Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventure of the Cheap Flat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy (2014 г.)
Корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Поаро разследва

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978–954–389–076–7

ИК „ЕРА“, София, 2010


В случаите, които съм описал досега, било убийство или грабеж, разследванията на Поаро са започвали от най-съществения факт и по пътя на логичната дедукция са стигали до окончателното, триумфално разкритие. В историята, която имам намерение да разкажа сега, Поаро беше заинтригуван от маловажни на пръв поглед обстоятелства, бързо последвани от зловещи събития, довели в крайна сметка до развръзката на една необикновена случка.

Една вечер бях на гости у моя стар приятел Джералд Паркър. Освен домакина и мен имаше още около десетина души и разговорът се завъртя около жилищата в Лондон, както се очакваше, че ще стане рано или късно, когато Паркър е наоколо. За Паркър търсенето на къщи и апартаменти се беше превърнало в страст. От края на войната[1] насам беше живял поне в шест различни апартамента и малки квартири. Едва успял да се настани някъде, той неочаквано откриваше нещо ново, грабваше багажа си и напускаше. При тези пренасяния почти винаги спестяваше по някоя и друга лира, защото бе практичен и съобразителен мъж; но към това го тласкаше искрено любопитство, а не желание за печелене на пари. Известно време слушахме Паркър с уважението, с което новакът слуша специалиста. После дойде и нашият ред и настана истинска врява. Накрая дадохме думата на госпожа Робинсън, наскоро омъжила се, очарователна, дребна жена, която бе със съпруга си. Не бях ги срещал дотогава, тъй като Робинсънови се познаваха съвсем отскоро с Паркър.

— Като стана дума за жилища — започна тя, — разбрахте ли какъв късмет имахме, господин Паркър? Намерихме най-сетне апартамент в „Монтъгю Меншънс“.

— Е — каза Паркър, — не мога да отрека, че за добри пари човек винаги може да намери не един апартамент.

— Да, но не става дума за „добри пари“. Много е евтино. Осемдесет лири годишно.

— Но… но „Монтъгю Меншънс“ е веднага след Найтсбридж, нали? Висока, красива сграда. Или говорите за постройка със същото име, забутана някъде из бедните квартали?

— Не! Именно за сградата до Найтсбридж. Затова е така удивително.

— „Удивително“ е точната дума. Това е сляп случай. Но трябва да има нещо нечисто. Пари на ръка, предполагам.

— Без пари на ръка!

— Без пари на ръ… о, не мога да повярвам! — изпъшка Паркър.

— При условие, че купим мебелите — продължи госпожа Робинсън.

— А! — възкликна Паркър. — Знаех, че има нещо нечисто.

— Само за петдесет лири. А жилището е мебелирано много добре.

— Предавам се — въздъхна Паркър. — Сегашните наематели трябва да са обезумели или са филантропи.

Жената изглеждаше озадачена. Бръчица се появи между изящните й вежди.

— Странно е, нали? Дали пък… няма духове?

— Не съм чувал за апартамент, обитаван от духове — заяви категорично той.

— Да, наистина. — Тя съвсем не изглеждаше убедена. — Но се случиха някои неща около тази работа, които ми се сториха… е, сториха ми се някак странни.

— Например… — подканих я аз.

— Охо — обади се Паркър, — интересът на нашия криминален експерт се пробуди! Доверете му се, госпожо Робинсън. Хейстингс е голям специалист по разкриване на загадки.

Засмях се смутено, но не мога да отрека, че ми стана приятно от комплимента.

— О, не чак толкова странни, капитан Хейстингс. Отидохме при посредниците Стосър и Пол (при тях не бяхме търсили квартира, защото предлагат само скъпи апартаменти на Мейфеър), но си помислихме, че нищо не пречи да попитаме; всичко, което ни посочиха, беше по четиристотин и петстотин лири годишно или с голяма сума на ръка и тъкмо си тръгвахме, когато стана дума, че имат апартамент за осемдесет лири, но се съмняват дали има смисъл да отиваме, тъй като бил записан в регистрите им отдавна; пратили били толкова много хора да го видят, че почти сигурно бил нает, „грабнат“, както се изрази чиновникът, само че клиентите били така некоректни, не им съобщавали решението си и те продължавали да изпращат хора, а всеки се дразни, когато го пращат да оглежда вече наето жилище. — Тя спря да си поеме дъх и продължи: — Съгласихме се, че може би няма никакъв смисъл, но независимо от това бихме искали да получим разрешение да го разгледаме. Взехме такси и отидохме право там, защото добре е все пак човек сам да се убеди. Номер 4 беше на втория етаж и докато чакахме асансьора, капитан Хейстингс, по стълбите забързано слезе приятелката ми Елзи Фъргюсън с мъжа си. „Този път преди теб, мила моя — започна тя. — Но няма смисъл да се качвате. Нает е вече.“ Това като че реши въпроса, но Джон каза, че цената е много ниска и можем да си позволим да дадем повече и да предложим пари на ръка. Никак не е почтено, разбира се, и много се срамувам, докато ви го разказвам, но знаете какво значи да търсиш жилище.

Успокоих я, като се съгласих, че често пъти в борбата за квартира по-недостойните черти от човешката природа възтържествуват над по-възвишените и добре известният вълчи закон винаги важи.

— И така, качихме се и, представете си, апартаментът не беше нает. Прислужничката ни покани да го разгледаме, след което се видяхме с притежателката и веднага всичко бе уговорено. Незабавно нанасяне и петдесет лири за мебелите. На следващия ден подписахме споразумението, а утре се нанасяме! — Госпожа Робинсън замълча победоносно.

— А госпожа Фъргюсън? — запита Паркър. — Нека чуем извода ти, Хейстингс!

— Всичко е ясно, скъпи ми Уотсън — цитирах безгрижно. — Тя е сбъркала апартамента.

— О, капитан Хейстингс, колко сте умен! — възкликна госпожа Робинсън.

Жалко, че Поаро не можеше да чуе. Понякога имам чувството, че той твърде подценява моите способности.

Историята беше доста забавна и на следващия ден на шега предложих на Поаро да я разгадае. Изглежда му стана интересно и той много подробно ме разпита за наемите на апартаментите в различните квартали.

— Любопитно — забеляза замислено. — Извинете ме, Хейстингс, но трябва да изляза да се поразходя.

Когато след около час се върна, очите му блестяха от възбуда. Сложи бастуна на масата и преди да заговори, приглади шапката си.

— Хубаво е, mon ami, че нямаме друг случай и можем да се посветим на това разследване.

— За кое разследване говорите?

— За необикновено ниския наем на апартамента на вашата приятелка госпожа Робинсън.

— Поаро, вие се шегувате!

— Ни най-малко. Представете си, приятелю, действителният наем на апартамента е триста и петдесет лири. Току-що го научих от посредника на притежателя. И въпреки това точно този апартамент е нает за осемдесет лири! Защо?

— Сигурно нещо не е наред. Ами ако наистина е обитаван от духове, както предположи и госпожа Робинсън?

Поаро поклати неодобрително глава.

— И все пак е странно. Приятелката й твърди, че апартаментът вече е даден, а когато тя се качва, разбира, че жилището е свободно.

— Но не може да не се съгласите с мен, че другата жена трябва да е сбъркала апартамента. Това е единственият възможен извод.

— Може да сте прав, а може и да не сте, Хейстингс. Остава фактът, че много други кандидати са били изпратени да го видят и въпреки изключително ниската цена, когато Робинсънови пристигат, квартирата все още не е заета.

— Това показва, че сигурно нещо не е наред.

— А госпожа Робинсън не е забелязала нищо нередно. Много странно, нали? Дали е почтена жена, Хейстингс?

— Тя е очарователно същество!

— Evidemment[2], щом ви е лишила от способността да отговорите на въпроса ми. Тогава опишете ми я.

— Ами… висока, косите й са руси с красив червеникав оттенък…

— Винаги сте имали слабост към червените коси — промърмори Поаро. — Но продължете.

— Сини очи и много хубав тен. Е, мисля, че това е всичко — завърших неубедително.

— А съпругът?

— О, много приятен човек — нищо особено!

— Чернокос или рус?

— Трудно ми е да определя; просто съвсем обикновен човек.

Поаро кимна.

— Да, има стотици такива обикновени мъже, а вие във всеки случай влагате повече разбиране и чувства в описанията на жени. Знаете ли нещо за тези хора? Паркър добре ли ги познава?

— Познават се съвсем отскоро, струва ми се. Но, Поаро, нима можете и за момент да помислите…

Той вдигна ръка.

— Tout doucement, mon ami[3]. Казал ли съм, че мисля нещо? Казвам само, че това е странна история. И няма нищо, което да хвърли светлина; освен може би името на дамата, а, Хейстингс?

— Името й е Стела — отвърнах сдържано, — но не разбирам…

Поаро ме прекъсна, като шумно се изсмя. Изглежда, нещо много го забавляваше.

— А „Стела“ значи „звезда“, нали? Прекрасно!

— Какво, за бога?…

— А звездите дават светлина! Voila[4]! Успокойте се, Хейстингс. Не си придавайте израз на оскърбено достойнство. Хайде да отидем до „Монтъгю Меншънс“ да проучим някои неща.

Придружих го с готовност. Спряхме до няколко красиви, чудесно поддържани сгради. Пред главния вход се приличаше на слънце униформен портиер, към когото Поаро се обърна:

— Извинете, бихте ли ни казали дали тук живеят госпожа и господин Робинсън?

Портиерът не беше от приказливите и очевидно бе раздразнителен и подозрителен човек. Почти без да ни погледне, изръмжа:

— Номер 4, втория етаж.

— Бихте ли ми казали откога живеят тук?

— От шест месеца.

Пристъпих напред удивен и в същото време усетих ехидната усмивка на Поаро.

— Невъзможно — извиках. — Трябва да грешите.

— Сигурен ли сте? Жената е висока, хубава, със златисточервена коса и…

— Същата — рече портиерът. — Нанесоха се през есента. Точно преди шест месеца.

Той като че загуби интерес към нас и бавно се отдалечи във фоайето на сградата. Последвах Поаро навън.

— Eh bien, Хейстингс? — рече приятелят ми иронично. — Все още ли сте сигурен, че очарователните жени винаги казват истината?

Не отговорих.

Той вече се бе насочил по Бромптън Роуд, когато го попитах какво възнамерява да прави и къде отиваме.

— При посредниците за квартири, Хейстингс. Имам голямо желание да наема апартамент в „Монтъгю Меншънс“. Ако не греша, скоро там ще станат интересни неща.

Имахме късмет в търсенето. Номер 8 на четвъртия етаж се даваше под наем мебелиран за десет гвинеи на седмица. Поаро веднага го ангажира за един месец. Когато отново бяхме на улицата, той прекъсна протестите ми:

— Сега печеля много. Защо да не задоволя един свой каприз? Между другото, Хейстингс, имате ли револвер?

— Имам някъде — отвърнах с лека възбуда. — Нима мислите…

— Че ще се нуждаете от него ли? Много е възможно. И това ви прави удоволствие, виждам. Драматичното и романтичното винаги ви привличат.

Следващият ден ни завари настанени във временния ни дом. Жилището бе приятно мебелирано. Апартаментът бе в същото крило на сградата като този на Робинсънови, но два етажа по-горе. Денят след настаняването ни бе неделя. Следобед Поаро остави външната врата леко открехната и когато някъде долу се чу хлопване на врата, той бързо ме извика:

— Погледнете над перилата. Това ли са вашите приятели? Внимавайте да не ви видят!

Погледнах надолу.

— Да, те — прошепнах, без да спазвам никаква граматика.

— Добре. Да изчакаме малко!

Около половин час по-късно на стълбището излезе млада жена, облечена с ярки дрехи. Поаро въздъхна със задоволство и на пръсти се върна в апартамента.

— C’est la[5]. След господина и госпожата, и прислужничката. Сега жилището трябва да е празно.

— Какво ще правим? — попитах неспокойно.

Поаро бе притичал пъргаво в килера и дърпаше въжето на товарния асансьор.

— Сега ще слезем по пътя на кофите за смет — обясни той весело. — Никой няма да ни забележи. Концертът в неделя, следобедната разходка и накрая дрямката след неделния английски обяд — ростбифа, — всичко това ще отвлече вниманието от действията на Еркюл Поаро. Хайде, приятелю! — Той стъпи в грубото дървено приспособление и аз предпазливо го последвах.

— С взлом ли ще влезем? — попитах нерешително.

Отговорът му не ме успокои особено:

— Не точно днес.

Дърпахме въжето и бавно се спускахме надолу, докато стигнахме втория етаж. Поаро възкликна от задоволство, като забеляза, че дървената врата на килера е отворена.

— Виждате ли? През деня никога не заключват тези врати. Макар че всеки може да се качи или да слезе като нас. През нощта ги затварят, но невинаги; и точно срещу това ще се подсигурим.

Докато говореше, от джоба си беше извадил няколко инструмента и веднага ловко се залови за работа; целта му беше така да нагласи резето, че да може да се вдига от асансьора. Операцията продължи само три минути. Поаро прибра инструментите в джоба си и отново се качихме на наша територия.

В понеделник Поаро не се прибра целия ден, но когато се върна, с доволна въздишка се отпусна на стола.

— Хейстингс, да ви разкажа ли една история? Ще бъде по ваш вкус и ще ви напомни за любимото ви кино.

— Слушам ви — засмях се аз. — Предполагам, че историята е истинска, а не плод на фантазията ви.

— Съвсем истинска. Инспектор Джап от Скотланд Ярд ще потвърди верността й, тъй като бе така любезен сам да ми разкаже някои подробности. Слушайте, Хейстингс. Преди малко повече от шест месеца от външния отдел на един от щатите на Америка са били откраднати важни военноморски планове. На тях било указано местоположението на най-важните точки от пристанищната отбрана и всяко чуждо правителство би дало за тях голяма сума, японското например. Подозрението паднало върху Луиджи Валдарно, млад човек от италиански произход, дребен чиновник в отдела, който изчезнал едновременно с документите. Дали Луиджи Валдарно ги е откраднал или не, не се знае, но два дена по-късно трупът му бил открит в Ист Сайд в Ню Йорк.

Документите не били намерени у него. От известно време Луиджи Валдарно се срещал с някоя си госпожица Елза Харт, наскоро появила се млада камерна певица, която живеела с брат си в един апартамент във Вашингтон. За произхода на Елза Харт нищо не се знае и скоро след смъртта на Луиджи Валдарно тя изчезнала. Има основание да се смята, че тя е обигран международен шпионин и под различни имена е извършила много престъпни дела. Американските тайни служби направили всичко възможно да открият следите й и в същото време държали под наблюдение неколцина японци, които живеят във Вашингтон. Служителите, които се занимават със случая, са убедени, че след като Елза Харт прикрие следите си, ще се свърже с въпросните господа. Единият от тях внезапно заминал за Англия преди две седмици. Ако се съди по това, изглежда, че Елза Харт е в Англия. — Поаро замълча и после тихо продължи: — Официалното описание на Елза е: височина — около метър и осемдесет, очи — сини; коса — червеникава, светъл тен на лицето, правилен нос и без особени белези.

— Госпожа Робинсън! — ахнах аз.

— Твърде е възможно — рече Поаро. — Научих също, че тази сутрин мургав чужденец се е интересувал от обитателите на апартамент № 4. Ето защо, mon ami, страхувам се, че трябва да се лишите от разхубавителния си сън тази вечер и да ми правите компания по време на нощното ми бдение в апартамента долу, въоръжен с онзи чудесен ваш револвер, разбира се!

— На драго сърце — извиках с ентусиазъм. — Кога тръгваме?

— Полунощ е както тържествен, така и подходящ час, така поне предполагам. Няма вероятност да се случи нещо преди това.

Точно в дванайсет часа се вмъкнахме предпазливо в товарния асансьор и се спуснахме на втория етаж. След манипулацията на Поаро дървената врата бързо се отвори навътре и влязохме в жилището. От килера минахме в кухнята, където удобно се настанихме на два стола, а вратата към хола оставихме леко открехната.

— Сега не остава нищо друго, освен да чакаме — каза доволен Поаро и затвори очи.

Чакането ми се стори безкрайно. Ужасявах се да не заспя. Точно когато ми се струваше, че съм седял така около осем часа, а после се оказа само час и двайсет минути, се чу леко драскане. Ръката на Поаро докосна моята.

Станах и двамата внимателно се придвижихме към хола. Звукът идваше оттам. Поаро допря устни до ухото ми.

— Вън пред входната врата. Изрязват ключалката. Когато ви дам знак, но не по-рано, хвърлете му се отзад и здраво го дръжте. Внимавайте, той ще има нож.

Скоро чухме звук от разцепване на дърво и на вратата се появи малък кръг светлина, който веднага угасна, и вратата отново се отвори. И двамата с Поаро се долепихме до стената. Долових дишането на мъжа, когато минаваше покрай нас. Той запали фенерчето си и в този момент Поаро изсъска в ухото ми:

— Allez[6]!

И двамата скочихме. Поаро ловко уви главата на неканения гост с лек вълнен шал, докато аз здраво притиснах ръцете му до тялото. Всичко стана бързо и безшумно. Избих камата, която той стискаше, и докато Поаро свали шала от очите му и го върза плътно около устата, аз подхвърлих револвера си, така че той да може да го види и разбере, че съпротивата е излишна. Щом мъжът престана да се бори, Поаро доближи устни до ухото му и оживено му зашепна. След миг човекът кимна. С движение на ръката Поаро заповяда да пазим тишина и ни поведе вън от жилището и надолу по стълбите. Пленникът ни го последва, а аз вървях последен, с револвер в ръка. На улицата Поаро се обърна към мен:

— Зад ъгъла чака такси. Дайте ми револвера. Сега няма да имаме нужда от него.

— Но ако този приятел се опита да избяга?

Поаро се усмихна:

— Няма да избяга.

След минута се върнах с чакащото такси. Шалът бе отвързан от лицето на непознатия и аз трепнах от удивление.

— Той не е японец — прошепнах развълнувано.

— Наблюдателността винаги е била ваша сила, Хейстингс! Нищо не ви убягва. Да, не е японец. Италианец е.

Качихме се в колата и Поаро даде на шофьора адрес в Сейнт Джон Уд. Това напълно ме обърка. Не исках пред пленника ни да питам Поаро къде отиваме и напразно напрягах ума си да разбера нещо.

Слязохме пред вратата на малка къща, отдалечена от пътя. По тротоара се клатушкаше леко пийнал мъж, който почти се сблъска с Поаро, и той му каза нещо рязко, което не можах да чуя. Тримата изкачихме стъпалата към къщата. Поаро позвъни и ни даде знак да застанем малко встрани. Отговор не последва и той отново позвъни, после взе чукчето и няколко минути енергично чука по вратата. В прозорчето над вратата изведнъж се появи светлина и някой предпазливо открехна вратата.

— Какво, по дяволите, искате? — грубо се обади мъжки глас.

— Търся доктора. Жена ми заболя.

— Тук няма доктор.

Мъжът понечи да затвори вратата, но Поаро ловко пъхна крака си. Изведнъж той се превърна в истинска карикатура на разгневен французин.

— Какво говорите, няма доктор ли? Ще ви дам под съд. Трябва да дойдете! Ще стоя тук, ще звъня и ще чукам цяла нощ.

— Драги господине… — Вратата отново бе отворена и мъжът по пантофи и халат, пристъпи напред да успокои Поаро, като хвърли неспокоен поглед наоколо.

— Ще извикам полиция.

Поаро се приготви да слезе по стълбите.

— Не, за бога, не правете това! — Мъжът се спусна след него.

Поаро го блъсна и той се запрепъва надолу по стъпалата. В следващата минута и тримата бяхме от вътрешната страна на вратата, затворихме я и я залостихме.

— Бързо вътре! — Поаро тръгна към най-близката стая, като по пътя запали лампата. — А вие — зад завесата!

— Си, сеньор — отвърна италианецът и се скри зад завесата от розово кадифе.

Всичко стана за по-малко от минута. Той тъкмо се скри от погледа, и една жена се втурна в стаята. Тя бе висока, с червеникава коса и придържаше алено кимоно около стройното си тяло.

— Къде е съпругът ми? — извика с неспокоен, уплашен поглед. — Кои сте вие?

Поаро пристъпи и се поклони.

— Да се надяваме, че мъжът ви няма да настине. Забелязах, че е обул пантофите си, а и халатът му не е тънък.

— Кой сте вие? Какво правите в дома ми?

— Вярно е, мадам, че никой от нас няма удоволствието да ви познава. За това особено трябва да се съжалява, тъй като един от нас е дошъл от Ню Йорк специално да се срещне с вас.

Завесите се разтвориха и се показа италианецът. С ужас забелязах, че той размахва моя пистолет, който без съмнение Поаро по невнимание бе оставил в колата.

Жената изпищя пронизително и се обърна да избяга, но Поаро стоеше пред затворената врата.

— Пуснете ме — извика тя, — той ще ме убие.

— Кой уби Луиджи Валдарно? — попита дрезгаво италианецът, размахвайки оръжието, и ни разблъска с него. Не смеехме да мръднем.

— Боже мой, Поаро, това е ужасно. Какво ще правим? — изкрещях.

— Ще ви бъда задължен, Хейстингс, ако се въздържите от излишни приказки. Мога да ви уверя, че нашият приятел няма да стреля, преди да му кажа.

— Сигурен ли сте? — попита италианецът, като се ухили неприятно.

За разлика от Поаро аз не бях така сигурен, но жената светкавично се обърна към Поаро:

— Какво искате?

Той се поклони.

— Не мисля, че е необходимо да обиждам интелигентността на Елза Харт с обяснения.

С бързо движение жената грабна една голяма котка от черно кадифе, която служеше да се покрива телефонът.

— Зашити са в хастара й.

— Умно — промърмори Поаро. После отстъпи от вратата. — Приятна вечер, мадам. Ще задържа приятеля ви от Ню Йорк, докато подготвите измъкването си.

— Ама че глупак! — изрева едрият италианец и като вдигна пистолета, стреля право в бягащата жена в момента, когато се хвърлих отгоре му. Но оръжието само безобидно щракна и чухме гласа на Поаро, изпълнен с лек укор:

— Никога ли няма да се доверите на стария си приятел, Хейстингс? Не обичам близките ми да носят заредени пистолети със себе си и няма да разреша и случайни познати да го вършат. Не, не, mon ami — обърна се Поаро към италианеца, който грубо ругаеше, и продължи с лек укор: — Разберете какво съм направил за вас. Спасих ви от бесилка. А не мисля, че красивата ни дама ще избяга. Не, не. Къщата се наблюдава отвсякъде. Тя ще попадне право в ръцете на полицията. Нима това не е приятна и успокояваща мисъл? Да, вече можете да излезете от стаята. Но бъдете внимателен, бъдете много внимателен! Аз… А, отиде си! А моят приятел Хейстингс ме гледа с очи, в които се чете укор. Но всичко е толкова просто. От самото начало беше ясно, че от стотиците кандидати за апартамент номер 4 в „Монтъгю Меншънс“ само Робинсънови са били одобрени. Защо? Какво е онова, което ги е отличило още от пръв поглед от останалите? Видът им? Възможно е, но хора като тях не са рядкост. Тогава името им!

— Но какво необикновено има в името Робинсън? — извиках аз. — Толкова често се среща.

— Ох, боже мили, точно така! Работата е в името. Елза Харт и съпругът й или брат й, или какъвто й се пада, идват от Ню Йорк и наемат апартамент на името на господин и госпожа Робинсън. Внезапно научават, че едно от тайните общества, Мафията или Камората, към които без съмнение е принадлежал Луиджи Валдарно, е по следите им. Какво правят те? Скрояват съвършено прост план. Очевидно знаят, че преследвачите им не ги познават лично. Какво по-просто от това? Предлагат апартамента с абсурдно нисък наем. От хилядите млади двойки, търсещи жилище в Лондон, не може да няма няколко Робинсъновци. Просто въпрос на изчакване. Ако погледнете в телефонния указател на името Робинсън, ще разберете, че рано или късно светлокоса госпожа Робинсън сигурно ще се появи. И какво ще стане? Отмъстителят пристига. Той знае името, знае адреса. Нанася удара! Всичко е свършено, отмъстителите — задоволени, а Елза Харт още веднъж се е отървала на косъм. Между другото, Хейстингс, трябва да ме представите на истинската госпожа Робинсън — това чудесно, искрено същество! Какво ще си помислят, като видят, че апартаментът им е бил разбит? Трябва бързо да се върнем. Този шум ме кара да мисля, че Джап и приятелите му пристигат.

Някой силно чукаше на вратата.

— Как научихте този адрес? — попитах Поаро, докато го следвах към хола. — О, разбира се, проследили сте първата госпожа Робинсън, когато е напуснала другия апартамент.

— A la bonne heure[7], Хейстингс. Най-накрая започнахте да използвате сивите си мозъчни клетки. Сега малка изненада за Джап.

Той тихо отвори вратата, пъхна главата на котката в пролуката и издаде едно пронизително: „Мяу.“

Инспекторът от Скотланд Ярд и мъжът до него, които стояха отвън, неволно подскочиха.

— О, това е мосьо Поаро и една от неговите малки шеги — възкликна той, когато видя главата на Поаро да следва тази на котката. — Пуснете ни да влезем.

— Нашите приятели здрави и читави ли са?

— Да, хванахме птичките. Но стоката не е с тях.

— Разбирам. Идвате да търсите. Добре, ние с Хейстингс тръгваме, но бих искал да ви изнеса кратка лекция за историята и навиците на домашните котки.

— За бога, вие май съвсем мръднахте.

— Котката — започна с патос Поаро — е била боготворена от древните египтяни. Все още се смята за щастлив знак, ако черна котка ти мине път. Тази котка ви пресече пътя тази вечер, Джап. Доколкото знам, в Англия не е прилично да се говори за вътрешностите на животно или човек. Но вътрешностите на тази котка са съвсем деликатни, имам предвид хастара.

Другият мъж внезапно изсумтя и грабна котката от ръката на Поаро.

— О, забравих да ви представя — каза Джап. — Мосьо Поаро, това е господин Бърт от тайните служби на Съединените щати.

Опитните пръсти на американеца напипаха това, което търсеха. Той протегна ръка и за момент остана безмълвен. После достойно се справи с положението.

— Много ми е приятно — каза.

Бележки

[1] Става дума за Първата световна война. — Б.пр.

[2] Evidemment (фр.) — очевидно — Б.пр.

[3] Tout doucement, mon ami (фр.) — По-полека, приятелю. — Б.пр.

[4] Voila (фр.) — ето. — Б.пр.

[5] C’est la (фр.) — Ето това е. — Б.пр.

[6] Allez (фр.) — Хайде — Б.пр.

[7] A la bonne heure (фр.) — много добре. — Б.пр.

Край