Хорхе Луис Борхес
Търсенията на Авероес ^[0]

S’imaginant que la tragedie n’est autre chose que l’art de louer…

Ernest Renan, „Averroes“, 48 (1861)^[1]

Абу ал-Уалид Мохамед ибн Ахмад ибн Мохамед ибн Рушд (цял век това дълго име ще търпи промени, минавайки през Бенраист и през Авенрис, и дори през Абен Рассад и Филиус Росадис, за да се превърне най-сетне в Авероес) пишеше единайсетата глава на трактата „Тахафут ал-тахафут“ („Опровержение на опровержението“), където се твърди в противовес на схващането на персийския аскет Газали, автор на „Тахафут ал-фаласифа“ („Опровержение на философите“), че божествената същност познава само общите закони на вселената, които се отнасят до видовете, а не отделния индивид. Пишеше уверено от дясно на ляво, без да бърза; усърдието да строи силогизми и да ги нанизва в дълги пасажи не му пречеше да усеща около себе си благодатната прохлада и простор на своя дом. В застиналия следобед се чуваха влюбени гълъби, пресипнали от гукане; от някакъв невидим двор долиташе ромоленето на фонтан; Авероес, чиито прадеди произлизаха от арабските пустини, се чувстваше признателен до мозъка на костите си за постоянното присъствие на водата. Някъде долу бяха градините и овощните насаждения; там течаха неспирно и водите на Гуадалкивир, там бе и любимата Кордоба, светла като Багдад или Кайро, подобна на сложен и изящен инструмент, а наоколо (Авероес усещаше и това), докъдето поглед стига, се простираше испанската земя, в която има малко неща, но всяко от тях сякаш живее свой живот, същностен и вечен.

Перото тичаше по листа, доводите се навързваха неопровержимо, ала една незначителна грижа помрачаваше щастието на Авероес. Тя не бе породена от „Тахафут“, този твърде случаен трактат, а от един чисто филологически въпрос, свързан с монументалния труд, който щеше да оправдае съществуването му пред човечеството — коментара на Аристотел. Този грък, извор на всяка философия, е бил изпратен в дар на хората, за да ги учи на всичко, което може да се узнае; да тълкува книгите му, така както улемите^[2] тълкуват Корана — именно с тази тежка задача се бе нагърбил Авероес.

Историята ще отбележи малко неща, които по красота и патос да надхвърлят самоотвержеността на един арабски лекар, посветил се на мислите на човек, от когото го деляха четиринайсет столетия; към трудностите, присъщи на самата материя, трябва да добавим и обстоятелството, че Авероес, който не знаеше сирийски и гръцки, работеше по превода на един превод. Предната вечер две думи с неясно значение го бяха задържали в самото начало на „Поетиката“ на Аристотел. Тези думи бяха „трагедия“ и „комедия“. Бе ги срещал още преди години в третата книга на „Реториката“; никой в ислямския свят не бе в състояние да разгадае смисъла им. Напразно бе прелиствал до изнемога страниците на Александър Афродизийски, напразно бе сверявал преводите на несторианина Хунайн ибн Исхак и на Абу Бишр Матта^[3]. Двете тайнствени думи направо гъмжаха из цялата „Поетика“; нямаше как да ги подмине.

Авероес остави перото. Каза си (не твърде уверено), че търсеното от нас често се оказва съвсем наблизо, прибра ръкописа на „Тахафут“ и се отправи към лавицата, на която бяха наредени многобройните томове на „Ал-Мухаккам“ от слепеца Абу Сида, преписани от персийски калиграфи. Смешно бе даже да помисли, че не е направил справка с този труд, но го изкуши ненужното удоволствие да разгърне страниците му. От това ученолюбиво развлечение го откъсна някаква мелодия. Надникна през решетъчния балкон; долу върху отъпканата пръст на тесния двор играеха няколко полуголи деца. Едно от тях, стъпило на раменете на друго, явно подражаваше на мюезин, припявайки монотонно със затворени очи: „Няма Бог освен Аллах“. Детето, което го крепеше, стоеше неподвижно — то се правеше на минаре; трето, коленичило покорно в прахта, представляваше тълпата правоверни. Играта не трая дълго; всички искаха да са мюезинът, никой не желаеше да изобразява минарето или вярващите. Авероес чуваше как се препират на груб диалект, ще рече на зараждащия се испански език, който говореше мюсюлманското простолюдие на полуострова. Отвори „Китаб ул-айн“ на Халил и с гордост си помисли, че в цяла Кордоба (може би дори в целия Ал-Андалус^[4]) няма друго копие от този безупречен труд освен това, което емирът Якуб ал-Мансур му бе изпратил от Танжер. Името на това пристанище го подсети, че пътешественикът Абу-л-Касим ал-Ашари, току-що завърнал се от Мароко, същата нощ трябваше да вечеря с него в дома на тълкувателя на Корана Фарадж. Абу-л-Касим разправяше, че е стигнал чак до пределите на империята Син (Китай); с присъщата на омразата странна логика хулителите му се кълняха, че той с крак не е стъпвал в Китай, но затова пък е оскърбявал Аллаха в храмовете на въпросната страна. Тази сбирка неизбежно щеше да продължи няколко часа; Авероес припряно се захвана пак с „Тахафут“. Работи чак до свечеряване.

Разговорът в дома на Фарадж премина от несравнимите добродетели на владетеля към тези на брат му, емира; по-късно, вече в градината, заговориха за рози. Абу-л-Касим се закле, че никои рози не могат да се мерят с онези, които красят андалуските градини, макар че дори не ги бе погледнал. Фарадж не се впечатли от ласкателството; отбеляза, че ученият Ибн Кутайба описва една прелестна разновидност на вечнозелената роза, която се среща в градините на Индостан и чиито алени листенца изписват словата: „Няма Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Добави, че Абу-л-Касим несъмнено познава тези рози. Абу-л-Касим го изгледа с тревога. Ако отговореше утвърдително, всички щяха с пълно право да го сметнат за нагъл измамник; отговореше ли отрицателно, щяха да го вземат за неверник. Накрая реши да промърмори, че Всевишният държи ключовете на всички загадки и че на земята няма нищо свежо или прецъфтяло, което да не е записано в Неговата Книга. Тези слова, взети от една от първите сури, бяха посрещнати с почтителен шепот. Възгордял се от диалектическата си победа, Абу-л-Касим се канеше да добави, че Аллах е съвършен в делата си и непостижим. Тогава обаче Авероес, предугаждайки твърде далечните доводи на още неродения Хюм, заяви:

— По-лесно бих допуснал, че ученият Ибн Кутайба или преписвачите са сгрешили, отколкото че на земята има рози, на които е изписан символът на вярата.

— Така е. Велики и истинни слова — рече Абу-л-Касим.

— Един пътешественик — спомни си поетът Абдул бен Малик — разправя за някакво дърво, чиито плодове представляват зелени птици. По-лесно бих повярвал на неговите приказки, отколкото че има рози с букви.

— Цветът на птиците — обади се Авероес — сякаш придава достоверност на чудото. Освен това и плодовете, и птиците спадат към природния свят, а писмото е изкуство. По-лесно е да преминем от листата към птиците, отколкото от розите към буквите.

Един от гостите с негодувание отрече думите, че писмото е изкуство, понеже първообразът на Корана — Майката на Книгата^[5] — предхожда Сътворението и се пази на небето. Друг заговори за Джахиз^[6] от Басра, според когото Коранът е материя, способна да приеме човешки или животински образ — становище, явно съвместимо с мнението на онези, които приписват на Корана две лица. Фарадж изложи надълго ортодоксалното учение. Коранът (рече той) е един от атрибутите на Аллаха подобно на Неговото състрадание; той се записва в книга, изрича се с езика, запомня се със сърцето; речта, знаците, писмото са все човешки дела, ала Коранът е неотменим и вечен. Авероес, който бе коментирал Платоновия диалог „Държавата“, можеше да отговори, че Майката на Книгата е нещо като неин Платонов образец, но забеляза, че за Абу-л-Касим богословието е съвсем недостъпна материя.

Неколцина от присъстващите, които също бяха забелязали това, настойчиво замолиха пътешественика да им разправи за някое чудо. По онова време, както и в наши дни, светът беше безмилостен; само смелчаците можеха да го пребродят, а също и негодниците, които не се спират пред нищо. Паметта на Абу-л-Касим бе огледало, което отразяваше боязливостта му. Какво ли можеше да разкаже? Отгоре на всичко искаха чудеса от него, а чудото не се поддава на описание; докато луната на Бенгалия не е като луната на Йемен, но все пак може да се опише със същите думи. След кратко колебание Абу-л-Касим заговори:

— Който странства из разни страни и градове — поде той с благоговение, — вижда много неща, достойни за възхвала. Да вземем например тази история, която съм разправял един-единствен път на турския султан. Случи се в Син Калан (Кантон), където реката, наречена Жива вода, се влива в морето.

Фарадж запита дали този град се намира на много левги от стената, която е издигнал Искендер Зу-л-Карнайн (Александър Македонски Двурогия), за да спре Гог и Магог^[7].

— Пустини ги делят — отвърна Абу-л-Касим с неволна надменност. — Четирийсет дни трябва да пътува един керван, докато зърне в далечината кулите й, и още толкова, казват, докато стигне до нея. В Син Калан не познавам ни един, който да е виждал стената или да познава някой, който я е видял.

За миг Авероес усети как го обзима страхът от суровата безкрайност, от първичното пространство, от първичната материя. Погледна симетричната градина; почувства се остарял, безполезен, недействителен. Абул Касим разказваше нататък:

— Една вечер търговците мюсюлмани от Син Калан ме заведоха в къща от боядисано дърво, в която живееха много хора. Няма как да се опише тази къща, която се състоеше само от една стая с множество ниши или балкони, наредени едни над други. В тези кухини имаше хора, които ядяха и пиеха; хора видях и на пода, и на някаква тераса. Людете, застанали на терасата, биеха барабани и свиреха на лютня, с изключение на петнайсет-двайсет души (с кърмъзени маски), които се молеха, припяваха или разговаряха. Бяха оковани, а нямаше тъмница; яздеха, а не се виждаха коне; биеха се, а сабите им бяха от тръстика; ужким умираха, а ето че пак ставаха на крака.

— Действията на лудите — обади се Фарадж — са непредвидими за разсъдливия човек.

— Те не бяха луди — бе принуден да обясни Абу-л-Касим. — Един от търговците ми каза, че представяли някаква история.

Никой не разбра, никой дори не си даде вид, че желае да разбере. В смущението си Абу-л-Касим премина от интригуващия разказ към неуместни разсъждения. Той изложи мисълта си, като си помагаше с ръкомахане:

— Да си представим, че някой показва една история, вместо да я разказва. Да вземем например историята за спящите от Ефес^[8]. Виждаме ги как се оттеглят в пещерата, виждаме как се молят и заспиват, виждаме как спят с отворени очи, как растат, докато спят, виждаме как се събуждат, след като са се изтърколили триста и девет години, виждаме как дават на продавача старинна монета, виждаме как се пробуждат в рая, как се пробуждат заедно с кучето. Нещо такова ни показваха онази вечер хората на терасата.

— Говореха ли тези хора? — попита Фарадж.

— Говореха, то се знае — отвърна Абу-л-Касим, превърнал се в апологет на представление, което си спомняше съвсем смътно и което навремето бе изгледал с голямо отегчение. — И говореха, и пееха, че и речи държаха!

— В такъв случай — отбеляза Фарадж — не са били необходими цели двайсет души. Един добър оратор е в състояние да разкаже всяка история, колкото и да е сложна.

Всички приеха мнението му с одобрение. Изтъкнаха достойнствата на арабския — та нали на този език Аллах отправя повелите си към ангелите; после похвалиха и арабската поезия. Абдул Малик — след дължимите славословия — присмехулно нарече отживели онези поети, които в Дамаск или Кордоба настойчиво се придържат към пастирската образност и речника на бедуините. Каза, че е нелепо човек да възпява вода от кладенец, когато пред погледа му се е проснал Гуадалкивир. Подчерта нуждата от обновление на древните метафори; когато Зухайр е уподобил съдбата на сляпа камила, този образ е удивявал хората, но вече се е износил от петте века удивление. Всички одобриха това мнение, което бяха чували много пъти от безброй уста. Авероес мълчеше. Накрая заговори — не толкова заради другите, колкото сам на себе си:

— Не тъй красноречиво — поде той, — но със сходни доводи някога отстоявах гледището, което поддържа Абдул Малик. В Александрия казвали, че безгрешен е само онзи, който вече е съгрешил и се е покаял; да добавим, че за да се освободиш от някаква заблуда, трябва най-напред да си я изповядвал. В своя муаллакат Зухайр^[9] казва, че в течение на осемдесет години на страдания и слава безброй пъти е виждал как съдбата връхлита ненадейно хората като сляпа камила; според Абдул Малик този образ вече не всява почуда. Забележката му може да се оспори по много начини. Първо, ако целта на поемата е да удивлява, дълговечността й би се измервала не със столетия, а с дни и часове, може би дори с минути. Второ, един прославен поет е по-скоро откривател, отколкото създател. Възхваляващите Ибн Шараф^[10] от Берха често повтарят как само неговата глава е могла да роди мисълта, че призори звездите капят бавно като листата от дърветата; ако наистина е така, излиза, че образът е кух и нищожен. Образ, който може да бъде създаден само от един човек, няма да трогне никого. Безброй неща има на тази земя и всичките могат да се съпоставят помежду си. Да се сравняват звездите с листа, е също тъй произволно, както да се сравняват с риби или с птици. Затова пък всеки е почувствал поне веднъж, че съдбата е могъща и неразумна, че е невинна и същевременно безчовечна. Заради това убеждение, което може да бъде преходно или постоянно, но което всеки лично е изпитал, е написан стихът на Зухайр. То не може да се изрази по-добре, отколкото е изразено там. Има и нещо друго (и то може би е основното в моите разсъждения) — времето, което ограбва крепостите, обогатява стиховете. Когато е бил съчинен в Арабия, Зухайровият стих е сравнявал два образа — на старата сляпа камила и на съдбата; повторен днес, той ни припомня за Зухайр и ни подтиква да оприличим несгодите си на мъките, преживени от този отколе умрял арабин. Две предназначения е имал образът, а днес са станали четири. Времето разширява пределите на поезията и аз знам такива поеми, които изразяват всичко за всички хора точно както и музиката. Така преди години в Маракеш, измъчван от носталгия по Кордоба, за радост и утеха повтарях словата, с които емир Абдулрахман се обръща към една африканска палма в градините на имението си Русафа:

О, палма, в таз страна

и ти си другоземка…

Рядка благодат на поезията! Словата на един владетел, който копнее по Изтока, помагаха на мен, заточеник в Африка, да преодолявам тъгата си по Испания.

Сетне Авероес заговори за първите поети, за онези, които в Епохата на Невежеството, преди Исляма, вече били изказали всичко на безкрайния език на пустинята. Разтревожен — не без причина — от лекомислието на Ибн Шараф, каза, че у древните и в Корана е заложена цялата поезия, и осъди като проява на невежество и суета стремежа към обновления. Останалите го слушаха с наслада, защото бранеше старинното.

Когато Авероес се завърна в библиотеката си, мюезините вече призоваваха за сутрешната молитва. (В харема чернокосите робини бяха изтезавали една червенокоса робиня, но той щеше да научи това чак надвечер.) Нещо му бе разкрило смисъла на двете загадъчни думи. С уверен и изящен почерк добави в ръкописа следните редове: „Аристу (Аристотел) нарича трагедия панегириците, а комедия — сатирите и анатемите. Възхитителни комедии и трагедии изобилстват по страниците на Корана и в свещените муаллаки“.

Изведнъж му се доспа и му стана малко хладно. Размота тюрбана си и се огледа в едно метално огледало. Не зная какво са видели очите му, защото нито един историк не е описал чертите на лицето му. Ала зная, че изчезна изведнъж, сякаш ударен от незрима мълния, и с него изчезнаха и къщата, и невидимият фонтан, и книгите, и ръкописите, и гълъбите, и многобройните чернокоси робини, и разтрепераната червенокоса робиня, и Фарадж, и Абу-л-Касим, и розовите храсти, може би даже и Гуадалкивир.

В тази история исках да предам процеса на едно поражение. Отначало си мислех за онзи кентърбърийски архиепископ, който се нагърбил да докаже, че има Бог; после за алхимиците, търсещи философския камък; после и за безполезните усилия на онези, които се опитват да направят трисекция на ъгъла и да изчислят квадратурата на кръга. Накрая разсъдих, че повече поезия се крие в случая с човек, заел се със задача, нерешима не за другите, а за него. Спомних си за Авероес, който, затворен в рамките на своя ислямски свят, никога не е могъл да проумее значението на думите трагедия и комедия. Описах неговия случай; докато разказът напредваше, почувствах същото, което вероятно е усетил онзи бог, споменат от Бъртън — богът, пожелал да сътвори бик, а сътворил вместо това бивол. Усетих, че моята творба ми се присмива. Усетих, че Авероес, който се е опитвал да си представи какво е драма, без да има понятие какво е театър, не е по-смехотворен от мен, който се опитвам да си представя Авероес, разполагайки само с няколко кратки фрагмента от Рьонан, Лейн и Асин Паласиос^[11]. Усетих — на последната страница, — че моят разказ е символ на човека, който съм бил, докато го пишех, и че за да съчиня този разказ, е трябвало да бъда въпросният човек, а за да бъда този човек, е трябвало да съчиня въпросния разказ, и така до безкрай. (В мига, когато изчезва вярата ми в него, изчезва и Авероес.)