Мариета Чудакова
Пространство-живот

Всичко стана много бързо.

Крафт още тичаше с всички сили надолу по склона, а единият от тях вече лежеше по гръб на тревата, докато другият, наведен над него, разглеждаше лицето на жертвата си с изражение, в което нямаше нищо освен любопитство.

— Арестуван сте! — викна, дотичвайки Крафт.

Непознатият и не мислеше да се крие. Той бавно се обърна, равнодушно плъзна поглед по напрегнатата фигура на Крафт и браунинга, стиснат в ръката му.

Крафт опипа пулса на лежащия, прислуша се за момент в зловещата тишина в гръдния му кош, накрая сурово попита:

— Защо убихте този човек?

— Казахте наведнъж две неистини — сухо отвърна непознатият. — Аз не съм го убил, и той едва ли е човек.

С носа на обувката си докосна челото на убития, след това, колебаейки се седна, извади нещо като пергел и бързо направи някакви измервания на лицето му, като промърмори:

— Ама разбира се. Лицевият ъгъл почти не се е изменил.

Крафт наблюдаваше с любопитство как арестуваният разтвори дланта на убития, внимателно се вгледа в нея, като няколко пъти подръпна палеца, после стана, акуратно отърси коленете си и с крива усмивка каза, обръщайки се към убития:

— До скоро виждане.

На Крафт бе известна рядката форма на мигновено умопомрачение, в което изпада престъпникът веднага след убийството — ако смъртта все още не е станала негова професия. Това помрачаване на разума бързо се сменя с прояснение, когато престъпникът се окаже във властта на бурното и най-искрено разкаяние.

Убиецът обаче, не показваше ни най-малки признаци на разкаяние. Уморен и бледен, той като че ли изгуби всякакъв интерес към жертвата си и потъна в размишления. После наруши мълчанието и посъветва Крафт да не се грижи за трупа.

— Все едно, след един час няма да бъде тук — каза той вяло и махна с ръка. — Впрочем, както си знаете.

Наложи се цял час да прекарат заедно до трупа. Крафт се надяваше, че все някой ще се появи на пътя, но мястото беше безлюдно. Двамата мълчаливо седяха, при това убиецът — гърбом към мястото на престъплението, а Крафт без да сваля очи от трупа — той никога не пренебрегваше предупрежденията, отронили се от устните на самите престъпници. Моментът, в който Крафт откри, че трупът, лежащ на два метра от него, е изчезнал, и даже тревата на това място не е смачкана, му донесе едно от най-силните сътресения в неговия живот. Той понечи да се хвърли към най-близките храсти, но навреме се опомни. Храстите бяха най-малко на сто метра. Убиецът продължаваше да седи неподвижен на предишното си място, без да показва какъвто и да било интерес към това, което се бе случило зад гърба му. Оставаше да се предположи, че земята е погълнала трупа.

След пет минути Крафт беше напълно готов да последва мълчаливо престъпника, който спокойно го покани в дома си. Крафт се мъкнеше отзад, като поглеждаше тъпо високата, вървяща пред него фигура. Из целия път не пророниха нито дума. В малката двуетажна къща, в кабинета, издаващ отчасти антропологичните интереси на стопанина, Крафт седна в дълбоко кресло, а другият — на кожения диван, отпуснал уморено глава на облегалото.

— Вие, както виждам, разбрахте, че е безсмислено да ме арестувате, — каза убиецът. — Не мислете, че ще ви давам обяснения за станалото. То наистина не заслужава дълго да разговаряме за него, пък и не за това ви поканих. Искам да ви помоля за нещо. Утре мен няма да ме има тук. За съжаление, не мога да взема ръкописите си. Но бих искал да се запазят. В живота си два пъти съм се обръщал с такава молба. Но и двата пъти книжата ми после не можаха да се намерят. На колко години сте, извинявайте за въпроса?

Крафт не бе навършил тридесет и осем и това, явно, напълно задоволи събеседника му, доста по-млад на вид от него. Той му обясни накратко, че се надява да се върне за ръкописите си най-рано след тридесет години, а може би и по-късно, че представляват — антропологически изследвания, които той, за голямо свое съжаление, не успял да довърши. Разбира, колко странно изглежда поведението му, обаче моли да му повярват, че съвсем не е престъпник, че там, край реката, е защищавал живота си и най-главното не е направил нищо лошо на онзи, когото Крафт е видял убит.

През следващите седмици Крафт, десетки пъти на ден си задаваше все един и същ въпрос: как можа той, човек на държавна служба, да даде възможност на един опасен престъпник да избяга, и отгоре на всичко да вземе на съхранение книжата му? И то, само защото престъпникът беше успял да скрие или унищожи трупа по някакъв неизвестен на криминалистиката начин!

Шумът предизвикан от едновременното изчезване на двама души от града, скоро утихна, делата им преминаха в архива. Никой не узна, че в навечерието Крафт е бил в дома на един от изчезналите. Никой никога не му зададе никакви въпроси. Обаче самият свидетел на престъплението счете честта си за опетнена и същата година напусна полицията.

Сега той имаше много свободно време. Нищо чудно, че в края на краищата Крафт се заинтересува от ръкописите на човека, чийто съучастник бе станал по собствена воля. Него ден, на въпроса на Крафт как се казва, непознатият бе отговорил: „Наричам се Фърст^[1]“.

Книжата и името, и то едва ли истинското — само това бе останало на Крафт от човека, който рязко промени съдбата му.

Книжата съдържаха подробни и изчерпателни данни на изследвания, основани на огромно количество факти. Няма смисъл надълго да се разказва, как с годините Крафт все по-дълбоко и по-дълбоко навлизаше в областта на антропологията и близките й науки, и как накрая, му стана ясно, че изследванията на Фърст са уникални. Авторът им напълно пренебрегваше материалите от разкопките и всевъзможните находки в пещерите на Стария и Новия Свят. Той се ползуваше от някакви други, известни само на него данни, които му даваха възможност да изгради стройна система от смели предположения за еволюцията на човека през 50-те хиляди години. Строго казано това беше вече не антропология, а нещо близко до науката за човека като цяло. Крафт бе особено поразен от пълната свобода на автора при описание на бита и на пещерните хора, и на европейците от епохата на Възраждането. Жестовете, походката, ниският отривист смях на жените от епохата на неолита бяха описани с такава непринудена осведоменост, сякаш авторът е техен съвременник. Много страници бяха написани, като че ли от перото на блестящ романист.

Това, което на специалиста би се сторило в най-добрия случай непозволена волност, се представи на Крафт в съвсем друга светлина. Особено внимание към второстепенните детайли, донесло му неведнъж успех в разследване на сложните дела, му дойде на помощ и тук, в тази малко известна за него област. Накрая у Крафт се зароди една догадка и той реши да тръгне по следата.

Трябваше да се заеме с биографията на Фърст. Оказа се, че в архива на полицията има достатъчно сведения. Фърст е бил лекар с твърде ограничена практика. Появил се бе в града преди пет години. За тези пет години нито веднъж не е напускал града. Нямал нито жена, нито деца. Кръгът на познатите му бил малък. Из града се придвижвал само пеша.

Един от фактите направи особено впечатление на Крафт. Защо този добре обезпечен човек, който е имал много свободно време, никъде не е пътувал? Крафт се зае търпеливо да възстановява маршрутите му в чертите на града и дойде до любопитни изводи. Вътре в града Фърст се е движел в границите на ясно очертан правоъгълник, една от страните на който бе долината, заобикаляща града на запад от реката, край която те се бяха срещнали при безжизненото тяло. Разстоянието между северната и южната страна не превишаваше два километра. Фърст никога не бе посещавал южните покрайнини на града. Градът за този човек е бил своеобразен затвор, в който той е бил затворен по своя собствена или неизвестно чия воля.

Тайната нарастваше и смътно очертаващото се разрешение плашеше Крафт със своята невероятност. В архива на полицията той намери още три дела „за изчезване на жители от града“. Най-старото от тях бе отпреди 150 години. Обстоятелствата по трите дела бяха сходни. Хората изчезвали нощем, без вещи, и никой повече не ги виждал. Крафт намери много общо и между незначителните на пръв поглед подробности по тези дела. Готов бе да се обзаложи, че всеки път е изчезвало едно и също лице. Когато странната хипотеза беше разработена от Крафт почти до край, започна историята с планетата Нереида, която за дълго отне вниманието му, а други неща запълниха следващите двадесет години от живота му.

През тези години градът се измени. На мястото на къщата на Фърст отдавна вече имаше градски басейн. Крафт също два пъти смени жилището си.

Когато остаря, Крафт особено обикна малкия, но уютен бар, построен преди десет години в долината на реката, на онова паметно място. Освен хубавата бира, която поднасяха там, и не лошото название — „На края на света“ — имаше още едно привличащо Крафт обстоятелство: ако на Фърст му хрумне наистина да се появи още веднъж в техния град, то според хипотезата на Крафт, би трябвало да се появи тук.

Тъй се и случи веднъж. В тиха октомврийска вечер Фърст се появи на прага на бара така внезапно, като че ли бе изскочил от стената. Той нерешително тъпчеше на едно място до вратата, оглеждайки се наоколо, безсилен сякаш да реши накъде да пристъпи.

Въпреки своите 67 години, Крафт бе запазил не само яснотата на ума си, но и силата на духа. Не му трябваше много време, за да дойде на себе си. Всъщност, той видя това, което бе очаквал — Фърст никак не се бе изменил за изтеклите тридесет години. Крафт му махна с ръка и Фърст се отправи към него, като втренчено го гледаше.

— Вие ли сте, скъпи приятелю? — каза той тихо. — Случайно ли ви заварих тук?

— Чаках ви — твърдо каза Крафт. — Чаках да ми разкажете всичко и най-сетне да снемете този товар от душата ми. Ръкописите ви са цели. Както виждате стар съм, няма да живея дълго и отплатата, която ви искам, действително не е тъй голяма.

— Аз също съм стар — каза Фърст — и моят път също свършва. Би ми било тъжно да си отида завинаги без да разкажа за себе си на някого. Няма да бъда многословен. Всичко може да се разправи с две думи. Вашият живот е ограничен във времето, а моят е ограничен в пространството, това е всичко.

Спокойните сиви очи на Фърст погледнаха Крафт и Крафт, побледнял му кимна с глава.

— Във времето моят път в миналото е значително по-дълъг от вашия, а в бъдещето — безкраен. В пространството — той е много по-къс от вашия. Също като вас, аз неотклонно се приближавам към унищожение — към това, което вие наричате смърт.

— Там, отвъд реката? — попита Крафт, и Фърст му кимна.

— Да, навярно това ще стане там. Във всеки случай, не по-далече от кулите на старата градска застава. Тях аз не ще надживея — също, както вие най-вероятно няма да доживеете сто години. Останаха ми да живея триста метра в дължина и петдесет в ширина. Наистина, времето тече плавно и най-нещастният ваш ден продължава точно толкова часа, колкото всеки друг, а пространството понякога рязко се свива. Неочаквано виждаш, че е останало по-малко, отколкото си разчитал.

— И какво правите тогава?

— Преминавам в друго време. Аз не мога да задържа свиването на пространството, както вие не сте в състояние да спрете хода на времето. Но вие имате възможност да удължите живота си за сметка на пространството. „Той е изживял не един, а няколко живота“, — казвате вие за човек, пропътувал много земи. Освен това на разположение имате и други планети. Аз пък удължавам живота си за сметка на времето. Изживял съм безбройно много живота, но всички те се побираха на малкото късче земя, извън която не ми е съдено някога да се измъкна.

Смаян, Крафт не намери веднага какво да каже. Той попита, далеч ли във времето пътешествува Фърст.

— Колкото пожелая — отвърна Фърст. — Мога да се върна и в своето минало — „остаряло“ точно с толкова години, колкото съм преживял в друго време, — и да заваря още живи познатите си… Но обикновено не правя това. Веднъж, когато се върнах твърде рано — но все пак по-късно, отколкото сега — видях болна и грохнала старица. Някога я бях обичал, имахме дъщеря. Така стана, че се срещнах и с дъщеря си. Беше красива жена, на вид петнадесет години по-стара от мен. Когато ни запознаха, тя ми каза, че напомням баща й, който бил също така красив и елегантен. И аз, да си призная, бях радостен, че моята Хелън не ме е забравила.

— Но нито веднъж ли не ви познаха? Нали можехте отново да се окажете в кръга на своите роднини, близки…

Фърст се усмихна.

— За това е смешно да се говори. Та кой днес вярва в чудеса? Съпоставянето даже на най-очевидните, най-убедителните факти едва ли може някого да отведе тъй далеч, както рискувате да отидете вие, скъпи Крафт. Вие сте първият, известен на мене човек, погледнал истината направо в очите, колкото и да противоречи тя на общоприетото. За какви близки говорите вие, скъпи приятелю? Какво биха казали в нашия град за един сравнително млад човек, който би спрял на улицата уважавания от всички доктор Верние, навярно вече отпразнувал своята седемдесет и пет годишнина и тупайки го по сгърбените рамене би започнал да го уверява, че той, Верние, е син на този хлапак?…

— Далечното минало? Не искам и да го знам — отново заговори Фърст. — Тръпки ме побиват само при мисълта отново да се озова сред вашите прапрадеди, да видя пак пещерите и гигантските дървета, ей тук, на мястото на града, който през последните няколко века стана почти мой… Не, не ме тегли назад. Единственото, което бих желал, е отново да се озова във войската на великия Цезар. Но все пак, навярно сега би ми било тъжно да се сражавам срещу галите — усмихна се Фърст.

Те седяха до прозореца и Фърст поглеждаше към старите кули точно с такова изражение, с каквото старите хора гледат гробищата. Остра жалост изпита Крафт към този човек, явно, единственият връстник на човечеството. Собственият живот му се видя изведнъж съвсем нищожен наред с човека, изнесъл на плещите си всички трудности, съпровождащи живота на безчислени поколения, сменили се през изтеклите хилядолетия. Крафт започна вече да разбира, колко малко утешително имаше в това, че животът на Фърст се измерваше не с години, а с десетки метри.

— Говард, Пелийо и Фослер, изчезнали на времето си от града, сте били все вие, нали? — попита Крафт.

— Да, аз — отвърна Фърст спокойно — и всеки път не съвсем по своя воля. И мене ме дебнат опасности. Аз вече ви споменах, че както вие, и аз не съм предпазен от случайности. Например, веднъж, струва ми се, в началото на миналия век, имах непредпазливостта да взема карета. Домът, за където бързах, се намираше на отдавна премината от мене точка. Но кочияшът беше пиян и ме закара десет метра по-напред — разстояние, което доста съществено съкрати живота ми. Не успях да спра каретата. Скочих в движение, отървавайки се само със счупване на крака. Оттогава никога не пътувам. Оказа се, че за мен това е твърде скъпо удоволствие. Но истинският ми враг е само един.

— Не е ли онзи, с когото се счепкахте тогава при реката?

— Да, той беше, Секънд^[2]. И той е като мен, но между нас все пак има разлика. Появил се е по-късно от мен и с някои поправки, сближаващи го с човешкия род. Както вие не знаете какво ще ви сполети утре, така и той не знае какво ще му се случи на следващия метър от пространството и в какво време ще попадне. Някаква странична сила го управлява, която неочаквано го измъква от времето и то съвсем произволно. На него, разбира се, му е значително по-леко. Той не е длъжен сам да взема решение да напусне близките си хора, и да премине в друго време, където ще намери, може би, пустиня или планина от трупове на познато място. Но този идиот мисли, че да управляваш сам времето е огромно богатство, от което той незаслужено е лишен. Онзи път се нахвърли върху мен неочаквано и ме помъкна към реката. Успя да ми отнеме пет метра живот и аз веднага трябваше да си отида. Не знам защо му е било нужно. Не е могъл да не ме познае. Рядко се срещаме, но се узнаваме от пръв поглед.

— Къде изчезна той тогава?

— Моят удар го отправи в друго време. Може би сега той е на същото място, с нашите правнуци.

Крафт потръпна и хвърли поглед към опустелия бар. За миг му се стори, че вижда силуетите на тези неродили се още хора, насядали нейде тук, недалече от тях.

— А може би има друга съдба — каза Фърст и тъмна сянка легна на лицето му. — Той пътешествува във времето и напред, и назад. Онзи път явно се беше върнал от далечното минало. Не можете да си представите какъв ужас ме обхвана, когато вместо обичайното европейско лице видях страшната озъбена физиономия на неандерталец. Тогава го и ударих.

— Колко ужасно е всичко това — тихо проговори Крафт, — вие сте само двама и при това — врагове, а сте принудени и да се срещате.

— Какво да се прави? Ние със Секънд се оказахме в едно и също пространство, нали и вие живеете с враговете си в едно и също време. Това не е толкова важно. Ужасно е друго — постоянното усещане, че пространството ти се свива, непрестанното приближаване към крайната точка, ония жалки десетина метра, които ти остават…

Крафт се реши накрая да зададе последния въпрос.

— И вие ли се страхувате от смъртта?

Фърст наведе глава.

— Нима знаете нещо за нея?

— Нищо.

— Аз винаги съм мислил, че изпитваме страх от смъртта, защото знаем за нея.

— Разбирам мисълта ви — каза Фърст развълнувано, — аз сам съм рязал трупове и добре си представям как изглежда човек, завършил пътя си във времето. Но страшно е даже да се помисли, какво ще стане с мен, когато няма да има повече пространство…

Вече затваряха бара и те излязоха навън. При дома на Крафт се сбогуваха. Фърст взе част от ръкописите и си тръгна с намерение да наеме квартира и утре отново да се срещне с Крафт.

Крафт дълго не можа да заспи тази нощ. Мислеше си, какво щастие му се е паднало. До края на живота си той ще може да беседва с човека, видял такива неща, незаписани още в никакви книги.

Заранта Фърст не дойде. Към обяд Крафт излезе от къщи, купи си един от сутрешните вестници и погледът му попадна веднага на съобщение за неизвестен млад човек, който бил прегазен от карета, когато пресичал снощи една улица в северната част на града. Кочияшът вдигнал пострадалия (който бил в безсъзнание) и го откарал в болницата, на другия край на града. Когато каретата спряла пред входа, в нея нямало никого. Щателният оглед на местността не дал никакви резултати. Успели да намерят само окървавена папка с рисунки на кости и черепи, принадлежаща очевидно на потърпевшия. Тялото на притежателя й изглежда бе паднало от моста в реката и отнесено от течението.

Крафт потрепери и свали шапка. Разбра, че Първият от хората бе завършил жизнения си път.

Бележки

[1] Фърст — от англ. „First“ — първи. ↑

[2] Секънд — от англ. „Second“ — втори. — бел.ел.кор. ↑