Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Aleph, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

O, God, I could be bounded in a nutshell

and count myself a King of infinite space.

„Hamlet“, II, 2[1]

But they will teach us that Eternity is the Standing stili of the Present Time, a Nunc-stans (as the Schools cali it); which neither they, nor any else understand, no more than they would a Hic-stans for an infinite greatnesse of Place.

„Leviathan“, IV, 46[2]

В знойната февруарска утрин, когато Беатрис Витербо умря след неумолима агония, която нито за миг не я принизи до сантименталност или страх, забелязах, че по рекламните табла на площад „Конститусион“ се появи нов афиш за цигари от светъл тютюн; стана ми мъчно, защото разбрах, че непрестанният и обширен свят вече се отдалечаваше от нея, че тази промяна е само първата от една безкрайна поредица. Светът ще се промени, но не и аз, помислих си с меланхолична суета; сигурен съм, че понякога напразната ми преданост я е дразнила; сега, когато тя е мъртва, можех да се посветя на паметта й — без надежда, но и без унижение. Тъй като на 30 април беше рожденият й ден, реших, че би било учтиво, благовъзпитано и може би необходимо на тази дата да посетя дома на улица „Гарай“, за да поздравя баща й и братовчед й Карлос Архентино Данери. Отново ще чакам в сумрака на претрупания с мебели малък салон, отново ще изучавам подробно многобройните й портрети. Беатрис Витербо в профил, цветна снимка; Беатрис с домино по време на карнавала през 1921 година; първото причастие на Беатрис; Беатрис в деня на сватбата си с Роберто Алесандри; Беатрис малко след развода, на един обяд в жокей клуб; Беатрис в Килмес с Делия Сан Марко Порсел и Карл ос Архентино; Беатрис с пекинеза, подарен й от Вилиегас Аедо; Беатрис в анфас и в три четвърти профил, усмихната, подпряла с ръка брадичката си… Този път няма да съм принуден както преди да оправдавам присъствието си със скромни подаръци — книги, чиито страници впоследствие се досетих да разрязвам предварително, за да не установявам месеци по-късно, че остават недокоснати.

Беатрис Витербо умря през 1929 година; оттогава не съм пропускал 30 април, без да се върна в дома й. Обикновено пристигах в седем и четвърт и оставах до осем без двайсет; всяка година се появявах малко по-късно и оставах малко повече; през 1933 година пороен дъжд ми помогна — бяха принудени да ме поканят на вечеря. Разбира се, използвах този благоприятен прецедент; през 1934 година се появих след осем часа с един сладкиш с пълнеж, каквито правят в Санта Фе, и, напълно естествено, останах на вечеря. Така на тези меланхолични и безполезно еротични рождени дни Карлос Архентино Данери започна постепенно да ми се изповядва.

Беатрис беше висока, крехка, съвсем леко приведена, в походката й имаше (ако оксиморонът е позволен) някаква сякаш грациозна непохватност, зачатък на възторженост. Карлос Архентино е червендалест, едър, с прошарени коси и тънки черти. Изпълнява някаква второстепенна длъжност в незначителна библиотека в южното предградие; по характер е властен и едновременно с това муден; използваше доскоро вечерите и празниците, за да не излиза от дома си. След две поколения италианското „з“ и прекаленото италианско ръкомахане са се съхранили у него. Умствената му дейност е непрестанна, страстна, противоречива и напълно незначителна и изобилства с безполезни аналогии и напразни тревоги. Има (като Беатрис) красиви и издължени ръце. В течение на няколко месеца натрапчивата му идея беше Пол Фор — не толкова заради баладите му, колкото поради мисълта, че славата му не бива да бъде опетнена. „Той е Принцът на френските поети, повтаряше самодоволно. Напразно се бунтуваш срещу него; не ще го стигне и най-отровната от твоите стрели“.

На 30 април 1941 година си позволих да прибавя към сладкиша бутилка коняк местно производство. Карлос Архентино го опита, намери, че не е лош, и след няколко чашки захвана реч в защита на съвременния човек.

— Представям си го — каза той с малко необяснимо оживление — в новия работен кабинет, в някаква каменна кула, издигаща се над града, заобиколена от телефони, телеграфи, фонографи, радиотелефонни апарати, кинокамери, вълшебни фенери, тълковни речници, разписания, справочници, бюлетини…

После заяви, че за човек, който разполага с всички тези средства, пътуването е нещо безсмислено; нашият двайсети век променил поговорката за Мохамед и планината; сега планините сами идват при съвременния Мохамед.

Толкова нелепи ми се сториха тези мисли, толкова високопарно и подробно беше изложението, че веднага си помислих за литература; запитах го защо не напише всичко това. Както можеше да се очаква, отговори, че вече го е направил; това схващане, както и други, не по-малко оригинални, били изложени в голямата му Песен Предсказание. Встъпителна песен или просто Песен Въведение към една поема, над която бил работил много години, без reclame[3], без оглушителна шумотевица, опирайки се непрестанно на двете патерици, които се наричат труд и уединение. Първо отварял шлюзовете на въображението, след това шлифовал. Поемата се наричала „Земята“: ставало въпрос за описание на нашата планета, в което, разбира се, не липсвали живописното отклонение и смелата апострофа.

Помолих го да прочете един пасаж — макар и кратък. Той отвори едно чекмедже на писалището, извади голяма купчина листа с бланката на библиотека „Хуан Крисостомо Лафинур“ и прочете със звучно самодоволство:

Видял съм като оня грък градините на хората,

делата, дните със различна светлина, глада;

не украсявам фактите, и имената не променям,

но тук описаният voyage[4] е autour de ma chambre[5].

— Тази строфа е интересна от всяка гледна точка — изрази той оценката си. — Първият стих ще предизвика възхищението на професора, на академика, на елиниста, пък дори и на желаещите да се покажат ерудити, които са значителна част от читателите; вторият стих е преход от Омир към Хезиод (подразбираема почит към бащата на дидактическата поезия, изписана на фронтисписа на блестящо новата сграда), като се обновява един способ, използван още в Светото писание — изброяване, натрупване или накамаряване; третият стих — независимо от това, дали е бароков, декадентски или проява на изчистен и фанатичен култ към формата — се състои от два полустиха близнаци; четвъртият — направо двуезичен стих, ми осигурява безусловната подкрепа на всеки, който е чувствителен към непринудената игра на шеговития стил. Няма да говоря изобщо за рядко срещаната рима, нито за ерудицията, позволяваща ми — без педантизъм — да натрупам в четири стиха три загатвания за ерудираност, които обхващат трийсет века литература; първото от „Одисеята“; второто от „Дела и дни“ и третото от безсмъртните миниатюри, които в свободното си време ни е завещало перото на савоеца… Още веднъж се убеждавам, че съвременното изкуство изисква балсама на смеха, скерцото. Решително, тук има думата Голдони!

Той ми прочете още много строфи, които също заслужиха собственото ми одобрение заедно с многословен коментар. В тях нямаше нищо особено; дори не ги намерих много по-лоши от първата. В писанията му бяха си сътрудничили прилежанието, липсата на взискателност и случайността. Достойнствата, които Данери приписваше на творбите си, бяха вторични. Разбрах, че този поет се труди не да пише поезия, а да намира доводи, които да доказват, че поезията му е възхитителна; естествено, тази дейност, следваща създаването на поезията му, издигаше творбата в собствените му очи, но не и в очите на другите. Говорът на Данери беше чудноват; с изключение на редки случаи, неговата безпомощност в стихосложението му пречеше да предаде тази чудноватост на поемата[6].

Само веднъж в живота съм имал случай да прегледам петнайсетте хиляди дванайсетстишия на „Полиолбион“ — тази топографска епопея, в която Майкъл Дрейтън е представил фауната, флората, хидрографията, орографията, военната и манастирската история на Англия; убеден съм, че този значителен, но ограничен продукт е по-малко отегчителен от обширното сродно дело на Карлос Архентино. Той си бе поставил за цел да опише в стихове цялото Земно кълбо; през 1941 година вече бе приключил с описанието на няколко хектара земя в щата Куинсланд, с повече от километър от течението на Об, с едно газохранилище на север от Веракрус, с най-големите магазини в енорията Консепсион, с вилата на Мариана Камбасерес де Алвеар на улица „Единайсети септември“ в предградието „Белграно“ и с една турска баня, недалеч от известния аквариум в Брайтън. Прочете ми някои трудоемки откъси от австралийската зона на поемата си; тези дълги и нестройни александрини бяха лишени от относителната живост на въведението. Ще цитирам следната строфа:

Знайте. Надясно от обичайния стълб

(Разбира се, ако идвате от север-северозапад)

Скелет скучае. На цвят ли? Небеснобял!

Така кошарата на костница заприличва.

— Два смели щриха — извика той ликуващ, — но успехът, чувам те вече да мърмориш, ги оправдава. Приемам, приемам. Първият щрих е епитетът обичаен, което, естествено, показва en passant[7] неизбежната скука, присъща на земеделския и пастирския труд, която нито „Георгики“, нито нашият вече увенчан с лаври „Дон Сегундо“ никога не посмяха да изобличат открито — черно на бяло. Вторият е енергичният прозаизъм скелет скучае; естествено, префърцуненият читател ще го отрече с ужас, но в замяна на това критикът с мъжествен вкус ще го оцени възможно най-високо. Между впрочем целият стих блести като чисто злато. Вторият полустих повежда крайно оживен разговор с читателя; изпреварва разпаленото му любопитство, поставя в устата му въпрос и го задоволява незабавно. А какво ще ми кажеш за това откритие — небеснобял? Този живописен неологизъм внушава мисъл за небето, което е изключително важен елемент на австралийския пейзаж. Без това позоваване цветовете в ескиза биха се оказали прекалено мрачни и читателят би се видял принуден да затвори книгата с душа, дълбоко наранена от неизлечима и черна меланхолия…

Към полунощ се сбогувах с него.

Две седмици по-късно Данери ми се обади по телефона, всъщност за първи път в живота си. Предложи ми да се видим в четири часа, „за да изпием заедно чаша мляко в съседния салон бар, който предприемчивите Сунино и Сунгри — сигурно си спомняш, че те са собствениците на моята къща — откриват тук на ъгъла; струва ми се, че ще бъде интересно за тебе да видиш тази сладкарница“. Приех по-скоро примирен, отколкото въодушевен. Трудно намерихме маса; салонът, неумолимо модерен, беше почти толкова неуютен, колкото предполагах; по съседните маси развълнуваните клиенти споменаваха сумите, които Сунино и Сунгри бяха вложили, без да се пазарят. Карлос Архентино се престори, че се учудва на някакви си усъвършенствания в осветлението (които несъмнено вече познаваше), и ми каза с известна строгост:

— Колкото и да ти е неприятно, трябва да признаеш, че този локал може да съперничи на най-шикарните заведения във Флорес.

После отново ми прочете четири-пет страници от поемата. Беше ги поправил, следвайки някакъв неправилен принцип на словесна показност. Там, където по-рано беше писал синкаво, сега изобилстваха синковато, синьоподобно и даже сининко. Думата млечесто не му се струваше достатъчно грозна — в подробното описание на някаква машина за пране на вълна той предпочиташе млечестобяло, млекоподобно, млековито, млечновато… Ругаеше с огорчение критиците; после вече по-снизходително ги сравняваше с хората, които „не притежават скъпоценности, нито пък парни преси, валцовачки и сярна киселина, за да секат пари, но биха могли да посочат на другите местонахождението на някое съкровище“. След това осъди прологоманията, над която вече се беше надсмивал в остроумното си предисловие към „Дон Кихот — князът на талантите“. Призна все пак, че новата му творба трябва да започне с блестящ предговор — все едно удар с меча при посвещаване в рицарство, — подписан от някой изтъкнат, високопоставен писарушка. Прибави, че възнамерява да публикува първите песни от поемата си. Тогава се досетих защо ми се бе обадил така неочаквано по телефона; този тип се готвеше да ме помоли да напиша предговора към педантичната му бъркотия.

Страховете ми се оказаха напразни — със злобно възхищение Карлос Архентино отбеляза, че едва ли бърка епитета, окачествявайки като солиден авторитета, с който се ползва сред всички кръгове Алваро Мелиан Лафинур, литератор, който ще бъде очарован да напише предговор към поемата, разбира се, ако аз го помоля. За да се избегне най-непростимият от възможните провали, аз трябвало да подчертая пред него две безспорни качества — съвършенството на формата и научната достоверност, „защото тази обширна градина от тропи, фигури и изящество не търпи нито една подробност, която да не отговаря на суровата истина“. Прибави, че Беатрис винаги е чела Алваро с удоволствие.

Съгласих се, и то многословно. За по-голяма достоверност прибавих, че няма да говоря с Алваро в понеделник, а в четвъртък — по време на скромната вечеря, с която обикновено завършва всяко съвещание на Клуба на писателите (нямаше такива вечери, обаче съвещанията се провеждаха наистина в четвъртък — нещо, което Карлос Архентино Данери можеше да провери във вестниците и което придаваше известна достоверност на фразата). Казах, придавайки си вид на нещо като пророк и същевременно мъдрец, че преди да пристъпя към въпроса за предговора, имам намерение да изложа пред Алваро любопитния замисъл на поемата. Сбогувахме се; когато завих по улица „Бернардо де Иригойен“, си дадох ясна сметка за възможностите, които имах: а) да говоря с Алваро и да му кажа, че известният нему първи братовчед на Беатрис (този евфемизъм щеше да ми позволи да я назова) е съчинил поема, която сякаш разширява до безкрайност възможностите на какофонията и хаоса; б) да не говоря изобщо с Алваро. Предположих прозорливо, че моята мудност ще предпочете вариант „б“.

Телефонът започна да ме плаши още от ранни зори в петък. Възмущаваше ме фактът, че този апарат, в който някога бе звучал замлъкналият завинаги глас на Беатрис, може да падне толкова ниско, че да предава сега болезнените и може би гневни жалби на измамения Карлос Архентино Данери. За щастие нищо не се случи — освен неизбежното озлобление, което изпитах към този човек, който ме беше забравил, след като ми бе възложил толкова деликатна мисия.

Телефонът вече беше престанал да ме плаши, когато внезапно в края на октомври Карлос Архентино се обади. Беше много развълнуван; в началото не можах да позная гласа му. Запъвайки се, с мъка и гняв той изръмжа, че тези Сунино и Сунгри — хора без всякаква мярка — под предлог, че ще разширяват огромната си сладкарница, възнамерявали да съборят къщата му.

— Домът на моите родители, моят дом, почтеният стар дом, пуснал корени на улица „Гарай“! — повтаряше той, забравил болката си, сякаш поради мелодията на фразата.

Не ми беше особено трудно да споделя скръбта му. След като човек прехвърли четирийсетте, всяка промяна е омразен символ на отминаващото време; освен това ставаше въпрос за къща, която безкрайно много ми напомняше за Беатрис. Поисках да се спра на тази толкова деликатна подробност, но моят събеседник не ме слушаше. Каза ми, че ако Сунино и Сунгри упорстват в това свое абсурдно намерение, доктор Сунни — личният му адвокат, ще ги даде под съд ipso facto[8] за нанесени щети и ще ги принуди да заплатят сто хиляди песо.

Името Сунни ми направи впечатление; кантората му на ъгъла на „Касерос“ и „Такуари“ е известна като изключително сериозна. Попитах го дали Сунни вече се е заел с въпроса. Данери каза, че ще му се обади още тази вечер. Той се поколеба за малко, после изрече с оня тих тайнствен глас, с който човек си служи, за да довери нещо много интимно, че къщата му е абсолютно необходима, за да завърши поемата, тъй като в един ъгъл на мазето имало Алеф. Поясни ми, че Алефът е точка от пространството, в която са събрани всички точки.

— Намира се в мазето под трапезарията — обясни той; говореше забързано поради тревогата. — Той е мой, мой си е, аз го открих като дете още преди да тръгна на училище. Стълбата, която води към мазето, е много стръмна, затова чичо и леля ми бяха забранили да слизам, обаче някой каза, че в мазето имало цял свят. После разбрах, че той говорел за някакъв сандък, но разбрах, че имало един свят. Слязох тайно, претърколих се по забранената стълба, паднах. Когато отворих очи, видях Алефа.

— Алефа ли? — повторих.

— Да, това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.

На никого не разказах за откритието си, но често се връщах там. Бях дете, затова не можех да разбера, че тази привилегия ми е отредена, за да може по-късно, вече като зрял мъж, да извая една поема. Няма да ме ограбят Сунино и Сунгри, не, не и хиляди пъти не! Със законника в ръка доктор Сунни ще докаже, че моят Алеф е неотчуждаем. Опитах се да разсъдя:

— Но не е ли много тъмно в мазето?

— Истината не прониква лесно в разум, който се бунтува. Щом всички места на земята се намират в Алефа, там ще се намират и всички свещници, всички лампи, всички източници на светлина.

— Веднага идвам да го видя.

Прекъснах разговора, преди да има възможност да се възпротиви. Понякога е достатъчно да узнаем един факт, за да открием в същия миг цял куп неподозирани преди това доказателства, които го потвърждават; изненадах се, че не бях разбрал до този миг, че Карлос Архентино е луд.

Между впрочем всички тези Витербовци… Беатрис (самият аз често си го повтарям) беше жена или момиче, което проявяваше почти жестоко ясновидство, но в нея имаше известна небрежност, разсеяност, някакво презрение и истинска жестокост, която може би изискваше конкретно патологическо обяснение. Лудостта на Карлос Архентино ме изпълни със злобна радост; дълбоко в душата си ние двамата винаги се бяхме презирали.

На улица „Гарай“ прислужницата ме помоли да бъда любезен и да почакам. Господарят бил в мазето както винаги и проявявал снимки. До голямата ваза, в която нямаше нито едно цвете, върху ненужното пиано се усмихваше (по-скоро извън времето, отколкото анахроничен) големият портрет на Беатрис в несполучливи цветове. Никой не можеше да ни види; в пристъп на отчаяна нежност се приближих до портрета и заговорих:

— Беатрис, Беатрис Елена, Беатрис Елена Витербо, Беатрис, скъпа Беатрис, изгубена завинаги, аз съм, аз, Борхес.

Малко по-късно влезе Карлос. Заговори с рязък глас; разбрах, че не е в състояние да мисли за нищо друго освен за загубата на Алефа.

— Една чашка от нашенския коняк — нареди той — и се гмуркаш в мазето. Обаче, нали знаеш, налага се да лежиш по гръб. Освен това необходими са също тъмнина, неподвижност и известно приспособяване на очите. Ще легнеш върху плочките на пода и ще отправиш поглед към деветнайсетото стъпало на въпросната стълба. Аз си отивам, затварям капака на мазето и ти оставаш сам. Някой плъх може да те поизплаши, но какво пък толкова. След няколко минути ще видиш Алефа, микрокосмоса на алхимици и кабалисти, нашия прословут стар приятел, multum in parvo[9]!

Когато вече бяхме стигнали до трапезарията, той прибави:

— Разбира се, ако не го видиш, некадърността ти не прави недействително моето свидетелство… Слизай и след малко ще можеш да разговаряш с всички образи на Беатрис.

Отегчен от празните му приказки, побързах да сляза. Мазето, което беше малко по-широко от стълбата, приличаше извънредно много на кладенец. Напразно потърсих с поглед сандъка, за който ми беше говорил Карлос Архентино. Един от ъглите беше задръстен с някакви каси с бутилки и брезентови чували. Карлос взе един чувал, сгъна го и го нагласи на едно явно точно определено място.

— Възглавницата е съвсем скромничка — обясни той, — но ако я повдигна, макар и само с един сантиметър, няма да видиш абсолютно нищо и ще останеш изигран и засрамен. Отпусни туловището си на пода и преброй деветнайсет стъпала.

След като изпълних смешните му указания, той най-сетне си тръгна. Спусна внимателно капака на мазето; въпреки една пролука, която по-късно различих, тъмнината ми се стори непрогледна. Внезапно осъзнах опасността, която ме заплашваше — бях се оставил на един луд да ме погребе жив, след като бях изпил отрова. Самохвалството на Карлос показваше, че той изпитва голям страх, опасяваше се, че не ще видя чудото; Карлос, за да защити бълнуванията си, за да не чуе от друг човек, че е луд, трябваше да ме убие. Усетих някакво неразположение; опитах се да си го обясня с неподвижното положение, а не с действието на наркотика. Затворих очи и после ги отворих. Тогава видях Алефа.

Стигам вече до неизразимата сърцевина на разказа си: тук започна моята безпомощност като писател. Всеки език представлява азбука от символи, чиято употреба предполага някакво общо за събеседниците минало; а как да се предаде на другите безкрайният Алеф, който изплашената ми памет трудно може да обхване? При подобно изпитание мистиците ви затрупват с емблеми; когато иска да обозначи божественото, персиецът говори за птица — птица, която по някакъв начин представлява всички птици; Аланус де Инсулис — за сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде; Иезекиил — за ангел с четири лица, който едновременно се обръща на изток и на запад, на север и на юг. (Ненапразно припомням тези непонятни аналогии; те имат нещо общо с Алефа.) Може би боговете щяха да ми дадат възможност да открия равностоен образ, но тогава това съобщение щеше да се затлачи с литература и фалш. Освен това главният проблем си остава неразрешим: изброяването, дори и частично, на една безкрайна съвкупност. В този величествен миг аз видях милиони възхитителни или чудовищни действия; никое от тях не ме изненада толкова, колкото фактът, че всичките се намираха в една и съща точка, без наслагване и без прозрачност. Това, което очите ми видяха, ставаше едновременно, а ще го опиша последователно, защото такъв е човешкият език.

В долната част на стъпалото надясно видях малка сфера, в която цветовете се преливаха с почти непоносим блясък. В началото помислих, че тя се върти; после разбрах, че това движение е илюзия, създадена от главозамайващо бързо сменящите се картини. Диаметърът на Алефа беше около два-три сантиметра, но цялото космическо пространство се побираше в него, и то не в намален размер. Всяко нещо (огледалото, да кажем) представляваше безброй неща, защото го виждах ясно от всички точки на Вселената. Видях гъсто населеното море, видях изгрева и залеза, видях тълпите на Америка, видях посребрена паяжина в центъра на черна пирамида, видях разрушен лабиринт (беше Лондон), видях безброй очи, които се взираха в мене отблизо като в огледало, видях всички огледала на планетата и нито едно от тях не ме отрази, видях в един заден двор на улица „Солер“ същите каменни плочи, каквито преди трийсет години бях видял — с тях бе настлан прустът на една къща в град Фрай Бентос, видях гроздове, сняг, тютюн, метални жили, водна пара, видях изпъкнали пустини на Екватора и всяка една тяхна песъчинка, видях в Инвърнес една жена, която никога няма да забравя, видях разкошните й коси, надменното й тяло, видях рак в гърдите й, видях кръг суха пръст на тротоара, където по-рано е имало дърво, видях една вила в Адроге, един екземпляр от първото английско издание на Плиний — на Файлмон Холанд, видях едновременно всяка буква на всяка страница (като малък често съм се чудил как в една затворена книга буквите не се разместват и не изчезват през нощта), видях нощта и следващия ден, видях един изгрев в Керетаро, който сякаш отразяваше цвета на една бенгалска роза, видях моята спалня — и в нея нямаше никой, видях в един кабинет на Алкмаар един земен глобус между две огледала, които го умножаваха безброй пъти, видях коне, развели гриви призори на един плаж на Каспийско море, видях изящните кости на една ръка, видях оцелелите от една битка да изпращат пощенски картички, видях на една витрина в Мирзапур колода испански карти за игра, видях косите сенки на папрати на пода на един парник, видях тигри, бутала, бизони, морски приливи и войски, видях всичките мравки, които има на земята, видях един персийски астролаб, видях в едно чекмедже на писалището (почеркът ме накара да изтръпна) нецензурни, невероятни, но съвсем точни писма, които Беатрис беше писала на Карлос Архентино, видях един обожаван от мен паметник в гробището „Чакарита“, видях чудовищните останки от онова, което някога е била прекрасната Беатрис Витербо, видях как се движи тъмната ми кръв, видях сливането в любовта и промените при смъртта, видях Алефа от всички точки, видях в Алефа земята и на земята отново Алефа, и в Алефа земята, видях собственото си лице и вътрешности, видях твоето лице и ми се зави свят и заплаках, защото очите ми бяха видели това тайнствено и предполагаемо нещо — непонятната Вселена, чието име хората употребяват, но която никой не е виждал. Изпитах безкрайно преклонение, безкрайна жалост.

— Сигурно си се побъркал вече от толкова гледане на нещо, за което никой не те е канил — чу се един омразен и жизнерадостен глас. — Колкото и да си блъскаш главата, няма да ти стигне и век, за да ми се отплатиш, че ти разкрих тази тайна. Каква великолепна наблюдателница, какво ще кажеш, Борхес?

Обувките на Карлос Архентино бяха вече на първото стъпало. Изведнъж проникна малко светлина; успях да се изправя и да измърморя:

— Великолепна! Да, великолепна.

Изненадах се от това, как безразлично звучеше гласът ми. Карлос Архентино настоя:

— Добре ли видя всичко? Цветно?

В същия миг се сетих как да си отмъстя. Доброжелателно, с нескрито състрадание, нервно и уклончиво поблагодарих на Карлос Архентино Данери за гостоприемството на неговия зимник, като настойчиво го посъветвах да се възползва от събарянето на къщата, за да се махне от нездравословната столица, която никому, вярвайте ми, никому не прощава. Меко, но решително отказах да обсъждам Алефа; на сбогуване прегърнах Карлос и му повторих, че природата и спокойствието са забележителни лечители.

На улицата, по стълбите на спирка „Конститусион“, в метрото всички лица ми се сториха съвсем близки. Уплаших се, че в света вече не е останало нищо, което би могло да ме изненада. Уплаших се, че никога няма да ме напусне чувството, че се връщам към нещо познато. За щастие след няколко безсънни нощи забравих всичко.

Послепис от 1 март 1943 година.

Шест месеца след събарянето на сградата на улица „Гарай“ издателство „Прокусто“ не се стресна от дължината на знаменитата поема и пусна на пазара сборник с избрани „архентински откъси“. Налага се да разкажа какво се случи; Карлос Архентино Данери получи втората Национална награда за литература[10]. Първата бе дадена на доктор Айта; третата — на доктор Марио Бонфанти; невероятно, но факт, моята творба „Картите на комарджията“ не получи нито един глас. Още веднъж възтържествуваха липсата на истинско разбиране и завистта! Отдавна вече не ми се удава да видя Данери; според вестниците той скоро щял да ни поднесе нова книга. Щастливото му перо (вече несмущавано от Алефа) се е посветило на задачата да превърне в стих избрани откъси от творбите на доктор Асеведо Диас[11].

Искам да добавя две забележки: една за естеството на Алефа, и друга — за името му. То, както се знае, е името на първата буква на свещения език. Използването му в моята история не е случайно. В Кабалата тази буква означава Ен Соф — безпределното и чисто божество. Казват също, че има формата на човек, който сочи небето и земята, за да покаже, че долният свят е огледало и карта на горния; за Mengenlehre[12] Алефът е символ на трансфинитните числа; в тях цялото не е по-голямо, отколкото всяка от частите. Бих искал да зная дали Карлос Архентино е избрал това име, или го е прочел, приложено към някоя друга точка, в която се събират всички точки, в някой от безбройните текстове, които Алефът на неговата къща му е открил. Колкото и невероятно да изглежда, мисля, че има (или е имало) друг Алеф, че Алефът на улица „Гарай“ беше фалшив Алеф.

Ще приведа своите доводи. Към 1867 година капитан Бъртън изпълнявал в Бразилия длъжността британски консул; през юли 1942 година Педро Енрикес Уреня[13] открил в една библиотека в Сантус негов ръкопис, разглеждащ историята на огледалото, за което Изтокът твърди, че принадлежало на Искандер Зу-л-Карнайн, или Александър Македонски Двурогия[14]. В това огледало се отразявала цялата Вселена. Бъртън споменава и други подобни приспособления — седморната огледална чаша на Кей-Хосров, огледалото, което Тарик бен Зияд намерил в една кула („Хиляда и една нощ“, 272), огледалото, което Лукиан от Самосата успял да види на Луната („Истинска история“, 1,26), блестящото копие, за което в първа книга на „Сатирикон“ от Капела се казва, че било на Юпитер, универсалното огледало на Мерлин — „кръгло и вдлъбнато, подобно на свят от стъкло“ („Кралицата на феите“, III, 2, 19), като прибавя следните странни думи: „Обаче горепосочените огледала (освен недостатъка, че не съществуват) са само оптически инструменти. Вярващите, които посещават джамията «Амр» в Кайро, прекрасно знаят, че Вселената се намира във вътрешността на една от каменните колони, които обкръжават централния вътрешен двор… Естествено, никой не може да я види, но тези, които доближат ухо към повърхността на колоната, твърдят след малко, че са чули нейния трескав шум… Джамията датира от VII век; но тези колони са докарани от други храмове, изградени от предислямски религии, тъй като, както пише Ибн Халдун: «Държавите, основани от номади, се нуждаят непременно от помощта на чуждоземци за всякакви строителни работи»“.

Съществува ли този Алеф в средината на един камък? Видях ли го, когато видях всички неща, а после съм го забравил? Нашата памет е подвластна на забравата; аз самият под въздействието на трагичната ерозия на годините все повече подправям и губя чертите на Беатрис.

 

На Естела Канто

Бележки

[1] „О, боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори!“ У. Шекспир, „Хамлет“, II, 2 (англ.). Превод Валери Петров — бел.прев.

[2] „… но искат да ни учат, че вечността е замръзнало настояще — nunc-stans, както го наричат схоластиците, термин, който е не по-разбираем за тях или за някого другиго, отколкото ако употребяваха hic-stans (замръзнало тук) за означаване на безкрайно голямо пространство“. Т. Хобс, „Левиатан“, IV, 46 (англ.). Превод Руси Русев — бел.прев.

[3] Реклама, разгласа (фр.) — бел.прев.

[4] Пътешествие (фр.) — бел.прев.

[5] Около собствената ми стая (фр.) — бел.прев.

[6] Спомням си все пак редове от тази сатира, в която той бичуваше лошите поети:

В доспехите на жалка ерудиция

Един напъхва своята творба;

Друг кичи я с дантели и с пера;

И двамата напразно бият тъпан —

Забравили за ПРЕЛЕСТТА!

Както той ми каза, единствено страхът да не си създаде многобройни и силни врагове го е накарал да се откаже от намерението си да публикува поемата — бел.авт.

[7] Между другото, мимоходом (фр.) — бел.прев.

[8] Поради самия факт (лат.) — бел.прев.

[9] Многото в малко (лат.) — бел.прев.

[10] „Получих опечаленото ти поздравление, писа ми той. Задъхваш се от завист, бедни приятелю, но трябва да признаеш, ако ще и да пукнеш от това, че този път украсих шапката си с най-яркото перо, а чалмата си — с халифа между всичките рубини“ — бел.авт.

[11] Едуардо Асеведо Диас (1882–1959) е приятел на Борхес и печели Националния приз в годината, в която „Градината с разклоняващите се пътеки“ на Борхес е удостоена с втора награда — бел.прев.

[12] Теория за множествата (нем.) — бел.прев.

[13] Педро Енрике Уреня (1884–1946) — доминикански есеист и журналист, приятел и сътрудник на Борхес — бел.прев.

[14] Арабски названия на Александър Македонски — бел.прев.

Край