Хорхе Луис Борхес
Сини тигри

Една известна поема от Блейк^[1] рисува тигъра като бляскав огън и вечен прототип на Злото. Аз предпочитам сентенцията на Честъртън, според която тигърът е символ на ужасяващата елегантност. Освен тези няма други думи, които биха могли да дадат точно обозначение на тигъра, на тази форма, която от векове населява въображението на хората. Тигърът винаги ме е привличал. Помня, че като дете се спирах задълго пред единствената клетка в зоологическата градина — другите въобще не ме интересуваха. Преценявах енциклопедиите и книгите за природни науки според илюстрациите с тигри. Когато открих „Книга за джунглата“^[2], останах разочарован, че тигърът Ширхан е враг на главния герой. С годините тази необикновена любов не ме напусна. Тя надживя парадоксалната ми амбиция да стана ловец, а също и обикновените човешки превратности. До неотдавна — датата ми се струва превратна, но не е така — тя съжителстваше съвсем спокойно с обичайните ми занимания в университета в Лахор. Аз съм преподавател по западна и източна логика, а в неделните си дни водя семинар за философията на Спиноза. Трябва да добавя, че съм шотландец. Може би любовта ми към тигрите ме доведе от Абърдийн в Пенджаб. Животът ми течеше по съвсем обикновен начин. В сънищата си винаги виждах тигри. (Сега сънищата ми са населени с други форми.)

Не един път съм разказвал тези неща, а сега ми изглеждат чужди. Въпреки това ги оставям, защото така изисква моята изповед.

В края на 1904 година прочетох, че в региона на делтата на река Ганг са открили син екземпляр на въпросния вид. Новината беше потвърдена от телеграми, които съдържаха всички противоречия и несъответствия, свързани със случая. Моята стара любов се съживи. Усъмних се, че е допусната грешка, имайки предвид обичайната неточност на хората по отношение на цветовете. Спомних си, че съм чел, че на исландски името на Етиопия е „Блаланд“, което означава Синя земя или Земя на черните. Синият тигър спокойно можеше да се окаже черна пантера. Не се говореше нищо за ивиците му. Снимката на въпросния син тигър със сребърни шарки, публикувана в лондонската преса, бе очевидно апокрифна. Синьото оцветяване на илюстрацията ми се стори по-характерно за хералдиката, отколкото за действителността в природата.

Веднъж сънувах в син цвят, какъвто никога не бях виждал и за който не намерих точното название. Знам, че беше почти черно, но това условие не е достатъчно, за да си представи човек нюанса.

Няколко месеца по-късно един колега ми каза, че в някакво село, доста отдалечено от Ганг, чул да се говори за сини тигри. Съобщението ме учуди, защото знаех, че тигрите са рядкост в този регион. И отново сънувах синия тигър, който, като вървеше, хвърляше дългата си сянка по песъчливата почва. Използвах ваканцията, за да направя пътуване до това село, за чието име не желая да си спомням по причини, които по-късно ще изясня.

Пристигнах след края на дъждовния сезон. Селото беше сгушено в полите на един хълм, който изглеждаше по-скоро широк, отколкото висок, ограждаше селото и сякаш заплашваше джунглата, която имаше сиво-кафяв цвят. В някоя от страниците на Киплинг трябва да фигурира това селце на моята авантюра, тъй като в тях е вместена цялата Индия, а по някакъв начин и цялата вселена. Ще се задоволя само да отбележа, че един ров, пълен с вода, над който се люлееха мостове от тръстика, служеше все пак за някаква защита на колибите. На юг имаше блата и оризища и една низина с тинеста река, чието име никога не узнах, и по-нататък следваше отново джунглата.

Населението се състоеше от индуси. Този факт, макар че всъщност го предвиждах, никак не ме възрадва. Винаги съм се разбирал по-добре с мюсюлманите, въпреки че ислямът, знам това, е най-бедното от всички вероизповедания, които са произлезли от юдаизма.

В Индия реално усетихме колко бързо се размножава човекът. В селцето усетих, че и джунглата бързо избуява — тя напираше и почти проникваше в самите колиби. Дните бяха угнетяващи, а нощите не носеха прохлада.

Старците ме приветстваха с „Добре дошъл“ и с тях проведох първия си диалог, състоящ се от бегли учтиви фрази. Вече говорих за бедността на това място, но знам, че всеки човек е убеден, че родината му притежава нещо уникално, неповторимо. Похвалих съмнителните стаи и не по-малко съмнителните ястия. Казах, че славата на този регион се простира до Лахор. Лицата на мъжете промениха изражението си. Веднага разбрах, че съм допуснал някаква грубост и че трябва да се разкая. Усетих, че крият някаква тайна, която не желаят да споделят с чужденци. Навярно се прекланяха пред синия тигър и хранеха към него култ, който с дръзките си думи бях осквернил.

Почаках до следващата сутрин. След като изядохме ориза и изпихме чая, аз подхванах темата си. Въпреки случилото се предната вечер не успях да проумея реакцията им. Всички ме загледаха с изумление и даже с ужас, но когато разбраха, че целта ми е да уловя звяра с необикновената кожа, изпитаха явно облекчение. Някой даже каза, че го е виждал досами прага на джунглата.

Събудиха ме сред нощ. Някакво момче ми каза, че една коза избягала от обора и че като тръгнало да я търси, видяло синия тигър на другия бряг на реката. Предположих, че слабата лунна светлина не е била достатъчна да се различи точно цветът, но останалите потвърдиха разказа на момчето и един, който дотогава бе мълчал, добави, че и той е видял хищника. Тръгнахме с пушките и видях — или съм си въобразил, че съм видял — едра котешка сянка, която изчезваше в мрака на джунглата. Не намериха козата, но звярът, който я бе отвлякъл, спокойно можеше да е моят син тигър. Насочиха вниманието ми към следи, които, разбира се, нищо не доказваха.

След няколко подобни нощи разбрах, че тези фалшиви тревоги се организираха по навик. Също като Даниел Дефо местните хора много умело съчиняваха характеристиките на определена ситуация. Тигърът можеше да бъде забелязан по всяко време към оризищата на юг или към храсталаците на север, но аз бързо долових, че съгледалите го се редуваха с подозрителна регулярност. А появата ми неизбежно съвпадаше с момента, в който тигърът току-що бе избягал. Винаги ми посочваха следите и някоя поразия, но човешкият юмрук успешно може да имитира следата на тигъра.

Няколко пъти виждах умрели кучета. В една лунна нощ поставихме една коза за примамка и напразно чакахме до разсъмване. В началото реших, че тези ежедневни измислици бяха провокирани с цел да продължа пребиваването си тук, което беше изгодно за селото, тъй като купувах от хората храна и плащах на тези, които ме обслужваха. За да проверя това предположение, им казах, че възнамерявам да търся тигъра в друг регион — по долното течение на реката. Учуди ме, че всички одобриха решението ми. Въпреки това убеждението ми, че съществува някаква тайна и че всички ме подозират, си остана все така непоколебимо.

Вече казах, че гористият хълм, в чието подножие се бе сгушило селото, не беше особено висок и бе пресечен от плато. От другата страна — на запад и на север — продължаваше джунглата. Тъй като склонът не беше много стръмен, един следобед им предложих да изкачим хълма. Идеята ми ги ужаси. Един от тях възкликна, че склонът бил много неравен. Най-възрастният заяви тежко, че не е възможно да се изпълни намерението ми. Върхът бил свещен и магически препятствия го правели недостъпен за хората. Който се осмелял да стъпи там с нозете си на смъртен, рискувал да види божеството и да полудее или да ослепее.

Не настоях повече, но същата нощ, когато всички спяха, се измъкнах тихо от колибата и изкачих лекия склон. Нямаше път и шубраците ме забавиха.

Луната беше на хоризонта. Вглеждах се с особено внимание във всяко нещо, сякаш предчувствах, че това е може би най-значимият ден в живота ми. Още си спомням как тъмнееха листата, как изглеждаха почти черни. Започна да се развиделява, но в цялата джунгла наоколо не се долавяше гласът дори на една птица.

Двайсет-трийсет минути изкачване и стъпих на платото. Усетих, че въздухът тук бе по-свеж, отколкото в селото, задушено в подножието му. Установих, че това не бе върхът, а една недотам просторна тераса. Джунглата продължаваше нататък и нагоре по хълбока на планината. Изпитах усещането за свобода, сякаш пребиваването ми в селото беше истински затвор. Не се сърдех, че жителите му са искали да ме излъжат. Възприемах ги по един или по друг начин като деца.

Колкото до тигъра… Многобройните несполуки бяха изчерпали любопитството и вярата ми, но все пак почти механично се огледах за следи.

Почвата беше песъчлива и осеяна с дупки. В една от дупките — съвсем недълбоки и преливащи една в друга — разпознах цвета. Беше точно невероятното синьо на тигъра от моя сън. По-добре да не го бях виждал изобщо. Вгледах се добре. Дупката беше пълна с камъчета — всичките еднакви — кръгли, с малък диаметър и много гладки. Еднаквостта им придаваше нещо нереално, сякаш бяха жетони.

Наведох се, бръкнах в дупката и извадих няколко. Усетих леко потръпване. Сложих шепата камъчета в десния си джоб, в който имах ножичка и карта на Аляхабад. Тези два случайни предмета имат специална роля в тази история.

Като се върнах в колибата, свалих сакото си. Проснах се на кревата и отново засънувах тигъра. Във виденията си съзерцавах цвета — цветът на сънувания много пъти тигър беше еднакъв с цвета на камъчетата от платото. Разбуди ме яркото слънце, което блестеше право в лицето ми. Станах от кревата. Ножицата и картата ми пречеха да извадя от джоба всички сини дискове. Извадих колкото побра шепата ми, и усетих, че са останали още два-три. Някакъв лек сърбеж, едва доловимо движение затопли ръката ми. Като я разтворих, видях, че малките дискове са около трийсет-четирийсет. А бих се заклел момент преди това, че не са повече от десетина. Оставих ги на масата и понечих да извадя останалите. Не беше необходимо да ги броя, за да разбера, че са се размножили. Направих от всичките една купчинка и се опитах да ги преброя един по един.

Тази най-обикновена операция се оказа невъзможна. Впивах поглед в един от тях, вадех го от купчината с палец и показалец и когато дискът оставаше сам, всъщност вече се превръщаше в много други. Уверих се, че нямам висока температура, и повторих опита няколко пъти. Безсрамното чудо се повтаряше. Усетих, че краката и гърбът ми изстиват, а коленете ми треперят. Не зная колко време бе изминало.

Без да ги гледам повече, събрах дисковете накуп и ги изхвърлих през прозореца. Със странно облекчение установих, че броят им бе намалял. Затворих здраво вратата и се опънах на леглото. Постарах се да върна всичко в първоначално положение и да се убедя, че цялата тая история е била само сън. За да не мисля за дисковете и да запълня по някакъв начин времето, повторих бавно и точно на висок глас осемте дефиниции и седемте аксиоми на етиката. Не знам дали ми помогнаха. Потънал в тези заклинания, чух удар.

Инстинктивно се уплаших, че са ме чули да си говоря сам, и отворих вратата.

Беше най-възрастният мъж — Бхагуан Дас. За миг присъствието му ме върна в ежедневието. Излязохме заедно. Надявах се, че дисковете са изчезнали, но те си бяха там, на земята. Вече не зная колко бяха.

Старецът ги погледна и после погледна мен.

— Тези камъни не са от тук. Те са от горе — каза той с глас, който не беше неговият.

— Да, така е — отвърнах му. Добавих предизвикателно, че съм ги намерил на платото, и веднага се засрамих, че му давам обяснения. Бхагуан Дас ги наблюдаваше очарован и не ми обръщаше внимание. Заповядах му да ги събере. Той не помръдна. С болка си признавам, че извадих револвера си и повторих заповедта с по-висок глас.

Бхагуан Дас изрече:

— По-добре куршум в гърдите, отколкото едно синьо камъче в ръката!

— Страхливец! — казах му.

Струва ми се, че бях не по-малко ужасен от него, но затворих очи и грабнах цяла шепа камъни с лявата си ръка. Прибрах револвера и ги пресипах в дясната си длан. Броят им се беше увеличил още повече.

Без да съзнавам, бях започнал да свиквам с тези преображения. И те ме учудваха по-малко, отколкото виковете на стареца Бхагуан Дас.

— Това са камъните, които раждат — възкликна той. — Сега са много, но могат да се променят. Те имат формата на луната при пълнолуние и този син цвят, който е позволено да се вижда само в сънищата. Родителите на моите родители не лъжеха, когато говореха за мощта им.

Цялото село ни беше заобиколило.

Почувствах се като вълшебния притежател на тези чудеса. Пред учудените погледи на всички събирах дисковете, издигах ги, разпръсквах ги, гледах ги как растат и се размножават или по странен начин намаляват.

Хората се трупаха, блъскаха се един в друг, обзети от вцепенение и ужас. Мъжете заставяха жените си да гледат чудото. Някои от жените закриваха очите си с ръце, други стискаха клепачи. Никой не се осмели да докосне дисковете, с изключение на едно дете, което щастливо се заигра с тях. В този миг почувствах, че безредието осквернява чудото. Събрах колкото дискове успях, и се прибрах в колибата.

Може би съм се помъчил да забравя останалата част на онзи ден, който беше първият от цялата серия неуспешни дни, които така и още не са приключили. Наистина не си спомням. В следобедните часове започнах да си спомням с носталгия предишната нощ, която не беше особено щастлива, тъй като беше населена, както и предишната, с натрапчивата мисъл за тигъра. Помъчих се да се скрия в този образ, който преди беше обгърнат от мощ, а сега — изпразнен от съдържание. Синият тигър ми се стори по-безвреден и от черния лебед, който по-късно бе открит в Австралия.

Препрочитам предишните си записки и установявам, че съм допуснал основна грешка. Объркан от навика на тази добра или лоша литература, неправилно наречена психологическа, съм се старал да възстановя, неизвестно защо, изследователската хроника на откритието си. По-ценно щеше да бъде, ако се бях съсредоточил върху чудовищната същност на дисковете.

Ако ми кажеха, че на луната има носорози, бих приел или отхвърлил тази информация. Или бих загубил ума си, но бих могъл да си ги представя. Но ако ми кажеха, че на луната шест или седем носорога могат да бъдат три, аз бих настоявал, че това явление е невъзможно.

Когато човек знае, че три плюс едно е равно на четири, не проверява този факт, като прави опити с монети, със зарове, с шахматни фигурки или с моливи. Човек е разбрал това веднъж завинаги — и край, — той не може да възприеме друга цифра за този сбор. Някои математици твърдят, че три и едно е тавтология на четири — просто начин да се каже четири. На мен, Александър Крейдж, измежду всички хора на земята ми се падна късметът да открия единствените предмети, които противоречат на този основен закон на разума.

В началото се уплаших, че полудявам. С времето, струва ми се, бих предпочел да съм луд, защото личното ми халюциниране тогава щеше да бъде по-маловажно от доказателството, че в космоса има място и за безредието. Ако три и едно могат да бъдат две или четиринайсет, то причината е просто лудостта.

По онова време придобих навика да сънувам камъните. Сънят не се появяваше всяка нощ и това ми даваше глътка надежда, която обаче бързо се превръщаше в терор. Сънят беше горе-долу един и същ. Началото му предвещаваше ужасяващия финал. Парапет и стълби от желязо се спускаха като спирала. Следваше мазе или лабиринт от мазета, които рязко преминаваха в ковачници, работилници, затворнически килии или блата. На дъното — дупката с камъните, които в същото време представляваха и Бегемот, и Левиатан^[3] — чудовищата, които сочеха в Библията, че Господ е ирационален. Събуждах се разтреперан и установявах, че камъните са на мястото си в кашона, готови да се трансформират.

Хората промениха отношението си към мен. Бе ме докоснало нещо от божествеността на дисковете, които те наричаха „сини тигри“, но хората знаеха също така, че нося вината за оскверняването на върха. Боговете можеха да ме накажат във всеки миг на деня или на нощта. Селяните не се осмеляваха да ме атакуват или осъдят за това, което бях извършил. Но забелязах, че всички те сега бяха станали някак опасно сервилни. Не видях повече детето, което си бе играло с дисковете. Боях се от отрова или от нож в гърба. Една сутрин преди разсъмване избягах от селото. Усетих как всичките му жители ме следяха и че бягството ми беше истинско облекчение за тях. Никой не бе пожелал повече да види камъните.

Върнах се в Лахор. В джоба си носех шепата дискове. Уютната атмосфера на книгите не ми донесе търсеното облекчение. Усещах, че на този свят продължават да съществуват отвратителното село, джунглата и неравният склон на платото, а на платото все още си ги имаше малките дупки и в дупките — камъните. Сънищата ми смесваха и умножаваха тези несъответстващи си неща. Селото беше камъните, джунглата беше потокът, а потокът беше джунглата.

Избягвах да се срещам с приятелите си. Боях се да не се поддам на съблазънта да им покажа това жестоко чудо, което подриваше човешката наука.

Предприех различни експерименти. Прорязах кръст върху един диск, размесих го в другите и той се изгуби след известно време, а броят на дисковете се увеличи. На друг диск изпилих с пила полукръг. Той също се смеси с другите и изчезна. С длетото пробих дупка в центъра на трети диск и повторих опита. И него загубих безвъзвратно. На другия ден дискът с гравирания кръст се завърна от пребиваването си в нищото. Какво беше това мистериозно пространство, което абсорбираше камъните и след време ги връщаше един по един, подчинявайки се на някакви непроницаеми закони или може би на някакъв човешки арбитраж?

Същият стремеж към ред, който бе положил началото на математиката, ме накара да потърся някакъв ред и в това отклонение от научните правила (каквото представляваха нелепите камъни, притежаващи свойството да се размножават). Постарах се да открия закономерност в непредвидимите им вариации. Посветих дните и нощите си на наблюдение с цел да установя статистиката на промените. Запазил съм тетрадките от този период, напразно изписани с цифри. Процедирах по следния начин: броях с поглед дисковете и отбелязвах съответната цифра. После ги разделях в шепите си и ги хвърлях на масата. Изброявах двете купчинки, отбелязвах колко са, и повтарях операцията. Напразно търсех някакъв ред, някаква тайнствена рисунка в разместването. Максималното число дискове, което успявах да установя, беше 419, а минималното — 3. В един миг помислих, или по-точно — се уплаших, че ще изчезнат. След няколко опита стана ясно, че един-единствен диск, останал изолиран от другите, не може да се мултиплицира, нито да изчезне.

Естествено, четирите операции — събиране, изваждане, умножение или деление, бяха невъзможни. Камъните отказваха да се подчинят на аритметиката и на пресметнатите възможности.

Четирийсет диска, разделени, даваха девет. Деветте, на свой ред разделени, можеха да се превърнат в 300. Не зная какво беше теглото им. Не ги претеглих с кантар, но съм сигурен, че постоянно бяха леки и винаги имаха същия син цвят.

Тези операции ме спасиха от полудяване. В заниманията си с камъните, които рушаха стройната математическа наука, често се замислях за камъните на гърка, които са се превърнали в първите числа и са дали думата „калкулирам“ на толкова много езици. Произходът, а сега и краят на математиката се намираха в камъните. Ако Питагор беше действал с тези тук…

След един месец занимания разбрах, че хаосът е непоправим. Налице бяха неуправляемите дискове и безкрайната съблазън да… ги докосна, да усетя отново гъделичкането им, да ги хвърля и те да се пръснат, да ги видя как увеличават броя си или го намаляват, и да пресмятам дали са чифт или тек. Започнах даже да се страхувам, че са заразни и могат да разболеят пръстите, които така настойчиво се мъчеха да ги управляват.

В продължение на няколко дни си наложих личното задължение да мисля непрекъснато за камъните, защото знаех, че забравата им би могла да бъде само моментна и би било непростимо мъките ми да започнат отново.

Нощта на 10 февруари не спах. Предприех един поход, който продължи до настъпването на утринта. Прекрачих портите на джамията на Вазил Хан. В този час светлината още не подчертаваше цветовете. В двора нямаше жива душа. Без да зная защо, потопих ръце във водата за пречистване… Вътре в джамията осъзнах, че Господ и Аллах са двете имена на едно и също необяснимо Същество, и аз го помолих на висок глас да ме освободи от този мой тежък товар. Стоях неподвижен и чаках отговора.

Не чух стъпките, но близо до мен един глас каза:

— Дойдох.

До мен стоеше някакъв просяк. Различих в здрача тюрбана, угасналия поглед, жълтеникавото лице и сивата брада. Не беше много висок. Протегна ръка и каза с тихия си глас:

— Милостиня, Защитнико на бедните.

Потърсих и му отвърнах:

— Нямам нито една пара.

— Имаш много — беше отговорът.

В десния ми джоб се намираха камъните. Извадих един и го пуснах в протегнатата празна длан. Не се чу никакъв шум.

— Трябва да ми ги дадеш всичките — каза ми той. — Този, който не даде всичко, не е дал нищо.

Разбрах и му казах:

— Искам да знаеш, че милостинята ми може да бъде ужасяваща като проклятие.

Отвърна ми:

— Може би това е единствената милостиня, която мога да получа. Аз съгреших.

Изсипах всичките камъни в свитата длан. Пропаднаха сякаш на дъното на морето, без да се чуе ни най-малкият шум. После ми каза:

— Още не знам какъв дар си ми дал, но моят към теб е ужасяващ: ти оставаш при дните и нощите със здравия си разум, с навиците си, с целия си свят.

Не чух стъпките на слепия просяк, нито видях как се изгуби в утринта.

Бележки

[1] Уилям Блейк (1757–1827) — английски поет и теософ — бел.прев. ↑

[2] Роман от английския писател Джоузеф Ръдиард Киплинг (1865–1936) — бел.прев. ↑

[3] Старозаветни демонични същества. Първото — въплъщение на сухоземните пагубни стихии, а второто — на водните — бел.прев. ↑