Николай Хайтов
„Документация“

Спука се гумата на камиона по пътя между село Михалково и „Цанков камък“. Шофьорът остана да я прави, а на мене каза:

— Ти недей вися над главата ми! Върви полека-лека, пък аз, като направя гумата, ще те настигна и ще се качиш пак.

Тръгнах полека-лека и тъй вървях и се обръщах, докато небето неочаквано притъмня и прокапаха дъждовни капки. Забързах, но — късно: вместо камионът догони ме дъждът и ме запра с такава сила, че докато стигна бараките на „Цанков камък“, целият се намерих във вода. За мой късмет в бараката гореше огън, а хората край огъня — разбрани хора, ми дадоха ватенка и натуряха в печката сухи дърва. Бяха четирима — накрачили тенекиената „жабка“, тримата млади, пехливански тип мъже, а четвъртият — с попреминали години, засивял и чернолик, накрехнал на главата си старо войнишко кепе.

— Аго Шабане, дай ракията! — обърна се към него най-високият от младите — мъж с мускулести рамене и тъмни кротки очи. — Къде си я потурчил?

Аго Шабан бърка във вътрешния джоб на ватенката, вади оттам едно преполовено шише с гроздова и ми го подава с тържествуващи очи:

— Заповядай!

Шишето минава от ръка в ръка, докато се връща пак при аго Шабан, който, преди да пие, го навдига и благославя:

— Чок илларя. На непрокопсаниците — холера!

На такива като нас — вино и ракия!

На чобаните — попска молитва,

на попа — сопа!

Двамата млади високо се засмиват, а третият, големият с кротките очи, им съска да замлъкнат:

— Тихо де, Салих!… Инженерът е оттатък — пише!

Всички се умълчават и мълчаливо пушат. Чува се само как нажежената печка пърпори и дъждът продължава да плющи. Помещението, в което съм попаднал, е и ковачница, и склад, а може би и жилище; в него има гюрук, празни бидони, отломки от каменни проби, водопроводни тръби, ръждясали барамини, платнища и какво ли не. Салих дръпва едно платнище, нахлупва ушанката над челото и тежко въздъхва:

— Де да видим тоя месец каква ще я изпише…

На високия му се иска да отбие разговора в друга насока, та се обръща към мене и ме разпитва как се е случило така, че съм дотърчал до бараката им пеш. Разказвам какво е станало, те цъкат с език и ми съчувствуват. Само аго Шабан е на друга позиция:

— Нека, бе, нека да види къде е „Цанков камък“, че да знае де ще бъде язовирът! Ти знаеш ли, че тук ще е язовирът? — обръща се той към мене…

— Чувал съм…

— От чуто до видено — голяма разлика има! Ти ела сетне, та огледай! Сто и шейсет метра имаме бургия тука, дето проверява какъв е по-надолу камъкът, става ли за хубав темел или не става! А тия пехливани — кимва той към младите — ровят вляво и вдясно по брега, тунели пробиват, да се види какво е и там, шахти прокопават!

— Видял е той, видял, аго Шабане, нали е минал през „Антонивановци“, развели са го там и са му казали — обажда се Салих.

— Видял е той: трака-трака с пищолите!… Тъй и баба знае да пробива!? Нека да ми дойдат тука — ожесточава се аго Шабан, — дето е всичко на една ръчица — и барамината, и лостът! Няма компресор да го надува, няма нищо, всичко се надува с корема!

— Надуваме, но без файда! — Салих попоглежда под око останалите двама, но като не получава никакъв отговор, обръща се към високия с тъмните очи: — Кажи бе, Радков!… Митьо! Продумай де!

— Нека инженерът да приключи, да видим какво е начислил. Какво да му кажа сега?

Салих се изправи — дебеловрат и наежен:

— Кажи му за категорията! Туй! — Полегва отново, нервно пали нова цигара и продължава вече по-спокойно: — Миналия месец — давай, давай, давай… продълбахме сума нещо! Накрай, като заигра калемът, като се разбра, че гоним двеста и нагоре — сваляй категорията! Нека да ни каже, че са турили таван на нормите, да се не млатим в камъка за пусто и празно! Тъй ли е!?

— Тъй е! — съгласява се Радков. — Аго Шабане, сложи картофи на собата! — кимна той към раницата в ъгъла. Гласът му е басов и боботи с такава скрита сила, че подлепеното с вестник прозорче на бараката леко прозвънява. Той става подир малко за дърва и аз забелязвам, че главата му, току-речи, опира в тавана! Взема някакво парче дъска и — неопрял го до коляното — парчето с трясък се счупва на две…

— Тихо-о! Инженера-а! — заяжда го дебеловратият Салих и премества пак ушанката, този път — от челото към врата.

— Стига си ме стряскал с тоя инженер! — Аго Шабан вади шишето, забърсва го с коравата си длан и ми го подава. — Хайде, апап, сгрей се още малко, да запомниш и споменуваш Шабан Ахмедов Манчика от Девин… Пък ти с инженера не ме стряскай! — обръща се той отново към Салиха. — Аз съм два пъти стрелян, веднъж съм тровен, падал съм от кюприя и съм се давил в реката — давил-недодавил и пак съм жив, и пак ма не е страх…

— Я кажи как си се давил! — намигва му Радков и на месестото му лице просиява знаменателна усмивка.

— Ей така! — направо започва аго Шабан. — На ергенско време рекохме да откраднем за един побратим една мома. Тогава бях кораво, младо, в пояса — пищов и нож, в главата — хич акъл и — карай! Дайте да я влачим! Беше от Настан — скъсахме й плитките, докато я изведем. Стигнахме Грохотенската ряка, а ряката помътняла и набъбнала — ако ти стиска, мини я! Викам му на младоженеца: „Фърляй я на гръб!“ Той я нарами, но сплете ногите и — хайде в ряката! Отиде, викам си, хубавата булчица! — и се метнах в мътната да я спасявам. Че като ни запреваля тая вода, каращисана с камъне и дърва, завлачи ни, замачка ни, завъртя ни и тримата в едно… и вече подминавахме за оня свят, ако не бях допипал един корен. Аз се хванах за него, те за мене и тъй се спасихме на брега… Да има кой да прави тука вир, на „Цанков камък“!

— Щяха да поминат и без тебе! — забелязва уж мимоходом Салих и понечва да си вземе от картофите, но се опарва и плюе на ръката си. За аго Шабан това е добре дошло:

— Видя ли, ей, видя ли, че излъга!… Щели да поминат… А като ти потрябва вода, викаш: „Дай вода-а-а-а.“ Пък когато ти си в Девин и спиш и хъркаш до невестата, аго ти Шабан — с карабината до помпата!

— Защо не си седя тогаз при овцете… като ти е толкоз нанагорно? — дразни го Салих, подлютен от паренето…

— По̀ ми се аресва тука, затова! При овцете млякото се излива и изпива, сиренето се изяжда, вълната минава-заминава. А тука бабамоолу — пули се агото в Салиха, — стената като се побие тука, всеки ще й свали шапка и ще пита кой я е вдигнал. А и да не питат, аз нали ще знам!

— Прав е аго Шабан! — насърчава го Димитър Радков. — Та аз защо се махнах от гората: сечи, сечи, сечи — без карар и без кантар! Дожаля ми за гората и реших — хайде камъните да сечем!

— Хубаво сме ги засекли, ама не признават! — въздиша начумерено Салих и премества шапката отзад напред.

— Откога сте тука? — решавам да се понамеся в тоя разговор.

— Че откога? Три години има ли бе, Радков? — пита Салих.

— Уха… И минават.

— Брей-е-ей, че ние пенсия ще вържем тука бе, на тоя камък! — зачудено цъка Салих и продължава като на себе си: — Що хора дойдоха и си отидоха, що хора минаха и заминаха!… Поогледат се, постудуват, ровнат тук-там и — хайде-е-е, дру-у-ум!… Няма лавки, топли манджи както в „Антонивановци“. Вятър и студ!

— Зарежи ти манджите, ами нямаше къде да стъпиш! — възпламенява се аго Шабан. — Дива работа! Я чакай! — дига той ръка, — дъждът като че премина, да вървиме ли?

— Няма защо да бързаме… нека да видим какво е изписал инженерът! — заявява Салих и поглежда изкриво Димитър Радков, който се е изправил до прозорчето и гледа навън. — Слушай, Радков, я го попитай!

Радков за минутка-две се поколебава, след това тръгва към вратата, но в това време тя се отваря и в бараката влиза мъж с приятно, бръснато лице, по всяка вероятност инженерът. Аго Шабан, Салих и другият с плетената шапка, който нищо не е проговорил досега, му стават на крака.

— Сто четиридесет и осем! — обявява инженерът още от вратата. — Доволни ли сте?

Мъжете бързо се споглеждат, но не казват нищо. Аго Шабан подава стол на инженера:

— Седни бе, другарю Томов.

Почувствувал, че нещо не е в ред, инженер Томов не гледа в стола, а в Салиха и в Радков.

Да не ви се вижда малко? Ето! — показва им той изчислението, което държи в ръката си. — Черно на бяло: сто шейсет и два кубика, пета категория, по…

— Защо пета?… Та това пета ли е? — Салих отива бързо в ъгъла на бараката, взима парче камък и го подава на инженера. — Тоя кремък пета?

— Слушай — започва инженерът примирително, — ако е за категорията, вярно е, че тоя камък може да премине и в шеста, но в такъв случай какво става, гледай какво става? — Той на бърза ръка пресмята нещо и подава листа на Салиха. — Двеста двайсет и два лева месечна заплата!… Никой няма да признае такова нещо. Горе, в дирекцията, ще кажат: той ачик-ачик е надписвал на работниците. Как е възможно средната заплата на останалите да е сто тридесет и шест, а групата на Димитър Радков да хвърли над двете майки.

— Като хвърчи над плана, защо да не хвърчи над двете майки? С осемдесет и седем процента сме над стотя. Площадката вместо за двайсет и четири дена, колкото беше по плана, я изринахме за девет и половина дни! Тъй ли беше?

— Яки са бе, другарю инженер — идва на помощ и аго Шабан. — Там е сичката беля. Тоя Радков вчера ме повдигна с едната си ръка… Спори му! Крепи сто и десет оки снага, не като мене шейсет и две… с доламата и потурите!

— Ама не вярват бе, другари!

— Ще им се докаже! — обажда се неочаквано мълчаливият с плетената шапка. — Ще им се докаже горе на тия писари! Нека да отиде Радков да им попремери в шепата си вратовете!

— Стига съм ходил! — обажда се неохотно Радков, стеснен от това, че е въвлечен в тоя спор с инженера. — Като не вярват…

— Като не вярват, фотографирай се бе, на снимката не могат да не вярват! Фотографирай се! — развива своето предложение Салих. — Да ти видят боя!

— Не е в боя, а в силата! Има хора адам-бойлии, но кашкави! А тоя хем висок, хем всичко е у него сила. Трябва да се види каква му е силата, а, другарю Томов, тъй ли е? — пита аго Шабан.

Инженер Томов, явно слисан от необикновеното предложение, още се колебае какво да реши. Но Салих връхлита с нови убедителни доводи:

— Право ли е да губим заради това, че на някой си не му се вярвало да има хора с две и повече норми? Право ли е, а?

Инженер Томов го гледа в очите, попримигва, а след това отсича:

— Добре-е… ще го фотографираме! Излезте вънка, пък аз ще си взема апарата.

Инженерът излиза. Радков, зачервен и смутен, се опипва за брадата и мърмори, че са решили с него да си направят сеир, но Салих и мълчаливият безцеремонно го завличат навън. Дъждът е спрял и през облаците се показва, също тъй смутено и срамежливо като Радков, февруарското слънце.

Аго Шабан се е така засмял и засиял, че ушите му са се намерили чак на врата. Той поправя миньорката на Радков и гласно съжалява:

— Да можех да ти дам моите мустаки, ама на-а, не може!

Инженер Томов излиза от бараката с апарат, нагласява блендата и премерва разстоянието.

— Приготви се!

Радков се вдървява на шосето, Салих и мълчаливият отстъпват, само аго Шабан е нещо недоволен и сумти:

— Абе, тъй е много… тъй е нищо! Боят ще се види само, не и силата… Я бе, Радков — досеща се той, — вдигни ме, както ме повдигна вчера, та и мене да засилиш покрай тебе до директора в София.

Докато се разправят те, по шосето идва камион: моят шофьор е поправил гумата и квичи с клаксона да се качвам, ала забелязал живописната група на пътя и фотографа, слиза и той от камиона и заедно с мене става зрител.

— Да го вдигна ли, другарю инженер? — пита Радков.

— Опитай — съгласява се инженерът.

Радков дава знак на аго Шабан да мине от лявата му страна, хваща с лявата си ръка помпиера за яката и без да се навежда и да бърза, започва да го вдига.

Инженерът слага апарата на окото, но Салих го спира с ръка:

— Чака-ай! Ако е за вдигане, вдигни мене, аз съм деветдесет и пет кила!

— Сложи си камъни в джобовете — съветва го мълчаливият, — за да направиш сто! Сложи, сложи! — навежда се той и започва да събира камъни и да му ги слага в джоба.

— Хвани и по една барамина в ръцете, че да видят с какво се печелят двестата и двайсет лева! — казва аго Шабан на Салиха, влетява в бараката и бързо излиза с две барамини. Салих взема и барамините и застава пред Радков:

— Дигай, братче!

Радков леко се навежда, хваща го за кръста, подхвърля го нагоре, като че подхвърля сноп, улавя го за гърба и го задържа високо над главата си.

Слисан от тоя неочакван изблик на нечовешка сила, инженер Томов забравя апарата и трябва да се намеси мълчаливият, за да го подсети:

— Щракай, другарю инженер!

Томов слага апарата на окото си. Радков — същи Голиат — седи с вдигнати ръце, а в ръцете му — с две барамини — дебеловратият като биче Салих. До тях ние с шофьора, случайните наблюдатели на тая сцена, зад тях, изтръпнал и ням, „Цанков камък“.

„Щрак!“

Снимката е свършена. Инженерът навива лентата и натъртва за ония, за които прави снимката:

— Ето ви документация!

После, забелязал, че Радков още позира, махва му с ръка:

— Пусни го бе, ще простине горе на тоя вятър!

Радков сваля Салих, Салих — барамините, а Шабан вади шишето от джоба и преди да го вдигне, благославя:

— Чок илларя, на калпазаните — холера,

на Салих и Радка — вино и ракия,

на чобаните — попска молитва,

а на попа — сопа!

Нека писарите гледат Радковата снимка и да внимават в картинката!