Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014)
Източник
simeonhadjikosev.com

Издание:

Патрик Модиано. Улица „Тъмните магазинчета“

Френска, първо издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Редактор: Екатерина Делена

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Николай Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Трифон Алексиев

 

Литературна група IV

Patrick Modiano

Rue des Boutiques obscures

© Éditions Gallimard, 1978

Дадена за набор на 19.XII.1979 г.

Готова от печат на 30.IV.1980 г.

Издателски №1555

Формат 60/90/16

Издателски коли 9

У.И.К. 7,82

Печатни коли 9

 

Цена 0,99 лева

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив

Основано през 1855 година

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 — 9536622211/5714-29-80


Доскоро френският писател Патрик Модиано беше неизвестен у нас. Името му нашумя едва в края на 1978 г., когато му беше присъдена авторитетната литературна награда „Гонкур“ за романа „Улица «Тъмните магазинчета»“. В това няма нищо изненадващо, тъй като младият писател, роден непосредствено след войната, принадлежи към „най-новата вълна“ във френската белетристика, поколение, навлязло в литературата през миналото десетилетие.

Невъзможно е отсега да съдим за творческата съдба на това литературно поколение, дошло в белетристиката след заглъхването на модния „антироман“ през 60-те години и изчерпването на експерименталната проза, свързана с кръга около списание „Тел кел“. Нерядко новото в литературата се оказва преоткриване на отдавна познати неща. Така е поне при романа, чиято класическа форма многобройните експерименти през XX век не успяха да разрушат.

Независимо от сравнително младата си възраст П. Модиано има солиден творчески актив — десет романа. И макар че награждаването „за цялото творчество“ е като че ли привилегия на възрастните писатели, наградата „Гонкур“ беше присъдена на Модиано с тази формулировка. В същност тя само подчертава художественото единство и последователността на досегашното му творчество, достигнало връх в романа „Улица «Тъмните магазинчета»“.

По силата на едно странно вътрешно влечение, заложено едва ли не в кръвта му, П. Модиано е влюбен в оная епоха, предшествуваща раждането ми, която класикът на съвременната френска литература Арагон нарече „Робство и величие на французите“. Има нещо необичайно в това непрестанно връщане на писателя към едно време, което му е познато само по документи и по спомените на преживелите „странната“ война с Хитлеровия райх, капитулацията на Франция, позора на правителството Летен във Виши и величавите страници, вписани в историята от бойците на Съпротивата.

Естествено, лично преживяното и фантазно въобразеното се различават и като жизнена позиция, и като нравствено-психологическа преценка и ние чувствуваме тази разлика, сравнявайки автобиографичната „плутовска“ романистична поредица на Алфонс Будар с романите на Патрик Модиано, в които се примесват носталгична тръпка и стоически оптимизъм.

Дебютът на Модиано с романа „Площад «Етоал»“ през 1968 г. беше посрещнат насърчително от критиката. Макар че се стреми да създава „литература на свидетелството“, въображението играе съществена роля в творчеството на П. Модиано. И в „Площад «Етоал»“, и в „Улица «Тъмните магазинчета»“ действието ни връща към годините на окупацията на Франция, макар че писателят няма никакви лични спомени от нея.

Темата за окупацията, примесена с натрапчивия комплекс за сирачество, реализиран чрез мотива за търсенето на един непрестанно изплъзващ се баща, се появява отново и в третия роман на Модиано „Околовръстен булевард“, получил наградата на Френската академия за 1972 г.

Тази поредица от романи на младия писател привършва (поне за сега) С „Вила «Трист» (1975), «Семейна книжка» (1977) и «Улица „Тъмните магазинчета“» (1978), наложили окончателно специфичния почерк на белетриста, в който хладната обективност на описанието е парадоксално съчетана с болезнена носталгичност.

Романът «Улица „Тъмните магазинчета“» обединява находчиво елементи от «масовата» и от «голямата» литература. Фабулно той е изграден като криминална анкета, чрез която бившият частен детектив Педро МакЕвой раздипля не нишките на загадъчно престъпление, а търси собственото си минало. Актуалното повествователно време се отнася към 1965 г., но събитията, които се опитва да възкреси бившият детектив, са от времето на окупацията. След катастрофа или друго нещастие (това не става ясно до края) героят е получил пълна амнезия, забравил е миналото и самоличността си. В повествованието той е Ги Ролан, човекът без минало, който върви по следите на оскъдните спомени за самия него, за да се самоидентифицира. Подобна парадоксална ситуация не е невъзможна и в живота, но мярката на житейската правдоподобност не е достатъчна за романите на Модиано. В същност от тази ситуация започва разграничаването на романа от традиционната детективско-приключенска литература.

В отличие от популярните романи-еднодневки на А. Красти и Флеминг, при които заплетеният сюжет е самоизчерпваща се цел, предназначена да държи буден изплъзващия се интерес на читателя, в «Улица „Тъмните магазинчета“ криминално-психологическата анкета е сгъстена философска парабола. Болезнено-носталгичният, макар и сдържано обективен повествователен маниер на младия писател, не е само стил в духа на класическото определение на Бюфон, а и мирогледна позиция. П. Модиано изпитва някакъв тръпен шемет при мисълта, че трайността на човешките дела и постъпки се равнява на следите по пясъка край морския бряг. В този смисъл интригуващата като фабула анкета на героя, който търси изгубеното си „аз“, символизира невъзможността човек да възкреси миналото си, хаотична смесица от случайно съхранени спомени и вещи.

Ги Ролан — Педро МакЕвой се оказва в пълния смисъл на думата „човек без качества“, както го схваща съвременната буржоазна философия. Той е много повече социално-психологически тип, отколкото неповторима човешка индивидуалност, каквито впрочем са и героите на Камю (да споменем Мьорсо от „Чужденецът“ и неназования съдия-изпълнител от „Падението“). Може би ще бъде уместно да добавим, че в случая едва ли се касае само за типологическа прилика. Въпреки че пестеливият стил на младия писател, изграден предимно върху добре подслушания диалог, няма много допирни точки с многопластовата алегорична проза на Камю, основателно е допускането, че мирогледно П. Модиано е бил повлиян от екзистенциалистката философия на големия си предшественик. Ги-Педро не е шизофрениращ тип, който мъчително търси идентичността си, преодолявайки несъгласуваността на болния си дух. Абсурдът изниква пред героя от „това безумно желание за яснота, чийто зов отеква вдън душата на човека“ (Камю). И макар че и сентенцията на Камю „Да живееш, значи да съживяваш абсурда“ е приложима спрямо героя на Модиано, оттук започва и разграничаването му от екзистенциализма, защото пред младия писател не изниква кардиналният за Камю въпрос за позицията на човека пред лицето на абсурда, свързан с идеята за бунта и за самоубийството.

Макар че при П. Модиано социално-психологическото статукво на героя е предопределено от амнезията му, то е показателно за „разобществения“ човек, чиято екзистенциална самота е обусловена от разпадналите се връзки със света. Хуманистичната позиция на белетриста прозира в неотстъпното намерение на персонажа да осъществи анкетата си докрай, т.е. да се самоотъждестви. В края на романа Педро е в далечна Полинезия, където търси прекъсващата се нишка на своето забравено минало.

Отвореният финал на романа е двусмислен и енигматичен. Той обяснява и странното заглавие — „Улица «Тъмните магазинчета»“ в Рим е последният непроверен адрес на героя и следователно последната му възможност да открие себе си. Но тази възможност е несигурна и колеблива като странното название на римската уличка, където някога е живял той. А може би заглавието на романа е притча за неназовимостта и невъзвратимостта на миналото, което всеки от нас вярва, че владее в тайника на душата си. Дали Педро ще успее да стигне до дъното на съдбовната тайна, която го обгражда — Модиано не отговаря на този въпрос. Впрочем самата книга завършва с един болезнено отекващ въпрос, в който се преплитат надежда и скепсис, вяра и примирение:»… а нашият живот дали не се разпръсва също така бързо сред вечерта, както тази детска тъга?“

Двете тенденции — скептично-песимистичната и оптимистичната, се уравновесяват в тъканта на романа. За това допринася и занимателната фабула, в която Модиано се представя като превъзходен стилист в духа на добрите традиции на френската проза — изящен и опитен наблюдател с подчертан усет към намека и недоизказаното, създаваща особената атмосфера на романа. Имагинерният (или призрачният, все едно) Париж на младия белетрист наистина носи нещо от аромата на Париж от времето на окупацията и първите следвоенни години, Париж на Тино Роси и Едит Пиаф, на Кокто и Арагон, на Жан Габен, Пикасо и Превер…

„Улица «Тъмните магазинчета»“ на Патрик Модиано безспорно не е литературен шедьовър, а просто една добре написана книга, в която зад занимателната интрига внимателният читател би могъл да открие екзистенциалната тревоги на съвременния западен човек, която поставя проблеми на само пред младия писател. И все пак това е един от добрите образци на съвременния френски роман, измъкнал се от пагодата на литературния експеримент и търсещ контакт с широки читателски кръгове. Не се съмнявам, че той ще спечели симпатиите и на българския читател с неприкритото съчувствие на писателя към героя-несретник, с подчертано хуманистичния си подтекст, с копнежа да се прехвърлят мостове на доверие и разбирателство в един свят на трагично отчуждение.

Симеон Хаджикосев

Край