Хорхе Луис Борхес
Диалог за един диалог

А.: Погълнати от разговора ни за безсмъртието, оставихме нощта да се спусне неусетно, без да запалим лампата. Не си виждахме лицата. С безразличие и благост, по-убедителни от страстното въодушевление, гласът на Маседонио Фернандес повтаряше, че душата е безсмъртна. Уверяваше ме, че смъртта на тялото е нещо съвсем незначително и че умирането трябва да е най-нищожното събитие, което може да сполети един човек. Аз си играех с джобното ножче на Маседонио; ту го отварях, ту пак го затварях. Наблизо някакъв акордеон разтягаше до безкрай „Ла Компарсита“, тази отчайваща глупост, която толкова хора харесват, защото са ги излъгали, че е старинна… Предложих на Маседонио да се самоубием, за да продължим дискусията си необезпокоявани от цялата тази шумотевица.

Я. (шеговито): Все пак подозирам, че в крайна сметка сте се отказали.

А. (вече в дълбоко мистично настроение): Честно казано, не си спомням дали онази нощ се самоубихме или не.