не е успял. Те разговаряли на другата вечер, след като Джо ми беше разказал тревогите си заради „Хикса“ и, съдейки по разказа му, разговорът им протекъл приблизително така:

— Еги — казал Джо, — струва ми се, че ще бъде по-добре да се срещаме не шест пъти в седмицата, а два.

Знаете що за стока са жените. Тя моментално изтълкувала по своему предложението му и се обидила.

— Разбира се, Джо — с леден глас отвърнала Еги. — Добре, щом на теб така ти се иска.

— Причината е една натрапчива идея, която ме измъчва — пояснил Джо. — Влязла ми е в главата и за да се отърва от нея, се мъча да мисля за нещо друго.

— Щом смяташ, че ще ти бъде по-приятно, ако прекарваш вечерите в къщи, — казала Еги — няма да почна да те разубеждавам.

— Еги — отвърнал Джо — моля те, разбери ме правилно. Нужно ми е да отвлека мисълта си от „Търнбулз“, затова съм замислил да изобретя нещо и напоследък само то ми е в главата. Струва ми се, че вече всичко съм обмислил, но времето не ми стига. Еги, ще се оправя бързо и всичко ще бъде, както преди.

 

 

По начало Джо не ми каза нито дума за своето изобретение. Но някъде към средата на втория месец от постъпването ни в „Търнбулз“ настроението му се повиши забележимо. Предположих, че е започнал да свиква с работата, но после стигнах до извода, че в живота му е настъпило нещо ново. Като сядаше в колата, той си подсвиркваше и през целия път до завода без да спира бърбореше на разни теми и се шегуваше. По същия начин се държеше и вечерта, на обратния път. Той все повече заприличваше на онзи Джо, когото познавах по-рано.

И една вечер най-после всичко се изясни. Джо имаше тайнствен вид, подсвиркваше си и се усмихваше още по-весело, отколкото предишните дни. Когато спрях колата пред тях, той каза:

— Ел, имаш ли минутка свободно време? Ела у дома. Искам нещо да ти покажа. Според мен това е нещо изключително.

В тази минута и не подозирах колко изключително ще се окаже това нещо.

Влязохме в къщи. Майката на Джо приготвяше масата за вечеря.

— Ел — обърна се тя към мен, — и ти ли участвуваш в тази глупава прищявка?

— Каква глупава прищявка? — започнах аз, но в този момент Джо, който се беше спуснал вече в мазето, ме извика.

— През целия си живот не съм чувала за подобна глупост — заяви майката на Джо.

Побързах да сляза в мазето при Джо, където още като ученици си бяхме направили работилница. Събрали бяхме най-различни инструменти; купувахме ги с дребните пари, които ни даваха, и с това, което получавахме, когато работехме в съботите; с една дума работилницата беше отлична. Но след казармата вече много рядко влизахме в нея. Затова я бях почти забравил. И да си призная честно, когато слизах там, очаквах, че това не ще е нещо повече от… А в същност и аз самият не зная какво очаквах. Във всеки случай не това, което видях.

— Погледни насам — гордо каза Джо. — Какво ще кажеш за това?

Няма да почна да ви убеждавам, че говоря най-изискания английски, но когато е необходимо, изразявам свободно своите мисли на глас. Почти винаги. Но този път не успях.

Сред работилницата, на масивни дървени греди стоеше една машина. И то каква! В основата — осем на осем фута, висока четири фута. Наглед това бе най-сложния механизъм от всички, които ми се е случвало да срещна някога. Тя имаше колелета, зъбни предавки, зъбни колела, колянови валове, трансмисионни колелета, бутала, трансмисионни ремъци, винтови транспортьори, лампички, ръчки, бутони, вентили, прекъсвачи — с една дума всичко. Дори свирка.

Машината беше направена от такова количество различни детайли, че дори не се наемам да я опиша. Не машина, а мечтата на механика.

Докато стоях като пън, гледайки я и мъчейки се да съобразя какво представлява, Джо натисна един бутон на тезгяха. Двете големи колела в предната част на машината се завъртяха, бавно, бавно набирайки скорост. Отстрани се изтегли нещо като рамо на кран и като направи половин оборот, хвана и повдигна няколко скобки, после ги върна на мястото им. Светна зелена лампичка, после червена. Джо се приближи до машината, дръпна някаква ръчка и машината заработи все по-бързо и по-бързо. От грохота й къщата се затресе. Изсвири свирката. Някъде в недрата на този проклет механизъм заскача совалка. После от машината изскочи смазана с масло ос, направи два оборота и отново се прибра вътре. Замига синя лампичка и стрелката на един от циферблатите запълзя към червената черта. Не бях виждал никога такава дяволска работа.

— Да ме порази гръм — извиках аз. — Джо, какво е това?

Джо ме погледна и ми даде да разбера недвусмислено, че според него наистина мозъкът ми е за чиновник от отдел „Превози“.

— Тайна — усмихвайки се широко, каза той.

— Тайна?!

— Разбира се — повтори той и се изсмя силно. — Не, Ел, това не е никаква тайна. Просто на всички отговарям така — помниш ли, веднъж говорихме, че в наше време всичко е засекретено, както „Хикса“. В моята машина няма нищо тайно: по-точно в нея изобщо няма нищо. Машина и толкоз.

— За какво е тази машина, Джо?

— О, господи, — простена Джо. — Обикновена сложна машина от стар образец.

— Добре, Джо — търпеливо се съгласих с него. — Виждам, че е сложна машина. Но какво е предназначението й?

— Предназначението й? Тя няма никакво предназначение — тя само работи. Това е всичко. Просто работи. — И преди да успея да отворя уста… — Каква муха ви е влязла в главите? На тебе, на мама, на съседа Херб? Сякаш сте се наговорили. „Какво е предназначението й?“ Тя няма никакво предназначение. Това е просто машина, която работи. Моя машина. И се подчинява на мен, Ел, а не аз на нея.

Когато ми се стори, че вече започвам да го разбирам, зададох му още няколко въпроса. И се забърках окончателно. Мисля, че сега разбирам какви чувства е изпитвал тогава Джо към „Хикса“, по-точно как „Хикса“ е повлиял на психиката му, предизвиквайки у него потребност да създаде машина, която той непосредствено да може да управлява. Това, което той споменаваше за секретността, беше чиста измислица. Но тогава все още не бях напълно на ясно. Когато си тръгнах, Джо стоеше пред машината и я галеше с поглед на горд баща.

На излизане срещнах Еги.

— Ел, видя ли това? — задъхано попита тя. — Какво е това, Ел?

— Еги — отвърнах й — винаги съм те смятал за достатъчно съобразителна.

Погледът я стана по-остър.

— Ел, кажи ми!

Започнах леко да се ядосвам.

— Това е тайна, Еги — заявих. — Не мога да ти кажа повече от това, което научих от Джо. Това е машина, която работи.

Еги вдигна брадичката си и се отправи към къщи. „Добре — помислих си — така да е“. Излязох на улицата, седнах в колата и потеглих към къщи.

Както после се оказа, по това време събитията само са назрявали. Добре ви в известно, че в такъв малък градец като Парксайд новините се разпространяват бързо. Може би майката на Джо е казала на своите приятелки и те са отишли при нея да позяпат машината. А може би за нея е чуло някое от момчетата в „Търнбулз“. Така или иначе из града плъзнаха слухове. Едни разказваха на други, а те на свой ред бързаха да споделят новината с трети и скоро минувачите започнаха с особен интерес да поглеждат към къщата на Джо. До самия него това стигна, когато, желаейки да се запознае с него и машината му, при Джо дойде репортер от „Парксайдски куриер“.

Не мога да кажа точно дали Джо е знаел, че този тип е репортер. Около неговата къща имаше толкова много хора, че вероятността да е знаел е едно на десет. Репортерът го затрупал с въпроси, на които Джо отговорил с общи фрази, вмъквайки на шега, че изобретението му е засекретено. И добавил: „Това е машина, която монтирах в свободното си време. Машина, която работи.“ После се опитал колкото е възможно по-разбрано да му обясни кое го е подбудило да се заеме с тази работа.

Очевидно отговорите на Джо не задоволили репортера. Затова на някои от въпросите си той сам отговорил. И статията му на първа страница на „Куриер“ бе озаглавена така:

„АТОМНА ЕНЕРГИЯ? ИЗОБРЕТЕНИЕТО Е ЗАСЕКРЕТЕНО“.

По-долу бе напечатан плодът на необузданата фантазия на нашия приятел репортер:

„В мазето на къщата на Джозеф Мак-Суин, който живее в нашия град на Парксайд авеню 378, се намира нещо, което може да извърши преврат в науката. Това е машина, но какъв род машина — Мак-Суин не казва. Успяхме да измъкнем само, че това е засекретена машина, «която работи». Вдън земя да се проваля — продължаваше авторът на статията — ако в мазето на нашия парксайдски Джо Мак-Суим не стои машина, която работи с атомна енергия! За това красноречиво свидетелствува дори само отношението му към този механизъм. Мак-Суин работи над изобретението си в продължение…“

Според мен за вас това е съвсем достатъчно — по-нататък този приятел продължаваше с още дванадесет пасажа. Статията бе придружена от снимка на Джо от времето, когато е свършвал средното училище — намерили я бяха в архивите. Не бяха изпуснали и мен: в статията се казваше, че, създавайки своята атомна машина, Джо е прибягвал до моята помощ.

Какво стана след това ви е известно. Още същия ден статията бе засечена от всички телеграфни агенции и на другата сутрин тя се появи във всички вестници в страната. „НАПЪЛНО ВЪЗМОЖНО Е ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ ОТ МАЛКОТО ГРАДЧЕ ДА ДЪРЖИ В РЪЦЕТЕ СИ КЛЮЧА КЪМ КОСМОСА“ — твърдеше един нюйоркски вестник. „АТОМЪТ Е В ОПАСНОСТ“ — твърдеше друг. Ако преди това някой ми кажеше, че ще се вдигне такава шумотевица, бих го сметнал за душевноболен.

Този ден около 9 часа вечерта Джо ми позвъни.

— Ел — попита той, — видя ли?

— Да — отвърнах. — Същото предават и по радиото.

— Нямам време да слушам радио — каза Джо. — Откакто излезе „Куриер“, телефонът ми не замлъква и за минута. Дори сам кметът ми позвъни. Ел, ако така продължи, ще полудея. Как му дойде на ум на този негодник да надрънка такива глупости?

— Джо — казах, — не всички разбират от шега. Вероятно му се е сторило, че е попаднал на сензация.

— Може би — съгласи се той. — Да му се не види макар! Репортерите продъниха телефона, съсипаха ме от въпроси — опитвам се да им обясня, че е грешка, но не ме чуват. Питат за неща, които никога не съм знаел, а когато ги уверявам, че не разбирам нищо, приписват го на моята скромност. Минутка, Ел, момчето от пощата донесе поредната телеграма. Днес получих тридесет и две телеграми.

— Какво смяташ да правиш, Джо?

— Не зная. Достатъчно е да кажа нещичко и те, като се позовават на мен, добавят още толкова от себе си. И аз не мога… Ел, трябва да прекъсна разговора. Момчето от пощата ме чака. Позвъни ми утре сутринта.

 

 

Лесно е да кажеш „Позвъни ми“, но опитайте вие да направите това. В осем часа сутринта се помъчих на два пъти да му позвъня, но и двата пъти телефонът му беше зает. После стана време да тръгвам за работа и аз тръгнах с колата към къщата на Джо, за да го взема, както обикновено. Каква наивност! Улицата пред тях беше пълна с коли, а пред входа се трупаха някакви хора, затова спрях колата малко встрани и тръгнах пеш.

— От кой вестник сте? — попита ме някакъв субект. Тогава забелязах, че половината от мъжете и няколко жени държаха заредени кино и фотокамери. Пресата бе в пълна бойна готовност.

Бяха нахълтали тук от големите градове.

— Аз съм приятел на Джо — отвърнах.

И изтърсих най-голямата глупост.

— Вие сте приятел на Джо Мак-Суин?! — изпищя субектът. — Ей, момчета!

Залепиха се за мен от всички страни и един през друг започнаха да задават въпроси: „Къде е сега Мак-Суин?“, „Как е успял да го конструира?“, „Истина ли е, че му стигат две капки вода, за да накара да заработят двигателите на военен кораб?“, „Вярно ли е, че неговият бос му е предложил три милиона срещу двадесет и пет процента от печалбата при реализиране на изобретението?“, „Отдавна ли знаете за тази работа?“. Слушах тези щуротии, докато търпението ми се изчерпа, изтръгнах се от тях и бегом се спуснах към колата. Скочих на седалката, дадох газ и като изминах осем квартала, нахлух в аптеката и се хвърлих към телефона. Номерът на Джо бе зает. След пет минути отново набрах. Напразни усилия! Опитах да се свържа с него още три пъти и едва на четвъртия ми провървя.

Чух уморения глас на Джо.

— Ало? — почти изрева той.

— Аз съм, Ел. Спрях пред вашата къща, но…

— Знам. Видях те през процепа на пердето. Ел, не съм спал цяла нощ. Къде си сега?

Обясних му.

— Ще се опитам да се промъкна при теб — каза Джо. — Чакай ме там.

Закачих слушалката и седнах край щанда за газирани напитки. От радиото се носеше някакъв танцов мотив, но внезапно музиката секна и се чу гласът на говорителя.

„Предаваме специален бюлетин от Парксайд, щат Нюйорк — произнесе гласът. — Сега, когато цялата страна ръкопляска на таланта на младия Джозеф Мак-Суин, който, както предполагат, е изобретил атомна машина на века, на градските власти на Парксайд е станало известно, че военното министерство ще пристъпи незабавно към изучаване изобретението на Мак-Суин и към разследване на всички допълнителни обстоятелства. Полковник Джордж П. Трикс, прославил се със заслугите си за създаването на атомната бомба, вече излетя за Парксайд със специален самолет, съпроводен от помощника си. Това…“

— Военното министерство! — подскачайки извиках аз.

Продавачът на газирани напитки се прозина.

— Случва се — забеляза той.

— Но те са… — млъкнах, за да чуя какво ще каже още радиото.

„… според закона на Челендър-Колендер-Уингл-Уенгр — продължаваше говорителят — военното министерство има право подробно да изучи всяко ново изобретение, което според заключението му може да бъде използувано за отбраната на страната. Предполагат, че машината на младия Мак-Суин ще бъде предадена на разположение на правителството.“

— На правителството?!

Не вярвах на ушите си и поклатих глава, за да се отърва от тази магия.

— А вие какво очаквахте? — попита продавачът. — Това са атоми, а не играчки.

„… и днес на сутрешното заседание на сената — предаваше радиото — сенаторът Бърдж Фулсам заяви, че той смята да представи за разглеждане от сената законопроект за отпущане на един милион долара за запазване на това най-ново оръжие. Не е изключено в камарата на представителите Хейдър Крейтчър да предложи законопроект за отпущането на същата сума за укрепване на службите по държавната безопасност на страната. «Наш дълг е на всяка цена да осигурим в този случай пълна тайна — каза днес сутринта пред репортерите сенаторът Крейтчър — и грижливо да пазим това изобретение в утробата на демокрацията, където то се е зародило.»“

— Дявол да го вземе!

Отново затворих устата си и заслушах.

„Засега все още не са отпуснати средства за продължаване на работата по усъвършенствуване на машината на Мак-Суин. Един сенатор, който изказа пожелание думите му да не станат достояние на всички, заяви, че е възможно такъв законопроект да бъде представен за разглеждане следващия месец и добави: «Нямаме намерение да бързаме». Изобретението може да повлече след себе си най-сериозни последствия; в Холивуд редица кинофирми се мъчат да получат право за екранизация на биографията на Мак-Суин. Нюйоркското издателство «Стаб прес» съобщи, че има намерение да пусне книга под заглавието «Най-после!» — за века на атомните машини. И. Р. Риско, кмет на Парксайд, днес сутринта заяви, че иска да се обърне към кметството с молба да бъдат отпуснати тридесет и седем хиляди долара за отливането на статуята на Едолф Мак-Суин — бащата ма младия изобретател — и за построяване на паметник. Мак-Суин старши е бил убит по време на Втората световна война и скулпторът ще го изобрази във военна униформа с младенеца-син в ръце. Детето пък ще стиска в ръчичките си атом в естествена величина.“

Започнах да се съмнявам дали наистина седя в аптеката край щанда за газирани напитки или всичко това е халюцинация.

В аптеката влезе някаква жена и седна до мен.

— Здравей, Ел — каза тя с басов глас. — Да се махаме от тук.

Подскочих като ужилен: нервите ми вече не издържаха.

— Джо — извиках аз. — Защо си нахлузил тези женски дрехи? — Огледах голямата, украсена с цветя шапка, роклята, палтото с кожена яка. — Как успя да се измъкнеш от там?

— Облякох мамините дрехи и през задния вход се шмугнах в съседната къща при Херб. После излязох на улицата от неговия главен вход. Сигурно са ме взели за майката на Херб. Да бягаме!

Бръкнах в джоба си, за да платя, но си спомних, че нищо не бях поръчвал. Излязохме от аптеката и седнахме в колата; но току-що бях запалил мотора, когато видях една девойка да минава по улицата.

— Виж, Джо — казах аз — това не е ли Еги?

— Тя е — отвърна Джо и като изскочи от колата, с бързината на заек се понесе по улицата.

Тръгнах след него в случай че му потрябва моята помощ. И тя наистина потрябва. Еги презрително даде гръб на Джо и продължи своя път. Джо се помъкна след нея, после я настигна и се опита да я хване за ръка.

— Еги, всичко ще ти обясня, само ме изслушай — каза той.

Еги се обърна и му зашлеви плесница.

— Еги, моля те…

— Моля те! — Тя се усмихна със сарказъм. — Джозеф Мак-Суин, кой би могъл да помисли, че ще ми скроите такъв номер!

— Какъв номер?

— Кой би могъл да помисли! Кому би дошло в главата, че от ден на ден, работейки над вашата машина, вие дори не ми намекнахте, че това е атомна инсталация! Аз никога…

— Еги, това не е…

— Джозеф Мак-Суин, сега вече не се и съмнявам, че вие сте най-подлия, най-гадния…

Около тях започна да се събира тълпа. То си е ясно: не ще срещнеш често момче, облечено в женски дрехи, което се кара на улицата с момиче. И не всеки ден ще чуеш момиче така да вика, както тогава викаше Еги.

Джо стоеше и слушаше. След малко той очевидно разбра, че е безполезно да чака, докато тя се успокои. На всичко отгоре някой извика:

— Че това е Мак-Суин! Същият!

Спуснахме се към колата, метнахме се на седалките и аз дадох газ. После се озърнах — Еги дори не гледаше към нас.

Карах колата, а Джо седеше като ударен от гръм. След малко той сне шапката с цветята, дръпна ципа, съблече роклята и я хвърли на задната седалка. Остана по шорти.

— Знаеш ли, Ел — продума той — ако аз наистина бях открил атомна машина, никой не би ми повярвал.

— Възможно е — отвърнах.

В тази минута лично аз бях готов да повярвам в каквото искате. Насочих колата към Сид-Хил — малко градче на около петнадесет мили от Парксайд; спрях пред универсалния магазин и Джо си купи работен комбинезон: за щастие той беше взел със себе си портфейла си. Той както преди мълчеше — седеше със затворени очи.

Когато изминахме около тридесет и пет мили, Джо най-после заговори.

— Да се връщаме. Ще ги заставя да ме изслушат!

От парксайдската аптека ние излязохме някъде между десет и десет и половина, а сега часовникът ми показваше около два. Завих по Парксайд авеню, като мислено гадаех какъв може да бъде поредният сюрприз. Не ми се наложи дълго да гадая.

Още отдалеч видяхме, че в нашия квартал става нещо. Отначало помислих, че пред къщата на Джо още се тълпи същата публика, но се излъгах. Ако знаех каква е работата, незабавно бих обърнал колата и бих дал пълна газ, докато не се отдалечим на сто мили от града. Но в тази минута дори не подозирах нищо, затова спокойно пътувахме напред; а когато приближихме, видяхме, че улицата е преградена с бариера. Върху бариерата бе окачена табела с такова съдържание, че в първата секунда не повярвахме на очите си: „Военна зона. За външни лица вход забранен“.

До колата се приближи сержант от военната полиция, въоръжен с пистолет и папка.

— Какво търсите тук?

— Аз живея тук — отвърна Джо. — Какво се е случило?

— Името ви? — попита полицаят, като извади от джоба си листче.

— Мак-Суин, а той Ел Найлз.

Полицаят се вгледа внимателно в Джо, след това хвърли бегъл поглед към мен.

— Покажете документите си. И двамата. Удостоверенията за самоличност.

Извадихме портфейлите си и му показахме шофьорските си книжки, фотокопия от справките за демобилизирането ни и пропуските за завод „Търнбулз“.

— Хм — измуча той и като прегледа още веднъж документите, каза: — Май че всичко е наред. Мак-Суин, отивайте си в къщи. А вие, Найлз, вървете с него. Полковникът иска да ви види. И двама ви.

Не ни разреши да стигнем до къщи с колата и затова тръгнахме пеш.

— Ел, какво става? — попита Джо. — Наистина ли вървим по Парксайд авеню или сънувам?

Не му отговорих — бях изцяло погълнат от открилото се пред нас зрелище. На улицата край къщата на Джо бяха спрели три военни камиона, а самата къща бе обкръжена от полицаи. Те имаха делови и съсредоточен вид. Един от полицаите ковеше върху вратата на къщата табелка с надпис „СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНА ЗОНА“. А друг се запъти към нас.

— Документите! — изръмжа той.

Подадохме му книжките, които вече бяха в ръцете на първия полицай, и той, като ги взе, влезе в къщата на Джо. След около две минути се върна и каза:

— Полковник Трикс казва, че засега това е достатъчно. Слезте в мазето и чакайте. Полковникът ще поговори с вас след около час.

— Какво значи всичко това? — попита Джо. — Какъв полковник?

— Полковник Джордж П. Трикс, на когото е възложено разследването — обясни полицаят. — Влезте в къщи и се постарайте да не шумите в коридора. Полковникът има важна работа.

— А можем ли да дъвчем дъвка? — попитах аз.

— Моля без шеги! — кресна полицаят. — Не сте на вечеринка.

И така, влязохме в къщи. Вратата на гостната бе плътно затворена. Минахме по коридора и се спуснахме в мазето. Пред вратата на мазето трябваше още веднъж да покажем документите си на един полицай.

Там бяха запалени всички лампи; нещо повече — бяха инсталирани още няколко допълнителни осветителни тела. В мазето беше по-светло от ден. В центъра на помещението стоеше машината на Джо, замряла нащрек, сякаш в очакване на някакви важни събития. Седнахме на тезгяха и се загледахме в това проклето съоръжение. „Колко главоболия ни създаде ти! — помислих си аз. — О, колко главоболия!“

— Ел — обади се Джо, — как да им обясня?

— Единственото, което можеш и си длъжен да направиш, е да им обясниш всичко още веднъж. Поговори с полковника.

— Ел, та ти ги знаеш, тези полковници — прошепна Джо.

Не беше изминала минута и ние си изяснихме какво представлява нашият полковник. От горното стъпало на стълбата се дочу рязко подвикване:

— Хей, вие там, долу!

Секунда-две тишина, след което се чуха тежките крачки на спущащ се по стълбата едър човек. Пред нас се изправи полковник Джордж П. Трикс.

Видът му беше внушителен, няма що. Огромен, побелял, с тройна гуша. На гърдите му се мъдреха четири реда орденски лентички и разнообразни медали, включително значката на снайперист. Ние с Джо скочихме. При такава ситуация знаем как да се държим.

Като се обърна към мен, полковникът каза:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мак-Суин.

— Ето го Мак-Суин — отвърнах аз и посочих Джо.

От този момент нататък полковникът не погледна повече към мен. Той бързо стисна ръката на Джо, сякаш искаше по-скоро да свърши с тази формалност. После отстъпи малко назад и огледа мазето с такова изражение, сякаш инспектираше казарма.

— Господин полковник — каза Джо, — преди всичко искам да ви кажа, че всичко това е абсолютна…

Но полковникът не го чуваше. Той гледаше рафтовете над тезгяха.

— От тези рафтове — заяви той — трябва кай-внимателно да бъде избърсан прахът. Вие знаете, че прахът по рафтовете е опасен за живота.

Очите на Джо щяха да изскочат. Аз казах:

— Правилно. При нас в „Търнбулз“ от радиоактивния прах хората мрат като мухи.

Но за полковника аз бях неодушевен предмет.

— И така, мистър Мак-Суин, — каза той — къде е вашият доклад? Извършването от мен разследване налага аз да бъда запознат с него. Моля, дайте ми го.

— Доклад? — изуми се Джо. — При мен няма никакъв…

— Мак-Суин, моля да не ви безпокои въпроса за моите пълномощия — цепеше по-нататък полковникът. — Тук ме изпрати лично шефът, ръководейки се от заповедта на министъра на вътрешните работи. Ще бъдат взети съответните предпазни мерки. Изтичането на информация е изключено. Вие можете спокойно да ни поверите вашите книжа.

— Господин полковник — каза Джо, — все ми е едно, дори да ви е изпратил тук духът на Исак Нютон.

На лицето на Джо се появи странен израз, такъв не бях го виждал никога.

— Не се инатете, мистър Мак-Суин — настояваше полковникът. — Имам толкова много работа още… Ние трябва да установим възможно ли е вашата къща да бъде екранирана от всички страни с радиолокатори; ние трябва… Накратко, както разбирате, аз съм много, много зает. И така, ще ми дадете ли най-после вашите книжа?

— Не, господин полковник — отвърна Джо. — Поради това, че…

Тройната гуша на полковника се затресе.

— Вие ми отказвате, мистър Мак-Суин? — прекъсна той Джо. — Вие игнорирате моите пълномощия?

— Аз нищо не игнорирам — възрази Джо. — Искам само да ви съобщя, че такива книжа няма. И още нещо. Аз…

— Какво казахте? — Съдейки по вида му, такова изявление се стори на полковник Трикс невероятно. — Нямате никакви книжа? А чертежите?

— Нямам никакви чертежи. Нищо.

— Не разбирам. Не очаквах от вас това, мистър Мак-Суин — каза полковникът, като лицемерно се изсмя. — Честна дума, нямам време за шеги. Шефът чака доклад от мен. А сега, моля, покажете ми как работи вашата машина. Достатъчно е малка демонстрация — необходимо ми е да получа само най-обща представа.

— Добре — каза Джо. — Искате да видите как работи машината, — ще ви покажа. Може би тогава ще разберете най-после защо тази…

Той щракна прекъсвача и края на фразата потъна в рева и грохота на заработилата машина. Трансмисионните ремъци се заплъзгаха назад — напред, въртяха се колелата, скърцаха зъбни предавки, засвяткаха разноцветните лампички, издигналото се рамо на крана започна да се спуща към скобките… И всичко това произвеждате неописуем шум. Помислих си, че дори само този грохот може да придава на съоръжението сходство с истинска атомна машина.

Явно демонстрацията направи силно впечатление на полковника.

— Каква е мощността й? — закрещя той, надвиквайки шума.

— Какво имате пред вид, господин полковник? — изрева в отговор Джо.

— Интересува ме производителността й.

— Никаква! — изкрещя Джо. — Тя не произвежда нищо!

Полковникът не можа да чуе думите му и със знак помоли Джо да изключи машината.

— Казвам ви, тя не произвежда нищо — каза Джо, когато машината спря. — Тя съвсем не е това, за което я вземате, господин полковник. Това е просто една машина. Машина, която аз монтирах за развлечение. Тя само работи, нищо повече.

Полковникът повдигна рамене и се запъти към стълбата.

— Майор Стоутън! — извика той. — Майор Браун! Лейтенант Вайнер! Лейтенант Борст! Сержант Инглиш!

Всички те набързо се спуснаха в мазето и замръзнаха като оловни войничета!

— Какво ще наредите, господин полковник? — попита един от лейтенантите.

— Каква е според приблизителните изчисления мощността на тази машина? — запита полковникът.

Лейтенантът извади от джоба си някакъв предмет, който приличаше на медицински термометър, и като присви едното си око, погледна към машината през отвора на единия му край.

— Около четиридесет — след кратка пауза съобщи той.

Останалите офицери се въоръжиха с моливи и започнаха да записват нещо в малки бележници.

Полковникът кимна.

— Почти е вярно, така ли, мистър Мак-Суин?

— А какво четиридесет? — запита Джо.

— Мистър Мак-Суин, — каза полковникът — моля ви да се държите сериозно. Аз…

— Млъкнете! — Джо внезапно почервеня и задиша тежко. — От минутата, в която слязохте тук, се опитвам да ви обясня всичко, а вие ми запушвате устата! Добре, ще бъда сериозен. Аз…

Той взе от тезгяха гаечния ключ и замахна с него като с полицейска палка.

Всички офицери веднага спряха да пишат.

— Ще ви покажа! — извика Джо. — Ще ви покажа аз проклетата ви атомна машина!

И преди някой да може да разбере какво става, той се втурна към машината, вдигна гаечния ключ и със сила го стовари върху пулта за управление, после скъса с ключа трансмисионния ремък и зъбната предавка, счупи колелото…

Полковникът бързо дойде на себе си от изумлението. Той започна да действува, по-точно задействуваха неговите подчинени. Трима се хвърлиха върху Джо, двама — върху мен. „Измяна“! — закрещя някой. Викаха и ревяха всички, а Джо крещеше:

— Не смейте! Това е моя машина и аз имам право да я разбия, щом искам! Пуснете ме! Всички сте полудели! Това не е атомна машина!

Трябваше да носят Джо по стълбите на ръце. След него се изкачих и аз — с помощта на другите двама офицери. Така ни измъкнаха от мазето и ни заключиха в стаята на Джо.

 

 

Сега той е спокоен — имам предвид Джо. Както ви казах вече, току що обсъдихме с него цялата тази история, след което аз я изложих в писмена форма. Може би съм изпуснал някои подробности, но все пак ми се струва, че описанието е доста точно.

Според Джо всичко това стана, защото някои винаги и във всичко търсят това, което в действителност няма. Той смята, че очевидно е направил голяма глупост, като е излъгал за секретността на машината, тъй като, когато после каза истината, никой не му повярва.

— Има хора, които просто са неспособни да виждат нещата такива, каквито са в действителност — ми каза преди малко Джо. — Та аз съвсем не исках да предизвикам тази дяволска шумотевица. Аз просто направих машината, само за да отвлека мислите си от „Търнбулз“, — а те ми я отнеха. Те ще извикат учени и ще изяснят как стоят нещата, но от това на мен не ми става по-леко. Тогава ще ме обвинят, че умишлено съм ги заблудил. Ще видиш.

Та такава е работата, значи. Затвориха ни с Джо в тази стая, а самите те в мазето се опитват да поправят машината, която и досега смятат за атомна; и ние с Джо съвсем не сме сигурни, че някога ще открият истината. Може, разбира се, нещата да тръгнат така, че в процеса на разследването всичко да се изясни по най-добрия начин. И нас с Джо да ни оставят на мира; Джо ще се помири с Еги, майка му ще се върне в къщи от хотела, където живее за сметка на правителството, а ние с Джо ще напуснем „Търнбулз“ и отново ще отидем на работа в работилницата на Краг. Аз казвам „може би“. Защото съвсем не съм уверен, че тази спешна работа ще свърши именно така: главата ми е объркана, както преди и не съм в състояние да предвидя как ще се развият събитията.