Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Paracelso, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

В ателието си, което заемаше две помещения в мазето, Парацелз помоли своя Бог, своя неопределен Бог, помоли който и да е Бог, да му изпрати ученик.

Свечеряваше се. Гаснещият огън в камината хвърляше несиметрични сенки. Да се изправи и да запали желязната лампа, представляваше прекалено голямо усилие. Парацелз, обзет от умората, забрави молитвата си. Нощта беше погълнала с тъмнина прашните дестилатори и водопровода, когато заудряха по вратата. Мъжът сънливо се изправи, изкачи виещата се стълба и отвори едното крило на вратата. Влезе някакъв непознат. Той също бе много изморен. Парацелз му посочи кресло. Новодошлият седна и зачака. Известно време мълчаха.

Маестрото пръв заговори:

— Помня лица от Запад, лица от Изток — каза той с известна помпозност. — Твоето не си го спомням. Кой си и какво искаш от мен?

— Името ми няма никакво значение — отвърна другият. — Вървях пеша три дни и три нощи, за да вляза в къщата ти. Искам да бъда твой ученик. Нося ти всичко, което притежавам.

Извади една кесия и я изсипа на масата. Монетите бяха много и от злато. Направи това с дясната ръка. Парацелз се бе обърнал с гръб към него, за да запали лампата. Когато отново го погледна, забеляза, че с лявата ръка посетителят държеше роза. Розата го обезпокои.

Маестрото се наведе, допря пръстите на ръцете си и каза:

— Мислиш, че съм способен да открия камъка, който превръща всички елементи в злато, и ми предлагаш злато. Това, което търся, съвсем не е златото и ако теб те интересува именно то, никога няма да бъдеш мой ученик.

— Златото не ме интересува — отвърна другият. — Тези монети са само част от волята ми за работа. Искам да ме научиш на Изкуството. Искам да извървя до теб пътя, който води до Камъка.

Парацелз каза бавно:

— Пътят е Камъкът. Отправната точка е Камъкът. Ако не разбираш тези думи, значи все още не си почнал да си даваш сметка. Всяка стъпка, която ще направиш, всъщност е целта.

Другият го изгледа недоверчиво. Каза с променен глас:

— Но има цел, така ли?

Парацелз се засмя.

— Враговете ми, които са толкова многобройни, колкото и глупави, казват, че не е така, и ме наричат измамник. Аз не съм съгласен с тях, но не е невъзможно да съм просто мечтател. Знам, че Път има.

Настъпи тишина. После другият каза:

— Готов съм да го извървя заедно с теб, даже и да са необходими много години. Позволи ми да прекося пустинята. Позволи ми да различа поне отдалеч обещаната земя, даже и небесните светила да не ми позволят да стъпя на нея. Искам едно доказателство, преди да поема по пътя.

— Кога? — запита неспокоен Парацелз.

— Още сега — с категорична решимост отвърна ученикът. Бяха започнали разговора си на латински, а сега продължаваха на немски. Момчето вдигна розата високо. — Това е славата — каза то, — да можеш да изгориш една роза и да я възкресиш от пепелта с твоето изкуство. Позволи ми да стана свидетел на това чудо. Само за това те моля и после ще ти дам целия си живот.

— Много си доверчив — каза маестрото. — Аз не искам доверие, искам да притежаваш вяра.

Другият настоя:

— Точно защото не съм доверчив, искам да видя с очите си унищожението и възкръсването на розата.

Парацелз бе взел розата в ръце и докато говореше, си играеше с нея.

— Доверчив си — каза той. — Смяташ, че съм способен да я унищожа, така ли?

— Никой не е способен да я унищожи — каза ученикът.

— Грешиш. Да не би случайно да мислиш, че нещо не може да бъде върнато в нищото? Мислиш ли, че първият, че Адам в Рая е могъл да унищожи само едно цвете или късче трева?

— Не се намираме в Рая — каза упорито момчето. — Тук, под луната, всичко е смъртно.

— А къде мислиш, че се намираме, ако не в Рая? Мислиш ли, че божественото може да създаде място, което да не е Рай? Мислиш ли, че Падението е нещо друго, а не неведението, че се намираме в Рая?

— Една роза може да бъде изгорена — каза предизвикателно ученикът.

— В камината още има огън — каза Парацелз. — Ако хвърлиш розата в жарта, ще помислиш, че тя е изчезнала и че истинска е пепелта. Казвам ти, че розата е вечна и че само външният й вид се променя. Достатъчно е само да изрека една дума, за да я видиш отново.

— Една дума? — учуди се ученикът. — Тръбите и колбите са затлачени, а дестилаторите са покрити с прах. Какво би направил, за да възкръсне розата?

Парацелз го погледна, изпълнен с тъга.

— Тръбите и колбите са затлачени — повтори той — и дестилаторите са покрити с прах. В тази част на дългия ми преход използвам други средства.

— Не се осмелявам да запитам какви са — рече другият с тон, който криеше хитрост или може би смирение.

— Говоря за средствата, с които божественото е създало небесата и земята и невидимия Рай, в който се намираме и който първородният грях крие от нас. Говоря за Словото, което ни предава учението на Кабала.

Ученикът каза студено:

— Моля те, имай милостта да ми покажеш изчезването и появата на розата. Няма значение, дали ще действаш с дестилатори или със Словото.

Парацелз се замисли. После каза:

— Ако го направя аз самият, ще кажеш, че това е видение, възникнало пред очите ти благодарение на магията. Чудото няма да ти даде вярата, която търсиш. Съветвам те да оставиш розата.

Младежът го изгледа все така недоверчиво. Маестрото заговори с висок и рязък тон:

— Освен това кой си ти, за да влизаш в дома на един маестро и да му изискваш чудеса? Какво си направил, за да заслужиш подобен дар?

Другият отвърна разтреперан:

— Знам, че нищо не съм направил. Моля те, в името на дългите години, които ще прекарам в твоята сянка, обучавайки се, позволи ми да видя пепелта и после розата. Няма да те моля за нищо повече. Ще вярвам на видяното — взе бързо червената роза, която Парацелз бе оставил върху катедрата, и я хвърли в пламъците. Цветът изчезна и остана само малко пепел.

В продължение на един безкраен миг момчето чакаше думите и чудото.

Парацелз не бе помръднал от мястото си. Каза с удивителна откровеност:

— Всички лекари и аптекари в Базел твърдят, че съм лъжец. Може би са прави. Ето я пепелта, която беше роза и никога повече няма да бъде.

Момчето изпита срам. Парацелз беше шарлатанин или просто фантазьор, а той като истински натрапник бе нахлул в дома му и сега го принуждаваше да си признае, че прочутото му магическо изкуство са само празни приказки.

Коленичи и му каза:

— Поведението ми беше непростимо. Липсваше ми вярата, която Бог изисква от вярващите. Остави ме да продължа да съзерцавам пепелта. Ще се върна, когато стана по-силен, и ще бъда твой ученик. И в края на Пътя ще видя розата.

Говореше обзет от истинска страст, но тази страст беше всъщност пиетата, която му вдъхваше старият маестро — толкова почитан, толкова нападан, толкова прославен и в края на краищата толкова кух. И кой беше самият той, Йоханес Гризебах, за да си позволява да разкрива със светотатска ръка, че зад маската няма никой?

Да му остави златните монети, би означавало, че му дава милостиня. Прибра си ги, преди да излезе. Парацелз го изпроводи до стълбата и му каза, че винаги ще е добре дошъл в този дом. И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят.

Парацелз остана сам. Преди да загаси лампата и да седне изморен в креслото, изсипа малкото купче пепел в сгънатата си длан и прошепна една-едничка дума. Розата възкръсна.

Бележки

[0] Парацелз (псевдоним на Филип Ауреол фон Хохенхайм) (1493–1514) — германски лекар, естествоизпитател и философ от епохата на Ренесанса — бел.прев.

Край