Неделчо Драганов
Цената на една забрадка (Разказ с продължение)

Срещу нашия хотел в Алже се намира малко бистро: тезгях, шест-седем американски столчета около него, зад него мъж и жена — собствениците. И още музик-бокс, натъпкан със стари, средно стари и най-нови шлагери. Малко заведение, в което и на пет души е вече тясно.

Често ходя в бистрото да изпия чашка кафе (кафето е отлично) и да побъбря със собствениците. Съдържателят, възрастен испанец, необикновено слаб и изсушен като египетска мумия, обича да разговаря. А известно е, че и аз съм голям бъбривец. Вечер испанецът пие анизет. След третата чаша той започва да разправя историята със забрадката. Но това не става изведнъж. Най-напред измъква отнякъде огромен пожълтял и оръфан плик и го отваря с кокалести, треперещи пръсти. Кокалчетата на пръстите му са изпъкнали, напълно очертани, сякаш под кожата няма никаква плът. Пръстите му не го слушат и му трябва твърде много време, докато намери търсената снимка. Знам я наизуст. Толкова пъти съм я гледал, че бих могъл да направя точно копие на хората в нея, без да притежавам някакъв особен дар на рисувач. Хората гледат право в апарата с кръгли очи и щръкнали уши. На единия край стърчи испанецът — най-мършавият от всички. Той сочи с показалеца си и казва: „Това съм аз в затвора, този тук до мен сега е министър, а аз — собственик на бар. Това е животът.“ После аз трябва да го запитам защо е бил в затвора и той да ми отговори: „Защото бях антифашист, голям антифашист!“ Тупа с кокалчетата на пръстите мършавите си гърди и фъфле през зъби (само три зъба): „Аз съм камарад, стар камарад. Давах пари за републиканците, ехее!“ Прави широк жест с ръка: „Мене никой не може да ме излъже.“

След това идва ред на забрадката, женска забрадка — измачкана, похабена и доста поизмърсена. Изважда я изпод тезгяха. Пъстра женска кърпа с бели гълъби и надписи на различни езици: „Мир и дружба.“ Испанецът я разстила пред себе си, дълго я оправя с ръце, изпива на две-три големи глътки чаша анизет и разказва историята й. Кърпата е подарък на жена му от неговия племенник. Донесъл я от младежкия фестивал в Букурещ. Кокалестите пръсти пак се ровят в плика и изваждат друга снимка — по-малка и по-запазена. И нея зная много добре. Някаква колона, която марширува, и отпред едър мускулест младеж, истински бабанка, държи знамето. Това е племенникът. „Виждате ли, той носи знамето, моят племенник, Карлос! Хубаво момче, голям спортист. Носи знамето, а! Карлос донесе забрадката. Подарък на жена ми, скъп спомен.“

Жена му стои до него и се усмихва. Тя е руса, пълничка, немного възрастна, запазена, както всички бездетни жени, и още може да се харесва. Мъжът въпросително се обръща към нея. Сега е неин ред да каже нещо: „Ах, забрадката! Карлос ми я купи от Румъния…“ Стига й толкоз. Мъжът й я прекъсва: „Да, Карлос… той ни е като син. Хубав подарък на жена ми.“

Испанецът отново поглежда жена си.

— Аз — казва тя — имам и други кърпи, много кърпи за глава, но тази най-много обичам. И още си я нося. Карлос ми я донесе, завита в розова хартия: „Ето, лельо, донесох ти подарък…“

— Така беше — казва мъжът й. — Карлос донесе подаръка в розова хартия и каза: „Ето, лельо, донесох ти подарък от фестивала.“

Двамата се усмихват и любовно гледат кърпата. Испанецът я приглажда с ръце. После си налива чаша анизет и пие, без да откъсва очи от кърпата.

Късно е и освен мене няма други клиенти. За какво да говорим? За кърпата, разбира се.

Когато прекали с пиенето — това се случва към полунощ, — испанецът съвсем се разнежва:

— Забрадката. Не я давам за нищо. Цялото бистро да ми вземат — могат. Аз съм стар другар и разбирам, но кърпата не давам. Жена си мога да сменя, кърпата — никога.

— Така е — казва жената, — като нищо ще ме смени, ако трябва да избира между мене и кърпата.

— Виждате ли, виждате ли — доволно се хили мъжът. Трите му зъба стърчат предизвикателно. — Това не е нещо, което се продава или заменя. И един милион да ми дават, не я продавам. Никога.

Той я сдипля грижливо и я слага под тезгяха.

Една вечер заварих племенника. Самия Карлос.

Испанецът — много развълнуван и горд — тържествено ми го представи.

— Племенникът, който донесе кърпата — каза той и ме погледна в лицето, за да види какво впечатление ми е направил Карлос. А той беше от тия здравеняци, които правят впечатление: висок, атлетическа фигура, истински mâle, както казват французите.

Разбира се, историята на кърпата бе разказана отначало, с най-големи подробности. По едно време Карлос ми прошепна:

— Затова избягвам да идвам тук. Хм, кърпата — голяма работа. Парите, които той ми даде, аз изпих и изпапах до сантим. А кърпата ми е подарък. На всички фестивалци подариха такива кърпи. Като се върнах, сетих се, че не нося нищо. Все пак, нали разбирате, дъртият ми даде бая пари. Тогава си спомних за кърпата и я бутнах на жена му. Хайде, аз се изпарявам, защото след малко ще ме запита, много загрижен, не съм ли платил твърде скъпо за нея…

Продължение

… И, разбира се, не забравих да се отбия в бистрото. Беше точно по обед. Испанецът и жена му обядваха. В дъното на тясното салонче, върху тезгяха, беше сложена голяма чиния: някакви мръвки плуваха в мазен сос. Жената стоеше от вътрешната страна, а мъжът й, за да бъде срещу нея, се бе настанил на американско столче, от външната страна — дето сядат клиентите.

Когато влязох, двамата ме погледнаха равнодушно. Мъжът попита какво ще обичам. Рекох им да не се безпокоят, не бързам.

Те продължиха да ядат, като помляскваха и топяха с ръце — което някои французи смятат за много „шик“.

След малко мъжът мина отвътре и ме погледна въпросително:

— Едно кафе — рекох.

— Много добре, господине — отвърна той и ми се усмихна (зъбите в устата му бяха вече само два). В погледа му нещо трепна.

Поднесе кафето и рече очаквателно:

— Как сте, как вървят работите?

— Всичко върви много добре.

Той втренчи поглед: мъчеше се да си спомни къде ме е виждал. Но тъкмо когато може би щеше да се сети, влезе някакъв дебеланко, вмирисан на пот, и си поръча перно.

Жената си дояде, огледа мазните си пръсти, бръкна пред себе си, измъкна изпод тезгяха някаква кърпа и старателно избърса ръцете си. Докато кърпата се увиваше около ръцете й, успях да забележа гълъбчето — измърсено и омазнено — и думата „дружба“ на френски — с много избледнели букви наистина. Жената небрежно бутна забрадката под тезгяха.

Човекът до мен изгълта перното си и излезе.

Испанецът отново втренчи поглед и като че ли се сети нещо, защото запита:

— Господине, вие… отдавна не сте идвали?

— Повече от година, ама вие май ме забравихте. Какво става със забрадката?

— Забрадката ли? — учуди се човекът. — А, да. Забрадката, разбира се…

Обади се и жената:

— Е, да, забрадката, спомняме си…

Но нямаше ентусиазъм в думите и на двамата.

— Как е Карлос, племенникът?

— Карлос ли? Вие познавате Карлос… Да, той е много добре… Карлос замина за Франция. Окончателно.

Поръчах си още едно кафе. Но сбърках. На испанеца не му се говореше — нито за кърпата, нито за племенника.

— Какво прави във Франция ли? Ами собственик е там на работилница. Да, да… Работилница с двама помощници и Карлос е шефът! — изпъчи се испанецът, но му липсваше увереност.

Набързо изсърбах кафето и се сбогувах. На улицата се сетих, че съм забравил запалката си. Върнах се. Жената бършеше със забрадката мокрите петна върху тезгяха…