Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventure of the Italian Nobleman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy (2014 г.)
Корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Поаро разследва

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978–954–389–076–7

ИК „ЕРА“, София, 2010


Двамата с Поаро имахме много приятели и познати. Един от тях бе и доктор Хокър, който живееше недалеч от нас. Имаше навика от време на време да се отбива вечер, за да си поприказва с Поаро. Беше голям почитател на гениалния белгиец. Лекарят бе честен и искрен човек и се възхищаваше на таланта, от който той самият беше лишен.

Една вечер в началото на юни той пристигна около осем и половина и подхванахме приятен разговор по един „весел“ проблем — отравянията с арсен, които преобладават при този род престъпления. Сигурно беше минал около четвърт час, когато вратата на дневната рязко се отвори и в стаята се втурна една разстроена жена.

— О, докторе! Търсят ви! Глас, изпълнен с ужас! Тръпки ме побиха от него!

Досетих се, че жената е госпожица Райдър, икономката на доктор Хокър. Той беше ерген и живееше в мрачна стара къща, на няколко пресечки от нас.

Обикновено спокойната госпожица Райдър сега беше на ръба на нервна криза.

— За какъв глас ми говориш? Кой е? И за какво става въпрос?

— Обади се по телефона, докторе. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух: „Помощ! Докторе, помощ! Убиха ме!“ После сякаш заглъхна. „Кой е?“ — попитах аз няколко пъти. В отговор чух само шепот: „фоскатин“, или нещо такова, сетне: „Риджънтс Корт“.

— Граф Фоскатини! — възкликна изненадан лекарят. — Има апартамент на „Риджънтс Корт“. Трябва веднага да отида. Какво ли се е случило?

— Ваш пациент ли е? — попита Поаро.

— Преди няколко седмици имаше леко заболяване и аз се погрижих за него. Италианец е, но чудесно говори английски. Е, ще трябва да ви пожелая лека нощ, мосю Поаро, освен ако… — Той се поколеба.

— Досещам се какво имате наум — усмихна се приятелят ми. — С удоволствие ще ви придружа. Хейстингс, слез долу и намери такси.

Такситата винаги се изпокриват, когато човек бърза и най-много се нуждае от тях, но най-сетне успях да спра едно. Качихме се и поехме към „Риджънтс Корт“. „Риджънтс Корт“ беше нова жилищна сграда с апартаменти, точно зад Сейнт Джонс Уд Роуд. Построена наскоро, тя беше с най-съвременно оборудване.

Във фоайето нямаше никого. Лекарят нетърпеливо натисна копчето на асансьора и когато дойде, започна да разпитва униформеното момче, което го обслужваше.

— Апартамент 11. Граф Фоскатини. Разбрах, че се е случила злополука.

Момчето го зяпна и промърмори:

— За първи път чувам. Господин Грейвс, той работи при граф Фоскатини, излезе преди половин час и нищо не каза.

— Графът сам ли е?

— Не, сър, поканил е на вечеря двама господа.

— Как изглеждат? — намесих се енергично аз.

Вече бяхме в асансьора и бавно се изкачвахме към втория етаж, където се намираше апартамент 11.

— Аз самият не ги видях, сър, но останах с впечатление, че са чужденци — продължи да обяснява момчето.

Отвори желязната врата на асансьора и ние излязохме на площадката. Точно отсреща бе номер 11. Доктор Хокър позвъни на вратата. Никой не отговори, а и отвътре не се чуваше никакъв шум. Той продължи да звъни настоятелно. Чувахме да се звъни вътре, но нямаше никакви признаци на живот.

— Май става сериозно — промърмори докторът и се обърна към момчето: — Имате ли ключ от апартамента?

— Трябва да има долу в стаичката на портиера.

— Иди да го донесеш! И ми се струва, че ще е добре да позвъниш в полицията.

Поаро кимна одобрително.

След малко момчето се върна заедно с домоуправителя.

— Ще ми кажете ли, господа, какво означава всичко това? — попита той.

— Разбира се. Граф Фоскатини ми се обади по телефона и ми каза, че е бил нападнат и умира. Както разбирате, не бива да губим повече време… ако вече не е твърде късно.

Без повече въпроси домоуправителят извади ключа и ние влязохме в апартамента.

Озовахме се в малък квадратен вестибюл. Вратата отдясно беше полуотворена. Домоуправителят кимна към нея и каза:

— Трапезарията.

Доктор Хокър тръгна натам. Последвахме го. Когато влязохме в стаята, дъхът ми спря. На кръглата маса в средата на стаята имаше остатъци от вечеря, три от столовете бяха избутани назад, като че ли седящите току-що са станали. В ъгъла, отдясно на камината, имаше голямо писалище, до което имаше човек… или по-скоро мъртвец. Дясната му ръка все още беше върху телефонната слушалка. Той беше паднал върху писалището, очевидно от много силен удар отзад по главата. Не се наложи да търсим дълго оръжието на престъплението. Наблизо беше захвърлена мраморна статуетка. Поставката й бе цялата в кръв.

За по-малко от минута лекарят разгледа трупа и заключи:

— Мъртъв е! Мисля, че е умрял почти веднага. Чудя се как е успял да се обади по телефона. Не бива да го докосваме, преди да дойде полицията.

По предложение на домоуправителя претърсихме апартамента, но не открихме нищо съществено. Разбира се, не очаквахме да намерим убийците скрити вътре, след като са могли спокойно да си тръгнат.

Върнахме се в трапезарията. Поаро не ни придружи при огледа на жилището. Забелязах, че внимателно разглежда масата, и отидох при него. Беше добре полирана махагонова маса. В средата имаше ваза с рози, а около нея — бели дантелени покривчици, закриващи блестящата й повърхност. Имаше купа с плодове, но трите чинийки за десерт не бяха докосвани. Виждаха се и три чашки, в които имаше утайка от кафе. Личеше, че двама души са пили черно кафе, а единият — кафе с мляко. Всички бяха пили червено вино. Гарафата бе наполовина празна. Единият от мъжете беше пушил пура, а другият — две цигари. На масата имаше и отворена сребърна кутия с пури и цигари във формата на костенурка.

Аз отбелязах всички тези факти, но трябваше да си призная, че те с нищо не ми помагаха да си изясня случилото се. Зачудих се какво толкова вижда Поаро, че е така съсредоточен. Запитах го, а той ми отговори:

— Mon ami, изплъзва ти се основното. Търся нещо, което липсва.

— И какво е то?

— Грешка… някоя малка грешка от страна на убиеца.

Той тръгна към кухнята, надникна вътре и поклати глава.

— Мосю — обърна се той към домоуправителя, — бъдете добър да ми обясните по какъв начин се осигурява храната тук?

Домоуправителят пристъпи към една вратичка в стената и каза:

— Вътре е асансьорът за храна. Отива до кухните, които са разположени на последния етаж. Поръчвате по телефона и в желания час блюдата ви се изпращат по асансьора. Мръсните съдове се прибират по същия начин. Както виждате, много е удобно. Не се притеснявате с приготвянето, а в същото време избягвате досадния шум в ресторантите.

Поаро кимна и каза:

— В такъв случай съдовете, които са използвани тази вечер, вече са качени горе. Ще ми позволите ли да отида там?

— Разбира се, след като желаете. Робъртс, момчето от асансьора, ще ви заведе и ще ви представи. Боя се обаче, че няма да намерите нищо, което да ви е от полза. Използват се стотици съдове и горе ги събират заедно.

Поаро настоя и ние се качихме в кухните на последния етаж. Разпитахме мъжа, който е приел поръчката от апартамент 11.

— Поръчката беше от менюто, което предлагаме — обясни ни той. — Беше за трима. Супа, ордьовър с риба, торнадо от говеждо и суфле с ориз. По кое време ли? Струва ми се около осем часа. Не, боя се, че съдовете вече са измити. Колко жалко наистина! Предполагам, че сте искали да вземете отпечатъци?

— Не точно — усмихна се загадъчно приятелят ми.

— Интересува ме по-скоро апетитът на граф Фоскатини. Дали е хапнал от всяко блюдо?

— Да, въпреки че не мога да кажа колко е изял. Всички чинии бяха изцапани, а подносите — почти празни, тоест, искам да кажа, с изключение на този със суфлето. Повечето от него беше останало.

— Аха! — възкликна Поаро, явно удовлетворен от този факт.

Докато се спускахме надолу към апартамента, той тихо отбеляза:

— Определено имаме работа с методичен човек.

— Имаш предвид убиеца на граф Фоскатини?

— Безспорно графът е бил човек на реда. След като е повикал помощ по телефона и е съобщил, че умира, той много внимателно е положил слушалката върху апарата.

Втренчих се в Поаро. Последните му думи и разпитът, който проведе, ме наведоха на една мисъл. Със стаен дъх го попитах:

— Подозираш отрова? Ударът по главата е бил за заблуда?

Той само се усмихна.

Когато влязохме в апартамента, заварихме инспектор от полицията с двама помощници. Не остана доволен от нашето появяване, но Поаро го успокои, като спомена за приятеля ни в Скотланд Ярд — инспектор Джап. Така получихме неохотно разрешение да останем. И добре, че стана така. Пет минути след нас в апартамента нахълта мъж на средна възраст. Изглеждаше възбуден и уплашен.

Беше Грейвс, икономът на граф Фоскатини, който изпълняваше и длъжността камериер. Разказа ни впечатляваща история.

Предната сутрин се появили двама господа, които искали да се срещнат с графа. Били италианци. По-възрастният бил на около четирийсет години и се представил като синьор Асканио. Другият бил добре облечен млад човек на около двайсет и четири. Очевидно граф Фоскатини е очаквал посещението им и веднага отпратил Грейвс, под претекст да свърши някои незначителни неща. Икономът замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Накрая все пак реши да си признае, че не се подчинил веднага на нареждането на господаря си, а се помотал из къщата, с надеждата да чуе за какво става дума.

Разговорът обаче се водел почти шепнешком, така че не успял да долови много. От чутото все пак му станало ясно, че обсъждали някаква финансова операция. Дочул и заплахи. Разговорът съвсем не бил приятелски. Накрая граф Фоскатини леко повишил глас и икономът му ясно успял да чуе следното: „Сега повече нямам време да споря с вас, господа. Ако утре дойдете на вечеря в осем часа, ще продължим обсъждането.“ Грейвс се уплашил, че могат да излязат и да го видят, и побързал да излезе, за да изпълни поръчките на господаря си. Тази вечер те пристигнали точно на минутата. По време на вечерята водели съвсем неангажиращ разговор — за политика, за времето и театралния живот. Когато Грейвс поднесъл портвайн и кафе, графът му казал, че повече не се нуждае от него.

— Обикновено така ли постъпваше, когато имаше гости? — попита инспекторът.

— Не, сър. Не постъпваше така. Ето кое ме накара да си помисля, че в сделката, която щяха да обсъждат, има нещо нередно.

С това Грейвс завърши разказа си. Излязъл около 8.30 и се срещнал с приятел. Отишли заедно в „Метрополитън Мюзик Хол“ на Еджуеър Роуд.

Никой не е забелязал двамата мъже да напускат сградата, но вече беше установено времето на убийството — 8.47 часа. Един часовник на писалището е бил бутнат от ръката на Фоскатини на пода и беше спрял на този час. Това съвпадаше с думите на госпожица Райдър за времето на телефонното обаждане.

Полицейският лекар беше прегледал трупа и сега той беше положен на дивана. За първи път видях лицето на графа. Тъмна кожа, дълъг нос, великолепни черни мустаци и полуотворени червени устни, зад които искряха ослепително бели зъби. Лицето му не беше приятно.

— Е, случаят изглежда ясен — обади се инспекторът и затвори бележника си. — Единствената трудност ще бъде да пипнем този синьор Асканио. Предполагам, че едва ли ще имаме този късмет адресът му да е в джоба на мъртвеца?

Но както Поаро вече беше отбелязал, граф Фоскатини е бил човек на реда. В един от джобовете му открихме бележка с адреса, прилежно написана с четлив почерк — „Синьор Паоло Асканио, хотел «Гровнър».“

Инспекторът се втурна към телефона и след малко се обърна усмихнат към нас:

— Точно навреме. Нашият любезен господин се канел да хване влака за континента. Е, господа, нямаме повече работа тук. Неприятна история, но съвършено ясна. Няма съмнение, че става дума за италианска вендета.

Тръгнахме си. Доктор Хокър изглеждаше много възбуден:

— Като в криминален роман, нали? Вълнуващо! Но ако го прочетете, не бихте повярвали, че е истина.

Поаро не каза нищо. Беше замислен. През цялата вечер почти не се обади.

— Какво мисли великият детектив? — попита го лекарят, като леко го потупа по гърба. — Май нямаше много работа за сивите ви клетки?

— Така ли мислите?

— Че какво друго?

— Ами например прозорецът.

— Прозорецът ли? Но той беше затворен. Никой не би могъл да влезе или да излезе през него. Забелязах го.

— А защо го забелязахте?

Лекарят го погледна смутено, а Поаро обясни:

— Заради завесите. Не бяха спуснати. Странно, нали? Пък и кафето. Беше твърде черно.

— И какво от това?

— Твърде черно — повтори замислено детективът. — И като си припомним, че от суфлето с ориз беше останало доста, какво заключаваме?

— Глупости! — възкликна лекарят. — Шегувате се с мен!

— Аз никога не се шегувам с вас. Хейстингс може да потвърди, че съм напълно сериозен.

— Все пак не разбирам накъде биеш — обадих се аз. — Да не би да подозираш иконома? Може да е бил свързан с бандата и да е сложил отрова в кафето. Предлагам, че ще проверят алибито му.

— Безспорно, приятелю. Но мен ме интересува алибито на синьор Асканио.

— Смяташ, че има алиби?

— Точно това ме тревожи. Не се съмнявам, че в скоро време ще получим информация.

 

 

На другия ден вестник „Дейли Нюзмонгър“ ни осведоми за последните събития.

Синьор Асканио бил арестуван и обвинен в убийството на граф Фоскатини. При арестуването му отрекъл, че познава графа, и твърдял, че никога не е бил на „Риджънтс Корт“, нито във вечерта на убийството, нито предната сутрин. Младият мъж изчезнал. Два дни преди убийството синьор Асканио пристигнал в Англия от континента и се настанил в хотел „Гровнър“. Всички усилия на полицията да открият младия мъж останали напразни.

Асканио обаче не беше изправен пред съда. Лично италианският посланик се явил и свидетелствал в полицията, че същата вечер между осем и девет Асканио бил при него в посолството. Арестуваният бил освободен. Разбира се, много хора смятали, че е политическо престъпление и съзнателно се потулва.

Написаното във вестника силно заинтересува Поаро. И все пак една сутрин се изненадах, когато изведнъж ми съобщи, че в единайсет часа очаква посетител. И то не кой да е, а лично сеньор Асканио.

— Иска да се консултира с теб?

— Du tout[1], аз искам да се консултирам с него.

— За какво?

— За убийството на „Риджънтс Корт“.

— Смяташ да докажеш, че той го е извършил?

— Хейстингс, човек не може да бъде обвинен два пъти в едно и също престъпление. Моля те, постарай се да проявяваш малко здрав разум! А, ето, сигурно е той — рече Поаро, когато чухме звънеца на вратата.

Няколко минути по-късно при нас влезе синьор Асканио. Беше дребен, слаб мъж, с лукави очи. Остана прав, местейки подозрителен поглед ту към мен, ту към Поаро.

— Мосю Поаро? — попита той.

Моят приятел се потупа леко по гърдите и каза:

— Моля, седнете, синьор. Както разбирам получили сте бележката ми. Аз съм твърдо решен да стигна до дъното на тази загадка. В известна степен и вие можете да ми помогнете. Нека да започнем. Придружен от един приятел, сте отишли при граф Фоскатини във вторник сутринта, девети…

По лицето на италианеца се изписа гняв, той махна с ръка и каза:

— Няма такова нещо. Заклех се в полицията…

— Precisement. Но на мен ми се струва, че сте дали лъжлива клетва.

— Заплашвате ли ме? Ха! Не се боя от вас. Бях оправдан.

— Така е, но понеже не съм глупак, не ви заплашвам с бесило, а с публичност. Публичност! Виждам, че тази дума не ви допада. Така си и мислех. Знаете ли, понякога имам много интересни хрумвания. Хайде, синьор, единственият ви шанс е да говорите откровено с мен. Не желая да зная какво точно ви е довело в Англия. Зная само, че сте дошли специално, за да се срещнете с граф Фоскатини.

— Той не е граф — изръмжа италианецът.

— Вече видях, че името му липсва в Алманаха на италианските благородници. Титлата граф обаче често върши работа при изнудвания.

— Предполагам, че се налага да бъда напълно откровен с вас. Изглежда, знаете много.

— Впрегнах в работа сивите си клетки. Кажете ми, синьор Асканио, посетихте дома на убития във вторник сутринта, нали?

— Да, но не съм ходил там на следващата вечер. Нямаше нужда да го правя. Ще ви разкажа всичко. Важна информация относно един високопоставен господин в Италия бе станала достояние на този негодник. Поиска голяма сума пари в замяна на документите. Дойдох в Англия, за да уредя нещата. Онази сутрин го посетих по предварително уговорена среща. Придружи ме един от младите секретари в посолството. Графът се държа по-разумно отколкото очаквах, но така или иначе му платих исканата сума.

— Простете, как я платихте?

— В италиански пари в брой. В дребни банкноти. Тогава му дадох парите. Той ми връчи въпросните документи. Оттогава не съм го виждал.

— Защо не разказахте това в полицията, когато ви арестуваха?

— Намирах се в деликатно положение и бях принуден да отричам всякаква връзка с този човек.

— Как тогава ще обясните случилото се вечерта?

— Мисля, че някой се е представил за мен. Както разбрах, в апартамента не са намерени пари.

Поаро го изгледа и поклати глава.

— Странно — промърмори. — Всички ние притежаваме малки сиви клетчици, а толкова малко хора знаят как да ги използват. Синьор Асканио, аз ви вярвам. До голяма степен разказът ви потвърждава моите заключения, но трябваше да бъда сигурен.

След като гостът излезе, приятелят ми седна отново в креслото си и ми се усмихна.

— Да чуем мнението на капитан Хейстингс за случая.

— Предполагам, че Асканио е прав. Някой се е представил за него.

— Никога, никога не използваш в достатъчна степен ума, с който добрият Бог те е дарил. Припомни си думите, които казах онази нощ, след като напуснахме апартамента. Споменах за това, че завесите на прозореца не бяха спуснати. Сега сме юни и в осем вечерта е все още светло. Стъмва се около осем и половина. Ca ne vous dit quelque chose[2]? Останах с впечатлението, че ще се сетиш.

Да продължим. Кафето бе много черно. Зъбите на граф Фоскатини обаче бяха ослепително бели. Кафето оставя следи по зъбите. И все пак, и от трите чаши беше пито. Защо ще му е на някого да създава впечатление, че графът е пил кафе, когато не е?

Поклатих глава, напълно объркан.

— Ще ти помогна. Какви доказателства имаме, че Асканио и приятелят му или пък двамата мъже, представящи се за тях, изобщо са били в апартамента? Никой не ги е видял да влизат или да излизат. Разполагаме с показанията на един човек и наличието на няколко предмета.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид ножове, вилици, чинии и празни блюда. О! Било е умно хрумване! Грейвс е крадец и мошеник, но методичен човек! Той дочува част от разговора сутринта, но то му е достатъчно, за да осъзнае, че Асканио е в деликатно положение и ще му е трудно да се защити. На следващата вечер около осем часа съобщава на господаря си, че го търсят по телефона, Фоскатини сяда до писалището, посяга към слушалката и в този момент Грейвс го удря отзад по главата с мраморната статуетка. После веднага поръчва по телефона вечеря за трима. Когато пристига, той подрежда масата, зацапва чиниите и приборите, но трябва да се отърве от храната. Той е не само умен човек, но и голям лакомник. След като изяжда три порции торнадо, суфлето му идва в повече. Изпушва една пура и две цигари, само и само да придаде допълнителна достоверност на картината. Блестящ план!

Сетне, след като е преместил стрелките на часовника на 8.47, той го пуска на земята и часовникът спира. Единственото нещо, което забравя, е да спусне завесите. Ако е имало истинска вечеря, завесите щяха да бъдат спуснати веднага, щом се стъмни.

Сетне излиза, като споменава на момчето от асансьора, че господарят му има гости. Отива до една телефонна кабина и в 8.47 се обажда на лекаря, като изрича уж предсмъртните слова на графа. Той така добре е планирал всичко, че никой не се сеща да провери дали някой е звънял от телефона в апартамент 11 по онова време.

— С изключение на Еркюл Поаро, предполагам? — вметнах саркастично аз.

— Дори и Еркюл Поаро не се сети — усмихна ми се той. — Първо трябваше да докажа пред теб изводите си. Но виждаш ли, ще изляза прав и Джап, на когото вече подшушнах нещичко, ще може да арестува многоуважаемия Грейвс. Чудя се колко ли пари е успял да изхарчи досега?

Поаро се оказа прав. Както винаги! Дяволите да го вземат!

Бележки

[1] Du tout (фр.) — Съвсем не. — Б.пр

[2] Ca ne vous dit quelque chose (фр.) — Това не ви ли говори нещо? — Б.пр.

Край