Неделчо Драганов
Ти си баща ми

В бежанския лагер „Дашрет ел Муджехед“ („Село на бойците“) още щом седнахме в палатката, която служеше за канцалария, при нас се шмугна Джамал, четиригодишен. Беше рано сутринта и ние закусвахме. Момчето се завря между коленете ми и започна да се гали. Беше в мръсна скъсана рубашка. Усмихваше ми се и искаше да го галя. Беше много красиво момченце и аз го галех по косата и дланта ми почерняваше. Но момчето ме молеше с поглед да го галя и аз го галех; беше ме приятно да търкам дланта си о твърдата сплъстена от прах и мръсотия коса.

Подадох му парченце хляб. Джамал го дръпна от ръката ми и бързо го сложи на масата. После момчето започна да милва ръката ми, гледайки ме в лицето: „Не съм гладен…“

То беше навсякъде в лагера и бе чудно как това мъничко мършаво момченце успяваше да бъде преди нас там, където ние, тримата българи, се появявахме. Надникнем в новото училище — Джамал е вече там и ни се усмихва. В старото училище вратата предпазливо се открехва, преди още някой да е посегнал към дръжката — Джамал! Той ни следваше навсякъде, сякаш ние вървяхме по стъпките му, и чакаше само да седнем някъде, за да се завре между коленете ми. Искаше да бъде погален. Нищо друго.

Джамал беше сирак. Баща му бе убит като партизанин, майка му — разстреляна.

Край лагера се простира голяма полянка, оградена с дървета.

Веднъж през полянката мина един батальон.

Войниците, с раници и пушки, вървяха в колона по един — алжирски войници, облечени в зеленикави униформи. Въпреки горещината те вървяха стегнато. Децата наизскачаха край полянката.

Изведнъж отнякъде изскочи Джамал. Какъвто си беше мъничък, той се затъркаля като топка из тревата. Хвана се за панталона на първия войник, потича с него, после се заплете в краката му.

Войникът го вдигна на ръце. Това бе извън правилника. Войникът погледна към лейтенанта. Беше извън правилника, но и лейтенантът извърна глава.

Джамал беше обвил ръчичките си, черни мършави ръчички, около врата на войника. Беше ги обвил здраво, защото войникът въртеше глава, но не искаше да свали на земята момчето. Не зная, може би и той имаше такъв син, но вървеше с момченцето и се озърташе смутено. Лейтенантът гледаше назад, после заповяда на колоната да спре. Група войници заобиколиха момчето и насядаха на земята. Джамал притискаше лицето си о лицето на войника. После отдръпна главата си и го погледна в очите.

— Ти си баща ми! — каза уверено момчето и отново притисна лицето си о лицето на войника.

Бяха му казвали много пъти, че баща му е войник и някой ден ще дойде в лагера. Казваха му го много пъти, защото Джамал питаше всеки срещнат кога ще дойде баща му с униформа и пушка да го вземе от лагера. Джамал запита и нас. И ние казахме същото: скоро ще дойде.

Джамал обгръщаше здраво врата на войника и каза още веднъж:

— Ти си моят баща!

Войникът затвори очи и извърна глава.

Лейтенантът стоеше настрана и виждах, че се вълнуваше.

После той отиде при войниците и помилва детето.

Другите деца сякаш само това и чакаха: затичаха по полянката.

След миг войниците и децата се смесиха в пъстра купчинка.