Хорхе Луис Борхес
Абенхакан Ал-Бохари, убит в своя лабиринт

… може да бъдат сравнени с паяка, който си строи дом.

Коран, XXIX, 40

— Това е земята на предците ми — каза Дънрейвън и с широк жест, включващ даже скритите зад облаци звезди, обхвана черната пустош, морето и една внушителна порутена сграда, която приличаше на конюшня, видяла и по-добри времена.

Спътникът му Ънуин извади лулата от устата си и захъмка одобрително. Беше първата лятна вечер на 1914 година; преситени от един свят, лишен от достойнството на риска, приятелите се наслаждаваха на усамотението в този кът на Корнуол. Дънрейвън имаше грижливо поддържана тъмна брада и се чувстваше като автор на забележителна епопея, която съвременниците му едва ли щяха да могат да скандират и чиято тема още не бе го осенила; Ънуин бе публикувал изследване върху онази теорема, която Ферма не е записал в полето на една страница от Диофант^[1]. И двамата — трябва ли да го казвам? — бяха млади, волни и пламенни.

— Преди близо четвърт век — рече Дънрейвън — Абенхакан ал-Бохари, главатар или цар на някое от племената по поречието на Нил, загина в централната зала на тази къща от ръката на братовчед си Саид. Толкова време изтече оттогава, а обстоятелствата около смъртта му си остават неизяснени.

Ънуин сговорчиво се поинтересува защо е така.

— По няколко причини — бе отговорът. — Първо, тази къща е лабиринт. Второ, беше охранявана от един роб и един лъв. Трето, имаше скрито съкровище, което изчезна. Четвърто, убиецът е бил мъртъв, преди да бъде извършено убийството. Пето…

Ънуин отегчено го прекъсна.

— Не прекалявай със загадките — каза той. — Поначало те трябва да бъдат прости. Спомни си откраднатото писмо на Едгар По, спомни си заключената стая на Зангуил^[2]…

— Или пък сложни — отвърна Дънрейвън. — Спомни си вселената.

Преодолявайки стръмни пясъчни хълмове, постепенно стигнаха до лабиринта. Отблизо той изглеждаше като права и почти безкрайна стена от неизмазани тухли, която на височина едва надхвърляше човешки ръст. Дънрейвън каза, че постройката всъщност описвала окръжност, но с такъв огромен диаметър, че извивката не се забелязвала. Ънуин се сети за Николай Кузански^[3], според когото всяка права линия е дъга от безкрайна окръжност…

Към полунощ откриха една разклатена врата, която водеше към коридор без други врати или прозорци, тъмен и наглед опасен. Дънрейвън обясни, че в къщата се кръстосват множество такива проходи, но ако завиват все наляво, за малко повече от час ще се доберат до центъра на тази мрежа. Ънуин нямаше нищо против. Предпазливите им стъпки отекваха по каменния под; коридорът се разклоняваше на други, все по-тесни. Къщата сякаш искаше да ги задуши — толкова нисък бе таванът. Трябваше да напредват един след друг в непрогледния лабиринт. Ънуин вървеше пръв. Усещаше как под ръката му се плъзга безкрайната невидима стена, цяла в грапавини и ъгли. Пристъпвайки полека в мрака, той слушаше разказа на приятеля си за смъртта на Абенхакан.

— Навярно най-ранният ми спомен — подхвана Дънрейвън — е появата на Абенхакан ал-Бохари на пристанището в Пентрийт. Зад него вървеше един негър с лъв — не ще и дума, това бяха първият негър и първият лъв, които виждах с очите си, като изключим гравюрите от Светото писание. Бях още съвсем дете, но звярът с цвета на слънцето и човекът с цвета на нощта ме впечатлиха по-слабо от Абенхакан. Стори ми се много висок; имаше восъчножълта кожа, присвити черни очи, дързък нос, месести устни, брада с цвят на шафран, мощна гръд, уверена и безшумна походка. У дома съобщих: „Един цар пристигна с кораб“. Впоследствие, когато зидарите се заловиха за работа, разширих тази титла и го кръстих Царя на Вавилон.

Вестта, че този другоземец смята да се установи в Пентрийт, бе посрещната с благосклонност; размерите и формата на дома му — с изумление и даже с потрес. Изглеждаше съвсем неприемливо една къща да се състои от една-единствена стая и от коридори, дълги цели левги. „Мюсюлманите може и да издигат такива домове, но християните — никога“, казваха хората. Нашият енорийски пастор, господин Алаби, човек със завидна ерудиция, изрови отнякъде историята за онзи цар, наказан от Божията ръка, задето си построил лабиринт, и я прочете от амвона. В понеделник Абенхакан посети дома на пастора; подробностите около тази кратка визита тогава не станаха известни, но в никоя от следващите проповеди не се отвори дума за високомерие и арабинът необезпокоявано нае зидари. Чак след години, когато Абенхакан загина, Алаби оповести пред властите естеството на въпросния разговор.

Застанал прав насред дома му, Абенхакан изрекъл приблизително следните думи: „Никой вече не може да порицава действията ми. Такива грехове ми тежат, че дори цели векове да повтарям Великото Име на Бога, това няма да смекчи, макар и едно от терзанията ми; такива грехове ми тежат, че дори да ви убия с ей тия ръце, това няма да умножи мъките, които Безкрайната Справедливост ми е отредила. Името ми се знае по всички земи; аз съм Абенхакан ал-Бохари и царувах над племената от пустинята с железен скиптър. Години наред ги ограбвах с помощта на братовчед си Саид, но Бог чу воплите им и позволи да въстанат. Хората ми бяха надвити и изклани; удаде ми се да избягам с имането, което бях плячкосал през годините на грабеж. Саид ме заведе до гробницата на някакъв светец в подножието на каменна планина. Заповядах на моя роб да следи неотлъчно лика на пустинята; грохнали от умора, Саид и аз заспахме. Тази нощ ми се присъни, че съм впримчен в кълбо от змии. Събудих се, обзет от ужас; зазоряваше се и до мен спеше Саид; допирът на една паяжина до кожата ми бе породил този сън. Докривя ми, че Саид, който беше страхливец, спи така спокойно. Размислих, че съкровището не е несметно, а той можеше да поиска дял от него. В пояса ми бе втъкнат кинжал със сребърна ръкохватка; извадих го от ножницата и му прерязах гърлото. Издъхвайки, Саид промълви няколко думи, които не разбрах. Погледнах го; беше мъртъв, но от страх да не се привдигне, наредих на роба да му размаже лицето с камък. После бродихме под небесния свод, докато един ден съгледахме море в далечината. Огромни кораби пореха вълните му; помислих си, че един мъртвец не може да прекоси водата, и реших да потърся други земи. В първата ни нощ по море сънувах как убивам Саид. Всичко се повтори, както си беше, само че този път разбрах думите му. Рече ми: «Както ти ме погубваш сега, тъй и аз ще те погубя, където и да си». Заклех се да осуетя тази закана; ще се скрия в сърцето на един лабиринт и нека призракът му се изгуби в него“.

След тези думи посетителят си тръгнал. Алаби се помъчил да си внуши, че Абенхакан е луд и че абсурдният лабиринт е символ и несъмнено свидетелство за безумието му. После разсъдил, че това обяснение пасва на необичайната сграда и на необичайния разказ, но не и на яркото впечатление, което арабинът оставяше. Нищо чудно подобни истории да се срещат често сред египетските пясъци, нищо чудно подобни странности (също като драконите на Плиний^[4]) да са свойствени по-скоро за цяла култура, отколкото за отделна личност… В Лондон Алаби прегледал стари броеве на „Таймс“ и там открил потвърждение на разказа за въстанието и последвалото поражение на Бохари и неговия везир, който имал слава на страхливец.

Що се отнася до Абенхакан, веднага щом зидарите приключиха работата си, той се настани в самия център на лабиринта. В града повече не го видяха; понякога Алаби изпитваше опасения, че Саид вече се е добрал до него и го е погубил. Нощем лъвският рев долиташе до нас, носен от вятъра, и овцете се скупчваха в кошарата, обзети от древен страх.

В малкия залив често хвърляха котва кораби от източни пристанища, поели курс към Кардиф или Бристол. Робът се спускаше от лабиринта (който по онова време, доколкото си спомням, не беше розов, а наситено червен) и разменяше думи на някой африкански език с членовете на екипажа; като че ли търсеше сред хората призрака на везира. Носеше се мълва, че тези кораби носят контрабанден товар; щом можеха да прекарват незаконно алкохол и слонова кост, защо не и сенки на покойници?

Три години след издигането на къщата в подножието на хълмовете в пристанището хвърли котва „Саронска роза“. Не бях сред хората, които видяха платнохода, и може би представата ми за него е повлияна от забравени вече литографии с изображения на битките при Абукир или Трафалгар; все пак смятам, че е бил от онези грижливо изработени кораби, които сякаш са творение не на корабостроител, а на дърводелец — даже не и на дърводелец, а по-скоро на изкусен мебелист. Беше (ако не в действителност, то поне в сънищата ми) тъмен, лакиран, безшумен и бърз, а екипажът му бе съставен от араби и малайци. Хвърли котва призори в един октомврийски ден. Някъде по здрач Абенхакан нахълтал в дома на Алаби. Обзет от смъртен ужас, едва успял да изрече, че Саид вече е проникнал в лабиринта, а робът и лъвът са загинали. Напълно сериозно попитал дали властите могат да му осигурят защита. Преди Алаби да му отговори, напуснал къщата за втори и последен път, сякаш гонен от същия страх, който го бил довел. Останал сам в библиотеката си, Алаби смаяно помислил, че този малодушен мъж е покорявал корави племена в Судан и знае какво е сражение и какво е да убиваш. На другия ден забелязал, че платноходът е вдигнал котва (на път за Суакин, пристанище на Червено море, както се разбра впоследствие.) Разсъдил, че негов дълг е да провери дали наистина робът е загинал, и се отправил към лабиринта. Трескавият разказ на Бохари му се сторил чиста фантасмагория, но в един от завоите на коридора се натъкнал на лъва — и ето че лъвът бил мъртъв; на друг завой попаднал на роба, който също бил мъртъв, а в централната зала открил Ал-Бохари с размазано лице. До нозете му лежало ковчеже, инкрустирано със седеф; ключалката му била разбита и вътре нямало ни една монета.

В заключителните фрази, подчертани от реторични паузи, личеше явен стремеж към красноречие; Ънуин се догаждаше, че Дънрейвън ги е произнасял много пъти със същата самонадеяност и със същия слаб ефект. Все пак — за да се покаже заинтригуван от разказа — той попита:

— Как са загинали лъвът и робът?

Непоправимият глас отвърна с мрачно задоволство:

— И техните глави били размазани.

Към шума от стъпките им се добави шум от дъждовни капки. Ънуин си помисли, че ще се наложи да пренощуват в лабиринта, в централната зала от разказа, и че след време в спомените му това продължително неудобство ще изглежда като приключение. Запази мълчание; Дънрейвън не можа да се сдържи и го запита като човек, който не опрощава дългове:

— Необяснима история, нали?

Ънуин отвърна така, сякаш разсъждаваше на глас:

— Не зная дали е обяснима или не. Зная само, че е лъжа.

Дънрейвън изля поток ругатни и призова за свидетели по-големия син на пастора (самият Алаби, изглежда, бе починал) и всички жители на Пентрийт. Не по-малко удивен от приятеля си, Ънуин се извини. В мрака времето някак се разтегляше, двамата вече се бояха, че са объркали пътя, и бяха капнали от умора, когато бледа светлина, процеждаща се отгоре, разкри пред погледа им първите стъпала на тясна стълба. Изкачиха се по нея и стигнаха до порутено кръгло помещение. Там видяха две свидетелства за страха на злополучния цар: тесен прозорец с отличен изглед към пустата земя и морето, а на пода — трап, покрит с капак, който се отваряше над извивката на стълбата. Макар и просторна, стаята твърде напомняше затворническа килия.

Не толкова заради дъжда, колкото от някакъв копнеж да изживеят приключение, което да остане в спомените и разказите им, приятелите останаха да нощуват в лабиринта. Математикът спа спокойно; затова пък поетът бе преследван от стихове, които разумът му преценяваше като безобразни:

С размазан лик е знойният и мощен лъв,

с размазан лик са робът покосен и царят.

Ънуин смяташе, че историята за смъртта на Ал-Бохари не е успяла да го заинтригува, но се събуди с убеждението, че знае отговора на загадката. Мрачен и загрижен през целия ден, той току подреждаше в ума си отделните късчета от мозайката, а две вечери по-късно повика Дънрейвън в една лондонска бирария, където му каза приблизително следното:

— В Корнуол заявих, че историята ти е лъжа. Фактите бяха или можеха да бъдат верни, но ти ги представи по такъв начин, че изглеждаха като отявлена измама. Ще започна от най-голямата фантасмагория — невероятния лабиринт. Един беглец не се крие в лабиринт. Изобщо не би издигнал лабиринт на най-високата точка на брега, и то с наситено червен цвят, та моряците да го съглеждат отдалеч. Щом цялата Вселена е един лабиринт, нима е нужно да строиш такъв? За онзи, който действително иска да се укрие, Лондон е по-подходящ лабиринт от една наблюдателница, към която водят всички коридори на зданието. Мъдрата мисъл, която сега споделям с теб, ме споходи преди две нощи в лабиринта, докато слушахме как дъждът тропа над главите ни и чакахме сънят да ни навести; просветлен и ободрен от нея, реших да забравя твоите небивалици и да мисля за нещо разумно.

— За теорията на множествата например или за четвъртото измерение на пространството — отбеляза Дънрейвън.

— Не — сериозно отговори Ънуин. — Замислих се за критския лабиринт. Лабиринтът, чийто център бил човек с глава на бик.

Дънрейвън, страстен читател на детективски романи, си помисли, че решението на загадката винаги е по-тривиално от самата загадка. В загадката има нещо свръхестествено, даже божествено; решението е просто трик, фокус. За да отсрочи неизбежното, той каза:

— С глава на бик минотавърът е показан на разни монетни и скулптурни изображения. Данте обаче си го е представял с тяло на бик и с човешка глава.

— И този вариант е подходящ — съгласи се Ънуин. — Важното в случая е съответствието между чудовищния дом и неговия чудовищен обитател. Минотавърът е предостатъчно оправдание за съществуването на лабиринта. Никой обаче няма да каже същото за доловена насън закана. Щом извикаме в съзнанието си образа на минотавъра (а това е неизбежно при наличието на лабиринт), задачата поне на теория е решена. Все пак трябва да призная, че не съзирах в този древен образ ключа към загадката и затова разказът ти трябваше да ми предостави един по-недвусмислен символ — паяжината.

— Паяжината ли? — повтори Дънрейвън с недоумение.

— Да. Не бих се изненадал, ако именно паяжината (универсалната форма на паяжината, ще рече Платоновата паяжина) е внушила идеята за престъплението на убиеца (защото убиец има). Сигурно си спомняш, че Ал-Бохари сънувал в гробницата оплетено кълбо змии и когато се събудил, разбрал, че една паяжина е породила съня. Да се върнем към онази нощ, в която Ал-Бохари е сънувал змиите. Победеният цар, везирът и робът бягат през пустинята, понесли съкровището. Намират скривалище в една гробница. Везирът, който ни е известен като страхливец, заспива; царят, който ни е известен като храбър мъж, не може да заспи. За да не дели имането с везира, царят го заколва; няколко нощи по-късно сянката на убития го заплашва насън. Всичко това е невероятно; според мен събитията са се стекли другояче. Именно царят, храбрецът, е спял през онази нощ, а Саид, страхливецът, е будувал. Да заспиш, означава да се откъснеш от вселената, а подобно отдръпване е трудно за човек, който знае, че го преследват с извадени мечове. Обзет от алчност, Саид се навежда над заспалия цар. Мисли да го убие (пръстите му може би си играят с кинжала), но не събира смелост. Повиква роба и двамата скриват част от съкровището в гробницата, после избягват в Суакин и от там — в Англия. Не за да се скрие от Ал-Бохари, а за да го подмами и убие, издига на брега високия лабиринт с червени стени, тъй че моряците да го виждат отдалеч. Знаел е, че корабите ще разнесат из нубийските пристанища мълвата за мъжа с рижата брада, за роба и лъва и че Ал-Бохари — рано или късно — ще дойде да го търси в лабиринта. В последния коридор на тази плетеница го очаква капанът. Ал-Бохари изпитва безкрайно презрение към братовчед си и не би се унизил дотам, че да вземе някакви предпазни мерки. Тъй трепетно очакваният ден най-сетне настъпва; Абенхакан слиза от кораб на английския бряг, извървява целия път до входа на лабиринта, преброжда непрогледните коридори и може би вече се изкачва по първите стъпала, когато везирът му, скрит над капака горе, го убива — знам ли как, навярно с изстрел. Робът несъмнено убива лъва и сам бива убит с втори изстрел. После Саид размазва лицата и на тримата с камък. Принуден е да го направи; един мъртвец с обезобразено лице веднага повдига въпроса за идентификацията, но звярът, негърът и царят заедно образуват ред и при положение че първите два члена са известни, не е трудно да се определи последният. Никак не е чудно, че се е тресял от страх, докато е разговарял с Алаби; току-що е бил извършил пъкленото си дело и се е канел да избяга от Англия, за да прибере съкровището.

След думите на Ънуин настъпи тишина, натежала от размисъл, или недоверие. Дънрейвън си поръча още една халба тъмно пиво, преди да сподели мнението си.

— Приемам — рече той, — че моят Абенхакан е Саид. Такива метаморфози, ще кажеш, са класически прийоми на жанра — направо условия, които читателят изисква да се спазват. Трудно ми е обаче да приема хипотезата, че част от съкровището е останала в Судан. Спомни си, че Саид е бягал не само от царя, но и от враговете на царя; по-лесно е да допуснем, че е заграбил цялото съкровище, вместо да се бави да заравя част от него. Може би не са били намерени монети, защото просто не са били останали такива; строителните работи вероятно са погълнали цяло състояние, което за разлика от червеното злато на нибелунгите не е било неизмеримо. Излиза, че Абенхакан е прекосил морето, за да търси прахосано съкровище.

— Не прахосано — отвърна Ънуин. — По-скоро вложено в строежа на грамаден кръгъл капан от тухли, издигнат в земя на неверници с цел да го плени и погуби. Ако твоята догадка е правилна, Саид е действал тласкан от омраза и страх, а не от алчност. Задигнал е съкровището, а после е разбрал, че то не е най-важното за него. Най-важното е било Абенхакан да загине. Престорил се е на Абенхакан, убил го е и накрая е станал Абенхакан.

— Да — съгласи се Дънрейвън. — Станал е скитник, който, преди смъртта да го превърне в никой, сигурно си е спомнил, че някога е бил цар или поне се е представял за цар.