Хорхе Луис Борхес
Двамата царе и двата лабиринта ^[0]

Достойни за вяра люде разказват (макар Аллах да знае по-добре), че в зората на времето имало един цар на Вавилонските острови, който веднъж свикал своите архитекти и жреци и им наредил да построят лабиринт — толкова сложен и изкусен, че най-благоразумните не смеели да влязат в него, а влезлите се губели. Това било същинско безсрамие, защото да всяваш смут и удивление, е дело, което подхожда повече на Бога, нежели на човеците. След време в двора на владетеля пристигнал един арабски цар; тогава царят на Вавилония (за да се подиграе с простодушието на госта си) го накарал да влезе в лабиринта, където онзи се лутал объркан и унизен чак до залез-слънце. Когато се смрачило, призовал Бог на помощ и открил вратата. От устните му не се откъснала никаква жалба; само казал на вавилонския цар, че в родната си земя имал по-хубав лабиринт и — с Божието благоволение — някой ден щял да го покаже на домакина си. Сетне се върнал в Арабия, събрал своите пълководци и тъмничари и подкрепян от благосклонната съдба, успял да опустоши царствата на Вавилония, да срине дворците й, да сломи народите й и да плени самия цар. Вързал го върху една бързонога камила и го откарал в пустинята. Три дена яздили из нея и накрая арабският цар рекъл: „О, царю на времето и същността, символ на столетието! Във Вавилония ти пожела да се изгубя в бронзов лабиринт с безброй стълби, врати и стени; сега Всемогъщият благоволи да ти покажа моя лабиринт, където няма стълби за изкачване, нито врати за разбиване, нито изнурителни проходи за изминаване, нито стени, които да ти препречват пътя“.

После освободил вавилонския цар от въжетата и го изоставил насред пустинята, където той умрял от глад и жажда. Слава на Онзи, който не умира.