Сергей Житомирски
Дяволската стена

Палатката ни беше опъната върху чакъла на изоставено шосе близо до бурна рекичка, а над нас се издигаше невъобразима скална стена, прочутата Деворишайтон — почти километров отвес, където не беше стъпвал още нито един алпинист.

Именно заради нея бяхме дошли тук, предстоеше да направим последните изпробвания на адхезохода: придвижване по скали с нулеви и отрицателни ъгли.

Този път обаче всичко беше в ред, дори хидравликата. Ние с конструктора ръководител и монтьорите още веднъж проверихме системите на машината. Ръководителят пъхна в джоба си изпълнения с данни бележник и нареди:

— Излизане на стената в десет нула-нула, след тридесет и пет минути.

— Добре, че се сетих — съвсем сериозно се обърна към мен Ирина, отговорничката за електрониката. — Да не забравиш да вземеш геоложко чукче. Току виж, намериш диаманти.

— Диаманти? — учудих се аз.

— Да. Някой ни каза, че в тези варовици имало много… как им викаха… кимберлитови включения.

Тя не беше много съобразителна, тази Ирочка, и всеки, който не го мързеше, си правеше с нея шеги. Най-после седнах в креслото на водача.

При придвижването на адхезохода трябваше да бъдат управлявани само двата му предни крака. После в действие влизаше „черният сандък“ на Ирочка, който целият беше наблъскан с транзистори, а другите лапи крачеха сами — стъпка в стъпка.

Бодро тропнах с лявото предно копито по наклонената плоскост, по която адхезоходът слизаше от камиона. Крачка, втора, трета… Машината се наклони, измъквайки се от каросерията. В миг креслото ми се извъртя, за да запази вертикално положение. Изминах десетина метра по шосето, насочих адхезохода към стената и поставих предните лапи върху червения варовик на скалата.

Сега започваше най-интересното: от еластичните порести подметки на копитата избликваше лепило — по-точно неговите компоненти, които се съединяваха и образуваха бързо втвърдяващ се състав. Секунда — и подметката плътно прилепва към стената. За да я откъсна, беше достатъчно да подам разтворител.

Търсиш мястото, където е най-удобно да преместиш подметката, залепваш я, после пренасяш върху нея цялата тежест на машината — това е контрол за здравината на съединяването. Ако копитото отскочи, лепи го отново, а ако не, натискай бутона и чакай, докато пристъпят другите две лапи от същата страна.

За два часа изминах по скалата повече от триста метра. Всичко беше в ред. Зад гърба ми останаха наклоненият участък, корнизът, петдесет метра от отвеса. Сега над мен надвисваше своеобразен каменен търбух.

Понадигнах се, потупах с длани студената грапава повърхност на монолита, по която трябваше да мина, после погледнах надолу бялата ивичка на реката, нишката на шосето, мъничката кутийка на нашата кола.

Време е. По радиото доложих на ръководителя, че преминавам към придвижване по отрицателен ъгъл и закрепих копитото едва ли не над главата си. Адхезоходът се преобърна, готов да запълзи нагоре с краката и аз се озовах в полулегнало положение.

Топ, топ, топ! Адхезоходът пълзеше по скалата като муха по таван. „Трябва да му се признае — помислих си аз, — днес се държи безупречно.“

И точно тогава се случи нещо. Едва натиснах бутона за отлепване, чу се рязко свистене и нейде изпод седалката изби струя течност със силна миризма на ацетон.

Разтворителят! Мигновено затворих клапана на подаването. Но късно! Резервоарчето беше празно; от скъсалия се маркуч изтичаха последните капки.

Машината замря, прилепна към надвисналата част на скалата. Доложих долу за произшествието и се заех да сменям маркуча. Успях, но откъде да намеря разтворител? А без него адхезоходът не можеше да отлепи краката си от скалата.

Проврях се в пролуката между адхезохода и скалата и се излегнах на дъното му. Това като че ли беше най-удобната поза, която можех да заема тук.

Първата мисъл на ръководителя беше да повика вертолет, за да ми спуснат с въже разтворител. Но трябваше да се откажем от тази идея — нямаше да мога да достигна до края на корниза, където щеше да се люшка въжето. Да се спускам надолу сам без алпинистка екипировка и без подсигуряване също не ми се искаше, още повече че до отвесната скала имаше три-четири метра абсолютно непреодолима козирка. Единственото, което оставаше, беше да извикаме спасители. И ръководителят постъпи така. След половин час ми съобщи, че утре сутрин към мен ще тръгне на помощ група алпинисти. Трима майстори на спорта и един разредник. Надяваха се да преодолеят стената за около дванадесет часа.

Мислено си представих техния път. Не, за дванадесет часа няма да успеят. Най-малко — два дни, а може и три. Не току-тъй тоя отвес го наричат „Дяволската стена“, а на таджикски — Деворишайтон. Да, положението е от лошо, по-лошо! Да вися така два дни, фактически без вода и храна — не беше много приятна перспектива…

Минаха два часа. Долу се наобядваха. Аз лежах, съсипван от безделие и от мрачни мисли. И така щях да кисна няколко денонощия, ако не беше Ирочка. Спасението се криеше там, където най-малко очаквах. Изведнъж в наушниците прозвуча нейният глас:

— Ало! Чуй какво измислих. Ти си в анцуг, нали?

— Да.

— Тогава ето какво, ако го разплетеш, а нишката с тежинка спуснеш при нас, ние ще вържем за нея тънък капронов конец за въдица, а после по-дебел, после, нали помниш как е в приказката?

— Не продължавай нататък. Няма да стигне дължината, пък и нишката не ще издържи!

— Какво разбираш ти от нишки и от плетки! Казвам ти, ще стане!

Изпратиха колата в селото за капронови конци, а аз от подръчни средства направих макаричка и съблякох горнището на анцуга си. То се стопяваше пред очите ми и се превръщаше в дълга-предълга спасителна нишка. После, когато останаха само ръкавите, привързах към края на нишката едно болтче, увих го в лист от бележника си и започнах внимателно да го спускам.

Няколко пъти нишката се закачваше за скалата, но все пак настъпи мигът, когато Ирочка хвана края й.

В това време колата вече се бе върнала. Предпазливо, като въдичар хванал едра риба, аз изтеглих обратно нишката. По-нататък всичко вървеше като в приказката. Само че там принцесата седеше в непристъпната кула и героят я спасяваше, а тук тя се притече на помощ на героя.

Скоро държах в ръцете си капроновия конец, после друг — по-дебел, после капроново въже, на края на което се люшкаше бидонче с разтворител.

Да заредя адхезохода, висящ с краката нагоре, не беше така просто, за наливането трябваше да си послужа с изливния кран.

И все пак в четири и половина се настаних в креслото, включих двигателя и заслизах надолу.

След няколко дни изпробванията бяха завършени за голяма радост на Ирочка, която с нетърпение чакаше да се върне при мъжа си в Москва.

А моето приключение допринесе да бъде допълнена „Инструкцията за експлоатация на адхезохода“. Там е казано: „В адхезохода трябва да има въже, дълго не по-малко от височината, на която той ще се изкачва, до лесно достъпна местност“.

И последно. Алпинистите все пак изкачиха Деворишайтон. Като дойдоха в лагера ни и разбраха, че няма кого да спасяват, те не се отказаха от изкачването. То трая три денонощия.