Уилям Морисън
Лекуването

Тя се събуди, но не изпита желание да разбере къде се намира.

Най-напред се появи усещането, че съществува, че е жива, а трябваше да бъде мъртва; после — съзнанието, че болката е пълновластна господарка на тялото й. Тъпо я боляха краката, боляха я ръцете. Опита се да ги повдигне и откри, че не я слушат. Опита се да свие пръстите си — също не можа. Беше парализирана: нито един мускул не й се подчиняваше.

Наоколо цареше мрак и мълчание — пълен мрак, абсолютно мълчание. Безмълвието беше такова, че всяваше страх. Ни най-малко шумолене. Преди тя се намираше на космически кораб, но сега не се чуваха привичните звуци: скърцане, удар на метал о метал, нито гласът на Фред, нито дори бавният ритъм на собственото й дишане.

Беше й необходима цяла минута, за да разбере защо нищичко не се чува, а когато разбра, не можа да повярва. Но скоро осъзна, че не греши: цареше такова безмълвие, защото беше оглушала. Осъзна и друго: мракът бе така непрогледен, защото е ослепяла.

Мярна й се още една мисъл: защо чувствуваше болка в ръцете и краката, а не може да ги движи? Какъв е този странен вид парализа? Прогонваше от себе си отговора, ала непреодолимо, макар и бавно той придобиваше ясни очертания: тя не е парализирана. Не може да движи ръцете и краката си, защото ги няма.

Когато окончателно проумя това, тя припадна — съзнанието търсеше забрава, защото тя му се струваше път към смъртта.

 

 

Събуди се въпреки волята си. Отчаяно, с всички сили се опита да не мисли и да не чувствува. Но все пак мислите се раждаха: защо е останала жива? Защо не е загинала при сблъскването?

Фред сигурно е загинал. Астероидът се появи съвсем неочаквано; да се избегне сблъскването беше невъзможно. Тя се е спасила по някакво чудо, ако това може да се нарече спасение. И не вярва чудото да се е повторило с Фред.

Така е по-добре. Няма да му се налага, като я гледа, да потиска у себе си тръпките на ужас и няма да страда от онова, което е станало с него самия. Той беше красавец и за него щеше да е равносилно на смърт да се види осакатен и обезобразен.

Трябва да намери начин да го последва, да се убие. Разбира се, това е много трудно, когато човек няма нито ръце, нито крака и не може да узнае къде се намира и какво го обкръжава. Тя си помисли: „Трябва просто да напрегна волята си, да се заставя да умра. Умри, безпомощен къс месо, прекъсни мъченията си, умри, умри, умри!“

Тя обаче не умря и след известно време й дойде нова мисъл: кой е прибрал осакатеното й тяло, спрял е потока кръв, започнал е да лекува раните й и е запазил живота й? Кой и защо?

Мина цяла вечност и тя отново заспа.

Като се събуди, чу глас:

— По-добре ли се чувствувате?

„Аз чувам — мислено извика тя. — Какъв странен глас, с такъв необикновен акцент. Никога не бих могла да си въобразя подобно нещо — значи вече не съм глуха! А може и да не съм сляпа? Може просто това да е било кошмар и…“

— Зная, че не можете да ми отговорите. Но не се страхувайте — скоро отново ще можете да приказвате.

Чий е този глас? Не е на мъж, но не е и на жена. Странно хриплив, с ясен изговор; монотонен, ала приятен. Дали е на някой лекар? Но откъде се е взел?

— И мъжът ви е жив. За щастие и двамата попаднахте при нас непосредствено след настъпването на смъртта.

За щастие? Обзе я ярост. „По-добре да ни бяхте оставили да умрем! Не ми стига, че съм жива аз — безпомощен инвалид, напълно зависим от другите. Но трябваше да узная, че е жив и Фред, да зная, че ще ме види такава, каквато съм сега — обезобразена до ужас… Не, не мога да понеса това. Върнете ми способността да говоря и първото, за което ще ви помоля, е да ме убиете! Не искам да живея!“

— Може би желанието да умрете, което изпитвате сега, ще ви напусне, когато научите, че способността да си служите с крайниците и със сетивните органи ще ви бъде възвърната. Ще е необходимо известно време, но крайният изход е абсолютно сигурен.

Глупости! Обещават й невъзможното. Говорят й само за повдигане на духа, както постъпват лекарите. Да й вдъхнат мъжество, да я ободрят. Но не си струва да се бори — няма да има сили. По-скоро да умре, по-скоро!

— Навярно сте разбрали, че аз не съм същество, което бихте нарекли човек. Това не бива да ви тревожи: за мен не представлява никаква трудност да ви възстановя в онзи вид, който вие самата бихте сметнали за правилен.

Тя знаеше, че има извънземни цивилизации, незапознати с понятието красота. А при други цивилизации, дори и да го имат, то няма нищо общо с човешкото понятие. Дали съществото, което говори с нея, няма да сметне, че е напълно възстановена, ако я снабди с ръце, крака и очи, но й придаде вид на чудовище?

Изобщо не бе могла да разбере защо Фред се ожени за нея. Може би защото от всичките му познати жени единствено тя не беше красавица? А може в избора му да се криеше дори някаква жестокост? Може да му беше нужен някой не твърде уверен в себе си, някой, на чиято привързаност да разчита при всякакви обстоятелства? Тя си спомни как втренчено ги гледаха понякога хората — него, красивия мъж, и грозничката му жена, а после си шушукаха или открито се чудеха, че такъв красавец е могъл да се ожени за нея. На Фред му беше приятно, готова е да се закълне, че му беше приятно.

Да, просто на него му бе нужна грозничка жена. Сега ще има обезобразена. Дали ще му подхожда такава?

Неусетно заспа, докато си задаваше тези въпроси, а после много пъти се събуждаше и заспиваше. След време отново чу гласа и за свое учудване откри, че може да му отговаря. Бавно, неуверено, понякога с мъчителна трудност, но пак можеше да говори.

— Ние работим над вас — каза й гласът. — Всичко върви добре.

— Как изглеждам?

— Още не сте завършена.

— Сигурно съм отвратителна?

Последва пауза.

— Не, вие съвсем не сте отвратителна. За мене — не. Просто още не сте завършена.

— Мъжът ми навярно ще е на съвсем друго мнение.

— Не зная какво би било мнението на мъжа ви. Вероятно той не е свикнал да вижда незавършени живи същества. Може дори собственият му вид да го ужаси. Знаете, аз в известен смисъл експериментирам. Не се безпокойте, няма да ви превърна в страшилище — достатъчно добре познавам биологията. Наистина устройството на хората познавам по-слабо, но знанията, които имам за тях, съм придобил главно от вашите книги и при това открих, че в тях има някои неточности. По тази причина се налага да действувам бавно и много предпазливо.

— Не е ли опасно?

— Ни най-малко, уверявам ви. И вътрешно и външно ще станете такава, каквато сте били.

— А мъжът ми?

— Той ще бъде възстановен по същия начин. Скоро ще го пренесат тук, тогава ще можете да разговаряте с него.

— И вие не искате той и аз да се видим… незавършени?

— Така ще бъде по-добре. Мога да ви уверя, че когато завърша лекуването, ще бъдете почти същата като преди. Когато дойде време, ще имате очи и ще можете да видите.

Тя мълчеше, а той отново заговори:

— Мъжът ви имаше и други въпроси. Вие също можете да ги зададете.

— Аз нямам други въпроси. Само… Не, засега няма да ги задавам. Какво искаше да знае мъжът ми?

— Кои сме ние — аз и моите подобни. Как ви прибрахме и спасихме. Защо ви спасихме. Какво имаме намерение да правим с вас, когато бъдете възстановени.

— Да, и аз мислих върху всичко това.

— Мога да отговоря само на част от въпросите ви. Нашата цивилизация, както навярно вече сте разбрали, е изпреварила в известна степен вашата. Ние сме започнали по-рано — сякаш извинявайки се, каза той. — Аз съм лекар на разузнавателна експедиция. На нас вече ни се е случвало да влизаме в контакт с хората и сега се стараем те да не ни видят — не искаме да ги тревожни и объркваме.

— Но тогава защо ни спасихте?

— Стана катастрофа — изключителна случайност. Ние не сме хора, но може и на нас да е присъща човечност, както бихте се изразили вие. Не обичаме да гледаме как умират живи същества. Когато всичко това стана, нашият кораб се намираше само на няколко хиляди мили от вашия. Видяхме и започнахме да действуваме. Щом бъдете възстановени, ще ви оставим на такова място, където вашите събратя скоро ще ви намерят, а ние ще продължим пътя си.

— Щом бъдем… докторе, а аз пак ли ще изглеждам като преди?

— Дали ще изглеждате като преди? Това много ли е важно за вас?

— Да, о да, много е важно! Най-важно от всичко!

Той продължи по-бавно:

— Не бях се замислял върху това, едва сега започвам да разбирам: ала ние не знаем точно как сте изглеждали. Дали ще можем да ви направим именно такава?

— Не зная как, но трябва! Трябва! — почти извика тя и усети, че новите мускули в гърлото я заболяха от напрежение.

Той нищо не каза и тя изведнъж почувствува умора. Току-що бе така разтревожена и развълнувано, а сега изведнъж се отпусна и задряма. Искаше да заспи и да забрави всичко.

 

 

Тя спеше. Когато отново се събуди, чу нов глас. Не го позна, но той каза:

— Привет, Маргарет! Къде си?

— Кой е? Фред, ти ли си?

— Гласът ти е променен.

— И твоят.

— Чудно как не се сетихме веднага, че сега гласовете ни ще бъдат променени.

— Повече се вълнувахме как ще изглеждаме — каза тя с трептящ глас.

Той мълчеше, защото мислеше същото.

— Фред! — повика го тя.

— Тук съм.

— Ти говори ли с него за това?

— Той самият започна. Каза, че ти много се тревожиш.

— Според теб не е ли важно?

— А не, важно е. Той каза, че технически всичко ще бъде направено добре — чертите на лицето ни ще бъдат правилни, а кожата безупречна.

— На мене не ми е нужно това — трябва ми моето собствено лице с неговите неправилни черти. Гласът не е толкова важен, но да ми върнат моето лице! Не искам да бъда красива, защото зная, че ти не искаш.

— Кой ти е казал? — изумено попита той.

— Да не мислиш, че две години живея с теб и не съм го разбрала?

— Добре ли се чувствуваш, Маргарет? Говориш някак възбудено?

— Не, говоря съвсем логично. Ако съм урод или красавица ти би ме ненавиждал. Ако съм урод, хората ще те съжаляват и ти няма да го понесеш; а ако съм красавица може да престанат да те забелязват редом с мен. Аз просто не съм хубава — точно толкова, колкото трябва, за да се учудват хората как си могъл да се ожениш за такава обикновена жена.

Той не отговори веднага:

— Никога не би ми дошло на ум, че така мислиш за мен. Много е глупаво, Маргарет. Ожених се за теб, защото те обичам.

— Може и така да е. Но защо ме обичаш?

— Да не се задълбочаваме — примирително рече той. — Ще ти кажа едно, Маргарет, говориш празни приказки. Обичам те за твоя характер, за твоята личност.

— Фред, няма защо да ме лъжеш. Искам да бъда такава, каквато бях, защото зная, че именно такава съм ти нужна. Ти имаш вярно око, тоест имаше. Може би ще успееш да му опишеш как изглеждахме?

— Маргарет, бъди разумна — прекрасно знаеш, че словесното описание нищо не може да предаде.

— Фред — развълнувано го прекъсна тя, — спомняш ли си стереоснимката, която направихме, преди да излетим от Марс? Тя трябва да е някъде на кораба.

— Искаш невъзможното. Ние не знаем къде е сега нашият кораб. Групата, в която влиза лекарят, е на разузнавателна експедиция. Останките на кораба са далече зад нас.

Силите я напуснаха. Ако имаше очи, щеше да заплаче, но сега можеше да плаче само душата й.

Навярно го изнесоха, защото не се чу никакъв отклик на безсълзните й ридания. А после тя изведнъж почувствува, че няма защо да плаче. Нещо повече — на душата й стана леко и весело, после неочаквано я прониза мисълта: „Докторът пак ми е дал някакво лекарство — не иска да плача. Добре, няма. Ще мисля само за приятни нещо, ще се радвам…“

Но вместо това заспа дълбоко, без да сънува.

 

 

Когато се събуди, си спомни разговора с Фред и пак я обзе отчаяние. „Ще трябва да разкажа всичко на лекаря — рече си тя. — Може той да измисли нещо. Да, искам твърде много, но иначе всичко, което направи и прави, няма да има никаква стойност за мен.“

Но разговорът с лекаря не се състоя — той вече знаеше всичко от Фред.

— Искате невъзможното — каза лекарят. — Катастрофиралият кораб остана стотици милиони мили зад нас. Експедицията има задачи, които трябва да изпълни.

— Да, да разбирам. Извинете, че ви поисках такова нещо.

Той като че ли прочете мислите й, защото каза:

— Да страдате заради някакви маловажни подробности. Доколкото ние можем да съдим, разликите във външността между две човешки същества от един и същи пол са съвсем незначителни.

— Разликите според вас са незначителни, защото нищичко не знаете за хората — били те мъже или жени!

Малко раздразнено той отговори:

— Вие сте като деца, но понякога на детето трябва да се отстъпва. Ще помисля какво може да се направи.

 

 

Тя лежеше погълната от мислите си и почти не забелязваше как лети времето. Но постепенно започна да усеща леки бодежи из цялото тяло. Болката, която изпитваше доскоро, бавно изчезваше и най-после съвсем се загуби. Онова, което усещаше сега, съвсем не можеше да се нарече болка. Беше дори нещо приятно — сякаш леко масират тялото й и опъват мускулите й.

Изведнъж разбра, че й израстват нови ръце и крака.

Тогава по бузите й се търкулнаха сълзи. „Сълзи — помисли си тя, — истински сълзи, усещам ги! Израстват ми ръце и крака, и отново мога да плача! Но все още нямам очи… Може би и те ще се появят? Да му кажа, че очите ми трябва да бъдат сини.“

И следващия път, когато лекарят заговори с нея, тя го помоли за това.

— Нека бъде, както искате — добродушно се съгласи той, сякаш задоволяваше каприза на дете.

— И още нещо, докторе, за кораба.

— Изключено е, нали вече ви казах. Обаче не е и нужно. — Той помълча, като че ли предвкусваше ефекта, който щяха да произведат думите му. — Преглеждах нашия архив. Както и трябваше да се очаква, катастрофиралият кораб е бил старателно изследван — надявали сме се да получим информация, която би ни помогнала по-добре да разберем събратята ви. Тогава са намерили стереоснимките и са ги прибрали в архива — почти цяла дузина.

— Цяла дузина?! Но откъде…

— Навярно вие от вълнение сте забравили, че снимките са повече. На всички сте снимани вие и вашият мъж. Но личи, че са правени при различни условия и с различни камери, защото дори аз, макар зрението ми да не е човешко, забелязвам в изображенията някои разлики. Вие може би ще ни кажете коя снимка трябва да послужи за образец?

— По-добре ще е да реша с мъжа си.

 

 

Тя лежеше и мислеше. Цяла дузина стереоснимки! Помнеше само една, една-единствена. Бяха позирали и за други снимки през медения си месец и след това, но те останаха в дома им, на Марс.

— Как се чувствуваш? — произнесе новият глас на Фред.

— Някак странно — сякаш ми израстват нови ръце и крака.

— И на мен. Навярно сега вече скоро ще станем каквито бяхме преди.

— Вярваш ли? Аз помня само една снимка, а лекарят казва, че са намерили десетина. И казва, че на всяка лицето ми е различно.

Фред мълчеше.

— Фред, те по-хубави ли са от мен?

— Ти нищо не разбираш, Маргарет.

— Всичко разбирам. Искам само да зная дали снимките са правени преди сватбата ни или по-късно?

— Разбира се, че преди сватбата. След това не съм се срещал с никоя друга.

— Благодаря, мили.

Тези думи, казани с новия й глас, прозвучаха гневно и тя се упрекна. „Не бива да разговарям така — мина й през ума. — Познавам Фред, зная слабостите му, знаех ги още преди да се омъжа за него. Трябва да го приемам какъвто е и да му помогна, а не да се заяждам.“

— Тези момичета ги познавах бегло и познанствата ми с тях бяха краткотрайни — каза той. — Хубавички са, но във всяко друго отношение не бяха бог знае какво. Не могат да се сравняват с теб.

— Недей да се извиняваш. — Този път гласът й прозвуча меко и с искрички смях. — Ти не си виновен, че са те харесвали. Защо не ми каза за тези снимки по-рано?

— Страхувах се, че ще ревнуваш.

— Можеше и да поревнувам малко, но щеше да ми мине. Фред, кажи, имаше ли между тях някоя, която особено много да ти харесва?

Стори й се, че Фред застана нащрек. Със сдържан, безизразен глас той каза:

— Не. А защо?

— Просто си помислих, че може би ще искаш лекарят да ме направи да приличам на нея.

— Не говори глупости, Маргарет! Не искам да приличаш на никоя друга. Не искам повече да виждам бездушни лица!

— Но аз си помислих…

— Тези снимки не значат за мен абсолютно нищо, отдавна, много отдавна не значат. Не съм ги изхвърлил само защото съвсем ги бях забравил и нито веднъж не съм се сетил за тях.

— Добре, Фред, ще помоля лекарят да вземе за образец нашата обща снимка.

— Онази, в едрия план — внимавай да не сбърка!

— Ще се постарая да му обясня.

— Целият изтръпвам, като си представя, че до края на живота си ще трябва да гледам някоя от тези физиономии. Дано да не сбърка нещо — искам да виждам твоето лице, а не нечие друго.

— Добре, мили.

 

 

Сега, когато като че ли всичко беше уредено, времето затече по-бавно. Ръцете и краката растяха, очите също. Тя започна да усеща основата на пръстите си и все по-често и по-често виждаше проблясваща светлина — оживяваше очният нерв. Понякога усещаше леки болки, но тя знаеше, че са на растежа и оздравяването и им се радваше.

Най-сетне дойде денят, когато лекарят каза:

— Вие сте здрава. След едно денонощие, ако си послужим с приетата от вас мярка за време, ще сваля превръзките.

Новите й очи се напълниха със сълзи.

— Докторе, не зная как ще ви се отблагодаря!

— Не ми са нужни никакви благодарности, аз просто се занимавам със своята работа.

— А сега каква ще стане с нас?

— Открихме един стар товарен кораб на вашите съплеменници, напуснат от екипажа, и го приведохме в изправност.

— Но нима аз изобщо няма да ви видя?

— Не е желателно. По известни съображения предпочитаме да не се показваме и по същата причина ще се погрижим да не отнесете със себе си нито един направен от нас предмет.

— Ако можех поне да ви стисна ръка, да сторя нещо…

— Аз нямам ръце…

— Нямате ръце? Но тогава как успявате да правите такива сложни неща?

— Нямам право да ви отговоря. Искате ли да приказвате с мъжа си, преди да заспите?

— А непременно ли трябва да заспя? Така съм развълнувана, така ми се иска да скоча от леглото, да дръпна превръзките и да се погледна.

— Ако правилно съм ви разбрал, сега нямате особено желание да говорите с мъжа си.

— Първо искам да се видя.

— Ще трябва да почакате малко. По време на съня ще се повишат тонусът и силата на мускулите ви и ще ви подложим на заключителен медицински преглед. Това е важно.

Тя искаше да го прекъсне, но той я спря:

— Постарайте се да се успокоите. Аз мога да управляван чувствата ви с лекарства, но по-добре ще е, ако вие сама се справите с тях — после ще имате възможност да ги проявите. А сега трябва да ви оставя. Вече никога няма да чуете за мен.

— Никога?

— Никога. Прощавайте.

За миг тя усети как до челото й леко се докосна нещо прохладно и грапаво. Опита се да вдигне ръка и да пипне челото си, но не можа и само каза през сълзи:

— Прощавайте, докторе.

 

 

Този път събуждането беше друго. Още преди да отвори очи, тя чу скърцане и тихо бучене — работеха познатите ракетни двигатели.

Когато се опита да седне, клепачите й се отвориха и тя видя, че е привързана към леглото с предпазните ремъци. С неуверени движения започна да ги разкопчава. Като разкопча половината, се спря и започна до разглежда ръцете си. Бяха силни, гъвкави и красиви, със здрав загар. Няколко пъти сви и разгъна пръстите си. Прекрасни ръце! Лекарят не я излъга. Тя огледа краката си, тялото — придирчиво, сякаш оглеждаше краката и тялото на непознат човек. Направи няколко крачки напред, отстъпи назад. Тялото й беше красиво и се чувствуваше великолепно — повече не можеше да се иска. Но лицето?

Обърна се да потърси с очи някакво огледало и чу:

— Маргарет!

От леглото насреща ставаше Фред. Погледът на всеки от тях се обърна към лицето на другия и замря, прикован. Дълго и мълчаливо се гледаха, без да откъснат очи един от друг.

Намериха огледало и се спряха, взрени в него, като местеха поглед от неговото лице към нейното. Този път мълчанието продължи по-дълго и беше по-тягостно.

Какъв изумителен художник се оказа лекарят! Абсолютно точно, черта по черта беше пресъздал лицата им. Формата и големината на челото, линията на косата, ширината на бузите и изпъкналостта на скулите, формата и цвета на очите, контурите на носа, на устните и брадичката — всичко беше като преди. Всичко.

Освен общото впечатление. Преди тя не беше хубава, а сега бе станала красавица.

„Трябваше да предвидим тази възможност — помисли си тя. — Случва се да срещнеш две сестри или майка и дъщеря с еднакви черти, сякаш лицата им са отлети в една и съща форма — и все пак едното да е грозно, а другото прекрасно.

Лицето на Фред е по-лошо. Фред вече не е красавец. Наистина не е и грозен и лицето му е станало по-изразително, по-интересно. Но сега аз съм по-красива. И той няма да може да се помири. Всичко за нас е свършено.“

— Ей, каква женичка си намерих! Погледни се само! Може малко и да ми е мъчно, а?

— Фред, мили, колко жалко — неуверено промълви тя.

— Защо? Той ти е дал на тебе повече, отколкото му искаше, а на мене по-малко? Каква разлика — нали семейството е едно!

— Няма защо да се преструваш, Фред, зная каква чувствуваш сега.

— Нищо не знаеш! Нали аз го помолих да те направи красива. Не бях уверен, че ще успее, но все пак го помолих. И той каза, че ще се постарае.

— Ти си го молил? Не е възможно!

— И още как! Не си ли доволна? Надявах се че ще се постарае и с мен, но… Ти заради моята външност ли се омъжи за мен?

— Би трябвало да знаеш заради какво!

— И аз не се ожених за теб заради външността ти. Казвах ти го и преди, само че ти не ми вярваше. Сега може би ще ми повярваш.

— Може… може би наистина външността не е толкова важна — с усилие изрече тя. — Възможно е да не съм била права — не разбирах кое е важно и кое не.

— Да, не разбираше. Но заради лицето си винаги изпитваше чувство на малоценност, а сега няма да имаш никакви основания за това. И може би сега ще поумнеем.

Тя кимна. Беше странно, че той я прегръща с ръце, до които никога не се е докосвала, че я целува с устни, които не са я целували. „Но това не е важно — помисли си тя. Важното е да знаем, че какъвто и да е нашият облик, ние — сме си ние. Да знаем, че сега може да не се тревожим за нашите отношения — благодарение на доктора.“

— Фред — каза тя изведнъж и както преди притисна буза към гърдите му, — как мислиш, може ли да бъда влюбена едновременно в двама, и то когато единият от тях не е човек, а неизвестно кой?