Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El otro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах веднага, защото първоначалното ми намерение бе да я забравя, за да не си изгубя ума. Сега е 1972 година и ми се струва, че ако я опиша, другите ще я четат просто като разказ, а с годините навярно и сам ще почна да я възприемам така.

Зная, че докато траеше, бе почти кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана дори по-страшна. Това не означава, че описанието й би могло да развълнува страничен човек.

Трябва да беше някъде към десет сутринта. Седях облегнат на една пейка с лице към река Чарлс. На около петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока сграда, чието име никога не узнах. Сивите води влачеха големи късове лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето; хилядолетния образ на Хераклит. Бях се наспал добре; учебният ми час предния следобед бе успял, струва ми се, да събуди интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.

Изведнъж изпитах чувството (което според психолозите е свързано с различните състояния на умора), че вече съм преживял този миг. Някой бе седнал в другия край на моята пейка. Предпочитах да съм сам, но не исках да стана веднага, за да не изглеждам невежлив. Другият бе започнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази сутрин. Онова, което подсвиркваше — или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с особено верен слух), бе популярното креолско парче „Ла тапера“ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един отдавна изчезнал вътрешен двор и към спомена за Алваро Мелиан Лафинур, покойник от дълги години. После дойдоха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, но се мъчеше да му подражава. Разпознах го с ужас.

Приближих се до човека и рекох:

— Господине, уругваец ли сте или аржентинец?

— Аржентинец, но от четиринайсета година живея в Женева — отвърна той.

Последва дълго мълчание. Накрая запитах:

— На „Маланю“ номер 17, пред руската църква ли?

Отговорът бе утвърдителен.

— В такъв случай — заявих решително — вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.

— Не — отвърна той със собствения ми глас, който звучеше малко далечно. След няколко мига настоя: — Аз съм си тук, в Женева, на една пейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, но вие сте много по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.

Отвърнах му:

— Мога да докажа, че не лъжа. Ще изброя няколко неща, които един непознат не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прадядо е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „Хиляда и една нощ“, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със ситен шрифт между отделните глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „Германия“ — на латински и в превод на Гордън, един екземпляр на „Дон Кихот“ от издателство Гарние, „Окървавената сцена“ на Ривера Индарте с посвещение от автора, „Сартор Резартус“ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за сексуалните обичаи на балканските народи. Не съм забравил и онази привечер на един първи етаж на площад „Дюбур“.

— Дюфур — поправи ме той.

— Добре де, Дюфур. Това достатъчно ли е?

— Не — отвърна. — Тези доказателства всъщност нищо не доказват. Ако ви сънувам, съвсем естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви списък е напълно безполезен.

Възражението му бе основателно.

— Ако това утро и нашата среща са само сън — отговорих, — всеки от двама ни трябва да си помисли, че сънуващият е именно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш очевиден дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и факта, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме…

— Ами ако сънят продължи? — тревожно попита той.

За да успокоя и него, и себе си, демонстрирах престорена самоувереност, каквато изобщо не изпитвах.

— Сънят ми продължава вече седемдесет години — рекох. — В края на краищата, щом се събуди, всеки човек се среща със самия себе си. Тъкмо това се случва сега и с нас, само дето сме двама. Не искаш ли да знаеш нещо от миналото ми, тоест от бъдещето, което те очаква? — той безмълвно кимна. Продължих малко объркан: — Мама е жива и здрава у дома в Буенос Айрес, на ъгъла на „Чаркас“ и „Майпу“, но татко почина преди трийсетина години. Умря от сърце. След инфаркта половината му тяло се парализира и това го довърши; лявата му ръка, поставена върху дясната, изглеждаше като детска ръчичка върху дланта на някой великан. Отиде си, нетърпелив да умре, но без да се оплаче ни веднъж. Баба ни бе починала в същата къща. Няколко дни преди края тя ни повика всичките и рече: „Аз съм една много стара жена, която умира твърде бавно. Не искам никой да се тревожи заради нещо толкова просто и обичайно“. Сестра ти Нора се омъжи и има две деца. Впрочем как са всички у дома?

— Добре са. Татко все се шегува с религията. Снощи каза, че Исус е бил като гаучосите, които не искат да се обвързват с нищо, и затова е проповядвал с притчи — след кратко колебание ме запита: — Ами вие?

— Не зная точния брой на книгите, които ти ще напишеш, но зная, че са много. Ще съчиняваш стихове, които ще ти носят несподелена наслада, и разкази с фантастично естество. Ще преподаваш уроци също като баща си и като мнозина други от нашата кръв — зарадвах се, че не ме попита нищо за провала или за успеха на книгите. Промених тона и продължих: — А що се отнася до историята… Имаше и друга война, кажи-речи между същите противници. Франция скоро капитулира; Англия и Америка пак проведоха срещу един немски диктатор на име Хитлер цикличната битка при Ватерло. Около 1946 година Буенос Айрес роди втори Росас, твърде подобен на нашия родственик[1]. През 55-а провинция Кордова ни избави както по-рано Ентре Риос. Днес нещата вървят зле. Русия се мъчи да завладее планетата; Америка, спъвана от суеверието на демокрацията, не се решава да бъде империя. С всеки изминал ден страната ни става все по-провинциална. По-провинциална и по-горделива, сякаш си затваря очите пред фактите. Не бих се изненадал, ако вместо латински в училищата започнат да преподават гуарани.

Забелязах, че почти не ми обръщаше внимание. Първичният страх от невъзможното и все пак несъмненото изцяло го бе сковал. Аз, който никога не съм бил баща, изпитах силен прилив на обич към това бедно момче — то ми бе по-близко, отколкото ако бе рожба на собствената ми плът и кръв. Видях, че стиска в ръце някаква книга. Попитах го коя е.

— „Обладаните“ — или, струва ми се, „Бесове“ — на Фьодор Достоевски — отвърна той донякъде суетно.

— Това май ми се губи. Какво представлява?

Едва бях изрекъл тези думи, когато усетих, че въпросът ми е същинско богохулство.

— Великият руски писател — сериозно рече той — е проникнал по-дълбоко от всеки друг в лабиринтите на славянската душа.

Този реторичен опит ми се стори доказателство, че вече се е успокоил. Запитах го кои други произведения на маестрото е прелиствал. Изброи две-три заглавия, сред които и „Двойник“. Поинтересувах се дали при четенето различава добре персонажите както в случая с Джоузеф Конрад и дали смята да изучи цялото творчество на Достоевски.

— Да си призная честно, не — отвърна ми с известна изненада.

Запитах го какво пише в момента. Призна ми, че подготвя стихосбирка, която щял да нарече „Червените химни“. Обмислял и още едно заглавие — „Червените ритми“.

— Защо пък не? — рекох. — Можеш да се позовеш на добри предшественици. Например синият стих на Рубен Дарио и сивата песен на Верлен.

Без да обърне внимание на думите ми, поясни, че книгата му щяла да възпее братството на всички хора. Поетът на нашето време не можел да обръща гръб на епохата си.

Това ме накара да се замисля; след малко го попитах дали наистина се чувства брат на всички люде по света. На всички погребални агенти например, на всички пощальони, на всички водолази, на всички, които живеят в къщи с четни номера, на всички болни от ларингит и тъй нататък. Отвърна, че книгата му се отнасяла за огромната маса парии и угнетени.

— Твоята маса парии и угнетени — възразих — е просто една абстракция. Съществуват само отделните личности — ако изобщо някой съществува. Един древен грък е казал: „Вчерашният човек не е днешният“. Ние двамата, тук на тази пейка в Женева или в Кеймбридж, навярно сме доказателството за това.

Като изключим суровите страници от историята, паметните събития не са свързани с паметни фрази. На смъртния си одър човек се мъчи да си спомни някоя зърната в детството гравюра; войниците, които се канят да влязат в битка, приказват за калта или за сержанта. Нашата ситуация бе уникална и, откровено казано, не бяхме подготвени за нея. Разговаряхме за литература — това бе просто неизбежно; боя се, че не казах нещо по-различно от онова, което обикновено казвам на журналистите. Моето alter ego вярваше в създаването или откриването на нови метафори; аз — в онези, които отговарят на близки и всеизвестни подобия, вече приети от нашето въображение: старостта и залезът, сънищата и животът, потокът на времето и на водата. Изложих пред младежа това мнение, което след години той самият щеше да изрази в една книга.

Той почти не ме слушаше. После изведнъж рече:

— Ако вие сте били аз, как ще ми обясните, че сте забравили за срещата си с един възрастен господин, който през 1918 година ви е казал, че също е Борхес?

Не бях помислил за тази трудност. Отвърнах му не особено убедително:

— Навярно случката ми се е видяла толкова странна, че съм се помъчил да я забравя.

Той се осмели да попита плахо:

— Как сте с паметта?

Дадох си сметка, че за момче, ненавършило двайсет години, човек, прехвърлил седемдесетте, е кажи-речи покойник. Отвърнах му:

— Наглед сякаш често забравям, но паметта ми все още намира онова, което й възлагам да потърси. Сега уча англосаксонски и не съм последният в курса… — разговорът ни се проточи твърде дълго, за да е част от някакъв сън. Изведнъж ме осени една идея: — Веднага мога да ти докажа — рекох, — че не сънуваме заедно. Чуй добре този стих, който до момента никога не си чел, доколкото си спомням. Бавно и напевно произнесох прочутия стих:

L’hydre-univers tordant son corps ecaille d’astres[2].

Почувствах почти боязливото му удивление. Тихо повтори стиха, вкусвайки с наслада всяко искрящо слово.

— Вярно — смотолеви младежът. — Никога не бих могъл да напиша стих като този.

Юго ни бе обединил.

Сега се сещам, че малко преди това той бе повторил с жар онова кратко стихотворение[3], в което Уолт Уитман си спомня една споделена нощ край морето — нощ, когато е бил истински щастлив.

— Ако Уитман е възпял онази нощ — отбелязах аз, — то е, защото я е желал, а не я е преживял в действителност. Поемата печели, ако доловим, че е израз на копнеж, а не описание на случка.

Той втренчи поглед в мен.

— Вие не го познавате! — възкликна. — Уитман не е способен да излъже.

Половин век не минава напразно. Макар да разговаряхме като начетени хора с различни вкусове, съзнавах, че няма да се разберем. Бяхме твърде различни, но и твърде сходни. Не можехме да се измамим взаимно, а това е нещо, което затруднява диалога. Всеки от двама ни бе карикатурно подобие на другия. Ситуацията беше прекалено неестествена, за да трае още дълго. Нямаше смисъл да давам съвети или да споря, защото неизбежната участ на младежа бе да стане този, който съм аз.

Внезапно си спомних една фантазия на Колридж. Някой сънува, че е попаднал в рая и му дават едно цвете като доказателство. Когато се събужда, цветето е при него. Хрумна ми да прибегна до подобна хитрост.

— Слушай — рекох, — имаш ли някакви пари?

— Да. Около двайсет франка. Тази нощ съм поканил Симон Жихлински да вечеря с мен в „Крокодила“.

— Предай на Симон, че ще практикува медицина в Каруж и ще извърши много добрини… а сега ми дай някоя и друга пара.

Той извади три сребърни екюта и няколко по-дребни монети. Предложи ми една от сребърните, очевидно без да ме разбира. Аз пък му подадох една от онези неразумни американски банкноти, които са с най-различна стойност, но размерът им е все един и същ. Младежът я заразглежда жадно.

— Не може да бъде! — извика. — Носи дата от 1974! — (Месеци по-късно някой ми каза, че банкнотите нямат дати.) — Това е цяло чудо — добави той, — а чудното винаги всява страх. Онези, които са видели с очите си възкресението на Лазар, навярно са били ужасени.

Никак не сме се променили, помислих си аз. Вечно се позоваваме на книги.

Той накъса банкнотата на парченца.

Бях решил да хвърля монетата в реката. Описаната от сребърното екю дъга, губеща се в сребърните води на реката, би придала жив образ на моята история, но съдбата пожела друго.

Отговорих, че ако се случи два пъти, свръхестественото престава да вдъхва ужас; предложих на младежа да се срещнем на следващия ден на същата тази пейка, съществуваща в две времена и на две места.

Той веднага се съгласи и рече, без да поглежда часовника си, че закъснявал за някъде. И двамата лъжехме и всеки от нас знаеше, че събеседникът му лъже. Казах му, че ще дойдат да ме вземат.

— Да ви вземат ли? — запита той.

— Да. Когато стигнеш моите години, вече ще си изгубил зрението си почти напълно. Ще различаваш жълтия цвят, светлините и сенките. Но не се тревожи. Постепенното ослепяване не е нещо трагично. То е като бавно падащ здрач в лятна вечер.

Сбогувахме се, без да се докоснем. На следващия ден не отидох на пейката. Навярно и другият не бе отишъл.

Дълго размишлявах над тази среща, но не съм споделял за нея с никого. Струва ми се, че вече съм открил ключа на загадката. Срещата бе действителна, но другият разговаря с мен насън и затова можа да ме забрави; аз разговарях с него буден и ето че споменът още ме измъчва.

Другият ме сънува, но не ме сънува точно. Сега разбирам, че той всъщност сънува невъзможната дата на онзи долар.

Бележки

[1] Вторият Росас, естествено, е Хуан Доминго Перон; що се отнася до „нашия родственик“, Борхес (който е ненавиждал и двамата диктатори) е имал далечна родствена връзка с Росас по бащина линия — бел.прев.

[2] Хидрата вселена, извила своето озвездено с люспи тяло (фр.) — бел.прев.

[3] Вероятно става дума за стихотворението „When I Heard at the Close of the Day“ („Когато чух в края на деня“), Уолт Уитман, „Стръкчета трева“ — бел.прев.

Край