Хорхе Луис Борхес
Натрапницата ^[0] (Втора книга Царства, I, 26)

Казват (макар да не е правдоподобно), че сам Едуардо, по-младият от братята Нелсон, е разказал тази история, докато е траяло бдението край трупа на Кристиан, по-възрастния брат, починал от естествена смърт през хиляда осемстотин деветдесет и някоя година в околия Морон.

Вероятно през оная безкрайно дълга нощ на бдението, докато пиели мате след мате, някой я е чул от някого и я е повторил пред Сантяго Дабове, който ми я разказа. Няколко години по-късно отново ми разправиха същата история в Турдера, там, където се е разиграла драмата. Втората версия беше малко по-ясна и, общо взето, потвърждаваше историята на Сантяго с незначителни изменения и разлики, което си е в реда на нещата. Реших да я напиша сега, защото, ако не се лъжа, тя съдържа — като в огледало — къс от трагичното битие на живелите в някогашните предградия на Буенос Айрес. Ще се постарая да я предам правдиво, но вече чувствам, че надали ще устоя на литературното изкушение да изтъкна някоя подробност или да притуря друга.

В Турдера ги наричаха Нилсенови. Енорийският свещеник ми каза, че предшественикът му помнел с каква изненада бил съзрял някаква извехтяла Библия с черни корици и готически шрифт в дома им; забелязал също, че по последните й страници на ръка били отбелязани някакви имена и дати. Била единствената книга в къщата. Не особено надеждният летопис на Нилсенови е загубен, както ще бъде загубено всичко. Голямата, вече несъществуваща тухлена къща била неизмазана; от пруста се виждали два вътрешни двора — единият покрит с червени плочки, а другият — с отъпкана пръст. Ала малцина били пристъпвали там, защото Нилсенови ценели самотата си. Спели на походни легла в неизмазаните стаи; държали истински само на коня, сбруята, камата с късо острие, празничните премени за съботния ден и на силната ракия. Знам, че били високи, с червеникави коси — явно наследство от датската или ирландската кръв на тия креоли^[1] (макар че навярно те самите никога не са били чували за тези страни). Кварталът се боял от Червенокосите, както ги наричали. Не е изключено да са били извършили някое или друго убийство. Веднъж двамата братя се сражавали рамо до рамо с полицията; казват, че по-малкият разменил остри думи с Хуан Ибера и след това съвсем не се оттеглил като победен, а това, както смятат осведомените, вече означава много. Братята работели като говедари и колачи, крадели добитък, а понякога припечелвали от игра с белязани карти. Славели се като скъперници освен в случаите, когато пиенето и хазартът ги правели щедри. Никой не знаел откъде били дошли, нито пък бил чувал да имат някакви роднини. Притежавали каруца с впряг волове.

Физически се отличавали от местните нехранимайковци, по чийто прякор била кръстена местността Коста Брава — Бряг на размирниците. Този факт, както и онова, което не ни е известно, помагат да разберем голямата им взаимна привързаност. Да се скараш с единия от тях, означавало да си спечелиш двама врагове накуп.

Нилсенови били развейпрах и развратници, но любовните им похождения до този момент се ограничавали със закачки по прустовете или с посещения на публични домове. Именно затова, когато Кристиан си довел у дома Хулиана Бургос, хората се разприказвали. Наистина така той се сдобил с прислужница, но, от друга страна, сигурно е, че я обсипал с разни ужасяващо грозни накити и я водел нагиздена по вечеринките, всъщност бедняшки съседски увеселения, където някои стъпки на тангото (например кебрада и корте) били смятани за неприлични и все още се танцувало с „ивица светлина“ между двойката. Хулиана имала бадемови очи и смугла кожа и щом някой я погледнел, тя се усмихвала. Не изглеждала зле в едно бедно предградие, където трудът и немарата похабяват жените.

В началото Едуардо ги придружавал. После предприел някакво пътуване до Аресифес по не знам каква си работа; на връщане довел някакво момиче, което намерил по пътя, но само след няколко дни го изпъдил. Станал по-мрачен; напивал се сам в кръчмата и не дружал с никого. Бил влюбен в жената на Кристиан. Предградието, което навярно било разбрало това преди самия него, дебнело със злорадство скритото съперничество между двамата братя.

Една нощ, връщайки се късно от кръчмата, Едуардо видял врания кон на брат си вързан за кола под навеса. Самият Кристиан го чакал на двора облечен в най-хубавите си дрехи. Жената сновяла насам-натам с матето в ръка.

— Отивам на почерпката у Фариас — рекъл той на Едуардо. — Ето ти я тук Хулиана. Ако искаш, възползвай се.

Тонът бил едновременно заповеднически и сърдечен. За един миг Едуардо се вцепенил. Гледал и не знаел какво да прави. Кристиан станал, сбогувал се с Едуардо, но не и с Хулиана, която за него била просто един предмет, възседнал коня си и без да бърза, потеглил в тръс.

От тая нощ нататък те я споделяли. Навярно никой не знае подробности за този гнусен съюз, който нарушавал благоприличието на квартала. В течение на няколко седмици всичко вървяло гладко, но така не можело да продължава вечно. Двамата братя не споменавали никога помежду си името на Хулиана, дори не я викали по име, но търсели и намирали поводи за несъгласие. Спорели за продажбата на кожи, а всъщност ставало дума за друго. Обикновено Кристиан повишавал глас, а Едуардо мълчал. Без да искат, се ревнували взаимно. По тези сурови места един мъж никога не казва, дори не признава пред себе си, че някоя жена би могла да означава за него нещо повече (от желанието и от обладаването), а те и двамата били влюбени. Това някак си ги унижавало.

Една вечер на площадчето в Ломас Едуардо срещнал Хуан Ибера и той го поздравил за първокласното парче, с което се бил сдобил. Мисля, че именно тогава Едуардо го наругал. Пред него никой нямал право да се подиграва с Кристиан.

Жената обслужвала и двамата с животинско покорство, ала трудно скривала известни предпочитания към по-младия, който не се отказвал от своя дял, но все пак не той бил установил подялбата.

Един ден те заповядали на Хулиана да занесе два стола в първия вътрешен двор и да не се мярка около тях, защото трябвало да си говорят. Тя очаквала, че разговорът ще продължи дълго, и легнала да си подремне, тъй като било след пладне. Скоро обаче те я повикали, накарали я да сложи в една торба всичките си вещи, като не забрави стъклената молитвена броеница и кръстчето — наследство от майка й. Без всякакви обяснения я качили във волската каруца и поели; пътуването било мъчително и тягостно. Предишната нощ било валяло и пътищата били разкаляни; когато пристигнали в Морон, наближавало вече пет сутринта. Там те я продали на собственичката на публичния дом. След като сключили сделката, Кристиан прибрал парите и после ги разделил с брат си.

Когато се върнали обратно в Турдера, Нилсенови — затънали досега в тресавището (или в навика) на тази чудовищна любов — се опитали да възобновят някогашния си ергенски живот. Върнали се към играта на карти труко, към боя с петли и към епизодичните оргии. Понякога може би вярвали, че се били спасили, обаче от време на време всеки от тях поотделно отсъствал по неоправдани или прекалено оправдани причини. Малко преди Нова година по-малкият казал, че има работа в града. Кристиан отишъл в Морон; вързан за стобора на вече споменатия дом той видял рижия кон на Едуардо. Влязъл; вътре бил другият и чакал реда си. Очевидно Кристиан е казал:

— Ако караме така, ще съсипем хубавите си коне. По-добре да ни е подръка.

Поговорил със собственичката, извадил няколко монети от пояса си и я отвели. Хулиана пътувала на коня на Кристиан. Едуардо пришпорил рижия, за да не ги гледа.

Отново заживели както преди. Подлото им решение било претърпяло провал; двамата се били поддали на изкушението да се мамят взаимно. Каин дебнел в близост, но обичта, която свързвала братята Нилсен, била много силна — кой знае какви трудности и какви опасности били споделяли. Предпочели да изливат своята ненавист върху другите. Някой непознат, кучетата, Хулиана, която била внесла в дома им раздора.

Било към края на март, а горещината не намалявала. Една неделя (в неделя хората обикновено се прибирали рано по къщите си) Едуардо, който се връщал от кръчмата, заварил Кристиан да впряга воловете. Кристиан казал:

— Ела, трябва да закараме няколко кожи на Пардо. Натоварих ги, да използваме хладината на вечерта.

Струва ми се, че складът на Пардо се намирал по на юг; поели по пътя Лае Тропас, сетне по някакво отклонение. В нощта степта се разстилала все по-широка пред тях.

Минавали покрай блато, покрито с острици. Кристиан хвърлил цигарата, която току-що бил запалил, и казал спокойно:

— А сега на работа, братко. Сетне ще ни помогнат лешоядите. Днес я убих. Нека си остане тук с всичките си натруфени премени. Вече няма да ни причинява беди.

Прегърнали се и едва не заплакали. Сега ги свързвало още нещо — жената, пожертвана тъй печално, и необходимостта да я забравят.