Херман Хесе
Щастие

Какъвто е в божия промисъл и какъвто хилядолетия го е схващала поезията и мъдростта на народите, човекът е дарен със способността да се радва на някои неща, дори когато те не му носят полза, дарен е с орган за прекрасното. Духът и сетивата винаги в равна мяра са съпричастни към човешката радост от прекрасното и докато людете, въпреки житейските бедствия и опасности, намират сили да се радват на такива неща: играта на багрите в природата или в нарисуваната картина, нечий зов сред тътените на бурята и на морето или сътворена от човек музика, докато успяват отвъд непосредствените си интереси и нужди да обозрат и почувствуват света в неговата цялост, дето всичко — от извиващото главица заиграно котенце до вариациите на някоя соната, от затрогващия поглед на кучето до трагедията на един поет — е взаимосвързано, представлява хилядолико богатство от отношения, съответствия, аналогии и отражения, чиято вечноструяща реч дарява слушащите с радост и мъдрост, удоволствие и трепет — дотогава човекът отново и отново ще става господар на съмненията си и ще може да намира смисъл в съществуването си, защото „смисълът“ е именно онова единство на многообразието или може би онова умение на духа да схваща световния хаос като единство и хармония. За действителния човек — здрав, цялостен и неосакатен — светът и бог непрекъснато оправдават съществуването си посредством чудеса, като това, че наред с пролазващия вечерен хлад и настъпващия край на работния ден има и такива неща като поруменяването на предздрачното небе и вълшебните преливания на розовото във виолетово, или преображението на едно човешко лице, когато в хиляди преходи подобно на вечерното небе го залива чудото на усмивката, или залите и прозорците на една катедрала, или подреждането на тичинките в цветната чашка, или изградената от дъсчици цигулка, или музикалната гама и нещо тъй непонятно, крехко, родено от природата и от духа, разумно и същевременно безразсъдно, и детинско като езика. Неговата красота и непредвидимост, неговата загадъчност, привидната му дълговечност, която обаче не го отдалечава и предпазва от предразположенията, болестите и опасностите, на които е изложено всичко човешко — това го превръща за нас, неговите слуги и ученици, в едно от най-тайнствените и достойни за почит явления на земята.

И не само защото всеки народ или всяка културна общност си е сътворявала езика, който съответствува на историческата й традиция и същевременно е служел на още скритите й стремления, не само защото един народ може да научи езика на друг, да му се възхищава или присмива, но никога не е в състояние да проникне в същността му изцяло и напълно! Не, дори за всеки отделен човек, стига той да не живее в още безсловесен предисторически свят или в някаква механизирана до краен предел и с това станала отново безсловесна действителност, езикът е лично притежание и за всеки чувствителен към словото индивид, тоест за всеки здрав и неразпокъсан човек думите и сричките, буквите и граматическите форми, възможностите на синтаксиса имат свои особени, присъщи само нему стойност и смисъл; един надарен за и с език човек може да почувствува и изживее всяко истинско слово по напълно индивидуален и неповторим начин, макар и да няма съзнание за това. Както някои музиканти проявяват особени предпочитания към известни инструменти или певчески регистри, а към други изпитват подозрение или недоверие, така и повечето хора, стига да притежават чувство за езика, са предразположени към определените думи и звуци, към определени гласни или буквени поредици, а други направо избягват; и когато някой особено силно обича или не приема определен поет, за това допринасят вкусът и усетът на поета към езика, които са сродни или не е тези на неговия читател. Като пример мога да приведа множество строфи и стихотворения, които десетилетия съм обичал и обичам, не заради тяхното умонастроение, мъдрост, наситеност с житейски опит, майсторство, значимост, а само заради определена рима, заради определено ритмическо отклонение от традиционната схема, заради избора на предпочитани гласни, на които поетът може да е попаднал също тъй несъзнателно, както несъзнателно ги употребява читателят. Строежът и ритмиката на едно прозаично изречение от Гьоте или Брентано, от Лесинг или Е.Т.А. Хофман често пъти могат да ни доведат до много по-дълбоки изводи за характера, за физическите и духовните особености на писателя, отколкото съдържанието на това изречение. Има изречения, които бихме срещнали у който и да е писател, но има и други, които са възможни само у един-единствен всеизвестен музикант на словото.

За нашего брата, писателя, думите са онова, което са за художника багрите върху палитрата. Броят им е безчетен и непрекъснато се увеличава, но добрите, истинските думи не са толкова много — за седемдесет години не преживях появата на нито една нова. Не са толкова много и основните цветове, макар техните оттенъци и преливания да са безброй. За всеки говорещ има сред думите любими и нелюбими, предпочитани и отбягвани, има също така делнични думи, които човек употребява хилядократно, без да се страхува, че ще се изтъркат, но има и празнични — колкото и да ги обичаме, тях изговаряме и пишем само след обмисляне, и то предпазливо, е подобаващата на празника изключителност и подбраност.

Към тези думи спада за мен думата „щастие“.

Тя е една от думите, които винаги съм обичал и съм слушал с удоволствие. Колкото и дълго да се спори и разсъждава върху нейното значение, във всеки случай тя означава нещо красиво, добро и желано. И доказателство за това аз намирам в звученето на думата^[1].

Смятам, че въпреки своята краткост тази дума притежава нещо удивително тежко и пълноценно, нещо, напомнящо злато, и наистина, наред с пълнозначността и с пълноценността за нея бе също така присъщ онзи блясък, който — подобно на мълнията в облака — живее в кратките й звуци, те започват така мелодично и усмихнато с „ГЛ“, за миг си почиват с усмивка в „Ю“ и завършват решително, отривисто е „К“. Това е дума, будеща смях и сълзи, дума, изпълнена с изконно очарование и чувственост; и ако искаш истински да я усетиш, достатъчно е да поставиш до златното слово някоя по-нова, плоска, изтъркана никелова или медна дума като „даденост“ или „оползотворяване“ и всичко става ясно. Без съмнение тя не произлиза от речниците и от класните стаи, не е родена от мъдруване, не е скалъпвана от една или няколко други, а е единствена и цялостна, съвършена и идва от небесата или от земята, както слънчевата светлина или цветето. Колко е хубаво, колко е радостно, колко е утешително, че съществуват подобни думи! Без тях животът и мислите ни биха се превърнали в мъртвило и пустош. Все едно да живееш без хляб и вино, без смях и музика.

Естественото ми сетивно отношение към думата Щастие не се разви, нито промени, и днес тя е също тъй кратка и значима, тъй златна и блестяща, обичам я пак толкова, колкото я обичах като юноша. Какво обаче означава магическият символ, какво се разбира по тази колкото кратка, толкова и значима дума, ето по тези въпроси аз развивах най-различни възгледи и идеи и те много по-късно ме доведоха до ясно и определено заключение. До късна зрелост аз все още доверчиво и покорно приемах, че в людските уста думата „щастие“ поначало означава нещо, което — макар положително и безспорно стойностно — е все пак банално. Нелош произход, добро възпитание, успешна кариера, сполучлив, брак, процъфтяващ дом и семейство, уважението на хората, пълна кесия, пълни сандъци — това си представя обикновено човек, като чуе „щастие“ и аз не правех изключение. Струваше ми се, че хората се деляха на щастливи и други, както на преуспели и други. Говорехме за щастие в световната история, вярвахме, че познаваме щастливи народи, щастливи епохи. При това живеехме в изключително „щастлива“ епоха, къпехме се в щастието на продължителния мир, на толерантността, сред доволство и благополучие, но не го забелязвахме, сякаш щастието се подразбираше от само себе си и през оная толкова дружеска, приятна и миролюбива наглед епоха, всички млади, които държаха на себе си, бяха преситени и скептични, кокетираха със смъртта, с покварата, с интригуващата анемичност, а смятахме за щастливи ренесансова Флоренция, Периклова Атина и други отминали епохи. Наистина, увлечението по онези времена на разцвет постепенно залязваше, ние четяхме исторически книги, поглъщахме Шопенхауер, изпълвахме се е недоверие към суперлативите и към красивите слова, учехме се да запазваме духовността в атмосферата на умереност и релативизъм и при все това думата „щастие“ звучеше — където и да я срещахме случайно — все с познатия пълнозвучен златен тон, който подсещаше, напомняше за най-висшите ценности. Понякога си мислехме, че може би на обикновените човешки твари е разрешено да наричат видимото благо щастие, но ние разбирахме под тази дума по-скоро нещо като мъдрост, извисяване, търпение, духовно здраве — все хубави, радващи ни неща, които обаче не заслужаваха толкова първично, богато, дълбоко название като „щастие“.

Междувременно бях вече достатъчно преуспял в живота си, за да разбера не само, че той не е щастлив, но и че е безсмислено и неуместно да се стремя към тъй нареченото щастие. Вероятно в някой патетичен миг бих охарактеризирал това поведение като amor fati^[2], но по принцип, с изключение на краткотрайни пламенни периоди в съзряването ми, не бях особено предразположен към патетичност, а и антипатетичната безстрастна Шопенхауерова любов не бе вече за мен безспорен идеал, откакто познах тихата, ненатрапваща се, пестелива и неизменно насмешлива мъдрост, върху която почиваха животописите на китайските философи и иносказанията на Джуан Дзъ^[3].

Е, не бих желал да изпадна в дърдорене. Искам да кажа нещо съвсем определено. Преди всичко, за да се придържам към темата, ще се опитам да опиша как днес разбирам съдържанието и смисъла на думата щастие. Сега за мен щастието е нещо напълно обективно, а именно, самата цялост, безкрайното битие, вечната музика на света, това, което други са нарекли хармония на сферите или божия усмивка. Тази същина, тази безбрежна музика, тази изпълнена със звуци и златисти отблясъци вечност е истинската и пълнозначна съвременност, която не познава нито време, нито история, нито минало, нито бъдеще. Вечно сияе и се смее ликът на света, докато люде, поколения, народи, империи се въздигат, процъфтяват и отново залязват и потъват в небитието, животът музицира, вечно води той своя хоровод и ако ние преходните, уязвимите, слабите получаваме все пак частица радост, утеха, възможност да се смеем, то е излъчваният от него блясък, то е око, изпълнено със сияние, ухо, преливащо от музика.

Независимо дали наистина са съществували тези легендарни „щастливи“ хора, или и те — тези щастливци, любимци на съдбата и властелини на света — също са били озарявани от голямата светлина само в празнични и звездни часове, те са изпитали точно такова щастие, усетили са точно тази радост. Да дишаме в съвършеното настояще, да пеем в хора на сферите, да танцуваме в хоровода на света, да се смеем с вечната усмивка на бога — така ставаме причастни към щастието. Мнозина са го изживявали само веднъж, други — два-три пъти. Но този, който го е изживял, не само е бил щастлив за миг, той е съхранил нещо от блясъка и звучността, от светлината на вечната радост, така че цялата любов, която влюбените са влели в нашия свят, цялата утеха и радост, донесена ни от творците, иде оттам, затова често дори след столетия тези дарове са все така сияйни, както и през първия ден.

Думата „щастие“ придоби това необятно световно и свято значение. В резултат на целия ми живот, и може би затова тук е наложително изрично да подчертая пред онези мои читатели, които все още трябва да учат, че в никакъв случай не се занимавам с филология, а разказвам една малка част от историята на душата и съвсем не искам да ви наложа, докато пишете или изговаряте отсега нататък думата „щастие“, да й придавате също толкова огромно значение. За мен обаче около тази благородна, кратка, златно блестяща дума се е събрало всичко, което още от детството съм изпитвал при звука й. Несъмнено усещанията тогава са били по-силни, отзвукът на всички сетива спрямо сетивните качества е бил свързан преди всичко с чувствената характеристика, а и призивността й — по-силна и емоционална, но ако думата не бе сама по себе си тъй дълбока, толкова древна и обемаща света, то представата ми за вечното настояще, за „златната следа“ (в „Голдмунд“) и за смеха на безсмъртните (в „Степният вълк“)^[4], нямаше да изкристализира около това слово.

Щом възрастните люде се опитват да си припомнят кога, колко често и колко силно са изпитвали щастие, те се обръщат най-вече към своето детство и имат право, защото за изживяването на щастието е необходима преди всичко пълна независимост от времето, а също така — от страха и от надеждата, а с годините повечето хора губят тази способност. Същото става и с мен, когато се опитвам да си припомня за миговете на причастност към блясъка на вечното настояще, към усмивката на бога, аз всеки път се връщам в своето детство и намирам там най-многобройните, най-ценните преживявания от този род. Без съмнение по-ослепителни, по-празнични, по-маскарадни и многоцветни бяха радостните мигове от младостта ми — те бяха по-одухотворени, отколкото в детството. Но ако продължим да се вглеждаме още по-внимателно, ще разберем, че това е било повече забава и веселие, отколкото истинско щастие. Бил съм весел, шеговит, остроумен, и съм доставял на някои немалко удоволствие. Спомням си един миг от цъфтящата младост: неочаквано сред разговора в приятелски кръг един наивник попита какво всъщност означава хомеричен смях, аз пък му отговорих с ритмичен смях, сякаш отмервах хекзаметър. Разсмяхме се, звъннаха чашите — ала мигове като този не издържат на по-сетнешна проверка. Всичко това си беше хубавичко, весело, услаждаше ни се, но не беше щастие. Задълбочи ли се човек в подобни изследвания, излиза, че е познал щастието само в детството, в часове и мигове, които едвам успяваме да възстановим, защото дори и там, в периметъра на детството, при по-късен анализ блясъкът понякога се оказва фалшив, а златото — не съвсем благородно. Вглеждах ли се съвсем прецизно, оставаха само шепа преживявания, но и те не бяха нито картини, да ги опиша, нито случки за разказване и ловко се изплъзваха от въпросите ми. Яви ли се такъв спомен, отпървом изглежда, че е траял седмици или дни, или поне ден, че е била някоя Коледа, рожден ден или началото на ваканцията. Но за да възстановим цял ден от детството, са ни необходими хиляди картини, а паметта не е в състояние да свърже множеството образи за възкресяване на един-едничък ден, та дори и на половината от него.

Независимо дали тогава нейните преживявания са продължавали дни, часове или минути, аз неколкократно съм изпитвал щастие, а и по-късно, вече в зряла възраст, съм се доближавал за мигове до него. Но една от срещите с щастието през пролетта на моя живот се оказа особено незаличима, ненакърнима от честите ми спомени, от опита за разгадаване и проверка. Тогава бях ученик и нейната същност, истинност, първичност и митичност, състоянието на притаено-усмихнато единение със света, на абсолютна независимост от времето, от надеждата и страха, на пълното усещане за настояще едва ли е продължило много дълго, може би само броени мигове.

Една сутрин — бях около десетгодишно, буйно палаво момче — се събудих, обзет от съвсем необичайно, хубаво и дълбоко чувство на радост и блаженство, пронизващо ме като лъчите на някакво вътрешно слънце, сякаш в мига, когато напусках здравия момчешки сън, се бе случило нещо ново и чудесно, все едно, че моят малък-голям момчешки свят бе пристъпил към нов и по-висш етап сред непозната досега светлина и атмосфера, като че ли едва в този миг целият прекрасен живот бе показал своята истинска стойност и смисъл. Нехаех за вчера, още повече за утре, бях потопен и нежно, обласкан от щастливото днес. Добре ми беше, сетивата и душата ми се наслаждаваха без стръв и без да го анализират, то ме изпълваше и ми доставяше безкрайна наслада.

Беше утрин, през високия прозорец, над дългия хребет на съседския покрив виждах ведрото, ясно, светлосиньо небе, което също така сияеше от щастие, сякаш се готвеше да предприеме нещо изключително и затова бе облякло най-красивата си премяна. От моето легло не можеше да се съзре нищо повече, само това чудесно небе и голяма част от съседския покрив, но като че ли и покривът, този скучен и пуст покрив от кафеникавочервени керемиди, се смееше, по сенчестия му скат багрите нежно преливаха и като че оживяваха единствената синкавопрозрачна стъклена керемида сред червеникавите глинени късчета, която сякаш с удоволствие се стараеше да отрази поне малка част от толкова мекия, неизменен светлик на утрешното небе. Небето, леко неравният гръбнак на покрива, кафявото униформено множество и прозрачната синевина на единствената стъклена керемида по някакъв чудесен и радващ начин хармонираха помежду си, явно в този изключителен утринен час желаеха само да се усмихват един другиму и да се погаждат. Небесносиньото, керемидено-кафявото и прозрачносиньото имаха обща цел, те си принадлежаха, играеха си, беше им хубаво и затова бе приятно и успокояващо да ги гледаш, да присъствуваш на тяхната игра, да се чувствуваш пропит от същия утринен блясък и блаженство.

Лежах си така цяла вечност и се наслаждавах едновременно на разпукващото се утро и на спокойното отзвучаване на съня и дори ако друг път в живота си съм вкусвал такова или подобно щастие, то не е било по-дълбоко и по-истинско: в света цареше порядък. И сякаш това щастие, продължило стотина секунди или десетина минути, беше до такава степен извън времето, че приличаше досущ на всяко друго истинско щастие, както една пърхаща, синя пеперуда на друга. То беше преходно, времето го отнесе, ала бе дълбоко и достатъчно безкрайно, за да ме зове и привлича и днес, след повече от шестдесет години, да ме кара с уморени очи и отболели пръсти да го викам, да му се усмихвам, да го наподобявам и описвам. Това щастие бе лишено от субстанция, то се състоеше само в съзвучието на заобикалящите ме неща с моето собствено аз, то бе нечакано блаженство без въжделения, което не се стреми към промяна или градация.

В къщата още цареше тишина и отвън не долиташе никакъв звук. Ако не беше тази тишина, то припомнянето на всекидневните задължения — ставането и отиването на училище — щеше вероятно да наруши блаженството ми. Но явно навън не бе нито ден, нито нощ, макар да сияеше приятна светлина и смееща се синевина, ала стъпките на прислугата не се чуваха по плочника пред къщата, не изскърца врата, момчето от пекарната не изтропа по външната стълба. Този утринен миг беше извън времето, той не призоваваше, не предвещаваше нищо, беше достатъчен сам по себе си и понеже ме погълна така изцяло, за мен престана да съществува денят с мислите за ставане и училище, за недописаното домашно, за зле научените определения, за бързата закуска оттатък в проветрената трапезария.

Безкрайността на щастието този път бе разрушена от разхубавяването на красивото, от преливането на радостта до излишество. Докато лежах така, без да помръдна, а светлият, спокоен утринен свят проникваше в мен и ме поглъщаше нейде отдалеч триумфиращо си проби път през тишината нещо бляскаво и златоискрящо, пияно от радост, преизпълнено с примамлива с възбуждаща сладост: гласът на един тромпет. Когато вече напълно събуден, отметнах завивката и се надигнах в леглото, звукът стана двуглас и дори многогласен: градският оркестър маршируваше по улицата със звънлива музика — твърде рядко и толкова вълнуващо събитие, пълно с толкова трепетна тържественост, че накара моето детско сърце едновременно да се смее и да ридае от любов, сякаш в тези възбудително-сладостни тонове се беше стекло цялото щастие, цялото вълшебство на блажените часове и сега се лееше възвръщаше се в света на временното и преходното. Тръпнещ от празнична радост, за секунда скочих от леглото, втурнах се към вратата, която отвеждаше в съседната стая, а там от прозорците можеше да се види улицата. Опиянен от възторг, с любопитство и желание за причастност се провесих от един отворен прозорец, ощастливен слушах разливащите се горди звуци на приближаващия се оркестър, виждах и чувах как разбудените, съживени къщи и улици се изпълваха с лица, с фигури и гласове — и в същия миг отново си припомних всичко, което напълно бях забравил в онова блаженство между съня и бодърствуването. Знаех, че днес наистина няма да ходя на училище, защото беше голям празник, рожденият ден на краля, че ще има процесии, знамена и нечувани увеселения.

И това опомняне ме върна в делника, подчини ме на неговите закони, макар да не беше никакъв делник, а празник, за който металните звуци ме бяха събудили, ала неповторимостта, красотата и божествеността на утринното вълшебство бяха отлетели и зад малкото, благословено чудо отново се бяха слели вълните на времето, на света и на всекидневието.