Хорхе Луис Борхес
Рай, XXXI, 108

Диодор Сицилийски разказва историята на един бог, разкъсан на парчета и пръснат по земята. Кой от нас, крачейки в здрача или проследявайки някоя дата от миналото си, не е усещал понякога, че е изгубил нещо безкрайно?

Хората са изгубили едно лице, едно невъзвратимо лице, и всички желаят да са на мястото на онзи поклонник (сънуван в райските висини, под Розата), който съзира в Рим булото на Вероника и шепне с вяра: „Това ли е подобието Твое, Христе Исусе, Господи Велик?“^[1]

Край един път има каменно лице и надпис, който гласи: „Истинският портрет на Светия Лик на Иисус от Хаен“; ако действително знаехме как е изглеждало това лице, щяхме да притежаваме ключа към притчите и да знаем дали синът на дърводелеца е бил и Божи Син.

Павел го видял като ослепително сияние, което го повалило на земята; Йоан — като слънцето, когато свети в цялата си мощ; Тереза от Хесус^[2] го съзирала много пъти, окъпано във ведра светлина, и никога не могла да уточни цвета на очите.

Изгубили сме тези черти, както може да се изгуби едно магическо число, съставено от обичайни цифри, както се изгубват завинаги образите в калейдоскопа. Може да ги видим и все пак да не ги познаем. Профилът на някой зърнат в метрото евреин може би е профилът на Христос; ръцете, подаващи ни ресто на някое гише, може би са повторение на онези ръце, които някога едни войници приковаха на кръста.

Може би някоя черта от онова разпнато лице се таи във всяко огледало; може би лицето умря и се заличи, за да се превърне Бог във всички.

Кой знае дали тази нощ няма да го зърнем в лабиринтите на съня, а утре да не знаем, че сме го видели.