Хорхе Луис Борхес
Срещата

На Сузана Бомбал

Човек преглежда вестниците сутрин само за да ги забрави или за да има подходяща тема за вечерния разговор. Затова не е чудно, че никой вече не помни — или пък, ако помни, то е като в просъница — прочутия и толкова обсъждан в миналото случай, в който бяха замесени Манеко Уриарте и онзи Дънкан. Всъщност това се случи някъде към 1910 година — година на Халеевата комета и на Стогодишнината от освобождението, а оттогава е изтекла много вода. Действащите лица са вече покойници; свидетелите на случилото се дадоха тържествена клетва да мълчат. И аз вдигнах клетвено ръка и с цялата романтична сериозност на моите деветдесет години почувствах важността на този ритуал. Не знам дали другите са забелязали, че и аз дадох дума; не знам дали са удържали своята дума. Но, така или иначе, ето тук историята — с неизбежните промени, които са плод на времето и са присъщи на добрата или на лошата литература.

* * *

Онзи следобед братовчед ми Лафинур ме заведе на асадо^[1] в имението Лос Лаурелес. Трудно ми е да определя точното му географско разположение. Най-добре е да си представим едно от ония градчета в северната част на страната, сенчести и спокойни, които се спускат към реката и нямат нищо общо с огромната столица и с равнината. Пътуването с влака беше достатъчно дълго, за да ми се стори отегчително, но за децата времето изобщо тече бавно. Вече се мръкваше, когато прекосихме портала на имението. Усетих простите, вечни неща: мирис на печено месо, дървета, кучета, сухи клонки, огън, който събира хората.

Гостите не бяха повече от дванайсетина, до един възрастни хора. Всъщност, както узнах по-късно, най-старият не беше навършил още трийсет години. Съвсем скоро схванах, че те са вещи по въпроси, от които и до ден-днешен не разбирам: състезателни коне, мъжка мода, автомобили, безсрамно скъпи жени. Никой не накърни моята свенливост, никой не ми обърна внимание. Агнето, което един от ратаите приготвяше сръчно, но бавно, ни задържа в голямата столова. Спореха за годината на производство на вината. Намери се китара; мисля, че братовчед ми, ако добре си спомням, запя „Ла тапера“ и „Ел гаучо“ от Елиас Регулес, а после някакви децими на оскъдния лунфардо^[2] от ония години. Пееше за някакъв бой с ножове на улица „Хунин“^[3]. Донесоха кафе и пури. За връщане изобщо не ставаше и дума. Изпитвах (фразата не е моя, а на Лугонес) страх от късния час. Не исках да погледна часовника. За да прикрия самотата си на дете сред възрастни, гаврътнах бързо една-две чашки, без да изпитам удоволствие. Уриарте предложи на Дънкан да играят покер на две ръце. Някой възрази, че този начин на игра не е интересен, и предложи каре. Дънкан го подкрепи, но Уриарте, с някакво непонятно за мен упорство, се заинати и настоя за първоначалната си идея. Освен играта труко^[4], чиято основна цел е запълване на времето с шеги и стихове, и скромните лабиринти на пасианса картите не са ме увличали никога. Измъкнах се, без никой да забележи. Една голяма къща, непозната и тъмна (светло беше само в столовата), означава за едно дете повече, отколкото някоя непозната страна за някой пътешественик. Крачка по крачка изследвах стаите; спомням си една зала за билярд, една галерия с правоъгълни и ромбовидни стъкла, две люлеещи се кресла и прозорец, през който се виждаше някаква беседка. Изгубих се в тъмното и най-накрая собственикът на къщата, чието име с годините съм забравил — може да е бил Асеведо или Асебал — все пак успя да ме намери. От доброта или просто за да задоволи суетата си на колекционер, той ме заведе при една витрина. Когато запали лампата, видях, че във витрината има експонати на хладно оръжие. Ножове, станали прочути поради ръцете, които си бяха служили с тях. Каза ми, че имал малък чифлик близо до Пергамино и че като отивал или се връщал от там, постепенно бил насъбрал всичко, което виждах. Отвори витрината и без да чете обясненията по картончетата, разказа историята на всеки нож — горе-долу една и съща, с разлика само в местата и в датите. Попитах го дали сред тези оръжия не се намира случайно и камата на Морейра^[5] (по онова време той бе архетип на гаучото, така както по-късно станаха Мартин Фиеро и дон Сегундо Сомбра^[6]). Бе принуден да признае, че не притежава този нож, но в замяна на това можел да ми покаже една кама, която се сгъваше под формата на буквата „V“. Отвън долетяха гневни викове и той побърза да затвори витрината. Последвах го.

Уриарте крещеше, че противникът му го е измамил. Другите, застанали прави, ги бяха наобиколили. Спомням си, че Дънкан беше по-висок от останалите, як, с приведени рамене, с безизразно лице и светлоруси, почти бели коси; Манеко Уриарте беше подвижен, мургав, може би с малко индианска кръв, с претенциозни редки мустачки. Съвсем ясно личеше, че всички са пияни; не зная дали наистина по пода се търкаляха две-три бутилки, или пък така ми се стори поради многото филми, които съм гледал. Уриарте не преставаше да ругае; думите му ставаха все по-обидни и дори цинични; Дънкан се правеше, че не го чува; накрая, сякаш вече отегчен, стана и го удари с юмрук. Повален на пода, Уриарте извика, че няма да преглътне тая обида, и го призова да се бият.

Дънкан отказа, а после се заоправдава:

— Да си призная, страх ме е от него.

Всички прихнаха да се смеят. Уриарте вече се бе надигнал, когато се тросна:

— Ще се бием, и то още сега, начаса.

Някой, Бог да му прости, отбеляза, че не липсват оръжия.

Не помня кой отвори витрината. Манеко Уриарте избра най-впечатляващото и най-дълго оръжие — камата с напречника във формата на буквата „V“. Дънкан някак небрежно взе един нож с дървена дръжка, на острието му бе гравиран храст. Някой се обади, че било много типично за Манеко да си избере шпага. Никой не се изненада, че в този момент на Уриарте му трепна ръката; всички се учудиха, че същото стана и с Дънкан.

Традицията изисква мъжете, които са решили да се бият, да не оскърбяват дома, където се намират, и да излязат навън. Полунашега-полунаистина излязохме навън във влажната нощ. Не бях опиянен от виното, а от самото приключение; копнеех някой да убие някого, за да мога после да разказвам и да си спомням приключението. Мисля, че в този миг останалите не бяха по-възрастни от мен. Усетих освен това как някаква вихрушка, която никой не можеше да спре, ни завлича и погубва. Никой не вярваше на обвинението на Манеко; всички го тълкуваха като плод на стара, отново пламнала от виното вражда.

Вървяхме под дървета и задминахме беседката. Начело крачеха Уриарте и Дънкан; учуди ме, че се дебнат един друг, сякаш се страхуваха от изненада. Стигнахме до една полянка. Дънкан каза кротко, но властно:

— Това място тук е подходящо.

Двамата застанаха в средата. Стояха колебливи и нерешителни. Някой се обади:

— Я хвърлете тия железа, че само ви пречат, и се хванете гуша за гуша.

Обаче двамата мъже вече се сражаваха. В началото го вършеха несръчно, сякаш се страхуваха да не се наранят; в началото следяха стоманеното острие на противника, после — очите му. Уриарте беше забравил своя гняв; Дънкан — безразличието или презрението си. Опасността ги беше преобразила — сега се сражаваха двама мъже, а не двама юноши. Представях си битката като хаос от стомана, а сега я следях, сякаш бе партия шах. Годините, разбира се, са разкрасили едни неща от това, което видях, и са покрили с прах други. Не зная колко продължи боят; има неща, които не се подчиняват на обикновените измерения на времето.

Тъй като нямаха пончо, което обикновено служи за защита, те посрещаха ударите с подлакътниците си и скоро изпорязаните им ръкави почнаха да тъмнеят от кръвта. Явно грешахме, като мислехме, че не познават този вид двубой. Забелязах, че действат по различен начин. Оръжията им бяха различни и за да компенсира по-неизгодното си положение, Дънкан се стараеше да бъде съвсем близо до противника си; Уриарте пък отстъпваше, за да се хвърли после напред, като нанасяше дълги и ниски удари с камата. Някой извика:

— Ще се убият! Спрете ги!

Никой не се осмели да се намеси. Уриарте беше отстъпил. Тогава Дънкан го атакува. Телата им вече почти се докосваха. Стоманата на Уриарте търсеше лицето на Дънкан. Изведнъж ни се стори, че камата е станала по-къса — беше потънала в гърдите на Дънкан и той се свлече на тревата. Докато падаше, каза много тихо:

— Колко странно! Всичко е като на сън!

Не затвори очи, не помръдна и аз вече бях видял как един човек убива друг.

Манеко Уриарте се наведе над мъртвеца и го помоли да му прости. Плачеше, без да се преструва. Току-що стореното превишаваше силите му. Сега разбирам, че се е разкайвал не толкова за престъплението, колкото за безразсъдството си.

Не исках да гледам повече. Толкова бях копнял да присъствам на подобна случка, а ето че се чувствах сломен. По-късно Лафинур ми каза, че се наложило да употребят сила, за да изтръгнат ножа. Събрали се на съвет. Решили да лъжат възможно най-малко; за да му придадат по-голямо благородство, щели да представят двубоя с ножове като дуел с шпаги. Четири души си предложили услугите за секунданти, между тях и Асебал. В Буенос Айрес всичко се урежда; приятели ще се намерят винаги.

Върху масата от махагоново дърво бяха останали разпилени карти и банкноти; никой не искаше нито да ги погледне, нито да се докосне до тях.

През следващите години неведнъж съм мислил да разкажа историята на някой приятел, но винаги съм изпитвал чувството, че за мен е по-ласкателно да притежавам една тайна, отколкото да я разказвам. Към 1929 година случаен разговор ме накара внезапно да наруша това дълго мълчание. Пенсионираният полицейски комисар дон Хосе Олаве ми беше разказвал истории за герои на камата, подвизавали се в квартал Ретиро; той изтъкна, че тези хора били способни на всякакво коварство, което би им помогнало да надвият противника си, и че преди братята Подеста и Гутиерес почти не е имало честни боеве с ножове. Казах му, че съм бил свидетел на такъв дуел. И тогава му разказах случилото се преди толкова много години. Той ме изслуша с професионално внимание, после запита:

— Сигурен ли сте, че Уриарте и другият никога преди това не са се упражнявали в бой с нож? Може би, докато са се въртели из чифлиците, все са понаучили туй-онуй?

— Не — отговорих му. — Всички, които бяха там, се познаваха добре и всички бяха крайно учудени.

Олаве продължи бавно, сякаш мислеше на глас:

— Значи една от камите се е сгъвала под формата на буквата „V“… Знам само за две ками от този вид: камата на Морейра и на Хуан Алмада, който е действал някъде към Тапалкен — нещо прищракна в паметта ми; Олаве продължи: — Освен това вие споменахте за нож с дървена дръжка с гравирана марка във вид на храст. Такива ножове има с хиляди, но един, само един е придобил слава — той спря за миг, после продължи: — Имението на господин Асеведо е било близо до Пергамино. Говори се, че към края на века именно по тия места се е подвизавал друг главорез — Хуан Алманса. След първото си убийство, което е извършил на четиринайсет години, той никога не се разделял точно с такъв къс нож, защото му носел късмет. Хуан Алманса и Хуан Алмада се намразили, защото хората ги бъркали поради близостта на имената. Дълги години са се търсили, но никога не са се срещнали. Хуан Алманса е бил убит по време на едни избори от някакъв заблуден куршум. Другият е починал, струва ми се, от естествена смърт в болницата в Лае Флорес.

Тази вечер не говорихме повече. Всеки от нас остана сам да мисли.

Девет-десет мъже, които вече не са между живите, видяха това, което видяха очите ми, острието, което проникна дълбоко в тялото, и после тялото, проснато на земята — но това, което те видяха, всъщност е краят на друга, по-отдавнашна история. Манеко Уриарте не уби Дънкан; сражаваха се оръжията, а не мъжете. Те бяха лежали в покой едно до друго в една витрина до момента, в който ръцете ги бяха събудили. Навярно са се раздвижили при събуждането; затова трепна юмрукът на Уриарте, затова трепна ръката на Дънкан. Двете ками знаеха да се сражават — затова техните оръдия, хората, се сражаваха добре в оная нощ. Бяха се търсили дълго по безкрайните пътища на провинцията и се срещнаха тогава, когато господарите им гаучоси вече се бяха превърнали в прах. В желязото, от което бяха изковани, дремеше и дебнеше отколешна човешка ненавист.

Вещите живеят по-дълго от хората. Кой знае дали историята свършва тук, кой знае дали няма да се срещнат отново.