Хорхе Луис Борхес
Нощта на даровете

Чухме тази история в старата сладкарница „Орел“, на ъгъла на „Флорида“ и „Пиедад“^[1].

Обсъждахме проблема за познанието. Някой се позова на платоническата теза, че вече сме видели всички неща в един предишен свят, тъй че да узнаеш, значи да разпознаеш. Баща ми, струва ми се, повтори какво бил писал Бейкън — ако ученето е припомняне, то незнанието всъщност е забравяне. Друг от събеседниците, възрастен господин, навярно леко объркан от цялата тази метафизика, се престраши да вземе думата. Рече с бавна увереност:

— Все не успявам да проумея тази работа с Платоновите архетипове. Никой не помни първия път, когато е видял жълтия или черния цвят или пък е вкусил някой плод — навярно защото тогава е бил много малък и не е могъл да знае, че открива началото на дълга, дълга редица от повторения. Разбира се, има и такива първи преживявания, които никой не забравя. Бих могъл да ви разкажа колко добре помня и колко често си припомням една нощ — нощта на 30 април 74-та година.

Едно време летата бяха по-дълги, ала не зная защо сме се задържали чак до тази дата в имението на братовчедите ми Дорна, което се намираше само на няколко левги от Лобос. Тъкмо тогава Руфино, един от ратаите, ме посвети в селските обичаи. Скоро щях да навърша тринайсет години; той беше много по-голям от мен и имаше славата на човек с буен нрав. Беше много сръчен; когато се упражняваше в бой с насаждени пръчки вместо с ножове, винаги противникът му се оказваше с начернено лице. Един петък ми предложи да отидем вечерта на другия ден в града, за да се позабавляваме. Съгласих се, естествено, макар да не ми бе ясно за какво забавление говореше. Предупредих го, че не умея да танцувам; отвърна, че това се научавало лесно. Излязохме след вечеря, някъде към седем и половина. Руфино се беше пременил, сякаш отиваше на празник, и носеше на показ сребърна кама; тръгнах с него, ала не си взех моето нищо и никакво ножче, защото се боях, че може да ми се подиграват заради него. Скоро съгледахме в далечината първите къщи. Никога ли не сте били в Лобос? Все едно… провинциалните градчета са досущ едни и същи, приличат си дори и по това, че всяко се смята за различно. Същите пръстени улички, същите дупки, същите схлупени къщурки — край тях мъж на кон сякаш се чувства по-важен. На един ъгъл слязохме от седлата пред къща, боядисана в небесносиньо или розово, с надпис „Звездата“. На коневръза бяха вързани няколко коня с хубави сбруи. Предната врата бе полуоткрехната; видях през пролуката ивица светлина. В дъното на преддверието имаше дълга стая със странични дъсчени пейки, наредени край стената, а между тях — тъмни врати, които водеха кой знае къде. Едно жълтеникаво кутре с проскубана козина изскочи с лай и заподскача в краката ни. Имаше доста хора — пет-шест жени с пеньоари на цветя сновяха насам-натам, сред тях се открояваше една достопочтена госпожа, облечена в черно от глава до пети, явно бе стопанката на дома. Руфино я поздрави и рече:

— Водя ви един нов приятел, ама още не го бива да язди.

— Ще се научи, не берете грижа — отвърна госпожата.

Изпитах срам. За да прикрия смущението си или за да им покажа, че още съм дете, седнах в крайчеца на една пейка и се заиграх с кучето. На кухненската маса горяха няколко лоени свещи, пъхнати в шишета; спомням си и мангалчето, оставено в ъгъла на стаята. На варосаната стена отсреща имаше изображение на Светата Дева на Милосърдието.

До мен долитаха разни шеги; някой се мъчеше да настрои китара, която явно му създаваше доста грижи. Само от плахост не отказах предложената ми хвойнова ракия, която изгори устата ми като въглен. Сред жените имаше една, която ми се видя по-различна от останалите. Викаха й Пленницата. Забелязах нещо индианско у нея, но беше красива като картина, с едни такива, тъжни очи. Плитката й стигаше чак до кръста. Руфино забеляза, че я гледам, и й рече:

— Я ни разкажи пак за индианското нападение, да си поосвежим паметта.

Момичето заговори, сякаш бе съвсем само; някак си почувствах, че не може да мисли за нищо друго, че това е единственото, което й се е случило през целия й живот. Ето каква бе историята, която разказа:

— Когато ме доведоха от Катамарка, бях съвсем малка. Какво ли можех да знам за индианските набези? В имението толкова се бояха от тях, че даже не ги споменаваха. Постепенно научих, сякаш бе тайна, че индианците могат да връхлетят като буреносен облак, да избият хората и да задигнат животните. Жените отвеждали във Вътрешните земи и какво ли не им правели. С всички сили се мъчех да не повярвам. Брат ми Лукас, когото по-късно пронизаха с копие, ме залъгваше с клетви, че това били все измислици, ала човек усеща кога нещо е вярно, дори само веднъж да го чуе. Правителството ги учи на пороци, раздава им алкохол и мате, за да мируват, но те имат много предвидливи магьосници, които ги напътстват. Стига вождът да им заповяда, нищо не им струва да опустошат укрепленията, които бездруго са разпръснати. Толкова мислех за тях, че вече почти ми се искаше да дойдат, и все се взирах натам, накъдето залязва слънцето. Не умея да пресмятам времето, но помня, че минаха лета и мразовити зими, и месеците за дамгосване на добитъка, и смъртта на сина на управителя — чак тогава ни нападнаха. Сякаш ги довя вятърът на пампата. Видях в един трап цъфнал магарешки бодил и сънувах индианците. Призори се случи. Животните го усетиха преди нас, християните, сякаш бе земетресение. Добитъкът бе неспокоен, а във въздуха се стрелкаха птици. Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах.

— Кой ви извести? — запита някой.

Момичето, което сякаш се намираше много далеч, просто повтори последното изречение.

— Изтичахме да погледнем натам, накъдето винаги гледах. Като че ли цялата пустош бе тръгнала към нас. През пръчките на желязната ограда видяхме първо облаци прахоляк, преди да зърнем индианците. Идваха на грабеж. Надаваха бойни викове, като се пляскаха по устата с длан. В Санта Ирене имаше пушки, ала те послужиха само колкото да зашеметят за кратко нападателите и да ги разярят още повече.

Пленницата говореше като човек, който изрича молитва, научена наизуст; аз обаче чух отвън на улицата индианците от пустошта и виковете им. Някой силно блъсна вратата и те се озоваха вътре — сякаш нахлуха с коне в стаите на съня ми. Бяха пияни мъже от предградията. Сега, в спомените ми, изглеждат много високи. Водачът им сръга с лакът стоящия най-близо до вратата Руфино, който пребледня и се отмести. Госпожата се изправи и ни каза:

— Това е Хуан Морейра^[2].

След толкова време вече не зная дали си спомням мъжа от онази нощ или другия, който впоследствие щях да гледам толкова пъти на манежа. Мисля си за буйната грива и черната брада на Подеста^[3], но и за едно надупчено от шарка лице с русоляви коси. Кутрето хукна да му се умилква. С един удар на бича си Морейра го просна на пода. То падна възнак и издъхна, потръпвайки с лапи. Оттук започва същинската история.

Добрах се безшумно до една от вратите, която водеше към тесен коридор и стълбище. Горе се скрих в някаква тъмна стая. Освен леглото, което беше много ниско, не мога да кажа какви други мебели имаше там. Треперех от глава до пети. Долу виковете не стихваха; някакво стъкло се строши със звън. Чух женски стъпки, които се качваха по стълбата, и зърнах за миг процеп светлина. После гласът на Пленницата ме повика почти шепнешком:

— Аз съм тук, за да обслужвам, но само мирни хора. Ела насам, няма да ти сторя нищо лошо.

Вече си бе свалила пеньоара. Легнах до нея и потърсих лицето й с ръце. Не зная колко време мина така. Не разменихме ни дума, ни целувка. Разплетох плитката й и си поиграх с косите й, които бяха много гладки и прави, а после и с нея. Не я видях повторно и никога не научих името й.

Един изстрел ни сепна. Пленницата ми каза:

— Можеш да се спуснеш по другата стълба.

Така и направих; озовах се на улицата от отъпкана пръст. Нощта беше лунна. Полицейски сержант с винтовка и втикнат в нея щик бе завардил оградата. Щом ме зърна, се засмя и рече:

— Види се, че си от ранобудните.

Навярно съм отвърнал нещо, но той повече не ми обърна внимание. Някакъв мъж се спускаше по оградата. С един замах сержантът го прониза със стоманата. Мъжът падна на земята и остана там проснат по гръб, стенейки, докато кръвта му изтичаше. Сетих се за кучето. Сержантът пак го прободе с щика, за да го довърши окончателно. В гласа му прозвуча нещо като радост, когато рече:

— Ех, Морейра, днес стрелбата никак не ти послужи.

Отвсякъде бързо заприиждаха униформените мъже, които бяха обградили къщата, а след тях и съседите. Андрес Чирино трябваше да се напрегне, за да изтръгне оръжието си от тялото. Всички искаха да му стиснат ръката. Руфино се обади със смях:

— На тоя юнак му се изпя песента.

Аз вървях от група на група и разправях на хората какво съм видял. Изведнъж се почувствах много изтощен; може би имах треска. Измъкнах се от навалицата, намерих Руфино и двамата потеглихме обратно. От конете видяхме бялата светлина на зората. Бях не толкова уморен, колкото зашеметен от пороя на събитията.

— От голямата река на събитията през онази нощ — обади се баща ми.

Човекът кимна:

— Така е. Само за няколко часа бях познал любовта и бях видял отблизо смъртта. На хората им се разкриват подобни неща или поне онези, които им е отредено да узнаят; ала на мен тези две основни неща ми бяха разкрити от залез до изгрев. Годините си минават и толкова пъти съм разказвал тази история, че вече не съм сигурен дали наистина си я спомням, или си спомням само думите, с които я разправям. Навярно същото бе станало и с Пленницата и нейното индианско нападение. Сега е все едно дали именно аз или пък някой друг е видял как убиват Морейра.