Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Корекция и форматиране
- krechetalo (2014)
Издание:
Николай Хайтов. Магьосникът от Брезе
Издателство „Профиздат“, София, 1980
Редактор: Цветан Николов
Художник: Живко Станкулов
Худож. редактор: Иван Узунов
Техн. редактор: Таня Янчева
Коректор: Кръстина Велчева
Дадена за набор на 20.ІX.1979г.
Формат 32/84/108. Тираж 30 650 екземпляра
Печатни коли 14. Издателски коли 13, 26. УИК 9,59
ЛГ VI КОД 26 9536273311|5605-77-80
Издателски № 89 (4085)
Подписана за печат на 10.ІІІ.1980г.
Излязла от печат на 23.ІІІ.1980г.
Цена с подвързия № 7 — 1,64 лв.
Цена с подвързия № 1 — 1,07 лв.
ДП „9 септември“ — София, Поръчка № 1496
Подвързия в СК „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
Ето как пропъдили габъра от буковата гора:
Тогава бил и той буче — мъничко. Оттам, в усойката, била гората, а през дола, насреща — Могилата, покрита цялата с камъни, висока и стръмна.
Рекъл царот на буките: „А бе, кой ще се наеме да заптиса насреща оня камъняк, да ми не блести в очите?“
Обадил се правият бук: „Не мога. Стръмно е!“
Обадил се дебелият бук: „Плитко е!“
„И я се не наемам — рекъл белокорестият, — жега е!“
Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камънето, с жегата и стръмното“. И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрами пред царот наш!“
Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало… Там останало и го нарекли „габър“.
В тая приказка не става дума за габърите — благородните, високите, които по стойка и красота могат да се равнят и с бука, а за габърите от най-долната порода, наричани „свинак“ — ония възловати, сиви и чепати габъри, които единствени растат по скалиста земя, без да ги е грижа дебела ли е почвата или не, влажна ли е или суха. От този габър по-жилаво и упорито нещо няма. Козите го ядат, престригват го, дъвчат го, пролет и есен е в устата на добитъка, но не гине. Попречат ли му да расте нависоко, пропълзява встрани. Страда, но не се предава. Гърби се като таралеж над земята и я пази от дъждовните капки и от вятъра. Дали се е разкаял той, че е напуснал селенията на бука и е отишъл да се бори с камънака в пущинака? Едва ли.
Дебелите буки са наистина стройни, спокойни, но те никога няма да узнаят какво е да стъпиш на камък, да го превземеш, да закриляш яребиците от сокола, да препъваш вятъра. Буките лазят по доловете като крадци, а габърът стърчи по високото, без да се бои от нищо. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове.
Ако не е той — свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, Средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.
Букът, ако трябва да ги сравняваме — е само една греда, а габърът — душа.