Жорж Дюмезил
Предговор

За да състави този свой том, Мирча Елиаде е трябвало само да подбере някои от многобройните си вече публикувани или още неиздадени творби с философски размисли за символиката, тъй като тя е вездесъща както в религиозната, така и във всяка друга мисловна област. В началото на нашия век, когато изкусните майстори на сравнителните проучвания смятаха за по-мъдро да позакърпят платната, вместо да се впуснат в морето за нови приключения, на самото понятие „символ“ се гледаше с доста лошо око. Но нима древните критяни не са изобразявали на стените си двучелен щит или двуостър топор, които сякаш се носели във въздуха? Римляните не са ли съхранявали в дома на Цезаря копие, което в известни моменти знаменателно потрепвало от само себе си? А иначе това са били съвсем обикновени наглед оръжия — щит, топор, копие — превърнали се необяснимо защо в обект на преклонение. Спартанците не са ли наричали „деца на Зевс“ две най-обикновени успоредни греди? Значи „истинският“ култ не е бил насочен „изначално“ към дървените греди, които „по-късно“ са били използвани в преиначен смисъл, заради някакво антропоморфическо схващане за „свещеното“. Но нещата вече не стоят така и, ако все пак има известни преувеличения, то те биха били в обратната посока: по-скоро би надделяла склонността да се съкрати рационалният бюджет на религиите в полза на разходите по символиката. Колкото до Елиаде, той се придържа към златната среда, благодарение на задълбочените си филологически познания. Есетата му не са плод на теоретични разработки, а на дългогодишни наблюдения и проучвания.

Две от монографиите, които той е включил в настоящия том, се отнасят до фундаменталните представи, присъщи на всяка идеология: центърът със своето разнообразие в третото измерение, зенитът, благодарение на който се подреждат по раздели и йерархия всички интересуващи дадено общество ценности; връзката, която изважда на преден план факта, че всеки живот — физиологически, колективен, интелектуален — представлява сложна плетеница от отношения. На сравнително малко на брой страници, но чрез вкоренени в контекста примери, Елиаде илюстрира богатството на извезаните върху тези две теми разновидности, като същевременно прави единството им напълно осезаемо. Есето, посветено на времето, съвсем ограничено — ако се осмелим да се изразим така, в сравнение с безпределната Индия, е пример за най-добрия възможен филологически подход: думата „кала“ изразява както мимолетността на мига, така и безкрайното или циклично времетраене, съдбата, смъртта; едновременно рамка и съдържание, понятие и божествена личност, която често е била смесвана и дори отъждествяваш с различни богове, Времето се явява един от реактивите, способни да разкрият пътеводните линии, следвани от тези могъщи мисловни школи: авторът на кратките, но добре документирани глави в този том изследва и изяснява всички проблеми, които е целял да проучи. Макар и по-специално наглед, есето за символиката на раковините свидетелства за вложеното в работата религиозно въображение, чиято изходна точка не е някакво понятие, на което то придава различен конкретен смисъл, а съвсем материален елемент, свързан от автора с разнообразни понятия, така че снопът от аналогии в дадения случай сякаш излиза от чувствителния полюс на взаимовръзката: фигуранти, търсещи драматичното. Накрая, „Символи и история“ изяснява накратко, с подчертано позоваване на големите живи религии на Запада, защо анализите, съдържащи се както в настоящата книга, така и в останалите трудове на Елиаде не са чисти игри на ума, а разкриват точките на скачване, чрез които човекът-индивид и човешките групи уравновесяват и захранват мисълта си посредством развитието на своя опит.

Истинско щастие е, че широк кръг от читатели ще има възможността да се запознае с това въведение към едно от най-оригиналните проучвания на нашето време; те обаче не бива никога да забравят и факта, че неговият автор преди всичко е бил и си остава писател и поет.