Юрий Нагибин
Тайнствената къща

Мнозина жители на древната японска столица се питаха кой ще наследи господин Ито, който гаснеше стар и болнав в своята красива и празна ергенска къща. Господин Ито беше сарафин и като всички сарафи беше и лихвар — даваше заеми било срещу лихви, било срещу залог на скъпоценни камъни, на златни или сребърни вещи. Господин Ито беше богат, но не колкото някои свои колеги — като справедлив човек не притесняваше много длъжниците си.

Няколко дни преди на умре господин Ито, при него се явиха двама души: старец и момче. Те останаха до последния му дъх, затвориха очите му и с подобаващи почести предадоха тялото му на земята. Сетне старецът си замина, а момчето остана. То беше наследникът. Акира Кавашима се наричаше, бе братов внук на покойния сарафин.

Изглежда, че този мършав, мълчалив, с поглед в земята младеж, който нямаше пълни двайсет години, бе усвоил добре оскъдните уроци, предадени му от покойника… За общо учудване, той подхвана работата с твърда, опитна ръка, но пак тъй съвестно, както и покойният брат на дядо му.

Акира Кавашима не спечели сърцата на съгражданите си, както покойният. Дали защото беше лишен от благодатния дар на общуването или пък поради необяснима гордост пренебрегваше околните? Старият можеше да се пошегува с клиента, с блага уморена усмивка да се осведоми за здравето му и дори да почерпи с чашка саке след изгодна сделка. Но неговият наследник не пристъпяше границата на ледената деловитост. Седеше в кантората си твърде изправено, като че глътнал меч, и тънката кожа на клепачите му изглеждаше като опната над очите — само в долната част оставаше една тясна цепка. Но тоя полуспящ поглед бе зорък като на сокол. Пръстите му, сухи и силни и толкова дълги, сякаш имаха допълнителна костица, докосваха внимателно, гальовно везните, на които теглеше златния пясък, флакончетата с отрови за изпробване на качествата на скъпоценните метали, високите фишеци от чуждестранни монети, както и тънката четчица, с която подписваше книжа, безпощадни като съдбата. Ако клиентът завържеше спор, той заставаше като Буда, с натежало от неподвижност тяло, с ръце на колене и със сбърчени вежди, та само едва забележимия трепет на ресниците издаваше бушуващото в него чувство. Ако пък клиентът пристъпеше границата на учтивостта, той се присягаше, бавно поемаше златната монета и я огъваше с едно мигновено и ужасяващо движение на пръстите — на палеца, средния и показалеца. Подхваналият спора обикновено веднага млъкваше.

Носеха се разни слухове за него. Една нощ неколцина млади самураи, пийнали си порядъчно саке, съзрели в глухата улица край манастира неговата самотна фигура. С намерение да изплашат надутия сарафин, те се спуснали върху му като крещели и размахвали оръжие. С един скок Акира Кавашима се озовал зад ъгъла на манастирската стена и в миг изчезнал. Довтасалият със закъснение калугер уверявал военните, че току-що бил видял как някакъв огромен черен бръмбар пропълзял по високата бяла стена и се скрил оттатък оградата.

Хората се плашеха още и от неговата способност да се появява съвсем незабелязано, сякаш изникваше от земята и го нарекоха „ниндзя“, което ще рече невидим човек.

Според народното поверие всички ниндзя можели да стават невидими, да проникват през стени, да се катерят по отвесни скали, да се движат с непостижима за човека скорост, да дишат под вода, да убият неприятеля си с едно само заплюване, да се освобождават от всякакви окови; извънредно острият слух им позволявал да подслушват тайни заговори, а котешкото зрение — да виждат и в най-непрогледната нощ.

Но как ли щяха да се учудят неговите съграждани, ако узнаеха че младият сарафин Акира Кавашима е наистина ниндзя.

Неговият баща, дядо, и прадядо, и пра-прадядо били ниндзя. Техният клан населявал горите в централен Хонсю и древното изкуство на ниндзянцу се предавало в семейството от баща на син, пазено в най-строга тайна и забулено с легенди. Тренирали и обучавали момчето още от десетгодишна възраст. Обучавали го на търпение: ниндзя трябвало да може с часове да седи неподвижен като камък, с часове да прекарва под водата, дишайки през бамбукова тръбичка или през кухата ножница на меча си; трябвало да може да задържа дишането си като най-издръжливите ловци на бисери. Мъдро и сурово тренирали тялото му и всички органи на сетивата, докато ги довели до онова съвършенство, което им било присъщо преди още човекът да се разврати от излишества и леност.

На седемнадесет години Акира Кавашима станал господар на тялото си, той можел да извади пръстите си от ставите им, сетне китката, лакътя, рамото. Ръката се превръщала в нещо като колан на престилка, който при желание можеш да вържеш на възел. И после, разглобен по тоя начин, на него нищо не му струвало да се освободи от всякакви вериги и белезници, да се провре през иглени уши. Акира овладял до съвършенство безшумната походка на ниндзя, когато бързо и плавно правиш стъпка подир стъпка, сякаш пълзиш по гладък лед. Той се научил да пъха незабелязано в чужди врати слухова тръбичка от бамбук, снабдена с разтваряща се „венечна“ фуния. Усвоил изкуството да се катери по отвесни скали с помощта на въже, снабдено с кука. Научил се на движение в пълна тъмнина, като усещал заобикалящите го неща посредством дълъг пипач и откриел ли враг, поразявал го с „плюнката на дракона“ — една отровна игла, която изплювал със сила през тръбата на пипача.

Той можел да издържи удара на меч с длан в особена гривна, и, като заклещвал острието, с едно само движение да обезоръжи противника и в миг да разкъса слепоочието му с другата ръка, въоръжена с бокс „тигрова лапа“.

С гордост и изящество той носел несносното в очите на непосветения бойно одеяние на ниндзя: черна, безформена плащеница, която скрива естествените очертания на човешкото тяло и го обезличава.

Сега кланът ниндзя бил в упадък. По време на кървавите феодални разпри, в борбата за върховна власт, когато ту една или друга враждуваща партия се мъчела да спечели слава, той процъфтявал. Но когато родът Такугава спечелил победата благодарение на ниндзя и поел управлението с твърда ръка, за клана в страната настъпили черни дни. Разбира се, и сега ниндзя били използувани при война като разузнавачи и шпиони, търсени били също от знатни хора за най-различни деликатни поръчения, но и сравнение не можело да става с онова, което било през времето на тяхното горчиво минало. И въпреки всичко кланът свято пазел своето изкуство, подхранвано до ден днешен от надеждата, че времето на неговия разцвет отново ще се върне.

След смъртта на богатия сарафин, който остави своето имущество на братовия си племенник, кланът накара младежа да продължи неговия доходен занаят, за да помага с каквото може на сродниците си. С голяма мъка той надви у себе си нежеланието да смени волния горски живот със скучния, заседнал градски живот, но подчинението е също такъв неотменим закон в клана ниндзя, както и спазването на тайната. За нарушителя — смърт.

Акира се измъчваше в града. Колко хубаво му беше да се събужда от шумоленето на вейките, да поема леко влажния от росните изпарения горски въздух и да потръпва от сладкото чувство на ободреното след съня тяло, което жадува за сурови упражнения. Колко хубаво му беше, след като се измие с изворна вода и похапне ориз, да започне ден на истински мъжки труд — на нападение и отбрана, на борба, на бой с мечове, на стрелба в определена цел, на бягане, скачане и катерене по стръмни урви!…

Всичко му беше чуждо в града. Не обичаше своята спретната, прохладна, но тясна като клетка къща, нито градината с традиционните цветни лехи, декоративни храсти, поточе и неизбежна каменна ваза — строго пресметнато безредие, което внушава на гражданина привидно приобщаване към девствената природа. Не обичаше да пипа пари и се опитваше да не гледа алчните, угоднически нещастни лица на своите клиенти. Той нямаше други допирни точки със своите съграждани освен деловите. Не пиеше, не пушеше, презираше натрапчивата професионална нежност на гейшите, не можеше без погнуса да мисли за ласките на продажните жени. Равнодушен към изкуствата и бога, не стъпваше в храм. Поезията на живота му беше в друго — защитата и нападението.

Живееше тъй, сякаш са го потопили във вода с тънка дихателна тръба, която едва доставя въздух на белете му дробове, и не за някакви си часове, дни или дори години, а за цял живот.

Но той бе длъжен да понася участта си, защото търпението влиза в статута на ниндзяцу. Той бе необходим на клана тука и със стиснати устни, с полуприкрити кафяви очи от тънки като птича люспа клепачи той понасяше своето изпитание.

Дойде ред най-после да помисли и за своята безопасност. Никакви хватки нямаше да му помогнат в малкото пространство на неговата къща, ако го нападнеха. А можеше да го нападнат, за да го ограбят или просто оскърбят, да го направят за смях: нали го мразеха. Той усещаше това като лек хлад по кожата. И тогава реши да превърне своята къща не в крепост — о, не, каква ти крепост може да бъде една къща от дърво и хартия? — а в гибелна клопка за всеки, който се осмели да проникне тук неканен. Той затъна в изчисления и чертежи. Ниндзя Кавашима живееше изолирано и самотно, малко познаваше хората и затова не познаваше добре и себе си. Той не се изненада, че в невероятно кратък срок стана отличен финансист и поведе работата на своя роднина така, сякаш бе преминал специална школа. Без ни най-малък страх и колебание той си постави извънредно сложна строителна задача, която изискваше специално образование, дълъг опит и талант, култивирани от по-възрастните. Той наивно смяташе, че ще придобие умението да прави всичко, което другите умеят да правят.

Без да променя с нещо фасадата на къщата — искаше намеренията му да останат скрити — Кавашима започна да я преустройва отвътре. Най-напред си осигури бягството — и за спасяване, и за примамка. Точно под покрива направи трети етаж и система от люкове, които му осигуряваха мигновено спуща не без стълба от горния етаж в подземния. Тук изкопа погреб — тайник. Част от къщата снабди с двойни стени, където скри стълбите, застла коридора с вибриращ „пеещ“ под и това бе единственото нещо, което не беше плод на неговата фантазия. Пеещи коридори е имало и в къщите на много феодали, които не напразно са се страхували от нападения. Той измайстори фалшиви врати, които потуляха дупки и истински врати, скрити в стената. Площадките, образувани от пресичането на коридорите, покри с рогозки, под които нощем зееха кладенци. На дъното на всеки кладенец стърчеше меч с острието нагоре, което беше двойно. Горните прагове на вратите можеха да рухнат върху главата на неканения посетител, подвижните стени вдигаха тревога при докосване. Той работеше сам, без помощници. Две години нощем преустройваше своята къща, като разрешаваше архитектурни и технически задачи, достойни да затруднят и най-големите познавачи на строителството и механиката. Но въпреки своето невежество, с усилие на волята, на разума, на нечовешката упоритост, с търпението и съсредоточеността на един ниндзя той сътвори архитектурно чудо, на което бе отредено да диви и възхищава посетителите цял век по-късно. Подобно нещо се постига само ако се забрави, че човешките възможности са ограничени.

Той се заблуждаваше само в едно, че хората не знаят нищо за неговата работа. Неизвестно как, но всички жители на столицата научиха за къщата капан и не би се намерил крадец, разбойник, любител на авантюри, който би дръзнал да посегне на спокойствието на ниндзя.

Като свърши всичко по къщата, Акира Кавашима се ожени. Взе дъщерята на писар, негов съсед. Тя не беше с нищо по-добра или по-лоша от много други момичета в квартала: свежичка, с ласкава усмивка, с мънички ръчички. Акира я избра, защото беше от бедно семейство и нямаше да му я откажат. За три години жена му роди три дъщери и Кавашима, който мечтаеше за син, затъгува още по-силно. На сина си, като на мъж, би предал своето изкуство, което пропадаше нахалост, а с дъщерите си какво би могъл да стори?

Нощем, тласкан от мъка, той оставяше жена си и тръгваше да броди из къщата. Грабваше от скривалището черното наметало и го навличаше. Прохладната копринена материя приятно досягаше голото му тяло. Той се промъкваше през коридори и пеещите дъски мълчаха — тъй въздушни бяха неговите дебнещи стъпки. С лек, котешки скок се прехвърляше през отворите на люкове, които мигновено усещаше с върха на пръстите на изпружения си крак. Тези защитни действия пораждаха у него смътна тревога, която придобиваше постепенно реален образ на стаил се наблизо враг. Да, той беше до него, той чуваше сподавеното му дишане, долавяше свитото на кълбо тяло, и се разтреперваше щом си представяше ясно как овлажняват дланите, които стискат дръжката на меча, та чак и него самия го избиваше пот. И изведнъж, някакъв спонтанен порив го обръщаше в бягство. Носеше се по етажите, промъкваше се през люковете, спущаше се по гладките колони, изтичваше по тайните стълби, вмъкваше се в самите стени, а като се проснеше на пода, се сливаше с него.

Играта го увличаше. И вече, когато излизаше за своето нощно странствуване, той се въоръжаваше с кинжал, с въже с кука накрая, с бокс „тигрова лапа“. Той можеше да полети към тавана и да увисне там подобно на прилеп, можеше да прескочи параван, като се засили, да се хвърли стремглаво в кладенец срещу двуостър меч и едва в последния миг, забивайки куката на въжето да увисне на косъм от гибелното острие. Играта ставаше рискована, той усещаше резки, силни приливи на кръв в жилите и се радваше на тая игра на живот и на смърт.

След това скриваше наметалото и бойното снаряжение и се връщаше при жена си. Тя спеше спокойно с високо поставена върху дървена пейчица глава с красива прическа. Той я вземаше спяща като почти я обичаше за нейната кроткост и покорство и още за това, че не се досещаше за нищо, дори, че между тях съществува такава близост. Ала тя не спеше, само се преструваше на заспала, догаждайки се, че това му е нужно. Тя знаеше всичко за неговите нощни похождения из къщи с черното страшно одеяние, за това яростно буйство, което караше сетне неговото тясно, силно, горещо тяло да трепери, и тя разбираше че живее с дявол. И момичето жена с порцеланово личице, ласкави устни и мънички крехки ръчици съзнаваше своята безкрайна греховност, и, набожна по природа, престана да се моли и да ходи в храм. За нея няма и не ще има прошка. Но тя за никакво небесно благоволение не би пожертвувала кратките сурови ласки и целувки на сухата му печална уста.

Не може да се пие вечно от чашата на самоизмамата. Акира Кавашима мечтаеше страстно за нападение — искаше му се да изпита и себе си, и своята къща. Той молеше провидението да вдъхне на враговете му смелост, необуздана алчност, лудешка дързост. Почувствува нужда от истинска опасност, както жадният — за глътка вода. Почувствува нужда и от истинска победа, а не от въображаема, когато измамил предполагаемите си врагове и объхтан от ролята на призрак, свличаше опустошен и разгорещен плащеницата от гърба си. Поне да беше пролята капчица кръв, капчица гореща, възсолена, лепкава жива кръв!…

Ядосваше се на тоя неуловим човек, какъвто бе самият той. Та ниндзя е не само защита, но и нападение! И понявга като бягаше от въображаемите си врагове, той се превръщаше от беглец в преследвач. Искаше му се да настигне и сам да порази черния призрак. Представяше си как след миг ще го настигне, зад оня ъгъл, по оная стълба, в оня коридор. Все по-бързо и по-бясно ставаше преследването, той се хващаше за меча, но нямаше никой, невидимият отново се беше изплъзнал. И се чувстваше унизен. Колко тежко е да бъдеш елен и ловец едновременно! Той почти се ненавиждаше.

В дните на пълнолунието го обземаше безгранична тревога. Огромното оранжево светило не изчакваше угасването на вечерната заря и се подаваше иззад хълмистия хоризонт, хвърляйки на земята снопове тайнствено мъждива светлина. Тогава по улиците се появяваше процесия от празнично наконтени деца, сънени и малко смутени, водени от свещеници в пищни одежди. В центъра на шествието се клатушкаше колесница, карана от бисерно бледожълти крави с малки тъпи муцуни. Тогава в гърдите му се надигаше мъчително сладка възбуда. Увличайки подир себе си целия град, шествието минаваше край неговата къща на път за езерото, където корабчета, накичени с разноцветни фенери, очакваха децата. Луната оставаше единствения властелин на града. Бързо, пред очите на хората тя се възземаше стъклено-зеленикава, като изпълваше градината с остра студена светлина. Сенките се очертаваха особено ясно, като се напояваха тлъсто с черна боя и придобиваха странна подвижност. Всеки повей на вятъра предизвикваше в градината някакво трескаво раздвижване на сенките, от което в къщата се промъкваха лунни стрели. И това довеждаше до изстъпление неговия копнеж, неговата мъчително сладка тревога. Нали всяка сянка, той знаеше това, можеше да крие враг, можеше да стане враг, превърнал се в сянка.

В една такава нощ напрежението и неутолимият копнеж станаха непоносими. Той изведнъж проумя, че няма от кого другиго да се бои освен от себе си, и започна открита игра. Дръпна встрани щорите и пусна луната да влезе във всички етажи на неговата къща. И заедно с луната влезе и сянката му и се настани върху бялата площ на стената. Той се премести напред, сянката му се плъзна зад гърба. Притисна се до стената, сянката изчезна, хвърли се напред, сянката се втурна по края на светлия параван. И тогава той хукна да гони своята сянка. Никога дотогава стъпката му не е била така въздушна и стремителна, никога до тогава не се е мятал тъй леко нагоре и надолу, никога до тогава неговото съвършено тяло не му се е подчинявало тъй. Онова, което толкова го раздвояваше преди, сега се превърна за него в щастливо двуединство: щит и меч, елен и ловец…

Нагоре, надолу, нагоре, надолу, безшумно по пеещия коридор, моментално изкатерване по стената, стремително спускане в по-долния етаж, едно мярване през тесния процеп и скок в дупката като завършек на всичко. Летейки стремглаво в клопката, той захвърля въжето с куката. Без него нямаше връщане горе, нито пък щеше да се чуе някакъв вик, а домашните му дори не подозираха, че съществува тайник. И той се разсмя — тържествуващ в своето собствено поражение. После извади късия си меч и с едно кръгово движение разпори корема си и чу, как пльоснаха на пода неговите вътрешности. Не разбра че пада, видя само, че сянката на стената изчезна…

Ние обикаляме из къщата, запазена непокътната от онова далечно време, когато нейният майстор строител е препущал като черно привидение из стаите, коридорите, стълбите и тайниците. Все тъй блестящ е лакът по стъпалата на стълбите и перилата, по рамките на подвижните стени, все тъй стегнати и чисти са щорите, свежи — хартиените паравани. И все тъй тихи, тревожни сигнали издават коридорите, щом ги докосне нечий крак, и зейват неочаквано пропасти, изникват скрити стълби зад преградите, откриват се етажи, които не подозираш отвън. Нас ни развежда миловидна девойка със синя пола и бяла блузка. Скромна приветлива усмивка непринудено разцъфва по нейните красиви, леко набъбнали устни. Тя е чиновничка от туристическото бюро, гид и стопанка на тайнствената къща, която тя и нейният чичо са наследили. И двамата са потомци на ниндзя Акира Кавашима. Чичо й е свещеник, тих кротък човек, който обича усамотението, молитвите и гледа да избегне срещите с посетителите на къщата-музей.

Но ние все пак забелязахме макар и бегло този свит човек, когато на излизане се забавихме с преобуването. Като тъмно облаче или неясна сянка се мярна той в коридора, съвсем безшумен този път, и хлътна в молитвеницата, врязана сякаш в стената със златното тяло на Буда, с трепкащите пламъчета на свещниците, с дима и уханията и после в миг изчезнала.

Какво беше това — дали смирено поведение на един църковен служител, който иска да се смали до неузнаваемост, или просто наследствена черта?…