Хорхе Луис Борхес
Молитва

Устата ми е произнасяла „Отче наш“ хиляди пъти и на двата езика, които са ми тъй близки — и ще продължи да я произнася, но въпреки това разбирам тази молитва само отчасти. Тази сутрин, в първия ден на юли 1969 година, искам да съчиня една молитва, която да е лично моя, а не наследена. Зная, че подобно начинание изисква откровеност, която надхвърля човешките възможности. На първо място е очевидно, че ми е забранено да моля за каквото и да е. Лудост би било да се моля очите ми да не се изпълват с мрак; познавам хиляди хора, които виждат ясно, а не са особено щастливи, справедливи или мъдри. Ходът на времето е плетеница от причини и следствия, тъй че да моля за някакъв дар, макар и незначителен, би означавало да пожелая една брънка от тази желязна плетеница да се счупи или да е вече счупена. Никой не заслужава такова чудо. Не мога да се моля и за опрощаване на прегрешенията ми; прошката е чуждо действие, а само аз мога да избавя себе си. Прошката пречиства оскърбения, а не неговия оскърбител, който остава почти недокоснат от нея. Свободата на моята свободна воля е може би илюзорна, но все пак мога да давам или поне да сънувам, че давам. Мога да давам смелостта, която не притежавам; мога да давам надеждата, която не чувствам в сърцето си; мога да уча другите на волята да усвояват нещата, които самият аз едва зная или смътно долавям. Искам да ме запомнят повече като приятел, отколкото като поет; нека някой повтори една каденца от Дънбар или Фрост^[1] или от човека, съзрял в полунощ кървящото дърво, Кръста — и да си помисли, че за пръв път я е чул от моята уста. Останалото няма значение за мен; надявам се забравата да не закъснее. Не познаваме замисъла на вселената, ала знаем, че да разсъждаваш ясно и да действаш справедливо, означава да подпомагаш този замисъл, който не ще ни бъде разкрит.

Искам да умра напълно, искам да умра заедно с този другар — моето тяло.